На пустата алея блеснаха фарове. Преди години тук често идваха риболовци с велосипеди, оставяха ги зад храстите и с въдиците си слизаха по стръмните пътечки през гъстата гора до любимите си кътчета по реката. Деца тичаха край брега. В горещите дни майките разпъваха одеала на зелената трева и отваряха кошниците, от които се вдигаше аромат на наденица, сирене и прясно опечени хлебчета. В плитчините се охлаждаха шишета вино.

Но това вече принадлежеше на миналото. По същото време, когато Тес слушаше потресена обясненията на Присила, в Германия дори не беше ден, а дори и да беше, тук никой вече не идваше за риба. Понякога идваха хора, но съвсем не за пикник, тъй като миризмата на пресния хляб би се смесила с вонята от реката. Отровите от водата отдавна бяха напоили почвата, тревата и дърветата бяха посърнали, а рибата — измряла.

Тази вечер пътниците в колата, която се движеше по алеята, бяха бесни от гняв, освен един, който трепереше по други причини.

— Не може да продължавате така! Гостите ме чакат! Трябва да отида!

— Говорите за приема в имението си? — попита шофьорът и сви рамене. — Ще им се наложи да минат без вас, хер Шмид.

— Да, много лошо — обади се вторият мъж. — Просто ще трябва да чакат.

— Да чакат и да чакат — добави третият мъж.

— Какво искате от мен? — продължаваше да настоява среброкосият мъж с източено лице. Той беше във смокинг. — Откуп ли? Ако това искате, какво правим тук? Дайте телефона! Ще го уредя! Секретарят ми ще донесе колкото искате! Без полиция!

— Разбира се, хер Шмид, обзалагам се. Може би по-късно, но засега ще минем без полиция.

— За какво говорите?

— Справедливост — отвърна човекът с пистолета. Той беше насочен към слепоочието на белокосия.

— За пример — обади се вторият. Той се наведе от задната седалка към шофьора. — Ето тук. Когато бях дете… Колко обичах това място. Я го погледни сега! Колко е гадно. Тук! Спри точно тук!

— Може — съгласи се шофьорът. — Не е по-лошо от другите.

— За какво? — настояваше за отговор Шмид с пресекващ глас.

— Казах ти вече. Справедливостта го изисква.

Шофьорът спря колата между оголените храсти от двете страни на алеята. Угаси фаровете и излезе от колата, докато другите завлякоха съпротивляващия се Шмид в сумрачната опустошена гора. Ръкавът на смокинга му се разпра на един сух клон.

— Ах, колко неприятно — възкликна човекът с пистолета. — Ужасно срамно.

Те стигнаха до стръмнината и се насочиха с пленника си надолу по оголения склон. Изведнъж ги обгърнаха миризмите от реката, дразнещи гърлото до кашлица. Ужасен, Шмид се задърпа тъй силно, че мъжете го повлякоха със сила надолу. От време на време на по-стръмните места един от мъжете осветяваше пътя с фенерче.

Най-долу, на лишения напълно от трева бряг, фенерчето освети пяната покрай брега на реката, мръсотията във водата и тинята, която забавяше течението. Миризмата на застояло се смесваше с вонята на канализация.

— Проклятие! Като си помисля, че съм плувал тук! — просъска мъжът с пистолета. — А рибата… беше тъй вкусна. Месото й беше бяло, нежно и в същото време плътно. Майка ми я изкисваше в мляко, панираше я с галета…

— Риба? — жалко захленчи Шмид. — За какво говорите? Риба? Ако сте искали да ме уплашите, успяхте! Съгласен съм! Това е ужасно! — Съвсем загубил самообладание, той се разрида. — Колко искате? Всичко? Моля! Кълна се в гроба на майка си, всичко ще ви дам!

— Точно така. Всичко. Ще платиш — каза шофьорът.

— Кажете! Само кажете колко! Ваше е! Господи, колко искате?

— Още ли не разбираш колко трябва да платиш? — каза вторият от мъжете. — Ти си направил това!

— Направил? Какво съм направил?

— Ето това — четвъртият мъж с отвращение посочи мъртвата осквернена река. — Ти! Не сам! Но и ти носиш отговорност!

— Кой още? — Шмид почти беше напълнил гащите.

— Другите лайнари, жадни за печалби без оглед на щетите за природата. Милиардери, които не могат да се лишат от някой и друг милион, за да запазят реката чиста и небето без отровни облаци.

— Милиони? — Шмид поклати глава потресен. — Но бордът на директорите, акционерите, няма да…

— Милиони? Да. Но само в началото — поправи го мъжът с пистолета. — Еднократен разход. Но ако беше преди години. Сега са нужни много повече. Много, много повече. Реката е съвсем мъртва, ще са нужни десетилетия, за да се съживи, ако изобщо може някога да се върне към живот.

Мъжът с фенера се приближи като кашляше.

— Обърни внимание, Шмид. Не сме избрали това място само защото обичахме да идваме тук като деца. Съвсем не — той посочи с ръка. Дори през мъглата се виждаха светлините на заводите нагоре по реката. Наблизо отточната тръба на един от заводите изливаше във водата дразнещи обонянието химикали. Пяната продължаваше да приижда.

— Избрахме го, за да свидетелства за престъпленията ти — каза шофьорът.

— Греховете — поправи го мъжът с пистолета.

— Грехове? — настръхна Шмид. — Вие сте луди!

— А греховете трябва да се наказват — вметна мъжът с фенерчето. — Ти изрази готовност да платиш.

— И ще плати! — каза четвъртият. Шмид събра молитвено ръце.

— Моля ви — той падна на колене. — Обещавам. Кълна се. Ще променим системата за изхвърляне на отпадъците в заводите. Разходите нямат значение. Ще прекратя изхвърлянето на химикали в реката. Ще говоря и с другите индустриалци в областта. Ще ги убедя…

— Твърде късно — прекъсна го човекът с пистолета. — Трябва да се даде пример за назидание.

— Много примери — обади се мъжът с фенерчето.

— Справедливост — добави шофьорът.

— Ожаднях — каза четвъртият. — От това слизане устата ми е съвсем суха.

— А ти, хер Шмид? Представям си колко ти се пие. От страх устата ти е пресъхнала. Заслужил си няколко глътки.

Четвъртият мъж извади от раницата, която носеше, пластмасова кофа. С отвращение, но решително, той пристъпи, задържайки дишането си, към отровните изпарения над водата и загреба от пяната, мръсотията, тинята и каналните отпадъци.

Шмид изкрещя.

— Не. Не мога да пия от…! Не ме принуждавайте! Това ще ме убие!

Мъжът с фенерчето кимна.

— Ще те убие, наистина. Както рибата. Както реката. Както дърветата, храстите и тревата. Както бавно убива хората в градовете край реката, колкото и да се стараят да пречистват водата.

— За съжаление, трябва да дадем пример. Даже много. Ако това може да те утеши, няма да си сам. Обещавам. Скоро много от приятелите ти грешници ще те последват. Докато най-накрая разберат урока. Преди да е станало твърде късно. Ако вече не е.

Мъжът поднесе кофата към устата на Шмид. Той се разкрещя, после стисна устни, извивайки лице настрани.

— Хайде, хайде — увещаваше го мъжът с кофата. — Трябва да си изпиеш лекарството.

Другият го заклещи здраво.

— Приеми съдбата си. Опитай резултата от своя успех.

Шмид се бореше отчаяно да се освободи от здравите ръце на своите палачи.

— Такава е съдбата, майн хер. Ние всички трябва да я приемем — човекът притисна кофата към устата на Шмид.

Шмид отново изви главата си.

— Добре — каза разочарован мъжът с фенерчето. — Нямаме друг избор.

Той сграбчи Шмид и го събори на земята. Другите притиснаха пленника с колене и ръце към земята, заклещвайки главата му с лице, обърнато към мрачното, скрито в мъгла и смог небе.

Мъжът с кофата коленичи и притисна някакъв нерв зад ухото на Шмид.

Шмид неволно изкрещя. Мигновено другият мъж напъха фуния в устата му. Кофата се надигна и пяна, мръсна вода, тиня и канални отпадъци потекоха във фунията.

— Може би в някой следващ живот ще бъдеш по-отговорен. Ако изобщо имаш късмет да живееш отново.

Медицинският експерт коментира причината за смъртта. На практика Шмид бе умрял от удавяне.

Но химикалите, които изпълваха стомаха и дробовете му, бяха толкова отровни, че може да са го убили преди задушаването.

Крейг, ти беше с мен. Знаеш за Джоузеф. Видя спалнята му. Убийците може би преследват и двама ни. Те могат да проследят и теб!

Крейг гледаше мрачно през прозореца на самолета, припомняйки си думите на Тес по телефона.

Да ме проследят? Не беше допускал тази възможност преди да му го каже. Какво й беше отговорил? Само да посмеят копелетата. Всъщност той беше нетърпелив да се изправи срещу тях. Каквото ще да става, само да спре тази лудост.

Преди да тръгне от полицейското управление, Крейг се обади на охраната на летището и предупреди, че е от полицията и има разрешително да носи оръжие — да подготвят всички формалности, включително да предупредят пилота, за да може да вземе пистолета си в самолета. По пътя към летището Тони направи всичко възможно да не бъдат проследени, макар че в следобедното задръстване беше почти невъзможно да се прецени.

