Мрачният пътник на задната седалка в таксито се опитваше да не изпуска от поглед другото такси десет коли по-напред. Той беше тридесет и осем годишен, среден на ръст, с кестенява коса и банални черти на лицето, тъй невзрачен, че никой не успяваше да го запомни. Носеше обикновен, нескъп костюм, бяла риза и връзка на дискретно райе. Куфарчето му беше като хиляди други.

— Коя линия? — попита шофьорът.

Пътникът се поколеба, наблюдавайки следваното такси.

— Хей, приятел, коя линия, питам?

— Един момент да видя билета.

Отпред другото такси сви вдясно от рампата, заобиколи и ускори към паркинга. Минаха покрай табела с надписи „Совалка Тръмп“, „Делта“, „Норт-Уестърн“, „Совалка ПанАм“.

— Надясно — каза пътникът.

— Коя линия? — повтори шофьорът.

— Още не съм проверил билета.

Взирайки се напред, пътникът забеляза, че интересуващото го такси заобиколи паркинга, отмина табелите на „ПанАм“, „Делта“ и „Норт-Уестърн“ и приближи обширен нов корпус с червен надпис „Совалка «Тръмп».

— Спри ей там — каза пътникът.

Когато шофьорът спря зад колата пред терминала, пътникът вече беше проверил таскиметъра, добави таксата от моста и 20 процента бакшиш, мушна няколкото банкноти на шофьора и като грабна куфарчето си, изхвръкна от колата. Насочвайки се към автоматичната стъклена врата, той хвърли разсеян поглед наляво към жената, която плати на таксито и понесе куфара си към съседната врата.

Влязоха едновременно в сградата на терминала и се движеха почти успоредно един на друг, разделени от тълпа пристигнали пътници. Невзрачният мъж изчака край група скучни бизнесмени, като се преструваше, че проверява билета си, докато наблюдаваше как жената се нарежда на опашката пред едно гише.

Опашката се движеше бързо — компанията гарантираше незабавно обслужване — и въпреки това жената нервничеше. Когато дойде нейният ред, тя бързо извади кредитна карта, подписа ваучера, грабна приготвения билет и хукна към изхода.

«Отлично!» — помисли си хамелеонът. Той свърна надясно през тълпата, следвайки обекта си. Когато стигна пункта за проверка на безопасността, тя вече беше отвън. Според правилата, за да мине, трябваше да представи билет. Но това не беше проблем. Хамелеонът носеше винаги един фиктивен, а и от опит знаеше, че служителите тук рядко си правеха труд да искат билет.

Постави куфарчето си на лентата към скенера. Униформеният служител го покани с жест към детектора за метал. По навик при работа не носеше нищо метално, дори монети или тока на колана. Часовникът му бе пластмасов. Детекторът остана безмълвен. Той премина отвъд и пое куфарчето си. Разбира се, то също не съдържаше нищо, което да възбуди подозрение. Само безинтересни документи. И никакво оръжие. В края на краищата неговата специалност беше проследяването. Нямаше нужда от оръжие, макар че в редки моменти се случваше непредвидени обстоятелства да го заставят да се отбранява — тогава бойното му изкуство впечатляваше на фона на невзрачния ръст и тегло.

Той ускори ход и се изкачи по ескалатора — просто един бизнесмен, забързан за самолета.

Пред него на просторното горно ниво жената крачеше още по-бързо. Той не желаеше да я настига, а само я държеше в полезрението си. Погледна часовника си — шест без пет. Видя я как подава бордната си карта и изчезва в тунела към самолета.

Мъжът почака, докато затвориха вратата към тунела, после през прозореца проследи отделянето на стълбата от самолета. Но и това не му беше достатъчно. Опитът го бе научил, че трябва да чака, докато самолетът излети.

Пет минути по-късно той призна дължимото на «Тръмп». Совалката излетя точно по разписание.

— Извинете — обърна се към съпровождащата стюардеса, — по кое време пристига във Вашингтон? — И усмихнато благодари, като чу отговора.

Оставаше да направи само още едно. Упъти се към редицата телефони и набра междуградски номер.

— Питър, тук е Робърт.

И двете имена бяха фалшиви, в случай че — колкото и малко вероятно да е това — телефонът се подслушва или има някой наблизо. Никога не разчитай на късмета.

— Извинявай, че те накарах да чакаш, но приятелката ни имаше проблеми, докато се свърже с мен. Знам, че искаш да я видиш. Тя пристига със совалката на «Тръмп» на националното летище във Вашингтон в седем и седем минути. Можеш ли… Разчитах на теб, Питър, ти си мой човек. Знам, че ще се радва да те види.

Свършил работата си, той окачи слушалката и тръгна по обратния път през тълпата. Всъщност неговата работа никога не свършваше.

Той нямаше нищо против това. Мисията му беше много важна. Тя заемаше, всъщност обсебваше целия му ум и душа.

Първо, щом се върне в Манхатън, ще уреди да сложат подслушвателно устройство на телефона й. Това не беше наложително до посещението й в апартамента на Осемдесет и втора улица, когато стана ясно, че жената продължава да се интересува от смъртта на приятеля си. Ако го бяха монтирали още докато беше в моргата, щеше да знае, че се готви да лети до Вашингтон и да си спести следенето. Сега този пропуск ще бъде компенсиран. Може пътуването й до Вашингтон да няма нищо общо с човека на име Джоузеф Мартин, но хамелеонът не можеше да разчита на «може би». Той трябваше да научи всичко, което знае тя.

Сега щеше да провери дали останалите от групата му са успели да проследят оня мъж, който се опита да отмъкне снимките от фотоателието. Той беше един от тримата, влезли тогава, докато мъжът спореше с испанеца. Беше го огледал добре. Най-интересни бяха сивите му очи.

Освен това, докато чакаше да му съобщят от Вашингтон кога се връща жената, можеше да се заеме с още нещо. Подозрително беше, че детективът, лейтенант Крейг, се интересува толкова от жертвата. Следствието бе възложено на отдел «Убийства», а не на «Издирване». Дали лейтенантът не се интересува всъщност от жената — той не знаеше. Но щеше да научи. Задължително. Всичко за този детектив. Защото такъв упорит човек като лейтенант Крейг можеше да знае някои доста полезни неща.

По време на полета Тес се опита да подреди мислите си. Обикновено не понасяше добре излитането. Но снимките в чантата я изкушаваха. Тес не искаше да привлича вниманието. Все още не можеше да потисне безпокойството, че някой се беше опитал да ги открадне. След като огледа предпазливо съседа си, реши да отвори чантата. Мъжът до нея четеше списание. Тес отвори чантата, извади пакета със снимки и старателно разгледа заглавията на книгите. Когато сигналната лампичка за коланите изгасна, тя стана и бързо се насочи по пътеката към телефоните в предната част на салона. Пъхна фонокартата си и се свърза с любимата си книжарница «Странд» в долния край на Бродуей.

— Лестър? Как си?… Аз ли? Гласът ми е различен?… Малко съм замаяна. Обаждам се от самолета за Вашингтон… Не, по семейна работа. Слушай, направи ми една услуга. Предполагам че кредитът ми е все още добър. Всеки месец оставям цяло състояние при теб. Тук имам един списък. Готов ли си?

— За теб — винаги. Казвай заглавията.

— «Утехата на философията», «Диалози на Платон», «Второ пришествие», «Елеонора Аквитанска», «Изкуството на куртоазната любов», нещо на испански — звучи като «Пръстенът на шията на гълъба».

— Никога не съм го чувал.

— Имам още — Тес изреди останалите заглавия.

— Няма ли автори?

— Едва разчитам заглавията, камо ли авторите… Намери ми тези книги колкото може по-скоро.

— Нали знаеш, че имаме почти всичко.

— Изпрати ги… — за малко да каже адреса си в Сохо, но изведнъж, обхваната от подозрение при спомена за случая във фотоателието, промени намерението си и даде адреса на редакцията.

Със свит стомах тя постави слушалката и се върна на мястото си, без да обръща внимание на учудения поглед на съседа си.

Тес затвори очи, предусещайки със страх пристигането във Вашингтон и срещата с майка си.

Не точно с майка си, а със злия гений на нейния баща.

Това копеле.

Гаден убиец.

Шибаният Брайън Хамилтън.

Александрия, Вирджиния

Въпреки че слънцето тъкмо бе залязло, целият долен етаж на обширната къща в колониален стил бе ярко осветен и всички фенери пред нея бяха запалени. Таксито премина през отворената метална порта и тръгна бавно по алеята. Тес огледа храстите край оградата, обширните зелени поляни и многобройните цветни лехи, величествените дъбове, фонтанът, в който обичаше да гази. «Какъв разбойник бях» — помисли си тя и се усмихна.

Но усмивката й се стопи, когато таксито приближи къщата и отпред изникна един сребрист ролс корниш, паркиран до белите стъпала, водещи към входа под колоните.

Колата беше с правителствени номера. Изправен до колата шофьорът внимателно наблюдаваше таксито.

Брайън Хамилтън беше пристигнал.

Тес слезе от таксито, поглеждайки мъжа до колата. Брайън трябва да му е дал описанието й. Той кимна, отстъпи и я пропусна, като веднага насочи вниманието си към светлините на отдалечаващото се такси. «Определено е бодигард.» — помисли си Тес.

Тя се поколеба за миг пред входа, после натисна звънеца.

Отвори й портиер в ливрея. Тес не си припомни лицето му.

— Идвам при мама.

— Знам, мис Дрейк. Казвам се Джонатан. — Той се усмихна церемониално. — Добре дошли. Очакват ви. Оставете ми куфара, ако обичате. — Той затвори вратата зад нея и с отекващи стъпки я съпроводи през обширното мраморно фоайе към всекидневната. Мимоходом Тес забеляза нов Матис на стената.

Портиерът плъзна безшумно дъбовата врата на дневната и в този момент майка й се надига от канапето в стил регентство до камината. Тес се стараеше да изглежда спокойна.

— Тереза, мила, чудесно е, че си тук. — Майка й не одобряваше името, с което я наричаше баща й. Стройна и елегантна, макар и на шестдесет, тя изглеждаше с десет години по-млада благодарение на многобройните пластични корекции, от които аристократичните й черти бяха добили напрегнато изражение.

Както всяка вечер беше облечена официално, в рокля от шумоляща кехлибарена коприна и пълен набор бижута: диамантена огърлица и обеци, рубинена брошка, пръстен със сапфир на едната ръка и блестящ годежен пръстен и венчална халка на другата (въпреки че мъжът й бе починал преди шест години, тя продължаваше да ги носи), изумрудена гривна и златен часовник «Пиаже».

— Наистина, чудесно. — Като повечето възпитанички на «Редклиф» в добрите стари времена преди девическият колеж да се слее изцяло (Господи, накъде отива светът?) с мъжкия в Харвард, тя се движеше изправена, сякаш имаше привързана дъска за гърба. С хрипливия си глас майка й имаше навик да произнася подчертано някои думи. — Колко време мина. Много ми липсваше. Не трябва да скиташ толкова.

Докато изричаше това, приближи и докосна бегло бузите на Тес със задължителните превзети символични целувки.

— Да, мамо, и аз се радвам да те видя — усмихна се с усилие Тес.

— Джонатан ще отнесе куфара ти. Ела. Седни. Сигурно си изтощена от пътуването.

— Мамо, полетът от Ню Йорк е само един час.

— О, наистина? Тогава защо не се виждаме по-често?

— Много съм заета в работата. Знаеш ли, че едва успявам да отида до пералнята, камо ли…

— Пералнята? — майка й отметна глава. — Ти сама ли…? О, все забравям, че искаш да си независима.

— Точно така — Тес се облегна на канапето с изящни орнаменти и огледа стаята, но Брайън Хамилтън не се виждаше. — Независима.

— А работата ти? Как върви списанийцето?

— Не е «списанийце», мамо. Мисля, че върши нещо за обществото.

— Е, така трябва. За околната среда? Нещо за замърсяването?

Тес кимна:

— Този проблем става все по-остър.

— Разбира се, на моята възраст, едва ли ще доживея… Няма значение, мила. Важното е, че си щастлива.

— Да, мамо — Тес се усмихна искрено. — Щастлива съм.

— Щом е тъй — майка й приглади роклята и оправи колието си, — останалото няма значение.

Но думите й прозвучаха неубедително. Тес забеляза как майка й оглежда нейните маратонки, джинси и памучната й блуза.

— Знам, че би предпочела да се обличам като…

— Дама. Сега сякаш идваш от спортно състезание. Можеше поне да си сложиш сутиен. Няма да си простя, че допуснах да учиш в университета в Джорджтаун.

Тес пламна.

— Не ти, а татко имаше думата.