Крейг попипа под сакото своя „Смит & Уесън“ 38 калибър. Не че се налагаше. Ако имаше да става нещо, то нямаше да бъде в самолета. Особено стрелба. От изстрелите самолетът може да се разхерметизира и да катастрофира. Но допирът до оръжието му вдъхваше увереност.

С възможно най-спокойно изражение, доколкото му позволяваше нервното напрежение, Крейг огледа другите пътници. Никой не се интересуваше от него.

Много добре, помисли си той. Запази спокойствие. Взел си всички предпазни мерки. Отпусни се. Вече си решил. Каквото и да се случи, няма връщане!

Но той не забеляза сивоокия мъж десет реда по-назад, престорено задрямал, за да скрие цвета на очите си, който след изчезването на Тес миналата нощ под различни имена беше купил по един билет за всички полети на совалката „Тръмп“ за Вашингтон.

Трябваше му само един. Затова той спокойно чакаше, наблюдавайки входа на терминала. Друг негов партньор правеше същото при „ПанАм“

Почти загубил надежда, най-сетне беше видял как Крейг излиза от полицейската кола и дори беше успял да се качи на самолета преди него. По този начин беше почти уверен, че Крейг не би го заподозрял като преследвач.

Жената наистина им се беше изплъзнала предната нощ. Но от телефона в самолета с кодирани фрази той предупреди другите членове на екипа във Вашингтон, че детективът е на път за столицата, вероятно за да се срещне с жертвата.

Жената. Беше опасна. Знаеше твърде много.

А също и детективът, който беше тъй загрижен за нея.

„Когато се съберат, ще ги накараме да замълчат, а снимките ще унищожим, така ще бъдем най-сетне отново в безопасност.“

„Злото“ беше казала Присила.

Думата привлече вниманието на Тес.

Преместиха се от кухнята в един кабинет на долния етаж. Инсулиновата инжекция и храната сякаш подмладиха старата жена с десет години. Очите й заблестяха. Тя говореше уверено, малко бавно и назидателно — стар навик, изработен по време на преподаването в университета.

Но Тес нямаше никакво време за лекции. Искаше незабавно да научи за барелефа. Трябваше да се срещне с Крейг.

Присила забеляза нетърпението й и въздъхна.

— Стига си гледала часовника си. Седни и слушай внимателно. Това не може да се каже с две думи. Ако наистина си загазила, както казваш, от това, което ще ти обясня, може да зависи животът ти.

Тес се поколеба. Почувствала внезапна умора, тя се подчини и седна в едно кожено кресло.

— Извинявайте. Знам, че искате да ми помогнете. Ще се постарая… Разкажете ми го както вие смятате за добре.

Въпреки това цялото тяло я болеше от напрежение. С ужас наблюдаваше как Присила извади няколко дебели книги от библиотеката и ги донесе на бюрото.

— Злото — подкани я Тес. — Вие споменахте за злото.

Присила кимна.

— Злото е централната дилема на християнската теология.

— Извинявайте, но какво общо има?

— Помисли си. Как можеш да съвместиш злото с традиционната концепция за милосърдния всеопрощаващ християнски Господ-Бог?

— Все още не разбирам.

Присила вдигна сбръчканата си ръка с разкривени пръсти.

— Слушай тогава. Знаем, че злото съществува. Всеки ден го срещаме. Слушаме за него от радиото. Виждаме го по телевизията. Четем за злото във вестниците. Злото в душите — престъпления, жестокост, деградация. Физическото зло — болести, рак, дистрофия, мултипленна склероза — гласът й спадна. — Диабет.

Тя направи пауза. Седна зад бюрото и за миг остана замислена. После продължи.

— Разбира се, някои отричат съществуването дори на понятието за зло. Те твърдят, че престъпленията са резултат от бедност, лошо възпитание, липса на образование и т.н. Според тях причините и вината са в обществото, а такива крайни случаи като серийните убийства приписват на лудостта. Не виждат никаква връзка между болестите и теологията. За тях ракът е биологически нещастен случай или следствие от влиянието на вредни вещества в околната среда.

— Но те са прави — възрази Тес. — Аз работя в едно списание, което се бори за опазването на околната среда. Навсякъде около нас има канцерогенни вещества.

— Напълно вярно — намеси се професор Хардинг. — Отровите са навсякъде. Моите лилиуми вече съвсем не са това, което бяха.

— Ричард, ако не възразяваш, много съм жадна. Моля те, направи ни чай.

— Разбира се, мила. — Професорът хвана бастуна си. — Как го искаш?

— Както го направиш, все ще ми хареса.

— Тогава с лимон.

— Чудесно.

Щом професорът излезе от стаята, Присила се обърна към Тес и я изгледа с присвити очи.

— Говоря тъкмо за канцерогенните вещества и тъй наречените биологически нещастни случаи. Физическото зло. Теологичното зло.

— Но какво общо има тук теологията?

— Ето какво. Според християнското учение светът е създаден от любящия Господ-Бог.

— Така е.

— Кой бог тогава е прибавил към него престъпленията и рака? Щом те съществуват, значи християнският бог изобщо не е толкова добър и милостив? Даже излиза жесток. Перверзен. Непоследователен. Затова е трябвало да измислят Дявола.

— Дяволът? — сепна се Тес.

— Луцифер — продължи Присила. — Висш небесен ангел. Суперзвездата между заместниците на Бога. Но той не бил доволен от положението си на заместник. Този властен ангел искал още повече власт. Домогвал се до Божията власт. Смятал, че може да се опълчи срещу Него. Но когато опитал, Господ го низвергнал — чак долу — в бездната при адския огън. И го преименувал от Луцифер на Сатана, а Сатаната в своята ярост се заклел да разруши идеалния свят, създаден от Господ, да насади злото в него.

— Винаги съм смятала тази част от християнското учение за легенда — каза Тес.

— Според теб. Но огромната част от християните, особено ортодоксалните християни, вярват и тълкуват живота си според тази концепция. Бог и падналият ангел. Сатаната е удобно обяснение за ширещото се зло около нас.

— Напомняш ми монахинята, която ни преподаваше вероучение всяка неделя след службата.

— Така ли? Но аз се готвя да ти преподам друго вероучение, което може да подкопае вярата ти. И — колкото и да съжалявам за това — да те наплаши до смърт.

Думите й едновременно сепнаха и заинтересуваха Тес.

— Проблемът със Сатаната, като обяснение за съществуването на злото е, че така Бог може да бъде обвинен в непоследователност. Защо търпи злото на Сатаната? Защо допуска Сатаната да ни измъчва с престъпления и болести?

— Монахинята ни казваше, че Господ решил да не унищожава Сатаната, а да прости бунта му, за да ни изпита. Ако не се поддадем на изкушението на злото и изтърпим мъките, ще бъдем възнаградени на небесата.

— Хайде, Тес, да не би наистина да вярваш в това?

— Е… Може би не. Но така ни учеха.

— И мен — в гласа на Присила прозвуча горчивина. — Ние с Ричард имахме син. Джереми. Единственото ни дете. Умря на десет години в страшни мъки — от рак на костите. Тридесет години минаха, но все още се будя нощем от кошмара на неговите страдания. Малкото ми хубаво момченце не беше сторило никому зло. Нямаше и понятие какво е грях. — Очите й се замъглиха. — Въпреки това Господ допусна ужасната болест да го измъчва. Ако Сатаната е отговорен за злото, Господ е отговорен за Сатаната, а в крайна сметка и за това, което се случи с Джереми. Още не мога да му простя за това… — Присила преглътна сълзите си, в гласа й прозвуча твърдост. — Така стигнах до въпроса, който вече зададох. Как е възможно всемилостивият и благ Господ-Бог да допуска злото? Опитът на християнската религия да му отговори чрез измислянето на падналия ангел изобщо не е задоволителен.

Присила се намръщи. После продължи.

— Но има и друга легенда, която дава по-логично обяснение за съществуването на злото. Хиляди години преди Христос нашите предци са вярвали в два бога — добър и лош, равнопоставени, всеки от които се бори за надмощие в света. В този вариант Сатаната вече не е паднал ангел, а божество. А добрият е отделен бог и поради това не отговаря за злия бог и стореното от него. Най-ранните свидетелства за съществуването на тази вяра са от четвъртото хилядолетие преди Христа и са открити между реките Тигър и Ефрат. Там където според легендата е била Райската градина.

— Змията в градината — промълви Тес.

— Точно така. Но змията не е падналият ангел. Тя е символ на злия бог, който се бори с добрия.

Тес не можа да се сдържи и погледна часовника на стената. Крейг. Скоро ще кацне. Той ще очаква да се срещнат!

— Не гледай часовника, Тес. Слушай внимателно — Присила я хвана за раменете и я фиксира с професионално строг поглед. — Вярата в двете противоположни, но равнопоставени божества се разпространила в Близкия Изток. По времето, когато се появила в древна Персия, около хиляда години преди Христа, името на добрия бог било Митра.

Тес подскочи.

— Митра? И преди го спомена.

— Да. Фигурата на барелефа. Сега разбираш ли защо се разпростирам толкова? Този, който убива бика, не е човек, а божество. В по-късни религии — зороастризма и манихейството — също се среща идеята за два бога — на доброто и злото, които се борят помежду си. Но всъщност те са варианти на Митра и неговият съперник-бог. Става дума за дълбока древност, Тес. Затова ти казах, че Митра идва от зората на историята. Той е най-древната представа за божество, за която имаме данни, и само случайно…

Професорът ги прекъсна, влизайки в кабинета с количка за сервиране, върху която бяха подредени кана с чай, чаши и чинийка с бисквити.

— О, благодаря ти Ричард.

— Само случайно — какво? — настоя Тес.

— Мляко? — предложи професорът.

— Съвсем малко.

Тес вече губеше търпение и се чудеше дали да не каже на Присила причината.

Докато професорът наливаше чая, Присила замислено разтвори една от книгите на бюрото, прелисти я и намери страницата, която търсеше.

— Ще ви прочета описанието на една религия. „Когато влизаш в храма, потапяш ръцете си в съд със светена вода и се прекръстваш. На олтара е изобразен твоят Бог. По време на службата получаваш причастие от хляб и вино. Ти вярваш в светото кръщение, конфирмацията^[1], спасението чрез добри дела и задгробния живот. Във физическото си въплъщение твоят Бог е роден на двадесет и пети декември и възкръсва на Великден.“

Професор Хардинг забърса изпотените чаши със салфетка и ги подаде на Присила и Тес.

— Католицизъм — каза той.

— Логично предположение, Ричард. Но грешиш — Присила погледна втренчено Тес. — Това е митраизъм.

— Какво? — Тес остави чашата ужасно изненадана. — Как може да имат толкова общо. Нали каза, че митраизмът е възникнал много преди християнството?

— Помисли върху това — Присила я погледна над очилата. — Сама ще се сетиш.

— Единственото, за което се сещам… Изглежда невъзможно. Да не би християнството да е взаимствало от митраизма?

— Така излиза. Първите три столетия след Христа, когато християнството се опитвало да оцелее, митраизмът бил преобладаващата религия в Римската империя. Императорите не само го одобрявали, но сами го изповядвали. Понякога наричат Митра „Бог на слънцето“ и на него е наречена неделята, която е имала свещен смисъл за римляните, а в крайна сметка за западната култура. Често изобразявали Митра със слънце зад главата, откъдето са възникнали и нимбите на светците в християнското изкуство. Кръстът, между другото, е древен символ, символизиращ слънцето. Вярващите в Митра се кръстели на влизане в храма, защото се кланяли на бога на слънцето.

Присила завъртя книгата и я бутна към Тес.

— Ето една снимка на древен барелеф, изобразяващ митраистко богослужение. Обърнете внимание на кръста върху хляба за причастие.

— Преди християнството? Но тогава… Цялото ми религиозно възпитание, всичко, в което вярвах за католицизма… Чувствам, че губя почва под краката си.

— Нали те предупредих — вдигна пръст Присила. — Казах ти, че разказът ми може да разклати вярата ти. Исках да те подготвя. По-нататък може да ти се стори страшно. Но ще стигнем и до там.

Професорът, който отпиваше от чая си, наслаждавайки се на вкуса му, я прекъсна.

— Мила, когато влязох, ти говореше нещо за случайност. Какво е било само случайност?

— Точно това исках да питам и аз — каза Тес.

— Исках да кажа, че само по случайност митраизмът не е станал това, което е сега християнството за западната цивилизация. Както ви казах, през първите три века след Христа няколко римски императори са се кланяли на Митра. Но при император Константин нещата се променили. В 312 година, точно преди да изпрати армията си срещу своя главен враг, Константин имал видение.

— Видение?

— Може и това да е легенда. Той погледнал към небето и видял кръст от светлина през слънцето. Според него това било божествен знак и затова наредил на войниците да нарисуват такива знаци върху щитовете си. Те влезли в битката и я спечелили — под знака на кръста. Като се знае, че кръстът е древен символ на слънцето и че в митраизма той е знак на бога-слънце, за историците и досега не е ясно защо Константин е приел, че кръстът, видян от него, означава разпятие, че това е кръстът, на който е умрял Христос. Във всеки случай Константин се покръстил и успял да наложи християнството като главна религия в Римската империя. Християните, които дотогава, ако не били хвърляни на лъвовете, били презирани или в най-добрия случай — пренебрегвани, изведнъж придобили влияние. Първата им грижа била да се разправят с конкуриращата ги секта. Храмовете на Митра били разрушени. Митраистките свещеници били избити, а труповете им приковани към олтарите на техните храмове, за да ги осквернят завинаги. Везните на историята се наклонили и митраизмът неочаквано западнал. Малкото му останали последователи били третирани като еретици и трябвало да се укриват. Разпръснати на малки групи, те продължавали да извършват обредите си. Но колкото и ревностно да ги преследвали, успели да оживеят. И досега в Индия има хора, които изповядват митраизма.

Присила спря да поеме дъх и отпи от чая си.

— Но в Европа и последните следи от митраизма са унищожени през Средните векове. В тринадесети век вярата в два противостоящи си и равни богове — на доброто и на злото — отново изплувала на повърхността в един град на южна Франция, наречен Алби. По името на града католическата църква нарекла ереста албигойство. За църквата Бог трябва да е един. И с благословията на папата хиляди кръстоносци се стекли в югозападна Франция, като избивали всеки, който им приличал на еретик — а те били много! Накрая неверниците били притиснати в една планинска крепост. Монсегюр. Обсадата продължила, докато гладът и жаждата принудили еретиците да се предадат. Кръстоносците ги изгорили всичките. Това е последният път — преди седемстотин години — когато митраизмът е надигал глава в западния свят.

— Но ти май не вярваш — каза Тес.

— Има слухове, че в нощта преди масовото убийство малка група отчаяни еретици с помощта на въжета се спуснала от скалите на крепостта и отнесла тайно съкровище. Понякога си мисля, че отделни гнезда еретици биха могли да съществуват и днес. Снимката на този барелеф потвърждава съмненията ми. Това не е купено от някоя галерия за археологически находки. Ако такова нещо можеше да се намери, цената му би била огромна, защото повечето от тези барелефи са били унищожени след налагането на християнството от Константин. Малкото запазени са музейни експонати. Двата най-добри са в Лувъра и в Британския музей.

— Но ти си видяла такива барелефи в Испания през 1973г.

— Да, избледнели рисунки в гробници край Мерида. Един доста напукан барелеф в малък музей край Памплона. После, за моя голяма изненада, няколко, скрити в отдалечени пещери в същия район. Затова се съмнявах, че ереста е още жива. Местните хора не може да не познават пещерите и барелефите. Те са били скрити поради някаква причина, затова се погрижих да ги оставя точно както ги намерих — от уважение, но и от страх. Нямах желание да предизвиквам гнева на местните жители, като открадна свещените атрибути на тайната традиция, а освен това усещах, че ме следят.

— Никога не си ми разказвала за това, скъпа — учуди се професор Хардинг.

— Не винаги ти казвам всичко, Ричард. Не исках да те замесвам. Ако знаеше всичките ми приключения по време на самотните експедиции, можеше да се опиташ да ме спреш. Но това е друга тема. Според мене, Тес, снимката не е на древен барелеф. Това е старателно изготвено съвременно копие. От мрамор. Някой е изразходвал доста труд и средства, за да му го направят. Въпросът е — защо!

— И какво означава? — добави Тес. — Защо са го смятали за свещен. Защо Митра отрязва главата на бика?

Национално летище Вашингтон

Крейг нетърпеливо чакаше самолетът да приближи терминала. Щом изгаснаха предупредителните надписи за коланите, той живо скочи на крака и се промъкна край другите пътници към изхода.

Бързо закрачи през оживения терминал, като се оглеждаше дали някой не проявява интерес към него. Отвън му се наложи да застане на опашка за такси. Накрая дойде и неговия ред. Потънал в пот от напрежение, Крейг каза на шофьора да кара към хотел „Мариот“ и погледна часовника си.

Пристигна пред хотела пет минути преди уречения час. Пиколото приближи, изненадан, че Крейг няма багаж.

— Ще отседнете ли, сър?

— Не, имам среща.

Крейг огледа нервно платното на улицата, търсейки с очи черно порше 911. Няма как да не го забележи. Всеки момент Тес ще пристигне. Крейг ще скочи до нея и ще се понесат по-нататък.

Всеки момент. Крейг направи няколко крачки и погледна часовника си. Два и половина.

Два и тридесет и пет. И четиридесет.

Сигурно се е забавила в натовареното движение. Ей сега ще пристигне.

От една пощенска камионетка, на паркинга срещу хотела го наблюдаваха двама мъже.

Друг сивоок мъж беше вперил поглед през прозореца на ресторанта по-нататък по улицата.

Крейг започна да се тревожи.

Три без петнадесет.

Тес! За Бога, какво се е случило? Къде си, по дяволите?

— Ти каза, че си видяла барелефа в спалнята на твой приятел?

Тес се поколеба, като съобразяваше колко е безопасно да им разкрие.

— Да, беше на библиотеката.

— По лицето ти виждам, че още нещо те тревожи.