— Добре, това е стар спор. Съжалявам, че повдигнах въпроса. По-добре да пием чай. — Майка й посегна изящно към малко сребърно звънче.

Прислужница в униформа и боне внесе сребърен поднос с препечени филийки и пастет и го постави върху масичката. След нея се появи мъж в смокинг с друг поднос, върху който имаше чаши и японски чайник отпреди двеста години.

— Извинявай, че се забавих на телефона, Мелинда. Нали не възразяваш, че помогнах на Една да внесе чая?

— Разбира се, че не.

Той остави подноса и се усмихна на Тес. Беше преминал шестдесетте, но въпреки това имаше изправена стойка, гъста тъмна елегантно подстригана коса и ъгловато, по мъжки красиво лице.

Винаги излизаше добре на снимки. Вестниците обикновено не пропускаха да отбележат многобройните му отличия от Виетнам и легендарната му кариера във военния флот. Гласът му бе леко дрезгав, но с мек тембър като на телевизионен говорител.

— Как си, Тес? — той й подаде ръка.

— Имам проблем, Брайън.

— Разбрах по телефона. Но първо… — той погледна към прислужницата.

Майка й схвана погледа му.

— Благодаря, Една. Ще си налеем чая сами.

— Както желаете, мадам — Една се поклони и напусна стаята, като затвори вратата зад себе си.

— Да минем на въпроса — започна Тес. — Предполагам, че бързаш да се върнеш на приема, Брайън, затова ще бъда кратка.

— Тес, казах ти, че заради баща ти ще направя всичко за теб. Ние бяхме приятели.

— Но това не ти попречи да го пратиш в Бейрут.

— Моля ви, вашият разговор придобива неприятен тон — намеси се майка й. — Нямам намерение да седя тук и…

— Добра идея, мамо. Защо не ни оставиш за малко? Трябва да поговорим.

— Не, Мелинда, остани тук. Време е да изясним нещата — той седна до майка й и сложи ръката си върху нейната.

За първи път Тес заподозря, че между тях има нещо. Най-добрият приятел на баща й? В същото време той го изпрати на смърт.

— Е, добре, нека бъдем трима.

— Баща ти се чувстваше отговорен като дипломат — каза Брайън. — Той прие тази отчаяна мисия в Бейрут, за да помогне за примирието между християните и мюсюлманите и техните отцепнически групи. В сърцето си той вярваше, че може да спре убийствата.

— Сякаш произнасяш реч. Същите думи прочетох във «Вашингтон Пост», когато загина татко. Но ти не им каза, че всъщност го бяхте изпратили да преговаря за доставка на оръжие за християнските милиции. Нито, че не успяхте да запазите това в тайна и мюсюлманите го отвлякоха, за да попречат на сделката.

— Това са само предположения, Тес.

— Не ме мисли за глупачка. Мюсюлманите искаха той да свидетелства за намесата на САЩ. Но въпреки мъченията, баща ми не признал. Били го, морили го с глад, накрая — като не проговорил — му прерязали гърлото и го изхвърлили в канавката. За назидание на американците.

— Тес, оръжието няма нищо общо с това. Той беше там чисто и просто като посредник в преговорите.

— Копеле, нищо в твоята работа не е чисто и просто.

Майка й подскочи:

— Забранявам ти да държиш такъв език!

— Остави я да свърши, Мелинда, Трябва веднъж завинаги да изясним това.

— Знам, че ти му нареди да замине. Той не одобряваше, но можеше ли да откаже задача, поставена от Белия дом? Откъде знам ли? От телефонните му разговори. Освен това прегледах секретните документи, които донесе вкъщи. Направих копия, преди да ги унищожи.

— Но това е нарушение на държавната тайна. Законът предвижда сериозни наказания…

— Толкова ли сериозни, колкото случилото се с баща ми? Какво ще ми направиш? Ще ме пратиш в затвора? Не, разбира се. Защото ще говоря. Ако не искаш нов оръжеен скандал Иран-контри, ще трябва да ме убиеш!

— Престанете — скочи майка й. — Баща ти беше голям човек и няма да позволя да петниш името му. Както и репутацията на Брайън.

— Почакай, Мелинда — каза неочаквано спокойно Брайън и я хвана за ръката. — Тя клони към нещо. Тес, ако ми позволиш, карай направо. Какво, по дяволите, искаш от мен?

Тес въздъхна дълбоко и се опита да се овладее.

— Въпреки смяната на правителството, сигурна съм, че все още поддържаш връзките си по върховете.

— Така е.

— Между другото и в Съвета за национална сигурност.

— Безпочвени слухове.

— Брайън, време е за плащане на дълговете! Искам услуга за мълчанието. Не мога да ти простя, че изпрати баща ми на смърт, но се кълна — ако изпълниш молбата ми, никога повече няма да засягам тази тема.

— Примамливо предложение — героят от войната я погледна изпитателно. — Какъв е проблемът?

Тес изведнъж почувства слабост.

— Имам… имах… как да кажа… приятел.

Бавно, с прекъсвания, тя им разказа за срещите си с Джоузеф, за събитията след онази неделя в парка, моргата, неговото жилище. Накрая показа снимките от спалнята му.

Брайън ги разгледа внимателно.

— Странни неща. Да не е бил наркоман?

— Наркоман? Няма начин. Той дори не пиеше. Беше фанатик на тема здраве.

— Но сякаш се е укривал от някого. Какво искаш да направя?

— Да използваш връзките си във ФБР и ЦРУ. Мисля, че е бил испанец. Знам, че се е криел под фалшива самоличност. Във ФБР имат отпечатъците му. Прати ги на Интерпол. Все едно, че е свързано с безопасността на страната или нещо такова. Искам да знам кой е бил в действителност Джоузеф. И кой го уби! Кой се опитва да открадне снимките! А може би ме следи! И…

— Чакай — прекъсна я Брайън, — да не искаш да кажеш, че те следят?

— Просто не знам вече какво да мисля!

— Добре, успокой се. Тези фотографии… мога ли да ги взема, за да снема копия?

— В никакъв случай. Повече няма да ги изпусна от очи.

— Не вярваш, че у мен ще са в безопасност?

— Като направя копия, ще ти ги пратя.

— Добре. Още един въпрос. Ти си го срещнала само три пъти, а се чувстваш задължена да откриеш убийците. Да не си се влюбила?

Тес пламна.

— Не е толкова просто. Той беше различен. Може да се каже, че бях загрижена. Но какво от това?

— Просто ме интересува мотивът.

— Моят мотив е справедливостта, Брайън. Какъвто би трябвало да е и твоят. Стига да не е свързан с продажба на оръжие за Бейрут.

Брайън стана.

— Ще ти се обадя скоро.

— Колкото по-скоро, толкова…

— Надявам се, че ще дойде ден да не ме мразиш.

— Това едва ли те интересува. Не. — Тес тръсна глава. — Не съм права. Имам едно подозрение, Брайън, и ако е вярно… за баща ми… и твоето отношение към мама… внимавай.

— Тереза! — плесна ръце майка й.

— Мамо, не се намесвай.

Брайън протегна ръка.

— Разбрахме се, нали?

— Ще ми помогнеш? Добре, разбрахме се. — Тя стисна ръката му, която този път не беше тъй твърда.

— При първа възможност.

— Като познавам способностите ти…

— Трябваше да станеш дипломат, Тес. Извинявай, Мелинда, имам още работа.

— И не забравяй приема на съветския посланик — добави Тес.

— Не съм забравил. Но реших да не ходя. Да върви на майната си. Разбира се — с цялото ми уважение.

Брайън изчезна зад дъбовата врата.

— Той каза…

— «На майната си»? За бога, мамо, той е воювал. Ако наистина го харесваш, ще ти се наложи да свикнеш с някои вулгарни изрази.

— Да благодарим на бога, че не се налага.

— Мамо, а татко не казваше ли «на майната си»?

— Да, но аз се правех, че не чувам.

Паркирал малко по-надолу от къщата, двойникът на хамелеона — също тъй небиещ на очи, среден на ръст и тегло, различаващ се само по пепелявата си коса — допиваше студеното кафе, скрил зад куфарчето на седалката 9-милиметров полуавтоматичен Браунинг. В куфарчето, свързана през гнездото на запалката към акумулатора на колата, имаше апаратура за подслушване на клетъчни радиотелефони. Използването на такива устройства беше противозаконно, но това ни най-малко не го тревожеше.

В действителност беше готов да наруши всеки закон, независимо от строгостта му. Той изпълняваше заповед. Задачата му засега вървеше гладко. Беше проследил с лекота младата жена от летището до тук. В момента друг член на групата поставяше подслушвателно устройство на телефона в къщата. После ще поставят подобни «буболечки» из цялата къща.

Но засега му се налагаше да прослушва всички близки разговори на честотата с апаратурата от колата. Периодично включваше скенера и се вслушваше в разговорите. Те не представляваха интерес за него. От време на време включваше двигателя на колата, за да поддържа акумулатора зареден. Без да изпуска от внимание къщата и особено входа й, той хвърляше по някой поглед напред и назад към улицата. В този елитен квартал полицията бе доста бдителна и беше напълно възможно някой патрул да се натъкне на него и да прояви интерес към заниманието му.

Това е един от проблемите на проследяването в тези луксозни предградия. Тук рядко някой паркираше на улицата. За щастие тази вечер в една къща малко по-надолу имаха гости или както казваха тук — прием — и не всички бяха успели да паркират на алеята зад оградата. Няколко кадилака и олдсмобила бяха останали на улицата зад него и макар че тъмният му форд таурус не бе от тяхната класа, той се надяваше, че ще може при нужда да убеди полицията, че е нает в последния момент от някой от гостите поради повреда в горивната помпа на кадилака му. Но имаше късмет. Никаква полицейска кола не се мярна.

Внезапно се напрегна. От алеята към къщата, която наблюдаваше, излезе ролс корниш и тръгна в обратна посока. Той грабна бинокъла за нощно наблюдение от задната седалка, огледа колата и забеляза успокоен, че вътре бяха отново само шофьорът и мъжът отзад. Колата имаше правителствен номер. Интересно. Записа номера, за да го провери по-късно. Но тъй като жената не беше в колата, той продължи наблюдението на къщата.

Изведнъж апаратурата му записука, после се чу отчетлив глас, вероятно от телефона на току-що отминалата кола.

«Ало. Моля ви, г-н Чатъм. Търси го Брайън Хамилтън. Знам, че е късно. Не бих го безпокоил, но е важно. Предайте му, моля.»

Наблюдателят се вслуша. Ерик Чатъм? Директорът на ФБР? А Брайън Хамилтън беше бившият държавен секретар, а сега съветник на президента и член на Съвета за национална сигурност.

Важни фигури.

«Брайън?» — попита отсреща дълбок глас, уморен и изненадан. — «Тъкмо си обличах пижамата. Какво става? Секретарят ми каза, че е важно.»

«Извинявай. Натъкнах се на нещо, за което искам да поговорим.»

«Сега? Не може ли да почака до утре? В кабинета? Доста съм зает, но мога да ти отделя петнадесет минути преди обед.»

«Трябват ми повече. Насаме.» С отдалечаването на колата гласът ставаше по-глух. «Има връзка с един ваш случай. Но всъщност е личен въпрос — отнася се до Ремингтън Дрейк, жена му и дъщеря му.»

«Ремингтън Дрейк! Боже. И тази услуга е важна?»

«За мен — да. Много важна» — отвърна Брайън.“

„Е щом е услуга. Ти си ми помагал не един път, а Ремингтън Дрейк ми бе приятел. За колко време можеш да дойдеш?“

„Десет минути.“

„Чакам те.“

„Благодаря ти за съдействието, Ерик.“

„Не бързай. Още не съм ти оказал никакво съдействие.“

„Имам доверие в теб. След десет минути.“

Разговорът свърши.

Съгледвачът се беше заслушал, като се опитваше да схване смисъла на казаното. Може би затова не обърна достатъчно внимание на лекия шум от забързани стъпки. Беше оставил прозореца отворен заради горещината. Не можеше да се възползва от климатичната инсталация, защото тогава трябваше да остави двигателя да работи и можеше да привлече вниманието.

Когато се обърна, срещу главата му зейна дулото на пистолет калибър 22. Нямаше време да посегне към браунинга. През заглушителя се чу само едно „пльок“ и съгледвачът рухна. Куршумът беше много малък, за да го убие. Зашеметен от болка, той все пак остана в съзнание. Усети как убиецът отвори вратата, сграбчи и избута тялото му на пода пред другата седалка, включи двигателя и потегли.