И тогава Тес се реши. Нямаше време да го усуква. Трябваше да узнае.

— Спалнята… изглеждаше странна.

Присила наостри уши.

— Какво имаш предвид?

— Нямаше лампи. На пода имаше свещи. Също от двете страни на барелефа.

— Свещи? Разбира се. Едната нагоре, другата надолу — досети се веднага Присила.

— Откъде знаете? — подскочи от изненада Тес.

— От снимката. Факлоносците от двете страни на Митра. Тес, мисля, че си видяла подобие на олтар. Какво премълчаваш още?

Тес се предаде напълно и разтреперана набързо разказа на Присила всичко, което беше преживяла от сряда — толкова скоро ли беше? — от първата й среща с Джоузеф, когато си изпусна папката в асансьора.

Джоузеф беше произнесъл името на писалката й почти с благоговение.

Златен кръст.

Сега знаеше какво са означавали тези думи за него. Символ на бога на слънцето.

В камионетката на паркинга срещу хотел „Мариот“ един от мъжете с пръстени в джобовете говореше по телефон, който имаше кодиращо устройство срещу подслушване:

— Не, още се разхожда отпред. Често поглежда часовника си. Очевидно чака някого. Това трябва да е мястото на срещата. Жената вероятно ще дойде всеки момент.

— Сигурен ли си, че не е забелязал проследяването от летището? — попита гласът отсреща.

— Напълно. Бяхме паркирали на изхода от летището. Когато взе такси, моите хора ме предупредиха по телефона. Карахме пред него. Той отиде направо пред хотела, а ние свърнахме отсреща.

— А противникът? Видяхте ли някой от вредителите?

— Още не. Но сигурно и те са го проследили. Ако жената представлява толкова голяма заплаха за тях, той е единствената им възможност да я намерят.

— Продължавай наблюдението и се оглеждай за тях!

— Ще се стараем. Имам още един екип на магистралата. Но тук е доста натоварено. Само отблизо можем да видим цвета на очите им. Иначе трябва да дебнем да се издадат. Чакай… Стой така!

— Какво? — викна гласът в слушалката.

— Нещо става отсреща! Не разбирам!

Крейг продължаваше да крачи с все по-нарастваща тревога. Внезапно долови движение вдясно и ръката му моментално напипа пистолета. Но това беше пиколото от хотела, който се приближаваше към него.

Какво ли иска пак? Той пусна дръжката на пистолета и посегна за полицейската си карта във вътрешния джоб.

Въпросът на пиколото бе толкова изненадващ, че той застина с ръка под ревера.

— Господине, вие ли сте Крейг?

Изтръпна.

— Да, но откъде знаете?

— На рецепцията има телефонно обаждане за вас. Една жена помоли да проверим чака ли един мъж пред хотела. Каза, че името му е Крейг и иска да говори веднага с него.

Тес, помисли си Крейг. Няма кой друг! Какво ли се е случило? Нещо лошо?

— Къде е телефонът? — Крейг влетя във фоайето на хотела. — Тя чака ли?

— Да, господине — пиколото подтичваше зад него. — Ето там.

Крейг се спря за секунда, докато очите му свикнат с приглушеното осветление. Рецепцията беше точно насреща. В движение той измъкна от джоба си десет долара и ги подаде на момчето.

— Стой тук, може да ми потрябва помощта ти.

Застана на рецепцията.

— Казвам се Крейг. Има обаждане за мен…

— Разбира се, сър — служителят му подаде слушалката.

— Тес? Къде си? Какво стана!

— Добре че те намерих — чу гласа й. — Страхувах се, че вече си си тръгнал.

— Да си тръгна? Изключено! Казах ти, че ще чакам. Но какво стана?

— Нищо страшно. В безопасност съм. Поне засега.

— Къде си?

— Крейг, мисля, че разбрах какво става и това ме плаши още повече. Нямам време да ти разказвам и не е за телефон. Запиши адреса.

Крейг сграбчи купчинката листчета от плота на рецепцията и светкавично записа адреса.

— Ела колкото може по-бързо — настояваше Тес.

— Разчитай на мен. — Крейг върна телефона и припряно благодари. На вратата пъхна още двадесет долара в ръката на пиколото.

— Намери ми такси. Веднага.

— Ето го пак. Взема такси!

От другата страна на линията хамелеонът заповяда:

— Проследи го! Предупреди останалите. Поддържай връзката. От летището идва отряд екзекутори!

Изтръпнал, мъжът зад волана на камионетката остави телефона.

Екзекутори? Не бяха го предупредили, че мисията е толкова критична. Имаше чувството, че събитията започват да се изплъзват от контрола му. Почти физически усещаше как във въздуха напрежението се сгъстява в очакване на ужасната последна битка.

Подчинявайки се на заповедта, той предупреди по радиотелефона другия екип и запали двигателя, докато зад гърба му в камионетката петимата вече се бяха приготвили с пистолети в ръка.

Камионетката се понесе след таксито.

Във фоайето на „Мариот“ влезе строен, приятно загорял и елегантен мъж на около тридесет години с малко куфарче. Той приближи до рецепцията.

— Извинете — мъжът се обърна загрижен към служителя, — имам нужда от помощ. Трябваше да се срещна тук с един човек, но се забавих. Не го виждам. Може вече да си е отишъл. Дали не е оставил някакво съобщение? Казва се Крейг.

— Един господин с това име беше тук и чакаше някого, но преди минута му се обадиха по телефона и си тръгна.

Мъжът изглеждаше разочарован.

— О, ще си имам неприятности. Трябваше да подпиша важен договор с г-н Крейг. Предполагам, че не знаете накъде тръгна.

— Съжалявам, господине. Той си записа нещо тук, но откъсна листчето. Не каза къде отива.

— Тук ли?

Мъжът разгледа внимателно отпечатъка от написаната бележка върху долния лист.

— Не чухте ли с кого разговаря?

— С една жена, господине. Нарече я Тес.

— Разбира се. Благодаря ви — мъжът остави на служителя двадесет долара.

— Няма защо, господине.

— Не, има. Нали не възразявате? — Мъжът откъсна най-горното листче от купчинката.

Тес се върна тичешком в кабинета.

— Благодаря за телефона.

— Свърза ли се? — попита професор Хардинг.

Тес кимна напрегнато.

— Ще дойде веднага тук. Ще се чувствам много по-спокойна тогава. Но докато чакаме… — Тя се обърна към Присила. — Бяхме стигнали до това какво означава барелефът. Защо Митра отрязва главата на бика?

Присила отново се взря през очилата в снимката.

— Разбирам объркването ти. Тази сцена изглежда непонятна, както и повечето от свещените обреди на различните религии. Представи си един туземец от някой малък, напълно усамотен остров в Тихия океан, който не познава обичаите на западната цивилизация. Какво ще стане, ако попадне в Америка, в някоя католическа църква? Представи си как гледа какво е окачено зад олтара. Христос на кръста с приковани ръце и трънен венец на главата — не е ли това една ужасяваща гледка?

— Чакай, да не искаш да кажеш, че всъщност не знаеш какво означава тази сцена на барелефа?

— Напротив, знам какво означава. Но искам да ти кажа, че без да познаваш традициите и символите на една чужда религия не можеш да разбереш защо едно изображение е толкова важно за нея. То ще ти стане ясно само когато узнаеш значението на символите в него. За мен този барелеф е тъй понятен, както и разпятието. Погледни отблизо. Разгледай подробностите, които ще ти посоча. Скоро ще видиш, че са съвсем прости за разбиране.

— Прости ли? — Тес поклати глава. — Не ми се вярва.

— Само бъди търпелива. — Присила посочи с пръст върху снимката. — Да започнем с бика. Мраморът е бял и бикът е бял. Като умре, ще се превърне в Луната. Логически може да се очаква, че щом Митра е бог на слънцето, бикът ще се превърне в слънце. Но тук има по-дълбока логика. Луната е образ на Слънцето през нощта. Тя разпръсва тъмнината и олицетворява бога на светлината, който се бори с противния бог — бога на злото, на тъмнината.

— Добре, това разбирам. Но защо бикът трябва да умре?

— Не си ли чела Джоузеф Камбъл? „Маските на Бога“? „Примитивна митология“?

— Да, в колежа.

— Тогава трябва да знаеш, че почти във всяка религия има свещена жертва. Понякога това е богът. Например в християнската религия Исус умира, за да спаси човечеството. Но често жертвата е само някакъв символ на бога. При ацтеките и маите често са избирали за жертва девойка, която принася живота си в жертва на бога. Обикновено изваждали сърцето й.

Тес потръпна.

— При Митра бикът умира не само за да се превърне в Луната, но и за да оплоди земята. Ритуалното убийство вероятно е извършвано в деня на пролетното равноденствие — тогава настъпва пролетта и природата се възражда. Това е традиционно обожествяван момент от годината. Много християни не знаят това, но по същата причина и Великден е толкова важен в тяхната религия. Христос възкръсва от гроба както земята се връща към живот. И Митра се връща към живот през пролетта.

Възраждане. Живот от смъртта. Затова Митра прерязва гърлото на бика. Трябва кръв. Много кръв. Тя напоява земята. Подхранва почвата. Виж житните растения, изникнали под предното коляно на бика. Много от древните религии са изисквали кръв — понякога човешка, понякога животинска — да напои нивите преди сеитбата.

— Но това е отвратително.

— Не и за вярващите. С нищо не е по-отвратително от смисъла на причастието в католическата църква — хапката хляб с вино, символизираща Христовото тяло и Христовата кръв, за възраждането на душата ти.

— Добре, разбирам какво имаш предвид, макар че никога не съм го приемала така преди. А кучето? Защо се стреми към кръвта? Ами змията…

Изведнъж сякаш ток прониза цялото й тяло. Тя разбра. Присила беше права. Всичко стана ясно.

— Кучето и змията!

— Сети ли се?

— Това е злото. Кучето се опитва да попречи на кръвта да оплоди земята. Змията иска да унищожи класовете! А скорпионът е злото! Той е нападнал тестикулите на бика, за да го направи безплоден!

— Отлично. Гордея се с теб, Тес. Продължавай. Какво ще кажеш за факлоносците?

— Пламъкът, насочен нагоре, олицетворява Митра. Пламъкът надолу — неговия съперник, Бога на злото.

— Трябва да си била отлична студентка.

— Не и според професор Хардинг.

Професорът възрази:

— Казах, че не беше най-добрата. Но беше умна и доста ентусиазирана.

— Точно сега не съм никак ентусиазирана. Майка ми е убита. Аз съм отчаяна. Уплашена. Присила, кажи за гарвана.

— Той наблюдава жертвоприношението. Трябва да знаеш, че митраизмът има седем степени на посвещаване — от новопосветени до свещеници. Първата степен е гарванът. Освен това той е свещена птица за тази религия. Той е небесният пратеник, свидетел на жертвоприношението, който наблюдава обновлението на природата.

— Сега разбирам. И аз съм се посветила на същото. Митра иска да спаси планетата, а злият бог — да я унищожи.

Лима, Перу

Нисичкият и болезнен на вид Чарлз Гордън, управител на компания за внос-износ, беше потънал в мисли зад бюрото си. Прозорецът на кантората му гледаше към реката, но угнетяващата гледка не го интересуваше. Беше се съсредоточил над каталога с американски стоки, които се опитваше доста безуспешно да продава на местните търговци. Когато преди месец нае тази кантора, всички се подсмихваха на ярката му вратовръзка и нескопосания костюм, но с времето свикнаха с тях, като с изтъркан виц и престанаха да ги забелязват.

Единственото утешение в отегчението му беше океанът, само на седем мили от Лима. Поради близостта на Пасифика, температурата бе поносима, а и въздухът можеше да се диша — не като в планините на изток. В това отношение задачата му тук бе за предпочитане. Ако не се смята, че всъщност на тъй наречения Чарлз Гордън му бе писнало да се преструва на бизнесмен.

Не че не се занимаваше с бизнес.

Но съвсем не беше внос-износ.

Стресна го сигналът на факса. Той прекоси стаята и се взря в листа, който изпълзя от апарата. Доставчикът му от Филаделфия го уведомяваше за пратка портативни компютри, която скоро щеше да пристигне в Лима — количество, цени, дата на доставка.

Най-сетне, помисли си Чарлз.

Не се притесняваше, че това важно съобщение бе изпратено открито. В края на краищата по всичко личеше, че неговият доставчик беше съвсем легална компания, а лаптопите наистина щяха да пристигнат. Никой не можеше да разбере действителния смисъл на съобщението, дори да заподозреше, че е кодирано, тъй като шифърът беше случайна редица. Кенет Маден, заместник-директор на ЦРУ за секретните операции, лично го беше обяснил на Гордън преди отлитането за Перу.

Нито датата на доставката, нито количествата имаха някакво значение. Съобщението се отнасяше за предстоящото посещение на президента Гарт във връзка с конференцията за борбата с наркотиците. Намеренията на Президента бяха да убеди перуанското правителство да плаща субсидии на селяните, за да отглеждат по-нерентабилните земеделски култури вместо кока, от която местните наркобарони — едни от най-големите търговци на дрога в света — произвеждаха кокаин.

Президентът не трябваше да стигне до конференцията.

Тес внезапно се сети за още нещо.

— А съкровището?

Присила я изгледа стресната, учудена от внезапната смяна на темата.

— Ти спомена за мистериозно съкровище. В Южна Франция, през тринадесети век.

— А, да. Избиването на еретиците, привърженици на възродения митраизъм.

— Че в нощта преди падането на крепостта и избиването на защитниците й малка група еретици с въжета се спуснали от скалистия връх и отнесли със себе си тайнствено съкровище.

— Това е легенда. Въпреки че може да има истина в нея. Щом митраизмът се е съхранил в Индия, може да е оживял и в Европа. В малки групи, държащи обредите си в дълбока тайна. За да избегнат инквизицията.

— Какво може да е било това съкровище?

— Отговорът е — някакви ценности. Злато. Скъпоценни камъни. През Втората световна война нацистите смятали, че в областта около Монсегюр е скрито богатство. Хитлер изпратил археолози, инженери и СС-команда да го издирват в многобройните пещери в района. Още могат да се видят следи от разкопките им. Но нямало съкровище. Поне никой не споменава да е намерено, а такова събитие не би останало в тайна. Други смятат, че съкровището е бил Свещения Граал — чашата от последната вечеря на Христос. А според трети съкровището е човек — Христос, обратно на поверието, бил женен и имал син, а негов по-късен наследник станал водач на албигойците. Тези теории са описани в книгата „Свещената кръв, Свещеният Граал“. Но това, разбира се, са глупости. Защото албигойците имат само повърхностно сходство с католиците. Те са наследници на традиция, много по-стара от християнството, с два бога — на доброто и злото, на митраизма. Еретиците нямало защо да почитат Свещения Граал и съвсем не ги е било грижа дали Христос е оставил наследници или не. Според мен, ако е имало съкровище, то очевидно е било някакво богатство.

— Не съм съгласна — възрази живо Тес. Във възбудата й бе примесен страх. — Имало е съкровище. Но не богатство. Не в обичайния смисъл, макар че наистина е било мистично.

— Какво предполагаш, че е било? — заинтересува се и професор Хардинг.

— Ако еретиците са били загрижени за запазването на своята религия, ако малка група е успяла да избяга — тя погледна предизвикателно Присила и професора — какво е онова единствено нещо, което за тях е толкова важно, че не биха могли да живеят без него?

— Не схващам — обади се професорът.

Но очите на Присила блеснаха въодушевено.

— Съкровище, без което еретиците не биха могли да живеят — повтори Тес. — Нещо тъй ценно за тях, че не биха оставили да бъде унищожено или осквернено. Нещо мистично в най-прекия смисъл на думата. Нещо тъй…

— Свещено — избъбра Присила. — Точно така.

— Значи разбираш?

— Да! — Присила посочи изразително снимката. — Изображението на Митра върху техния олтар! Когато Константин наложил християнството, християните разрушили храмовете на Митра. Еретиците в Монсегюр сигурно са вярвали, че това е единственият запазен олтар. И ако кръстоносците го намерят…

— Ще унищожат и него — довърши Тес. — Еретиците са били длъжни да спасят олтара, за да съхранят религията си. Този тук — Тес забоде пръст в снимката като Присила по-рано — е нов. Няма следи от годините. Отлично запазен. Някой е положил доста усилия, за да има копие на древния барелеф. Защо? Няма никакъв смисъл, освен… Мисля, че знам отговора. Той ме плаши. Това е копие на олтара от Монсегюр, но не единственото. — Тя погледна Присила. — Толкова време го обсъждаме, защо да не го кажа направо? Моят приятел е изповядвал митраизъм. Има и други, които вярват като него. Те са, които убиха майка ми, Брайън Хамилтън и искат да убият мен. За да не научи никой за съществуването им.

— Огънят — промълви Присила.

— Какво? — Тес се разтрепера.

— Твоят приятел… каза, че са го изгорили.

— И апартамента му, и къщата на майка ми, и Брайън Хамилтън загина в пламъци. Защо с огън?

— Той пречиства. Той символизира божествената сила. От пепелта се ражда живот. Прераждане. Огънят е свещен за митраизма. Богът на слънцето. Ако пламъкът сочи нагоре, той олицетворява доброто.

— Но как може всички тези убийства да са добро?

— Страхувам се, че забравих да ти кажа още две неща за митраизма — Присила отново изглеждаше състарена.

Цяла в слух Тес чакаше.

— Първо, последователите на Митра, особено сектата на албигойците от Монсегюр, са вярвали в превъплъщението. За тях смъртта не е окончателен край, а просто начало на нов живот, докато — след много такива битиета — човекът добие съвършенство и отиде на небето. В това отношение те вярват в теорията на Платон.

Пред погледа на Тес изникнаха „Диалозите“ на Платон от библиотеката на Джоузеф.

— Продължавай.

— Последователите на Митра смятат, че могат да убиват без да носят вина за това, тъй като не отнемат живота на човека, а само го трансформират.

— А другото? Какво е второто?

— Второ, за тях убийствата са нещо обичайно. Те се учат да убиват. Спомни си барелефа. Ножа. Кръвта. Римските войници са го приемали масово. Митраизмът е религия на воините. В душите си те са вярвали, че участват в космическата битка между доброто и злото.