Свит на пода, заслепен от кръвта, съгледвачът мислеше, че с нея изтича животът му. В черепа му сякаш бе забит гвоздей. Смътно осъзнаваше, че беше още жив само заради малкия калибър на пистолета. Но друг пистолет, дори със заглушител, щеше да произведе достатъчно отчетлив звук, за да привлече вниманието на някой от разотиващите се гости на приема. Докато този — калибър двадесет и две със заглушител и със специално намален „беззвучен“ заряд — беше възможно най-тихият.

Унесен, съгледвачът почувства как колата завива. През ужасната болка в главата му се промъкна слаба надежда за живот.

Да оживее?

Майтап. С такава рана. Няма начин. Но той знае, че съм още жив. Чува хриповете ми. Защо не ме довърши с втори изстрел?

Може би е новак?

Не. Не беше новак.

Когато се обърна и срещна насочения пистолет, съгледвачът беше забелязал странната му форма отгоре. Явно имаше монтирана пластина, която отклонява газовата струя от изстрела и не допуска автоматично презареждане, за да намали допълнително шума. Така пистолетът не можеше автоматично да се зареди след изстрела. Затова убиецът не натисна повторно спусъка.

Беше професионалист. Много добър! Отлично трениран и опитен убиец. Нямаше нужда от втори изстрел. Трябваше му само време.

Изпадайки в унес, раненият започна да се моли пламенно. Нищо друго не можеше да направи. Освен да спаси душата си. Единствената му утеха бе, че няма да го разпитват. Въпреки това съжаляваше, че не може да попречи на убиеца да го претърси и да намери пръстена в джоба.

Внезапно усети колата да спира. Наблизо спря друга. Убиецът отвори вратата и излезе.

Да не би да се готвят да ме оставят тук да умра?

Надеждата съживи пулса му. Може би ще успее да се измъкне от колата. Може би някой ще му помогне, ще го откара в болница.

Но следващото, което чу, бе звук от разплискване. Усети как течност с остра миризма го облива и попива в дрехите му.

Не!

Последният звук в ушите му бе драсването на клечката и свистенето на лумналия бензин. Пламъците изпълниха колата и обхванаха тялото му. „Не! Господи!“ Обезумял от болка, той пламенно се молеше. „Господи, който си на небесата…!“ Волята му бе толкова силна, че стигна чак до „и избави нас от лукавия“ преди огънят да го погълне безвъзвратно.

— Въпреки достойното за съжаление развитие на вечерта, наистина се радвам, че дойде. Надявам се, като се наспиш, да се почувстваш по-добре.

— Благодаря, мамо — усмихна се Тес. — И аз се радвам, че те видях. Но едва ли ще се наспя. Трябва да обмисля доста неща.

— Почети нещо. Четенето ми помага да заспя. О! — майка й внезапно спря на стълбата. — Съвсем забравих. Директорът на библиотеката на Конгреса намери онази книга и ми я изпрати. — Тя тръгна надолу. — Остана в дневната. Заглавието всъщност е „Колието на гълъба“.

Книгата миришеше на старост. Тес я отвори бързо и с облекчение забеляза, че е на английски.

— Благодаря, мамо. Наистина, страшно съм ти благодарна.

— Никога не съм виждала някой да се развълнува толкова от вида на една книга. Видя ми се твърде безинтересна.

— Напротив, мамо — Тес почти искаше да изтича в стаята си, но се застави да изкачи бавно стълбата, съпровождайки майка си. Те спряха пред нейната врата в дългия коридор с картини на френски импресионисти.

— Лека нощ, мамо. Извинявай за сцената, но просто не можеш да си представиш какво преживях напоследък. Обещавам да не те тревожа повече.

Майка й беше изненадана и развълнувана. Гласът й трепна.

— Не се извинявай, мила. Бог ми е свидетел, ти си всичко, което имам. Помни, че никога няма да престана да те обичам, колкото и сцени да правиш. Винаги си добре дошла тук. Ще направя всичко, за да ти помогна. — Внезапно тя целуна Тес. Не с онова официално докосване на бузите, а истински — силно и нежно.

Тес изтри една сълза.

— Помня, мамо. Аз… не го казвам често… Обичам те.

— Знам, мила. Винаги съм го знаела. Наспи се хубаво сега. Като станеш, обади ми се да закусим заедно.

Тес се разхълца, бършейки сълзите по бузите си.

— Не искам да плачеш.

— Знам, мамо. Чувствата винаги са те притеснявали.

— Не толкова чувствата, а излагането им на показ. Това е първото, което една съпруга на дипломат се учи да различава.

— За съжаление аз не съм съпруга на дипломат, а просто негова дъщеря.

— Не „просто дъщеря“, а дъщерята на Ремингтън Дрейк. Ти си създадена от баща си и мен. Уважавай наследството си. Бъди силна.

— Обещавам, мамо.

— И помни, че те обичам.

Тес я гледаше как се отдалечава по коридора с леко неуверена походка — една уморена, остаряла, но все още гордо изправена жена.

Икономът беше разопаковал куфара й и поставил пижамата до възглавницата. Тес огледа стаята, която беше нейна откакто се помнеше. Смесица от спомени нахлу в главата й като струпани една върху друга прозрачни снимки, отразяващи различни мигове от младежките й години: детското й легло, къщичката за кукли (беше я направил баща й), плюшените играчки, после бейзболната й ръкавица, ракетата и топката за тенис, плакатите на известни спортисти, последвани от рок-звезди и колекцията от плочи, учебниците от колежа (беше отказала да живее в общежитието, за да бъде по-близо до баща си).

Всичко си беше отишло. Загубено завинаги.

С усилие Тес потисна носталгичната тръпка. За друго бе дошла тук. Тя отвори книгата.

„Колието на гълъба“. Преводът на А. Р. Найкъл беше от 1931 г. Прелиствайки предговора, Тес узна, че авторът Ибн Хазм — арабин от Северна Африка, преселил се в Южна Испания — написал този трактат върху куртоазната любов в 1022 г.

Внезапно Тес си спомни, че и „Диалозите на Платон“ бяха в библиотеката на Джоузеф. И как той настояваше, че не могат да имат физическа връзка помежду си, а само платоническа. „Така е по-добре“ — беше казал той. — „Защото е завинаги“.

Тя включи нощната лампа, натрупа възглавници на леглото, излегна се и запрелиства книгата по-нататък. Ясно защо се беше сторила скучна на майка й. Книгата не беше роман, а пространно есе. Високопарният превод се опитваше да възпроизведе атмосферата на средновековна Испания. Изобилстваше с поучения и отвлечени размишления.

Според предговора „Колието на гълъба“ била много популярна и често преписвана в онези дни преди началото на книгопечатането. Разпространила се в цяла Испания и стигнала до Южна Франция, където в средата на дванадесети век станала един от източниците на идеализирания възглед за отношенията между мъжа и жената, известен като куртоазна любов.

Имаше и такава — „Изкуството на куртоазната любов“ — сред книгите на Джоузеф, спомни си Тес. Но защо е бил запленен от нея?

По-нататък Тес прочете, че привърженичка и поддръжничка на куртоазната любов била кралицата на Франция Елеонора Аквитанска (и такава книга имаше в стаята на Джоузеф!), а по-късно и дъщеря й Мари Френска. Те събирали в двора си поети и менестрели^[1] и ги вдъхновявали да съчиняват стихове и песни в прослава на една сложна ритуална система от префинени правила за поведение между мъжете и жените.

Докато едни от привържениците на тази старинна традиция приемали куртоазната любов като форма на ухажване, прелюдия към плътската, други твърдели, че плътската любов е нечиста, груба. Според автора на „Колието на гълъба“ истинската любов няма нищо общо с физическото привличане; тя е привличане между сродни, близки души. Някога — в един предходен живот — те са съществували в хармония. „Нещо като небесен живот.“ — помисли си Тес. В земния свят тези души се раждат разделени, обречени да се търсят и да не намерят щастие, докато не се срещнат отново. И както предходната им неземна връзка е била неплътска, така и връзката в този свят трябва да остане чиста и непорочна, чужда на телесната вулгарност. Идеята за небесното изначално съществуване очевидно е дошла от диалозите на Платон, затова представата за неплътско, чисто духовно привличане между мъж и жена била известна като „платоническа любов“.

Четейки, Тес несъзнателно изпита отново внезапното чувство за духовна общност при първата среща с Джоузеф в асансьора миналата сряда.

Само седмица ли беше изминала?

Но то не беше само духовна близост. Много повече. Привличане. Мощно. Това, което романтиците наричат любов от пръв поглед, но според отдавна изчезналия автор на „Колието на гълъба“ беше всъщност любов от втори поглед.

Чиста теория. Умозрителни заключения. Изобщо не можеха да обяснят непреодолимото желание на Тес.

Куртоазна любов? Платон? Защо Джоузеф бе обсебен от подобни идеи?

Тес погледна часовника си и с изненада видя, че е почти два след полунощ. Внезапно се почувства изтощена и реши да опита да поспи. Но докато сваляше блузата си, забеляза телефона. Поколеба се за миг. Трябваше да позвъни у дома да прослуша оставените съобщения.

Тес набра номера си и изслуша дежурното съобщение, записано със собствения й глас: „Домът на Тес. В момента отсъствам. Моля оставете съобщение след сигнала.“ Веднага след това набра рождената си дата — 24 — програмираната парола за достъп до записаните от телефонния секретар съобщения.

Веднага разпозна мрачния мъжки глас: „Тес, тук е лейтенант Крейг. Часът е пет и четвърт. Обади ми се веднага в службата.“

Сигнал, отбелязващ край на съобщението.

„Пак е Крейг. Шест и половина. Обади се веднага.“

Нов сигнал.

Настойчивостта в гласа на лейтенанта я разтревожи. Тя почти посегна да прекъсне връзката, за да му се обади, но потисна импулса си, решила да изчака края на записа.

„Лейтенант Крейг. Почти седем е. Къде си, по дяволите? Обади ми се.“

Три сигнала отбелязаха края на съобщенията. Тес извади от чантата си визитната картичка на Крейг. Не може да е в службата по това време, реши тя и набра домашния номер.

След петия сигнал започна да подозира, че все пак е в службата. Вече се канеше да затвори и да позвъни там, когато един пресипнал глас каза „Ало“ и се закашля.

Тес отново притисна слушалката към ухото си.

— Аз съм. Извинявай, ако те събудих…

— Къде беше? Боже, караш ме да се тревожа.

— Аз съм в Александрия, Вирджиния — Тес долавяше в слушалката звуци от оркестър, хор и сопрано.

— Александрия? Какво правиш там? — Сопраното се сниши, после се извиси отново.

— Тук живее майка ми. Взех совалката в шест часа. Майка ми има познат в библиотеката на Конгреса и… — Тес се поколеба, защото не искаше Крейг да научи за влиятелните връзки на майка й в правителствените кръгове, наследени от нейния съпруг. — Опера ли слушаш?

— „Мадам Бътерфлай“ от Пучини. Чакай да намаля. След миг музиката спря.

— Не знаех, че харесваш операта.

— Слушай, никога повече не заминавай по този начин! Без да предупредиш! Трябваше да знам къде да те намеря. Помислих, че ти се е случило нещо, като не се обади.

— Почти позна.

— Какво?

— Снимките, които направих в жилището на Джоузеф. Оставих да ги промият в едно фотоателие и когато отидох да ги взема, ми казаха, че някакъв мъж се опитал да ги получи от мое име.

— Исусе.

— Трябва да ме е проследил от апартамента на Джоузеф до ателието — как иначе щеше да знае за снимките.

— Дяволски логично — изкашля се лейтенантът. — Виждаш ли защо искам да поддържаш връзка с мен. Трябва всеки миг да знам къде си и какво правиш. Може да стане опасно.

— Има още. По описание мъжът прилича на Джоузеф. Със сиви очи. Възможно ли е да съм сбъркала в моргата? Възможно ли е Джоузеф да е жив?

— Не, Тес, не си сбъркала. Мога да гарантирам. Който и да е бил този мъж, не е Джоузеф.

— Но как може да си сигурен? Ами сивите му очи?

— Съвпадение.

— Нали сам каза, че белегът на ръката не е достатъчен за сигурно разпознаване. Той също може да е съвпадение. Щом ФБР няма отпечатъците му…

— Тес, ние имаме отпечатъците му. Това бе една от причините да те потърся.

— От ФБР ли? Те знаят кой е Джоузеф?

— Не. От нашата лаборатория. Отпечатъците в жилището на Джоузеф съвпадат с отпечатъците, снети от необгорената ръка на трупа в моргата. А също и с отпечатъците върху бюрото му в „Документално видео“. Това потвърждава разпознаването, Тес. Джоузеф е бил убит в парка.

Краката на Тес се подкосиха. Тя се свлече на леглото и направо я втресе. Потегли чаршафа и се уви в него. След инцидента със снимките, страхът, че някой я следи, се бе смекчил от надеждата, че това може да е Джоузеф, че той е жив.

Сега трябваше отново да преживее болката. Лежеше почти без дъх, със свит на топка стомах и замаяна глава.

— Тес?

— Тук съм. Аз… Не, нищо ми няма.

— За момент се уплаших… Извинявай. Май трябваше по-деликатно…

— Няма значение. Единственото, което е важно сега, е да открием кой уби Джоузеф и защо — добави Тес с горчивина. — Ти каза, че отпечатъците са една от причините да ми позвъниш. Какво е другото?

— Снимките. Добре, че ги взе и добре, че не са ги дали на онзи мъж.

— Какво се е случило?

— Някой се е вмъкнал в жилището на Джоузеф. Спалнята е напълно опожарена.

Тес подскочи.

— Опожарена?

— Почти целият етаж изгоря. Цяло чудо е, че няма жертви.

— Господи! Кога е станало това?

— Вчера в четири следобяд.

— По същото време се опитаха да отмъкнат снимките ми.

— И сега те са единственото запазено свидетелство от стаята на Джоузеф — каза Крейг.

— Но нали от „Убийства“ са били там преди нас и са направили снимки.

— Снели са само отпечатъци. Все пак там не беше извършено престъпление. Фотографът отишъл после, но било твърде късно.

— Ама че работа.

— Затова пази снимките. Скрий ги. Направи нови копия от негативите. Връщаш ли се утре?

— Още не знам. Трябва да проверя още нещо.

— Тогава ми прати копията с федералната бърза поща. — Крейг продиктува адреса на службата си. — Има още един проблем.

— Не искам повече да слушам.

— Огледах жилището след потушаването на пожара. Мястото на библиотеката. Както предполагах, всичко бе изгоряло — само пепел. Но барелефът беше мраморен — можеше да се пукне, но да изгори… Нямаше го, Тес. Беше изчезнал! Подпалвачите са го взели. Не разбирам какво става, но искам да ми обещаеш. Заклевам те. Пази се.

Северен Атлантик, източно от Мейн

Катерът „Морски вълк“ от бреговата охрана на САЩ, тръгнал от Портланд, цепеше с пълна скорост начупената повърхност на океана. Облаци скриваха луната и звездите и правеха нощта по-тъмна. Обектът на мисията беше далече, но в командната кабина капитанът Питър О’Мали вече го виждаше като петънце на екрана на радара.

— Дистанция петнадесет километра — докладва помощникът. — От въздушното разузнаване като че ли са прави. Сбъркал е курса. Скоростта е минимална.

О’Мали кимна. Бяха го открили преди шест часа група изтребители F–15 от въздушната отбрана, изпълняваща тренировъчен нощен полет във въздушния коридор край бреговете на Нова Англия. Командирът беше докладвал за непознатия обект и беше получил разрешение да се свърже с кораба, но опитите му бяха безуспешни.

Групата получи заповед да направи визуален оглед. Радиомълчанието на кораба и странното му бавно блуждаещо придвижване в близост до териториалните води на Съединените щати бяха обезпокоителни. От безопасно разстояние с помощта на приборите за нощно наблюдение командирът на групата установи, че корабът беше голям риболовен траулер. На кърмата с големи букви бе изписано името му: „Бронзова камбана“, порт Пусан, Южна Корея.

Но по-тревожно от курса на траулера към американски води беше пълното му затъмнение. Липсваха дори задължителните сигнални светлини, изисквани от правилата за безопасност на морското корабоплаване.

Разтревожен, командирът докладва в базата и поиска допълнителни инструкции. Ситуацията ставаше деликатна. Възможен беше международен инцидент. Едно погрешно решение можеше да струва нечия глава.

Тъй като корабът не беше военен, не се налагаше незабавна намеса на военните. Затова от базата се свързаха с бреговата охрана. Катерът на О’Мали беше най-близо до траулера, затова „Морски вълк“ бе изпратен веднага натам.

И сега, пет часа след получаването на заповедта, капитанът О’Мали — червенокос ветеран с двадесетгодишна служба зад гърба си и семейство с две дъщери в Портланд — намръщено наблюдаваше петното, което проблясваше на екрана на радара.

— Ето го, капитане. Тъкмо навлиза в двестамилната зона. Вече е в наши води.

— И продължава да лежи на дрейф — гласът на О’Мали звучеше мрачно. — Още ли не отговаря на нашите повиквания по радиото?

— Тъй вярно, капитане.

О’Мали въздъхна.

— Бойна готовност.

— Ест, капитане — помощникът включи алармения сигнал.

През корпуса на катера сигналът се чуваше приглушен, но долу, подгонен от пронизителния звук, екипажът скочи на крак.

— Проблеми ли очаквате?

— Сигурно ще има проблеми. Очевидно нещо не е в ред. Въпросът е кой ще има проблеми — ние или траулерът. Да дойде екипът за абордаж.

— Да, капитане.

— Въоръжени. И пригответе „Зодиак“.

— Ест, капитане.

О’Мали продължи да се взира в радара. Половин час по-късно на екрана на уреда за нощно наблюдение изникна огромният корпус на южнокорейския кораб, поклащан от вълните на около километър пред катера.

Лейтенантът възкликна:

— От въздушното разузнаване бяха прави. Не съм виждал по-тъмен кораб.

— Още ли не отговаря на радиосигналите?

— Страхувам се, че не, сър.

— Опитайте с мегафона.

Офицерът за свръзка излезе на палубата и започна да изстрелва въпроси през разговорната тръба:

— Хей вие, „Бронзова камбана“, чувате ли ме? Хей, отговорете! Вие сте навлезли в териториалните води на Съединените щати… Имате ли нужда от помощ?

— Остави — викна О’Мали. — Вземи групата на „Зодиак“. С пълно въоръжение — берети, М–16 и прикритие с картечници от палубата при прехвърлянето на траулера. Също и с малокалибрените оръдия.

— Ест, капитане.

„Зодиак“ — надуваема лодка с извънбордов двигател — се понесе към траулера. Седмината от екипажа й държаха автоматите М–16 насочени, готови за всякакви изненади. Докато мятаха куките и закачаха въжените стълби за корпуса на траулера, О’Мали тихо се молеше всичко да мине благополучно и дори мислено се прекръсти. Хората от щурмовата група с готово за стрелба оръжие пъргаво се заизкачваха по стълбите и изчезнаха зад борда на траулера.

О’Мали затаи дъх. Съжаляваше, че правилникът го задължава да остане на кораба. Портативният радиотелефон до него изпука:

— Капитане?

Той го сграбчи.

— Чувам те добре. Докладвай.

— Сър, палубата е пуста.

— Бъдете нащрек. Поставете постове. Проверете долните палуби.

— Прието, капитане.

Изминаха нови напрегнати десет минути. На палубата на траулера блеснаха светлини. Радиото отново изпука:

— Капитане, няма никой. Траулерът е съвсем пуст.

Следващият въпрос изглеждаше излишен. Хората сигурно щяха да докладват. Но той беше длъжен да попита:

— Натъкнахте ли се на трупове?

— Не, капитане. Никакви хора — нито живи, нито мъртви. Корабът е изоставен, сякаш са го нападнали духове.

— Какво искаш да кажеш?

— В каюткомпанията телевизорът работи. По каютите има включени радиоприемници. Чинии с храна в столовата. Каквото и да е станало, било е внезапно, сър.

— Има ли повреди по траулера? Следи от пожар, заради който да са напуснали кораба?

— Никакви, сър. Спасителните лодки са налице.

— Прието. А моторното отделение?

— Двигателите бяха спрени, сър, но ги пуснахме.

— Гориво?

— Резервоарите са наполовина пълни.

— А УКВ-радиостанцията?

— Беше изключена, сър, но е напълно изправна. Можели са да изпратят „Мейдей“ (сигнал за бедствие), ако са искали.

— Няма сведения някой да е приел такъв сигнал. Продължавайте проверката.

— Ест, сър.

О’Мали остави радиотелефона и се вгледа умислен в светлините на траулера. Чувал беше много истории за изоставени кораби в морето. Обясненията най-често бяха съвсем банални: ръждясало корито, зарязано по поръчка на собственика, за да му вземе застраховката, но за беда останало да плава; яхти, плячкосани от пирати, избили и изхвърлили пътниците зад борда; рибарски кораб, използван от трафиканти на наркотици, изоставен при опасност от проверка на Службата за борба с наркотрафика…

Въпреки че бе добре запознат с докладите за инцидентите, за цялата си продължителна служба в бреговата охрана капитан О’Мали никога не беше срещал действително изоставен кораб, ако не се смятат баржите, налетели на рифове при буря. Но кораб, изоставен в пълна изправност в спокойно море? Той поклати глава. Не вярваше на историите за изгубени облози с Дявола, за „Летящия холандец“, за пришълци от други светове, които отвличат хора, за тунели във времето или за Бермудския триъгълник — всички тези смехотворни измислици на задните страници на рекламните вестничета от супермаркетите. Станала е някаква ужасна грешка тук, но тя сигурно има логическо обяснение и Господ му е свидетел, че ще го открие.

Той се обърна към помощника си:

— Свържи се с щаба в Портланд. Кажи им, че сме на мястото. Поискай да пратят още един катер. Да потърсят съдействие от местните полицейски власти, може би и от ФБР. Сигурен съм, че са помислили за това… по-добре да уведомят собственика на „Бронзова камбана“.

— Веднага, капитане.

О’Мали отново потъна в мисли, загледан в траулера. Трябваше да предвиди толкова неща. Не може да го остави с хората си на борда, но щом пристигне вторият катер, един от тях трябва да започне издирване на хората наоколо. На зазоряване ще се включи и въздушното разузнаване. А междувременно траулерът ще бъде ескортиран до Портланд за по-нататъшно разследване.

Радиотелефонът отново се обади.

— Все още нищо, капитане. Огледахме навсякъде, включително и товарния трюм. Имали са добър улов. Трюмът е почти пълен.

Една мисъл прониза главата на О’Мали.

— Пълен ли? С какво са ловили рибата?

— Те използват мрежи, сър.

— Да, но какви мрежи?

— По дяволите, разбирам какво искате да кажете, сър. Един момент.

Минутата трая доста дълго.

— Прав бяхте сър. Копелетата са използвали дрифтерна мрежа.

Вбесен, О’Мали стисна пулта с такава сила, че кокалчетата му побеляха. Дрифтерна мрежа. Разбира се. Корейците, тайванците и японците бяха станали печално известни с обичая си да ловят в международните води на Северния Атлантик с найлонови мрежи, простиращи се на десетки мили зад траулера. По последни оценки в Северния Атлантически океан се използваха общо над тридесет хиляди мили такива мрежи, които изгребваха на практика всяко живо същество, оставяйки безжизнена пустош подире си. Те бяха предназначени да улавят огромни количества туна и калмари. В резултат на това тези видове бяха на изчезване. Но в мрежите попадаха също делфини, китове, костенурки — същества, които периодично трябваше да излизат на повърхността, за да дишат, и които бяха обречени. При изтеглянето на мрежата труповете им се изхвърляха.

Едва сдържайки гнева си, той попита:

— Мрежата във водата ли е още?

— Да, сър.

— Изтеглете я. Вкарайте я вътре. Ще откараме траулера в Портланд. Няма нужда да я влачим отзад.

— Ще предам, сър.

Вътрешно капитанът кипеше, наблюдавайки мрачно траулера.

От радиотелефона отново долетя глас:

— Мили Боже! Капитане! О, Исусе… — човекът отсреща сякаш щеше да повърне.

— Какво става? Какво има?

— Изтегляме мрежата. Колко риба… И делфини, о, Господи. Никога не съм виждал толкова! Мъртви! Всички са умрели! Заплетени в мрежата! Кошмар! Екипажът!

— Какво? Повтори!

— Екипажът. Двадесет! Тридесет! Има още! Небесни Боже! Ето къде са били — вързани в мрежата. Като делфините и…

Звукът, който последва, беше красноречив. Офицерът от бреговата охрана повръщаше.

Бруклин

Надписът на таблото, поставено пред основното училище „Сейнт Томас Мор“, гласеше:

Затворено. Не преминавай. Собственост на „F&S — недвижими имоти“.

На него бе залепен лист, върху който можеше да се прочете, че районът е предназначен за строеж на жилищни блокове. Друг надпис — на входната врата на училището — обявяваше:

Предстоящо събаряне, бъдещ многоетажен жилищен комплекс.

Училището — триетажна постройка от мръснокафяви тухли — беше построено през 1910 г. Електрическата, водопроводната и отоплителната му системи бяха вече толкова износени, че скъпият ремонт не беше по силите на местната епархия и тя трябваше да го продаде и да прехвърли учениците-католици от района в и без това пренаселеното училище „Сейнт Ендрю“ на две мили оттук. Родителите, които бяха учили в „Сейнт Томас Мор“ и бяха пратили после децата си в него, недоволстваха, но както казваше епископът в писмо, прочетено от пастора по време на неделната служба — Църквата изпитва сериозни финансови затруднения. За съжаление трябваше да се правят жертви не само тук, но почти във всички епархии в страната. Вярващите и даренията намаляваха.