— Но в борбата срещу това, което смятат за зло, те не се спират пред нищо!

— Боя се, че е така.

Таксито зави край ъгъла и продължи по улица с добре поддържани столетни къщи. Изведнъж Крейг съзря черно порше 911, спряло до тротоара.

— Ей там. При спортната кола… — посочи той.

Крейг отново се обърна да провери дали някой не ги следва. Далеч назад през пресечката преминаха няколко коли. Микробус на службата за бързи пратки сви по улицата, но в обратна посока. Спря една пряка по-нататък. Шофьор в униформа слезе и понесе пакет към къщата.

Крейг беше видял няколко подобни микробуса по пътя. Такива използваха и пощите. Нямаше начин да определи дали беше видял точно този микробус. Крейг знаеше, че — противно на разпространеното заблуждение — ако преследвачът не е съвсем неопитен, и особено ако разполага с няколко различни коли, е почти невъзможно да се забележи.

„Направих каквото можах.“ — помисли си Крейг с нарастващо безпокойство, когато спряха зад поршето. „Не мога да обикалям до безкрайност из града.“

Той освободи таксито и огледа къщата с високите ярки лилиуми покрая, като се чудеше какво за бога бе довело Тес тук.

— Простете, сбъркал съм адреса — извини се мъжът с униформа на жената, която му отвори. — Грешката е моя. Трябваше да спра една пряка по-надолу.

Жената с ролки в косата го изгледа с досада. Зад гърба й водещият на телевизионната игра обявяваше наградите пред аплодиращата публика.

Мъжът си тръгна и чу как жената побърза да хлопне вратата зад него. Той седна отново зад волана и се обърна към петимата си спътници отзад, които наблюдаваха поршето и спрялото такси зад него със заредени пистолети в ръка. Длъгнестият як детектив освободи таксито и спря за миг пред алеята, после изчезна зад храстите в посока към къщата.

— Може да е още една фалшива среща, но нещо ми подсказва, че примамката ни доведе до жертвата — каза шофьорът и затвори вратата. — Сега трябва само да чакаме вредителите.

— Ако са го проследили. Не се забелязват — отвърна някой отзад.

— Както и ние се постарахме да не ни забележат. Но единственият им шанс да стигнат до жената е да го проследят.

— Ще сме по-уверени, когато дойде и другият екип — измърмори някой отзад.

— И още по-уверени, когато пристигнат екзекуторите — добави мъжът отпред. — Обадих се на нашия човек на летището. Той ще им предаде къде да ни търсят. Самолетът им каца след половин час. Ще ги чака кола. Още двадесет минути дотук…

— Отзад идва кола.

Стрелците се взряха през стъклото.

— Не са нашите.

Мъжът отпред също се взираше в огледалото в синята тойота, излязла зад ъгъла. Колата приближаваше. Караше я тридесетгодишен мъж. До него седеше симпатична жена.

— Сигурно са от квартала. Но ако са вредителите… — Мъжът отпред също извади пистолета си. — Шест срещу двама. Грешна сметка.

Колата се изравни с микробуса. Шофьорът се обърна да я види и изтръпна. В момента, в който колата минаваше край него, жената хвърли съскаща метална кутия през отворения му прозорец.

— Не — изкрещя мъжът — и веднага се свлече на пода. Невидим нервно-паралитичен газ изпълни микробуса. Другите се хвърлиха да отворят задната врата.

Беше късно. Скоро никой не мърдаше.

— Но какво ще кажете за книгите? Заглавията говорят ли ви нещо? — попита Тес.

Присила остави лупата и се приведе над снимките.

— „Елеонора Аквитанска“… „Изкуството на платоническата любов“…

— А тази на испанската се казва „Колието на гълъба“ — поясни Тес.

— Знам. Също трактат за платоническата любов. Единадесети век.

Тес беше изненадана.

— Знаете ли колко труд хвърлих да узная това, а вие…

— Не забравяй, че това е специалността ми — усмихна се скромно Присила. — Всички тези заглавия са свързани. Като барелефа. Схванеш ли връзката, всичко е ясно. Елеонора е била кралица на Франция един век преди падането на Монсегюр. Аквитания, откъдето идва Елеонора, е в югозападна Франция. Там тя установила своя кралски двор, а дъщеря й го наследила след нея.

Тес кимна.

— Югозападна Франция — повтори Присила. — Там се е възродил митраизмът под формата на албигойска ерес, малко след смъртта на Елеонора. Кралицата насърчавала идеята за платоническата любов — строга система от правила, които идеализирали отношенията между мъжа и жената. Физическа връзка се допускала само след задължителен ритуал от свръхлюбезни обноски. Албигойците пригодили идеята за платоническата любов за своите цели. Според тях доброто, за което се бори Митра, е духовно. Злото на противния бог е физическо, то принадлежи на плътския свят. Например албигойците били вегетарианци, приемали само най-чиста храна.

— И приятелят ми беше вегетарианец — изненада се Тес.

— Естествено. И не употребяваше алкохол, нали?

— Точно така.

— И тренираше упорито тялото си.

— Да!

— Трябвало е да потиска и контролира поривите на плътта — поясни Присила. — Напълно естествено за митраист. Но албигойците вярвали също, че сексът е нечист, че злото ги изкушава чрез плътските желания. Затова се въздържали от полов акт, освен за нуждите на продължението на рода. Една необходима отстъпка пред плътта. За да не се стопи и изчезне обществото им.

— Приятелят ми твърдеше, че не можем да бъдем любовници. Трябвало да спазва някакви задължения. Между нас била възможна само платоническа връзка.

— Разбира се — вдигна рамене Присила. — Платон. Също сред книгите на полицата му. Според Платон реалният свят е без значение. Нашата цел трябва да е висшата сфера. Виждаш ли как всичко си съответства?

На вратата се позвъни. Внезапният звук стресна погълнатата от разговора Тес. Тя изведнъж се опомни.

— Предполагам, че е приятелят ти — вдигна глава Присила.

— Господи, дано е той. Трябва да ви обясня. Той е…

— Няма нужда. Щом е твой приятел, той е добре дошъл у нас.

Звънецът се обади отново.

— Той е полицай. От нюйоркския отдел „Издирване“ — Тес бръкна в чантата си. — Но може и да греша.

Тя измъкна пистолета.

Присила и професорът пребледняха при вида му.

— Скрийте се в килера. Не издавайте звук. Ако са онези и ме убият, може да се задоволят само със снимките и да не претърсят къщата!

На вратата се позвъни за трети път.

— По-добре да не бях идвала! Молете се!

Тес изскочи от кабинета и насочи пистолета към входната врата. От устните й се пророни безмълвна благодарност към бога, когато видя Крейг през стъклото на вратата. Докато Крейг посягаше отново към звънеца, Тес изтича, отвори вратата и го изтегли вътре, обвила ръце около него.

— На никого не съм се радвала така.

— Хей, надявам се че не си свалила предпазителя! Забола си пистолета в гърба ми!

— О, извинявай — Тес отпусна ръката си.

Крейг погледна пистолета с изненада.

— Боже! Със свален предпазител! Откъде взе това. Знаеш ли да си служиш с него?

— Знам. Отдавна. Крейг, научих много неща!

— Ще ми разкажеш — сега Крейг я прегърна. — Толкова се тревожех за теб.

Тес почувства силните му ръце. От допира до тялото му зърната на гърдите й изведнъж настръхнаха. Изненада я и топлата тръпка, която сладостно прониза тялото й. Подчинявайки се на внезапния порив, тя го целуна.

За миг Тес почувства, че не й стига въздух. Отдръпна се да поеме дъх, неохотно пускайки ръце от раменете на Крейг. Вгледа се в силното му лице с остри черти и внезапно осъзна, че е красив. По дяволите любовта от пръв поглед, каза си тя. Вторият е по-добър. Имаш време да обмислиш, да разбереш кое е важно. Хубаво нещо е страстта. Но верността и разбирането са по-важни.

Този мъж — каквито и грешки да е направил в първия си брак, рискува живота си заради мен. Аз не го интересувам само за да прави любов с мен. Той ме харесва.

Някой дискретно се изкашля зад тях.

Присила и професорът бяха застанали на вратата на кабинета.

— Извинете, че ви прекъсваме, но… — обади се професорът.

— Няма нищо — усмихна се Тес.

— Виждам, че няма нищо опасно — бръчиците около очите на Присила лукаво се свиха — по начина на посрещането.

Тес пламна.

— Това е моят приятел. Лейтенант Крейг. Казва се… Знаеш ли, никога не си ми казвал.

— Бил — Крейг приближи и подаде ръка. — Бил Крейг. Радвам се да се запознаем.

— И двамата са професори — обясни Тес.

— Казах ти, Тес, без официалности — Присила се усмихна на Крейг. — Аз съм Присила, а това е Ричард. И не смей да ни наричаш професори.

— Ще опитам — изведнъж Крейг стана сериозен. — Трябва да обсъдим много важни неща. А няма време. Защо не ми обясните? Какво става тук, Тес?

Присила го покани в кабинета.

— Чаша чай? — предложи професор Хардинг.

Следващият четвърт час, докато отпиваше от чашата си, Крейг нетърпеливо изслуша разказа на Тес… после Присила… а от време на време и Ричард.

— Ако предам това на моя капитан ще сметне, че сте… превъртели. Но аз ви вярвам. Защото видях онзи барелеф. И мъртвия Джоузеф Мартин. И майка ти е мъртва, Тес — той кимна съчувствено. — Брайън Хамилтън също. И вие сте в опасност.

— Само заради нещо, станало преди седемстотин години — добави Присила.

— Има ли още нещо, което трябва да ни съобщите?

— Книгите — отвърна Присила. — Тъкмо преди до дойдеш, разказвах за „Утехата на философията“, един трактат от шести век.

— Добре. Но защо му е била на Джоузеф Мартин Библията? Щом митраистите не са християни? И защо само написаното от Йоан беше останало, а всичко останало — скъсано?

Присила вдигна рамене.

— Защото е най-близък до митраизма — тя се наведе с лупата над една снимка на страница, изпъстрена с подчертани пасажи. — Ето: „Не трябва да обичате земните неща. Ако човек обича земното, значи Бог не е в него. Защото всичко на този свят — изкушенията на плътта, изкушенията на очите и гордостта — не са от Бога; те са земни. Земното е тленно, а този, който следва Божията воля, ще пребъде навеки.“ Звучи ли ви познато?

Тес кимна.

— Искаш да кажеш, че ако заменим „Бог“ с „Митра“, всичко съвпада? Но защо изданието на Скофилд? Има ли значение?

— О, да, голямо — отвърна Присила. — По време на президентския мандат на Роналд Рейгън, външната политика на Америка се опираше главно на интерпретацията на Библията на Скофилд. — Тя се вгледа в друга снимка. — Ето тук е подчертан пасаж от увода. Връхната точка на Библията, „Откровението“ на Йоан, което описва края на света. Рейгън смяташе, че скоро ще настъпи Апокалипсисът — вселенската битка между доброто и злото, Бог и Сатана. Помните ли Съветският съюз — империята на злото. Според Рейгън, доброто трябва да победи. Подозирам, че затова подкрепяше конфронтацията със Съветския Съюз, за да започне по-скоро Армагедон — битката по време на Страшния съд, и Съединените щати — доброто, според него — да победят.

— Лудост — промълви Крейг.

— Но много прилича на митраизма, ако приемете, че Сатаната не е паднал ангел, а бог на злото — отбеляза Присила. — Не е чудно, че Джоузеф Мартин е държал тази съкратена Библия до леглото си.

— А другите книги? „Хилядолетието“, „Последните дни на планетата Земя“?

— Очевидно Джоузеф е бил обсебен от мисълта за наближаващата двехилядна година. Настъпването на всяко хилядолетие традиционно е време на криза, на страх, че светът ще загине.

— Като имаме предвид как отровите погубват моите лилиуми, предсказанието може да не греши — обади се професор Хардинг. — Благодаря на Бога, че няма да доживея.

— Ричард, няма да ти простя, ако умреш преди мен.

Въпреки напрежението, Крейг не можа да сдържи усмивката си.

Примигване на електрическото осветление ги стресна.

— Трябва да се обадя на шефа на полицията в Александрия. Той ще ви осигури безопасно убежище.

Крейг тръгна към телефона в кухнята. Изведнъж се спря и се извърна.

— Още нещо не разбирам. Не намерих обяснението в разказа ви. Наистина не мога да проумея… ако и Джоузеф Мартин и хората, които го убиха, са вярвали в Митра, тогава защо го убиха?

Никой не отговори.

— Защо са тръгнали срещу един от своите? — Крейг поклати глава и се обърна отново към вратата.

Защо, наистина, запита се Тес. Озадачена, тя гледаше след Крейг, който излезе във вестибюла.

Изведнъж се вкамени, защото, вместо да тръгне към кухнята, Крейг спря внезапно и се хвърли на пода, измъквайки пистолета си.

Двете глухи пропуквания смразиха кръвта й. Последваха ги оглушителни изстрели откъм Крейг. Веднъж! Още веднъж!

Зад нея Присила изпищя.

Крейг скочи и изтича надясно.

Тес долови глух мъжки стон.

В миг се освободи от вцепенението. Прехапала устни, сграбчи своя пистолет и също се втурна в коридора. Барутна миризма парна ноздрите й. Тес предпазливо надникна иззад рамката на вратата на вестибюла и видя двама мъже сгърчени на пода. Крейг изрита пистолетите от ръцете им. После прескочи телата им и се промъкна до входната врата. Сгънат на две под остъклената й горна част, той хлопна вратата и я заключи.

„Но нали заключих, когато Крейг дойде!?“ — помисли си Тес.

Единият от мъжете, който все още стенеше, внезапно издаде гъргорещ звук, сви се в кратка конвулсия и притихна. Локвата кръв около телата се разтичаше по паркета. Тес гледаше замаяна тъмночервените дупки, които куршумите на Крейг бяха пробили в гърдите им.

Усети как кръвта пулсира в глава й.

— Лягай долу! — заповяда Крейг, като проверяваше дали двамата са мъртви.

Тес бързо се подчини.

Приведен, Крейг надникна през стъклото на вратата и огледа предната веранда.

— Никой не се вижда…

— Задната врата! — викна Тес и хукна с насочен пистолет към кухнята.

— Внимавай!

Завладяна отново от страха, тя не чу предупреждението му.

Коридорът бе тъмен. Но щом влезе в кухнята, Тес ясно видя мъж с ръкавици, който с един удар разби стъклото на вратата откъм задната веранда. Парчетата се посипаха по пода. Мъжът вече провираше ръка към ключалката.

Тес вдигна пистолета си и стреля.

Дясното му око експлодира.

Нямаше време да усети ужас — зад падналия видя друг мъж с пистолет. Автоматично натисна отново спусъка. Фонтан от кръв избликна от него, тялото му подскочи нагоре и изчезна от погледа й, тупвайки тежко на верандата.

— Тес, добре ли си? — долетя Крейг от предната част на къщата.

— Нищо ми няма! — Тя се прикри зад кухненската маса с пистолет, насочен към задната врата. — Господ да ми е на помощ, току-що убих двама души!

— Не мисли за това! Те искаха теб да убият!

— Изобщо не мога да мисля! Искам само да остана жива!

— Дръж телефона. Набери девет едно едно!

Тес отстъпи заднишком, като още държеше вратата под прицел. Грабна телефона от стената до хладилника и трескаво набра номера.

— Няма сигнал!

От коридора отново се чу писъка на Присила.

— Присила, залегни. Не приближавай прозорците! — викна й Крейг.

— Мъжът ми! Мисля, че получи сърдечен пристъп!

— Сложи го да легне на пода! Разкопчай му яката! — викна Тес.

На прозореца на кухнята се появи мъж с пистолет в ръка. Тес стреля. Лицето му изригна.

Тес се преви и повърна на пода.

— Тес!

Тя с усилие се овладя.

— Добре съм! Провери предната врата!

Отново долетя викът на Присила:

— Ричард не диша!

— Тес, върни се в коридора и наблюдавай двете врати!

— Добре, ти се погрижи за Ричард!

Тес отстъпи по средата на коридора, хвърляйки погледи ту към предната, ту към задната врата, а Крейг прелетя край нея към кабинета. Чу се как започна да прави изкуствено дишане на професора.

— Диша!

— Трябва му кислород, лекар! — викна Тес.

— Присила, легни долу до него. Тес, вижда ли се някой?

— Не, може би сме ги довършили!

— Не разчитай на това! Присила, има ли друг вход към къщата?

— От мазето — прошепна Присила.

— Откъде се влиза в мазето?

— Кухнята… — гласът на Присила бе съвсем отслабнал.

— Тес! — нареди Крейг.

Но Тес вече тичаше към кухнята. С влизането си чу стъпки зад вратата вдясно. Тя се изви, видя как дръжката на вратата се завърта и в същия миг стреля в нея, после отново и отново. Зад разцепената врата се чу стон и падане на тяло по стълбата.

С удвоена от страха енергия, Тес избута печката и затисна с нея вратата към мазето.

— Съседите, Крейг. Сигурно са чули изстрелите! Те ще извикат полицията!

Крейг не отговори.

— Какво има?

— Тези стари солидни къщи… Стените са много дебели. Зад тях звукът от изстрелите е толкова слаб, че едва ли някой от съседите е чул. А живият плет от двете страни прикрива нападателите.

Тес помръкна.

— Прав си. По-добре да не ми беше казвал.

Но не изпусна от прицела си задната врата. За разлика от миналата нощ, сега помнеше колко патрона бе изстреляла. Пет. Значи остават дванадесет. Ако онези нахлуят в къщата, ще има достатъчно…

Но колко ли са те? Шест вече са мъртви. Ако изобщо има останали, едва ли са много. Въпреки това съжали, че не бе взела още пълнители в чантата си. Двете кутии с патрони останаха под седалката на поршето.

— Крейг, ти стреля два пъти. Остават ти четири.

— Взех пистолетите на ония двамата отпред. Засега не виждам други. Бъди спокойна…

— Миналата нощ те запалиха къщата, за да изгоря. И ме причакваха отвън в случай, че се измъкна. Защо, Крейг?