В осем часа вечерта три коли спряха на паркинга край училището. Бяха огромни черни американски лимузини, всяка с жълт надпис „S&F — недвижими имоти“ отстрани. От всяка кола излязоха по двама мъже и се поздравиха с кимване. Всички бяха под или малко над четиридесетте и носеха тъмни костюми. Петимата бяха с папки, а шестият — с обемисто метално куфарче. Те погледнаха някога оживената сграда и закованите с шперплат прозорци.

— Жалко — каза един от мъжете.

— Нищо не е вечно — отвърна друг.

— Нищо ли?

— Поне от земните неща.

— Точно така — каза третият мъж.

— Ясно какъв е изводът — каза четвъртият.

— Нужни са дарения — кимна петият.

— Донесе ли ключа — попита шестият с куфарчето.

Първият потупа джоба на сакото си.

Те приближиха входа, изчакаха първият да отключи и влязоха през скърцащата врата, като постепенно привикваха с тъмнината, миризмата на прах и плесен.

Първият затвори вратата и отново я заключи. Стана още по-тъмно. Гласът му проехтя в опустялата сграда:

— Предполагам, че стаята няма значение.

— По-добре на втория етаж — каза мъжът с куфарчето. — За да не ни подслушат през прозореца. В някои от тях забелязах процепи.

— Съгласен. Въпреки това проверете и този етаж — обади се вторият мъж.

— Разбира се — съгласи се първият.

Четирима огледаха класните стаи, стаите за почивка, склада и различните шкафове, петият провери задната врата, а шестият — мазето. Чак тогава се изкачиха по скърцащата стълба.

През цялото време първият мъж имаше усещането, че се вмъкват неканени в обител, попивала повече от осемдесет години в стените си буен детски смях, че наоколо сякаш витаят… как да се изрази… духове, чието единствено желание е да ги оставят да се наиграят тук през тяхното последно лято. Сантименталност, помисли си той, но с професия като неговата, изискваща много често цинизъм, можеше да си позволи няколко секунди сантименталност. Той беше онзи среден на ръст и тегло, незабележим хамелеон, който проследи Тес предния ден до летището „Ла Гуардия“.

Достигайки втория етаж, мъжът погледна водещата нагоре стълба, отворените врати на стаите вляво и вдясно по коридора и реши да се довери на мъжа с куфарчето.

— Коя стая избирате?

— Онази вляво, над паркинга.

— Както кажете.

— Но първо — мъжът с куфарчето посочи последния етаж.

— Наистина ли смятате, че е нужно? Стълбата е покрита с непокътнат прах.

— Научен съм да проверявам. Вие сте специалист по проследяване, а аз…

Първият кимна.

— И го правите отлично.

— Благодаря за комплимента — очите на мъжа с куфарчето светнаха.

— Аз ще проверя горния етаж, останалите обиколете стаите на този, и тъй като все пак бързаме, може ли вие…?

— Да, ще настроя апаратурата.

След пет минути, като не откри никого на третия етаж, първият мъж слезе и се присъедини към останалите в стаята. Мястото не бе избрано случайно. Едва ли врагът щеше да успее да ги проследи дотук. По-вероятно беше — въпреки заключената врата и закованите прозорци — някой наркоман или бездомник да е успял да се промъкне и намери убежище тук. Дори наркоман би могъл да схване смисъла на разговора им и да стане информатор.

Но мъжът не забравяше, че в продължение на много години врагът беше демонстрирал забележителна съобразителност, неочаквана способност да оживява, твърда решимост и готовност за противодействие. Мястото на срещата беше избрано много внимателно, но беше използвано вече четири пъти. Изграденият стереотип можеше да бъде разкрит. Мъжът с куфарчето имаше право — предпазливостта никога не е излишна.

Когато влезе в стаята, хамелеонът забеляза, че шестият мъж — специалист по електронни средства за безопасност — вече бе настроил апаратурата в куфарчето си и с метална рамка сканираше черната дъска, стените, тавана, пода и мебелите. Останалите се бяха присвили и напъхали в малките чинове, предназначени за десетгодишни малчугани.

— Чисто е — каза шестият и прибра апаратурата в куфарчето.

— Тогава да започваме — макар че до този момент хамелеонът не се открояваше от другите, той пое ръководството и застана на учителското място.

Като един членовете на групата извадиха от джобовете си по един пръстен и всеки го постави на средния пръст на лявата си ръка. Пръстените бяха съвсем еднакви, красиви, двадесет и четири каратови, с голям шлифован рубин отгоре, върху който имаше инкрустирани със злато кръст и меч.

— Бог с вас — каза хамелеонът.

— И с вас — отговориха петимата.

— Deo Gratias — казаха в хор шестимата, завършвайки ритуала.

Хамелеонът ги огледа.

— Първо искам да направя едно признание.

Хората от групата присвиха очи и опнаха гърбове доколкото им позволяваха тесните чинове.

— Принуден съм да призная, че моят екип допусна грешка, а аз нося отговорността за хората, които съм обучил.

— Каква грешка — вторият мъж наведе глава и го изгледа над очилата си.

— Един от враговете се опита да отмъкне снимките, които онази жена направи в жилището на нашия обект.

— Може да е случайно. Откъде знаеш, че е от враговете? — вдигна рамене четвъртият.

— Беше със сиви очи. Влязох във фотоателието, все едно, че съм клиент. Бях толкова близо до него, както сега до вас. Не може да съм сбъркал. Приличаше на обекта, сякаш му беше брат.

— Може и да е — каза четвъртият мъж. — Но аз не разбрах в какво сте сбъркали.

— Аз трябваше да проследя жената. А хората ми — да хванат мъжа. Те са го изпуснали.

— Какво? — възкликна човекът с куфарчето. — Видели са го да излиза и…

— Бил е много опитен. Веднага усетил, че го следят. Хукнал. Те го последвали — по алеите, през улиците, напряко на движението. Били по петите му. Но влязъл в един ресторант.

— И?

— Изчезнал — хамелеонът вдигна ръце.

— Как?

— Ако знаеха, сигурно щяха да го хванат. Повтарям, аз поемам отговорността.

— Каква полза? Врагът беше в ръцете ви и го изпуснахте.

— Сигурно е имал предварително подготвен път за бягство — каза третият мъж и пак стисна устни.

— Без съмнение — намеси се четвъртият. — Те са като лалугери. Стаяват се и се извъртат, намират дупки там, където изобщо не предполагаш. Как иначе ще ни убягват толкова време?

— Не е там работата — намеси се пълничкият шести. — Известни са способностите им. Но ние трябва да сме по-добри.

— Ние сме по-добри — вметна вторият. — Защото небето е на наша страна. Но изглежда понякога провидението ни изпраща изпитания.

— Не приемам оправдания. Който сам си помага и Бог му помага. Не сте били достатъчно старателни. — Шестият мъж сърдито погледна хамелеона. — Вие и вашата група. Аз си свърших работата. Само за час инсталирах устройство за подслушване на телефоните на жената и полицая. Помогнах на хората във Вашингтон да осигурят подслушване на клетъчните телефони в колите. Знаете, че всички важни правителствени служители имат такива, въпреки че се чудя защо ги използват при този риск за секретността.

— Какво друго мога да кажа? Не мога да върна миналото. Но мога да действам по-добре в бъдеще.

— И това не е първата ви грешка — възрази отново шестият. — Когато открихме обекта, трябваше незабавно да го отвлечете и разпитате!

— Не съм съгласен — вдигна ръка хамелеонът. — Той не подозираше, че е разкрит, затова сметнах за разумно да продължим наблюдението и да изчакаме да ни доведе до други от неговите…

— Че защо ще прави това? Той се укриваше от своите. И те го търсеха, както и ние.

— Точно затова — каза хамелеонът. — Чакахме да го намерят. Тогава щяхме да хванем и другите вредители, да ги разпитаме и унищожим.

— Въпреки това тактиката ви се провали — възрази шестият мъж. — Те наистина го откриха, но вместо да ги хванете, успяха да го отстранят.

— Тогава валеше. Времето ни попречи.

Шестият го иронизира:

— Времето. А как неговите приятелчета се добраха до него?

Хамелеонът го погледна намръщено.

— Сигурно по същия начин като нас. Той е много опитен в укриването. Беше си изградил нова идентичност. Не се задържаше на едно място повече от шест месеца. Създаваше поредица от димни завеси, за да скрие къде живее. Теоретично би могъл да остане неоткриваем. Но човек си има слабости. Някои неща не можа или не пожела да промени. По-точно привързаността си към видео-документалистиката. Така го подушихме първия път в Лос Анжелис. Разбира се, докато открием компанията, той се беше преместил. Но после пак попаднахме на дирите му в Чикаго. И пак се беше изнесъл. Но накрая, след като мобилизирахме всичките си хора, го намерихме в „Документално Видео“ в Манхатън. Щом ние го открихме по този начин, и неговите хора, от които се укриваше, са могли.

— Все пак, след като го екзекутираха с огън, същия метод, който бихме използвали и ние, защо изгориха и жилището му? — заинтересува се мускулестият четвърти мъж. — И защо чакаха няколко дни, докато го направят?

— Според моите наблюдатели преследвачите му не са влизали в жилището преди нощта, когато го убиха — обясни хамелеонът. — От петък вечерта той стана предпазлив, сякаш подозираше, че го следят. Не отиде на срещата с жената, Тес Дрейк, в събота сутринта и целия ден остана в жилището си. През нощта очевидно е решил да се измъкне под прикритието на бурята. Моите хора тъкмо се готвели да го заловят, докато спи. Но планът им бил провален от пристигането на другите обекти, които имали същите намерения като нашите. Нещата се развили много бързо. Преследвачите открили жертвата, която хукнала надолу по стълбите. Знаете, че беше в страшна форма.

— Те всички са отлично тренирани.

— Но той беше добър в близък контакт. Сби се с тях и успя да се измъкне от сградата, но в боя беше навехнал крака си и…

— Да, знаем — нетърпеливо завърши специалистът по електроника. — Те го хванали и го изгорили жив преди вашата група да реагира. Ако не са могли да ги хванат и разпитат, поне да ги бяха премахнали. Щяха да унищожат още едно гнездо.

— Не говорете, като не сте били там. В моята група бяха само трима, а преследвачите, заедно с жертвата са били шестима. Можеха да ги нападнат само с оръжие. Но в гъсто населения район, близо до кметството, само да бяха гръмнали и полицията щеше да блокира всичко наоколо. Не можем да допуснем риска да хванат нашите хора и да ги разпитват.

— Какъв риск? — озъби се шестият. — Знаете закона. Ако ги хванат, ще сложат край на живота си. — Той попипа рубина на пръстена си. Отдолу, както и в другите пръстени, имаше скрита капсула с отрова.

— На тяхно място щяхте ли да бързате да предприемете една предварително обречена стъпка, водеща до сигурна смърт?

— Може да заложите душата си, че щях.

— Не, не моята душа. Вашата. Не вярвам, че щяхте да рискувате да ви хванат.

— Може би не мразите вредителите толкова, колкото аз. Но вие не казахте нищо за пожара в жилището.

— Предполагам, че след като са предизвикали бъркотията в блока, не са посмели да се върнат веднага. Може да са смятали, че щом Джоузеф Мартин е толкова предпазлив, едва ли е държал нещо уличаващо го в жилището си. Всичко това са предположения. Но ние със сигурност знаем, че те поставиха под наблюдение приятелката му — може би искаха да проверят дали тя знае нещо. Ние пък я следяхме, защото беше единствената връзка с обекта. Тя разпозна тялото в моргата. На другия ден детективът от „Издирване“ я заведе в жилището на жертвата. Веднага след това тя даде една фотолента за проявяване и копиране. Няма нужда да си гений, за да се сетиш, че е открила нещо интересно и го е снимала. След като един от екзекуторите на обекта направи безуспешен опит да вземе снимките, явно са решили, че си струва да се върнат в жилището. Намерили са нещо и е трябвало да заличат следите от кражбата. А огънят не само пречиства. Той прикрива.

— Но какво са намерили? — попита третият мъж.

— Предполагам — хамелеонът се поколеба — олтар. Някой от техните барелефи. Това е трябвало да спасят на всяка цена. Макар че други вече са го видели и снимали, за тях самият предмет е бил по-важен от разкритието. Барелефът е бил свещената вещ, която не е трябвало да попадне в нечисти ръце.

Мъжете от групата се спогледаха, отвратени от чутото.

— Да ги порази Божият гняв — промълви вторият.

— Той ги е стигнал — каза шестият. — Но след като ги бяхме доближили толкова, пак ги изтървахме.

— Имаме ли нова нишка? — попита четвъртият.

— Изглежда са се насочили към жената — поясни хамелеонът. — Последните събития свидетелстват за убеждението им, че тя знае твърде много, особено след като взе снимките и замина внезапно за Александрия, във Вирджиния. Доколкото знаем, баща й е бил влиятелна фигура, а е имал дори още по-влиятелни приятели, с които майка й още поддържа връзки. Май че тази Тереза Дрейк наистина е решила да открие причината за смъртта на приятеля си. А нашите обекти искат да й попречат и едновременно с това да унищожат доказателствата за съществуването си.

— Чакай — прекъсна го шестият. — Какво значи „последните събития“?

— Добре — хамелеонът се поколеба. — Това е причината да поискам тази среща. — Гласът и очите му станаха скръбни. — Миналата нощ…

Той разказа какво се беше случило с партньора му.

— Те са го изгорили? — пребледня шестият мъж.

— Да — потвърди с горчивина хамелеонът. — С него са дежурили още двама — единият зад къщата, а другият в храстите по-надолу по улицата. Той видял сребристата кола да излиза и запомнил номера. Оттам знаем, че в къщата е бил Брайън Хамилтън. Видял също как убиецът притичал към колата на партньора ми и го застрелял. После потеглил с нея. Нашият човек веднага откраднал един кадилак и го последвал. Намерил тауруса горящ на пуст паркинг. Не можел да помогне с нищо, затова изчезнал преди да пристигне полицията.

— Но ако вече е бил застрелян, защо са го подпалили? — гласът на втория мъж беше пресипнал.

— Без съмнение за назидание. За да ни деморализират.

— Не са познали — ядосан викна третият. — Ще платят за това!

— Както и за други неща — добави хамелеонът намръщен.

— Да не би да има и още? — скокна четвъртият мъж и удари коленете си в малкия чин.

— За съжаление. Същата нощ е бил застрелян и другият ни наблюдател зад къщата.

На задната седалка на своя сребрист корниш Брайън Хамилтън остави клетъчния телефон и се наведе напред към шофьора-бодигард.

— Чу ли, Стив?

Бившият морски военен разузнавач кимна:

— Беше Ерик Чатъм. Трябва да ви закарам до дома му.

— Точно така. Колкото може по-бързо.

— Вече се насочихме към магистралата, сър.

Хамилтън се отпусна на седалката и се замисли. Историята на Тес… и снимките, които му показа… доста го разтревожиха. Който и да е бил този Джоузеф Мартин, той е прикривал нещо. Или се е укривал. От нещо ужасно — като онзи барелеф и бича със засъхнала кръв в жилището му.

Той прехапа устни, осъзнавайки, че Тес се беше забъркала в нещо толкова извратено и опасно, че можеше да й струва живота. Не каза ли, че я следят?

Хамилтън стисна челюсти. Каквото и да става, ще използва цялото си влияние, за да открие какво застрашава Тес и да го спре.

Той й го дължеше. На първо място, защото беше приятел на баща й, а трябваше да се подчини и да го изпрати в Бейрут да преговаря за секретната оръжейна сделка с християните. Чувстваше вина за ужасната смърт на Ремингтън Дрейк. Нищо чудно, че Тес го мразеше. Но той ще й помогне, може би дори ще спаси живота й — и това ще заличи омразата. Особено след като се бяха сближили с майка й, Брайън Хамилтън не желаеше Тес да го ненавижда.

Колата беше излязла на магистралата и се носеше към Фолс Чърч, Вирджиния. След десетина мили ще се срещне с директора на ФБР и ще настоява Ерик Чатъм да използва всички възможности, за да установи кой е бил Джоузеф Мартин и кой го е убил. Чатъм му беше задължен. Ето, дойде време да се реваншира.

— Сър, като че имаме проблем — обади се бодигардът.

— Какъв проблем? — надигна се Хамилтън. Той погледна назад. — Микробусът зад нас ли?

— Да, сър. Следва ни още от напускането на Александрия.

— Откачи се от него.

— Опитвам се, сър.

Колата ускори. Но микробусът ги следваше.

— Казах ти да им се измъкнеш!

— Къде, сър? Извинете, че ви напомням, но ние сме на магистрала. Караме с деветдесет мили. Няма никакво отклонение.

— Чакай, той преминава в другата лента! Изпреварва ни!

Микробусът, навлязъл в лявата лента, се изравни с корниша. Някой смъкна стъклото откъм тях.

— Внимавайте! — викна шофьорът на Хамилтън.

Твърде късно.

От съседната кола хвърлиха бутилка, затъкната със запален парцал.

— Исусе!

Шофьорът натисна спирачки и се насочи надясно, но бутилката — явно от специално чупливо стъкло — се пръсна при удара в колата и я обля с бензин.

Зад преграда от пламъци отпред, шофьорът отчаяно се бореше да овладее колата. Хамилтън ужасен наблюдаваше как вляво микробусът се насочва рязко към тях. Усети удар отстрани, после пак и пак. Колата излетя от магистралата. Вече напълно обгърната в пламъци, тя разкъса мантинелата, издигна се във въздуха и се сблъска с…

Хамилтън изкрещя. Така и не разбра в какво се удариха. От внезапния тласък той прелетя над облегалката отпред и разби главата си в арматурното табло.

Но хората от микробуса със задоволство проследиха как корнишът се стовари върху един масивен трафопост и експлодира, изстрелвайки тридесетметрова огнена факла нагоре. Пламтящото кълбо се пръсна и разсея наоколо части от тела и метални парчета.

Хамелеонът извади от папката си сгъната предна страница на „Ню Йорк Таймс“ и я вдигна нагоре, така че всички в стаята видяха заглавието: „Бивш държавен секретар изгоря при произшествие на магистралата“. После я подаде на втория мъж с думите:

— Предай го, като го прочетеш.

— Вече го четох. Когато споменахте Брайън Хамилтън, разбрах каква е връзката.

— Не съм чел още вестника. Дайте да видим — заинтересува се третият мъж.

Един по един мъжете прочетоха статията с мрачни лица.

— Огън. Много си падат по него — изкриви уста шестият, остави вестника и погледна въпросително хамелеона. — Вие всичко знаете. Какво ще кажете за този. Защо са го убили?

— Не всичко знам. Просто правя логични предположения. Тес Дрейк внезапно посещава майка си. Случайно ли е, че заварва там бившия държавен секретар и сегашен главен съветник на президента. Едва ли. Тя го е повикала. Всъщност него — приятеля на покойния й баща, а не майка си, е искала да види преди всичко и да си осигури съдействието му, за да открие кой беше Джоузеф Мартин и кой го уби.

— Предположенията ви звучат наистина логично — вметна третият мъж.

— Също тъй логично е да заключим, че не само хората ни, но и врагът е проследил Тес Дрейк до къщата — продължи хамелеонът. — Когато са видели колата на Хамилтън и са схванали какви са намеренията на жената, те са решили, че е много важно да го отстранят. Бояли са се, че ще използва връзките си в правителството и ще разшири обсега на разследването.

— Но щом нашите врагове са си направили труда и са поели риска да отстранят Хамилтън, те все още не са решили проблема си, поне не напълно. Тайната им може да бъде разкрита. За да попречат, трябва да стигнат докрай и най-важният свидетел, който трябва да отстранят е…

— Точно така — кимна хамелеонът. — Миналата нощ, малко след два часа…

Насред стаята Тес стискаше телефонната слушалка, в която звучеше разтревоженият глас на Крейг:

— Заклевам те. Обещай ми да се пазиш.

— Обещавам. Няма да рискувам — потвърди тя.

— Помни си думата. И утре ми се обади веднага щом направиш копията от снимките. Изпрати ги по най-бързия начин с федералната поща.

— Добре, обещавам.

— Слушай, не мисли, че ревнувам, но ще се чувствам много по-спокоен, ако се върнеш тук.

— Честна дума, всичко ще е наред. Смяташ, че съм в опасност само защото някой е опожарил жилището на Джоузеф.

— Ами онзи тип в ателието?

Тес не отговори. Усети, че в нея отново се надига страх.

— Добре, кажи ми адреса и телефона на майка ти там. За да те намеря, ако се случи още нещо, което трябва да знаеш.

Тес му ги каза.

— Добре. И пак повтарям, по-добре е да се върнеш тук.

— Даже и да бях в Манхатън, ако приемем, че си прав и съм в опасност, какво щеше да направиш? Не може през цялото време да си с мен.

— Откъде знаеш. Може и до това да се стигне.

— Хайде, преувеличаваш — трепна Тес. — Само ме плашиш.

— Добре. Между другото — гласът му бе напрегнат — лошо ли би било, ако съм с теб през цялото време?

— Какво искаш да кажеш?

— Вчера в жилището на Джоузеф — помниш ли — ти казах, че случаят е вече на отдел „Убийства“, а не мой. Но аз продължавам да се занимавам с него. Заради теб.

Тес се намръщи.

— Обещавам, когато всичко свърши, да поговорим.

— Това ми стига. Не си много ентусиазирана, но все пак ти благодаря за търпението. А сега делово. Няма значение колко си заета — обади ми се утре, когато изпратиш снимките.

— Обещавам. Лека нощ.

Тес въздъхна и остави телефона. Постоя няколко секунди като вцепенена. Усещаше смътно, че лейтенантът я харесва, но не обръщаше внимание. Трябваше да мисли за толкова други неща. Крейг наистина беше приятен и дори красив по свой грубоват начин. Полагаше усилия да е мил и полезен. Беше му признателна за подкрепата в трудните моменти.

Но дали я привличаше? Физически? Сексуално? Не беше същото мощно, зашеметяващо чувство, което изпита към Джоузеф при първата среща. Може би близостта с един мъж е за предпочитане пред изгарящата безнадеждна страст.

Изпитваше вина. Вдигна слушалката, за да му се обади и обясни. Да признае несигурността си. Но нямаше никакъв сигнал. Тя нетърпеливо почука по вилката и пак се вслуша.

Пак нищо. Линията мълчеше. Внезапно Тес настръхна, но не от студ. Полъхът от климатичната инсталация. С разширени ноздри тя се приближи към отвора на стената, скрит зад стола. Отмести го, наведе се и подуши въздушния поток.

Неясен мирис на изгоряло я сепна.

Дим?

Не може да е дим.

Но миризмата се усилваше и при следващото вдишване Тес се закашля. Скочи уплашена и загледа тънката струйка, която се извиваше над отвора.

Пожар!

За секунда остана вцепенена.

После се скочи като изстреляна с пружина към телефона, и набра 911. Сети се, че телефонът не работеше. Опита отново. Пак нямаше сигнал. Господи! Бързо навлече блузата си, грабна „Колието на гълъба“ и снимките и ги напъха в чантата.

Хвърли последен поглед към климатика — струйката дим ставаше все по-осезаема — и излетя през вратата.

Коридорът бе тъмен. Дори стълбата вляво и вестибюлът отдолу тънеха в мрак. Само нощната лампа в стаята зад нея хвърляше сноп светлина през вратата. Тес се понесе надясно към стаята на майка си.

Бутна вратата и напипа ключа на лампата. Ярката светлина я заслепи за миг. Както обикновено, майка й спеше с превръзка на очите и не реагира на светлината. И тук се усещаше миризмата на дим, който излизаше от отвора на инсталацията.

— Мамо! — Тес се хвърли към леглото и я раздруса. — Мамо!

Майка й измърмори насън и се обърна. Тес я раздруса по-силно.

— Мамо! Събуди се!

— А? — Майка й най-сетне отговори. — Аз… Какво…? — Тя напипа превръзката и я свали от подпухналите си очи. — Тес? Защо…? Какво има?

— Трябва да станеш! Бързо!

— Какво е това — майка й се закашля. — Мъгла? Мирише като…

— Дим! Къщата гори! Мамо, трябва веднага да станеш!

Шокът разсъни напълно майка й.

— Пожар? — тя се надигна върху леглото. — Бързо! Обади се на пожарната!

— Опитах! Телефонът не работи.

— Трябва да работи — майка й посегна към слушалката.

— Казвам ти, че не работи. Хайде, да се махаме.

Майка й се опита да стане, размотавайки дългата розова нощница от коленете си. Тя се изправи, завъртя се объркана и тръгна към гардероба.

— Помогни ми да се облека!

— Няма време — Тес я сграбчи за ръката. — Трябва да се измъкнем оттук! — Стаята се изпълваше с дим. И двете кашляха. — За Бога, мамо, да вървим!

Тя подхвана майка си за раменете и я побутна към вратата. Чак когато излязоха в коридора, внезапна мисъл я смрази. Кръвта й застина.

„Не!“ — помисли си тя.

Първо телефонът.

После пожар в къщата.

Не е съвпадение! Не може да е случайно!

Те са! Смятат, че знам твърде много! Искат да ме убият!

Крейг беше прав! Защо не го послушах?

Сега майка й трябваше да я подкани да бързат.

— Хайде! Но какво ти стана? Защо спря?

„Боже!“ — помисли си Тес. „Ами ако са в къщата?“

Противопожарните детектори виеха. В спалните, в коридора, във вестибюла, в кухнята и в другите помещения долу. Искаше й се да затисне с длани ушите си, за да не чува изнервящия им хор.

Но страхът я направи по-предпазлива. Не, едва ли са си отишли, след като са подпалили къщата! Те ще искат да се уверят…!

Ами ако са вътре?

Ще искат да ни попречат да излезем! За да изглежда като нещастен случай!

А ако опитаме… Ще ни убият вместо огъня!

— Тес, защо се бавиш? — Майка й беше притиснала ръкава на нощницата към устата си, дишайки с мъка. — Какво има? Димът се сгъстява! Ще се задушим, ако…

— Мамо? — на фона на лошото предчувствие неочаквана мисъл прониза съзнанието й. — Какво стана с татковия пистолет? Пазиш ли го още?

Майка й кашляше.

— Толкова ли е важно? Трябва да…

— Пистолета, мамо! Какво направи с него?

— Нищо. Там е където си беше, както и всичко останало. — Даже след шест години мъката опъна чертите на лицето й. — Знаеш, че не можех да се разделя с нищо негово.

Зад тях се виеше дим. Долу във вестибюла тъмнината се наруши от колебливи проблясъци.

Огънят!

Тес настръхна. Сграбчи майка си за раменете.

— В спалнята му ли е?

— Да. Оставих я както беше в деня, когато се сбогува и замина за Бейрут.

Тес пламенно я целуна по бузата.

— Господ да те благослови! Бързо! Ела с мен!

— Но ние трябва… Нищо не разбирам!

— Нямам време да ти обясня! Помни само, че те обичам, мамо! Опитвам се да те спася!

— Това ми стига — майка й дишаше с труд.

Хвърляйки ужасен поглед към проблясъците долу, Тес задърпа майка си по коридора.

— Само се моли на Бога и прави каквото ти казвам.

Тя стигна до стаята на баща си и блъсна вратата. Посегна в тъмното да светне.

— Преди това… Тес, трябва да ти кажа нещо.

— Не сега!

Но щом щракна ключа и лампата светна, Тес разбра за какво искаше да я предупреди майка й.

Баща й използваше тази спалня, когато се връщаше късно след извънредни съвещания в Държавния департамент и не искаше да безпокои майка й.

Но сега стаята приличаше на замръзналия интериор в къщата на Мис Хавишам от „Големите надежди“. Шестгодишен слой прах покриваше всичко — килима, леглото, масичките, лампите, телефона, бюрото. Паяжини замрежваха ъглите и висяха от тавана. Тес имаше чувството, че влиза в гнездо на паяци. Въздушното течение от рязкото отваряне на вратата вдигна облак прах и разлюля паяжините.

— Мамо!

— Тъкмо исках да ти кажа.

Ужасена, Тес се втурна вътре, вдигайки прах с всяка своя стъпка. Размахвайки ръце, тя се опитваше да махне лепкавите паяжини от себе си.

— Оставих всичко, както беше. — Майка й я последва. — Когато ми съобщиха за смъртта му, погледнах за последен път стаята, затворих вратата и повече не съм влизала тук. Казах на прислугата да не я пипат.

С нарастващо отвращение Тес забеляза, че дори чехлите на баща й стояха до леглото. Нямаше време да пита майка си откъде й е хрумнало да превърне тази стая в храм или, по-точно в гробница. Димът се сгъстяваше. Интересуваше я само едно!

Тя дръпна чекмеджето на нощното шкафче, страхувайки се, че баща й може да е взел пистолета със себе си в Бейрут. Въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите й, когато го видя на мястото му.

По време на службата си във Виетнам баща й беше на оперативна работа в разузнаването на флота. Там беше срещнал Брайън Хамилтън, генерал от флотата, наблюдаващ корпуса „Око“. След войната баща й отиде в Държавния департамент, в неговия малко известен разузнавателен отдел. Брайън Хамилтън също премина в Държавния департамент, когато се пенсионира от армията — във външното министерство, където привлече скоро и баща й. Но той запази навиците си от Виетнам. Въпреки че рядко се налагаше да носи оръжие при опасни мисии в други страни, той държеше пистолета под ръка у дома си в случай, че някой се опита да проникне в къщата през нощта.

Беше швейцарски 9-милиметров полуавтоматичен Зиг-Зауер. Компактен, с къса цев, той имаше в пълнителя шестнадесет патрона и беше с двойно действие. Трябваше само да натискаш спусъка.

Тес знаеше това, защото още на дванадесет години бе проявила любопитство и баща й бе решил, че е по-добре да я обучи, за да уважава оръжието и да стои настрана от него. Тес предпочиташе момчешките игри. Не се плашеше от оръжие като другите момичета и стрелбата й се удаваше така лесно, както баскетбола и гимнастиката.

Баща й често я вземаше със себе си на полигона за стрелба. Учеше я да разглобява пистолета, да го почиства и сглобява отново. Показа й как да се прицелва — държейки пистолета с две ръце с двете очи отворени. Номерът беше да не фокусираш погледа си върху мерника, а върху целта. Така мерникът изглежда размазан, но се свиква. Щом се мериш в целта, трябва да я виждаш ясно. Ако се фокусираш върху мерника, а целта е замъглена, значи се целиш лошо.

Не дърпай рязко спусъка. Просто го натисни.

Тя се притесняваше от отката, но за нейно облекчение още от първия път се оказа, че не е толкова страшен. Всъщност й харесваше — той и шумът от изстрела, проникващ през наушниците, я караха да усеща мощта на оръжието. Накрая Тес се научи от двадесет и пет метра да вкарва всичките шестнадесет куршума в кръг с размер на баскетболна топка. Но след постъпването в колежа изведнъж загуби интерес към стрелбата. А и баща й често отсъстваше от дома.

Тя грабна пистолета от чекмеджето и мислено благодари на баща си, че я беше учил. Той може би щеше да спаси живота й. Извади пълнителя и доволна видя, че е пълен. Пъхна го обратно и зареди пистолета. Притисна нежно спусъка. Дотук добре.

— Хайде, мамо! Да вървим!

— Но защо ти е пистолет?

— Застраховка.

— Какво искаш да кажеш?

Тес не отговори, а я дръпна през паяжините към коридора.

От отблясъците на пламъците долу коридорът изглеждаше като осветен със свещи. Подканяйки майка си, Тес стигна до началото на стълбата и погледна неспокойно надолу, приготвила пистолета. Видя само пламъци, които бяха стигнали до първите стъпала. Предната врата на къщата беше недостъпна. При вида на огъня майка й изплака.

— Задната стълба! — викна Тес. — Бързо!

Отново поведе майка си по задимения коридор. Кашляйки, двете стигнаха до задната стълба, водеща към кухнята.

И тук отдолу просветваше, но бяха само далечни отражения. Не се виждаха пламъци.

„Може да имаме късмет.“ — помисли си Тес.

— Дръж се за мен — викна тя на майка си и заслиза надолу.

Противопожарната система виеше.

Изведнъж пред тях се мярна фигура. Тес насочи пистолета.

— Мис Дрейк?

— Джонатан! — викна майка й.

Тес отпусна дулото. Портиерът изтича при тях. Беше по пижама.

— Бях заспал! Димът едва не ме… Ако не беше сигналната инсталация…! — Той с труд поемаше въздух. — Исках да се изкача по предната стълба, но вестибюлът…

— Знаем — каза Тес. — Можем ли да се измъкнем отзад?

— Огънят е вече в кухнята, но стаите на прислугата не са засегнати.

— Засега.

Тримата се втурнаха надолу.

— Има ли друг в къщата? — попита Тес.

— Ами Една? — попита майка й.

— Вече я събудих и й казах да бяга — отвърна Джонатан.

— А някой друг? — настояваше Тес.

— Кой друг, мис Дрейк? — портиерът я погледна объркан.

Тес нямаше време да обяснява. Бяха вече долу и отляво ги лъхна горещината от кухнята. Беше толкова силна, че Тес закри лицето си с ръка. Преди да осъзнае какво прави, тя се втурна и затръшна вратата на кухнята. Почувства остра болка в ръката.

Но си струваше. Вратата осигуряваше известна защита. Стисна ръката на майка си и двете се запрепъваха към стаите на прислугата, последвани от Джонатан. С приближаването на изхода дишаха все по-леко.

Всеки момент щяха да бъдат навън, в чистата прохладна нощ. Но едно вътрешно чувство тревожеше Тес. Онези сигурно се крият в градината и се целят от храстите, готови да ги застрелят, ако се опитат да се измъкнат.

— Тес, ти трепериш! — учуди се майка й. — Ние сме почти спасени!

Спасени? Тес се съмняваше. Доста вероятно бе да ги застрелят! Стигнаха до вратата. Беше отворена и димът излизаше, а на негово място се просмукваше чист въздух.

Тес се взря напред. На пет-шест метра в светлината на огъня от прозорците видя жена, паднала по очи на тревата. Отзад халатът й беше окървавен.

— Една — изпъшка портиерът.

Тес се опита да го спре. Но Джонатан вече тичаше към нея.

— Една.

Това бе последната му дума. По средата на разстоянието Джонатан изведнъж се изпъна като мушнат с щик. От шията му изригна тъмна течност. Друг фонтан рукна от гърба. С гротескни движения Джонатан сякаш се опитваше да хване едновременно шията, гърдите и челото.

Но нямаше достатъчно ръце! Той падна като несръчен акробат. И притихна.

Майката на Тес изпищя. Без да разбира случилото се или обладана от отчаяно желание да му помогне, тя се опита да се промъкне покрай Тес навън.

Тес искаше да я задържи, но ръката й с пистолета изпусна халата. В другата ръка остана парче откъсната дантела. Майка й се отскубна.

— Не!

Стройното й тяло не падна, а по-скоро се завъртя в пирует и се свлече като изтощена балерина. С кървящи дупки в корема и гърдите.

Тес зави от мъка. От ужас. От ярост.

Около нея сякаш бръмкаха пчели и се забиваха в рамката на вратата и стените на коридора. Куршуми. От пистолети със заглушители, насочени от храстите в задния двор!

Куршумите я извадиха от вцепенението. Тя се извърна, готова да хукне обратно и спря пред вида на пламъците, провиращи се вече през вратата на кухнята.

Мислите прелитаха през ума й. Майка й е мъртва. Отвън стрелят. Пожарът. Отново спря парализирана.

Не мога да остана тук!

Но не мога и да изляза!

Мисли!

Пламъкът от вратата на кухнята осветяваше коридора.

Мазето. Може да стигне до мазето. Ето вратата. Ще се скрие в някой ъгъл долу. Ще намокри парцали в пералнята и ще се увие… Не! И това не е спасение. Когато димът изпълни мазето, парцалите няма да я спасят от задушаване.

И от горещината.

Но не мога да остана и тук!

Изведнъж нова мисъл й вдъхна отчаяна надежда.

Може и да не стане! Но това е единственият шанс!

Тя се втурна обратно покрай пламтящата врата на кухнята. Горещината опърли дрехите й. За момент помисли, че ще лумнат.

Ослепена от дима, налучка стъпалата и се закатери нагоре на четири крака. Горещината намаляваше, но димът се сгъстяваше и раздираше дробовете й от спазми. Внезапно стъпалата свършиха и тя полетя по очи на пода.

Отпред дори през дима се виждаха пламъците от вестибюла, стигнали върха на предната стълба. Те се извиваха с рев към тавана.

Бързо! Очите й сълзяха. Димът режеше гърлото.

Тя се приведе и се понесе напред, виейки от болка. Пламъците застрашително пращяха насреща й.

Тес изстена, осъзнавайки с ужас, че зейналата пещ може да я принуди да се върне назад и да не стигне до целта си.

Но нямаше друг избор. Тя изруга, събра смелост и сви рязко вляво. Прескачайки един порив на пламъка, влетя в стаята си и тръшна вратата.

В сравнение с пещта отзад въздухът в стаята й се стори удивително свеж, макар гъстият дим да продължаваше да люти в очите й. От напрежение пое дълбоко дъх и се закашля така силно, като че щеше да изхвърли дробовете си.

Няма значение! Вече има надежда!

Движи се!

Светлината от нощната лампа почти не пробиваше през дима. Но не й трябваше! В стаята си можеше да се движи и със затворени очи. Втурна се към френския прозорец. Когато го разтвори, не можеше да повярва, че въздухът може да има тъй нежно ухание. Пламъците, излизащи от прозорците вдясно, осветяваха градината и храстите под нея.

Но вниманието на Тес бе насочено към гигантския дъб под балкончето на стаята.

Заради него си счупи ръката, когато беше на единадесет години. Една съботна сутрин се беше върнала след часовете по гимнастика и въодушевена от напредъка си на успоредката, реши, че дъбът под балкона предлага прекрасна възможност да се хване със скок за най-близкия клон, да се залюлее към следващия и така, докато стигне до ствола и се спусне на земята. Не можа да издържи на изкушението и скочи, хвана се за клона, после посегна към следващия… и нададе вик, усещайки как се изплъзва от пръстите й… после още по-силен, когато се стовари на поляната с изметната под тялото си ръка. До този момент не бе изпитвала такава болка.

Баща й изхвръкна от къщата и притича да я вдигне. После се понесоха с колата през червените светофари към най-близката болница.

Баща й. Колко й липсваше.

А сега и майка й беше мъртва! Пред очите си още виждаше кръвта, бликнала от изящното й тяло.

Не можеше да приеме, че е вярно. Мъртва? Не е възможно!

Копелета!

Вратата на стаята вече гореше. Пламъците се промъкваха вътре. Тес натика пистолета в чантата и я завърза стегнато около кръста си. Пламъци изригваха от всички страни.

Нямаше време! Отстъпи малко назад в дима. Приведе се и зае стартова позиция. Избъбри молитва. И полетя напред.

Тес скочи, докосна с крака парапета на балкона и полетя над него. За миг я прониза страх, че миналото може да се повтори, че ще изпусне клона и ще се стовари на поляната.

Но вече бе на двадесет и осем. Ръцете й се протегнаха и здраво сграбчиха клона. Увисна надолу, после клонът като пружина я хвърли нагоре. Използвайки забавянето в най-високата точка, Тес хвана с крака друг клон и увисна между двата. Когато люлеенето се успокои, започна постепенно да премества ръце и крака към основата им. С гъвкаво движение се извъртя срещу ствола. Накрая го хвана и притихна, стъпила на клона, скрита зад гъстите листа.

Сърцето й биеше тъй силно, че се боеше да не припадне.

Дали убийците я забелязаха как скача от балкона?

Въпреки пламъците от прозорците откъм предната страна на къщата, тя се стараеше да убеди себе си, че тази част е в сянка. Наистина клонките още се люлееха. Но, втренчени в изходите на къщата, онези едва ли щяха да се сетят да наблюдават и стената без врати. А балконът на горния етаж беше най-малко вероятният изход.

Е, скоро ще разбера.

Припряно измъкна пистолета от чантата. Изкушаваше се да мисли, че хората, убили майка й, могат да бъдат повалени от този пистолет, с който баща й я беше учил да стреля. Макар че не е бил почистван шест години. И пружината му може да е отслабнала.

Тес не искаше да мисли за това. Можеше да мисли само как да слезе от дървото. Да побегне с всички сили през оградата от вечнозелени храсти към тъмнината на най-близката къща.

Започна да слиза предпазливо, взряна в тъмнината зад къщата. Въоръжен човек! Цели се в нея!

Уроците от стрелбището изплуваха в съзнанието й. Натисна спусъка. Пистолетът изрева и дръпна ръката й.

Не обръщай внимание на отката. Гледай в целта.

Не го улучи!

Тя скочи в момента на изстрела му. Беше със заглушител, но Тес определено чу свистенето на куршума над главата си.

Простряна на земята, стисна пистолета и се прицели по-внимателно. От изстрела ушите й писнаха.

Мъжът залитна и падна. Вътрешно ликувайки, изведнъж Тес се стресна от стореното.

Но не можеше да чувства вина. Трябваше да се спасява!

Тя скочи и се понесе към храстите вдясно. В далечината завиха сирени. Пожарната. Или полицията. Някой от съседите се е обадил! Но бяха още твърде далеч. Няма да успеят! Трябва да бяга!

Някой извика пред къщата. Тес се обърна. Мярна й се човек с пушка. Рефлекторно се прицели и стреля, после пак и пак. Първият куршум се заби в стената. Вторият улучи едно дърво зад мъжа.

Но третият го залюля.

Тес отново триумфираше. Но не!

Стрелецът бе още на крака и вдигаше оръжието си. Пистолетът й отново изрева. С втория изстрел повали мъжа на поляната.

Втурна се през цветните лехи, усещайки писъка на куршумите откъм къщата. Отново се хвърли на земята. Търкулна се към храстите и се изви назад към преследващата я фигура, стреля три пъти, пропусна, но накрая го принуди да се свие зад една беседка.

Къщата вече бе цялата в пламъци. Сирените се чуваха по-силно. Наближаваха. Мъжът надникна иззад беседката и Тес отново стреля.

Той се претърколи и се скри от погледа й.

Надяваше се да го е улучила, но можеше и само да е разцепила дървото край лицето му.

Нямаше значение. Трябваше да бърза!

Тя пропълзя през тесен проход между храстите на плета и скочи на крака оттатък. Хукна през сенките на съседната градина, смущавани от отблясъците на пожара.

Цялата къща светеше. Представяше си изплашените съседи, изскочили на улицата от страх, че пожарът може да се прехвърли при тях.

През грохота от пожара чу звук от чупене на клонки отзад. Тя се обърна и стреля още три пъти към плета. Чу стон и отново затича към сгъстяващите се сенки на обширната градина. Провираше се край дървета, прескачаше цветни лехи, внезапно изскочи на ръба на малко езерце с лилии и едва не полетя във водата, но успя да запази равновесие, мина край него и препусна още по-бързо нататък.

Брой си изстрелите, казваше баща й.

Но в паниката Тес беше забравила това правило. Колко пъти беше стреляла?

Не помнеше. Със сигурност над десет. Може би тринадесет или… Пълнителят е почти празен. Побиха я студени тръпки, макар че от нея се лееше пот. Трябваше да пести куршумите.

Стигна до нов жив плет. Не се сдържа и се обърна назад към пламтящата на стотина метра отзад къща. Пламъци излизаха вече и от нейната стая. Изпълни я ярост. Спомените, младостта й бяха разрушени. Убеди се, че вече никой не я преследва, приведе се бързо и се промъкна през плета.

В следващия двор се сети, че не може да продължава в същата посока. Преследвачите можеха да я изпреварят по улицата и да й устроят засада отпред. Единствената й надежда бе, че приближаващите сирени ще ги принудят да се спасяват.

Но не можеше да разчита на това. Задъхана и объркана, тя смени рязко посоката и хукна към задната част на градината. Между басейна и тенискорта се натъкна на висока стена. Наоколо нямаше нито стълба, нито дърво, нищо, което да й помогне да се прехвърли през стената.

Нищо.

Върна се към басейна. До навеса видя дълъг метален прът с мрежа накрая, очевидно за почистване на водата от паднали листа. Бързо! Натисна края на пръта, огъна го. Беше достатъчно здрав, но еластичен.

Усещаше пулсирането на кръвта в слепоочията си. Нямаше друг избор. Напъха пистолета в чантата. Стисна пръта, вдигна предния му край и се засили към стената.

Овчарският скок не беше любимото й упражнение. В момента, когато се издигна нагоре, прътът се огъна и се счупи! Тя го пусна и се стовари срещу зида, но успя да се хване за ръба и да се изкатери върху него.

Отгоре, без да обръща внимание на издраните си кървящи ръце, Тес легна, увисна от другата страна и скочи в тъмното. За щастие я посрещна само меката градинска почва. Сви колене и с тренирано умение се претърколи настрани в цветята.

Отново скочи на крака. В мрачината пред нея се мержелееха неясни очертания на дървета и силуета на другата къща. Извади пистолета и затича към тях.

Когато беше на десет години, тук живееше най-добрата й приятелка. Често играеха в този двор на криеница. Спомни си как беше намерила такова скривалище, че приятелката й не успя да я открие.

Сега Тес забърза към него, като се надяваше да го намери непроменено. Когато чу шума от водата, забърза.

В ъгъла на двора имаше натрупани овални камъни, имитиращи алпинеум, от върха на който се спускаше поточе, лъкатушещо към езеро с рибки. Водата се издигаше до върха с помпа, разположена в ниша, затворена с метален капак, предпазващ я при лошо време. Тес коленичи и зашари с ръце в тъмнината, търсейки капака.

Промъкна се в нишата и затвори капака зад себе си. В пълната тъмнина седна свита до бръмчащата помпа, обви колене с ръце и оброни глава върху тях. Цялото тяло я болеше, но поне можеше да отдъхне и да реши какво да предприеме.

Болките в тялото не бяха нищо в сравнение с раната в душата й. Майка й беше мъртва! Не можеше да го повярва. Не можеше да го приеме. Не можеше да приеме също, че беше убила поне двама души нощес, въпреки че прокле убиеца на майка си и даде дума да отмъсти. Щеше да повърне. Но вместо това само захлипа разтреперана в студеното, влажно, тъмно убежище.

Имаше нужда да събере мислите си. След време, когато наоколо стане безопасно, ще се измъкне. Но по-важно е да разбере кой я преследва и защо превърнаха живота й в ад. И да отмъсти. Горчивата мисъл за отмъщение не я напускаше. Да, със сигурност някой трябва да плати.

Попипа чантата си на кръста. Докато се отпускаше във властта на умората, си спомни за снимките, по-точно за онази — на барелефа. Мускулест, дългокос, снажен мъж, възседнал бик и забил нож в шията му, куче, скачащо срещу бликащата кръв, змия, устремена към житни стръкове и скорпион, нападнал тестисите на бика.

Лудост!

В прашната класна стая на изоставеното училище в Бруклин хамелеонът завърши доклада си. За момент всички останаха мълчаливи.

— Значи жената се измъкна? — попита накрая четвъртият мъж, въртейки несъзнателно пръстена си с кръст и меч върху рубина.

— Предполагам. Нашият човек зад къщата я видял, когато се спускала от дървото. Застреляла двама.

— Но откъде е взела оръжие?

Хамелеонът вдигна рамене.

— И вие сте сигурни, че не са я проследили и заловили? — попита вторият.

— Не сме сигурни. Сирените на пожарната и полицията им дали достатъчно време да вдигнат убитите си и да изчезнат преди властите да пристигнат.

— Надявам се, че и нашият човек се е изнесъл навреме — вметна третият.

Хамелеонът кимна.

— Мисля, че и жената е в безопасност.

— Но не знаем къде е. Както и враговете. Доколкото разбирам, вие се надявахте да я използвате като примамка. Но планът ви пропадна. Отново сме там, откъдето тръгнахме.

— Не съвсем. Скоро ще знаем къде е. Нали подслушваме телефона й. И телефона на полицая. Представете си я — отчаяна, уплашена, объркана — какво мислите, че ще направи?

— Разбира се — каза шестият. — Ще потърси полицая.

— И той ще ни отведе при нея. Но аз не се съмнявам, че и врагът е стигнал до този извод. Те имат такъв опит.

— Да, доказали са способността си да оживяват. Непрекъснато подушват капаните ни — петият мъж изписваше с пръст фигури по прашния чин.

— Може би не и сега. Ловът продължава. В момента полицаят е примамката. Поставил съм хора да го следят и да дебнат за противника.

— Тогава да се включим в лова — предложи четвъртият.

— Разбира се — присъедини се третият.

Другите също станаха.

— Един момент — спря ги с жест хамелеонът. — Трябва да ви кажа още нещо. Както знаете, вредителите — нашият враг — активизираха дейността си. Не можем да предвидим ужасите, до които могат да стигнат в резултат на дяволските си грешки. В същото време и ние допуснахме много тактически грешки през последната седмица. Признавам, че някои бяха мои. Но днес е решителният ден. Последните събития показаха колко е нестабилна ситуацията. Мислех, че можем да се справим сами. Но вече не съм уверен. Не страдам от излишна гордост. Затова без да се колебая помолих за помощ.

— Помощ?

— Свързах се с висшестоящето ниво и обясних ситуацията. Те се съгласиха с оценката ми и приеха молбата за помощ. В дванадесет и половина на летище Кенеди пристига екип от специалисти.

— Специалисти? — пребледня шестият мъж.

— Точно така. Поисках екип от екзекутори.

Бележки

[1] Менестрел (фр.) — през Средните векове професионален поет-музикант, обикновено на служба при някой феодал. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Морел Знакът на пламъка (6)

Метаданни

Данни

Знакът на пламъка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Отмъстителните фурии

Дейвид Морел
Знакът на пламъка (6)