— Искат да са сигурни, че си мъртва. И да си вземат снимките!

— Пратих ти негативите по пощата.

— Отлично! Присила, как е Ричард?

Тес дочу измъчения й глас:

— Очите му са отворени. Диша. Но… като че не може да говори.

Крейг изруга тихо. Удар? По-добре да не бяхме идвали.

— Присила, толкова съжалявам…

— Не си ти виновен. Онези, които искат да ви убият.

— Отпред не се вижда никой!

— И отзад нищо — Тес надникна иззад масата.

— Скоро ще имам нужда от инсулин — обади се Присила.

— Аз ще ти го дам.

Като държеше под око вратата, Тес приближи хладилника и грабна една от приготвените спринцовки.

— Крейг, да предположим, че отвън има и други — тя затвори хладилника. — Може би вече се страхуват, че съседите са чули. Не могат да изчакват повече. — Тя тръгна към коридора със спринцовка в ръка. — Могат да направят отчаян опит както миналата нощ.

Нещо разби прозореца на кухнята и се изтъркули на пода.

Метална кутия. Граната? Газ?

Нямаше време да мисли. Пусна спринцовката, сграбчи кухненската маса и я обърна върху кутията. В същия миг кутията избухна, хвърляйки пламъци изпод масата.

Запалителна бомба.

— Крейг!

Той не отговаряше.

— Крейг!

Откъм предната страна се чу звън от разбито стъкло. Нещо експлодира. В дъното на коридора се мярнаха пламъци.

— Къде е пожарогасителят? — викаше Крейг.

— В килера… До хладилника.

— Аз ще го взема — Тес се промъкна край хладилника и отвори килера. Ето го на стената. Тя мушна пистолета под колана си и грабна пожарогасителя. С другата ръка освободи ръчката и насочи струята към пламъците, излизащи изпод масата. Пяната ги поглъщаше. Давейки се от дима, вътрешно нададе победен вик. Пламъците намаляваха.

Но през прозореца влетя нова кутия. Още преди да се пръсне, Тес я обля с пяна.

Бъмп! Метални парчета се разлетяха през дебелия слой пяна.

— Тес! Трябва ми пожарогасителят! — викна Крейг откъм вестибюла.

Тя погледна още веднъж към прозореца и се втурна по коридора. Входната врата бе скрита зад огнена стена. Тес насочи струята върху пламъците.

— Някой да отиде отзад! — викна тя. — Разменяме си местата.

Пламъците намаляваха.

Внезапно пяната намаля. И спря.

„Трябва да се измъкнем оттук!“ — помисли си Тес. Захвърли празния пожарогасител и хукна към кабинета.

На пода професор Хардинг мигаше безпомощно. До него трепереше ужасената и още повече посивяла Присила.

Тес се опита да прикрие собствения си страх.

— Можеш ли да ходиш, Присила? Можеш ли сама да стигнеш коридора?

— Нямам избор.

Може да хвърлят следващата бомба тук, помисли Тес.

Тя събра на куп снимките и ги пъхна в чантата си. Преметна я през рамо и се наведе над професора, който лежеше на килима. Тес сграбчи края му и го извлече заедно с тялото на професора в коридора, където Присила се бе прислонила до стената.

Отпред пламъците отново се бяха усилили.

Тряс! През прозореца на кабинета влетя кутия и зад бюрото избухнаха пламъци.

— Да вървим — Тес стисна килима и го задърпа към кухнята.

Тук вече бяха хвърлили нова запалителна бомба. Вляво от хладилника стаята бе в пламъци.

Крейг се давеше в гъстия дим, насочил пистолета към задната врата.

— Те ще ни причакват!

— Лехите в градината! — викна Тес. — Ще се промъкнем зад цветята!

— Ами Присила и Ричард?

Тес се обърна към Присила и осъзна, че старата жена нямаше да има сили да извлече мъжа си.

Пламъците се засилваха.

— Крейг, ти върви напред!

— Не мога да ви оставя!

— Ще умрем, ако останем тук! Хайде! Идвам веднага след теб! Тичай до градината и ме прикривай оттам!

Той я изгледа изненадан, после кимна. С отчаяна решителност отвори вратата и излетя навън.

За части от секундата Тес имаше чувството, че вече е виждала тази сцена.

Тя стисна края на килима и го изтегли заднишком през вратата на верандата. Присила се стараеше да не изостава.

Някой стреля. Без да обърне внимание на изстрела, Тес продължаваше да влачи професора през верандата, после бам, бам, бам по стъпалата — всеки удар на тялото му отекваше болезнено в нея.

Нов изстрел. Тес пусна килима и се обърна с изваден пистолет, търсейки с поглед стрелеца.

Крейг вече беше в градината. Скрит зад стена от огнени лилиуми, той стреляше вляво от къщата.

Но зад гърба му в градината Тес видя да се надига силует с насочен пистолет.

Тя беше по-бърза. Стрелецът залитна. Тес стреля отново. С разперени ръце той се простря, чупейки високите стебла на лилиумите.

— Присила, залегни! Скрий се в тревата!

Тя се огледа. Нова цел, този път отдясно! Пропусна го! Стреля отново и видя как избликва струя кръв.

Мокра от пот, задъхана, Тес трескаво се озърташе за други нападатели. В странно притихналия заден двор се чуваше само пращенето на огъня в къщата.

— Бързо, Присила, следвай ме!

Тес повлече килима с тялото на професора към спасителните лехи. Всяка секунда беше скъпа. Най-сетне, почти изгубила дъх, стигна до лехата, прикри професора зад цветята и тревожно погледна назад. Сърцето й се сви, когато видя, че Присила беше едва по средата на поляната.

Вдясно изникна фигура на мъж.

Тес се прицели.

Мъжът се скри зад ъгъла.

— Крейг! — викна Тес.

— Виждам го!

— Прикривай ме!

Тес се хвърли към Присила, вдигна крехкото й тяло на ръце и го отнесе зад цветята. Двете се свиха на земята. Благоуханието на лилиумите странно контрастираше със зловещия дъх на страха. Тес знаеше: цветята не са преграда за куршумите. Но поне ги скриваха от погледа на стрелците.

Надигна се на колене и се прицели към лявата страна на къщата. Онзи човек… Къде по дяволите отиде? Бързо огледа градината зад себе си.

— Крейг! Виждаш ли го?

— Не!

Крейг вече беше захвърлил празния револвер и измъкваше единия от пистолетите, които взе в къщата. Зад тях цветята прошумоляха.

Тес се завъртя с насочен пистолет.

Късно!

През цветята една мъжка ръка я сграбчи отзад за шията и притисна някакъв нерв на гърлото й.

Парализа!

Тес искаше да извика, но не можеше да издаде звук. Ръката й безпомощно изпусна пистолета. Мъжът се провря безшумно през цветята и я притисна с тяло между лехите, като не отпускаше нерва. С другата ръка насочи пистолета си през цветята към Крейг в съседната леха.

Тес отново се опита да извика.

Невъзможно.

— Лейтенант! — мъжът залегна, когато Крейг се извъртя и стреля.

— Лейтенант! Мога да използвам приятелката ви като щит. Ако стреляте в мен, ще я убия.

— Тогава ще убия теб!

— Но тя ще е мъртва. Помислете!

Чуваше се само шумът от огъня, обхванал къщата.

— Лейтенант, сега ще видите приятелката си.

Стискайки все така шията на Тес, мъжът я принуди да се надигне, като се криеше зад нея.

Крейг насочи пистолета си.

— Не го правете — каза мъжът, като спокойно се целеше в него. — Не можете да ме убиете. Аз също нямам намерение да убивам никой от вас. Уверявам ви, че съм приятел. Но ако ме атакувате, ще направя необходимото. Послушайте разума си. Току-що моята група ви спаси живота.

— Какви ги говорите?

— Застреляхме останалите нападатели. Няма време да ви обяснявам. Трябва да ми помогнете.

В далечината виеха сирени.

— Полицията пристига — продължи мъжът все така сдържано, но в тона му се долавяше странна симпатия. — Трябва да се махаме. Можех да ви убия. Но не го направих. Това е знак на доверие. Ето още един — мъжът пъхна пистолета в колана си и пусна шията на Тес.

Сирените приближаваха. От къщата се стелеше гъст дим.

Тес осъзна, че може да се движи. Ядосана, тя се измъкна изпод тялото му. Гърлото още я болеше и тя несръчно се изправи на колене.

— Извинявайте — каза мъжът без да помръдне.

— Кой сте вие? — попита Тес, като разтриваше шията си.

Мъжът беше в тъмно спортно яке и анцуг. Около четиридесетгодишен, здрав, с кестенява коса, съвсем обикновено лице, нито красив, нито грозен — не би го отделила от тълпата.

— Вашият спасител. Бъдете благодарни. Повтарям, нямам време да обяснявам, сирените са близо. Ще ми съдействате ли?

Тес неуверено погледна Крейг.

— Разбира се — отвърна Крейг. — Но ако ми дадете оръжието си.

Мъжът въздъхна, извади пистолета си, върна предпазителя и го подаде на Крейг, който го скри в джоба на сакото си. Крейг също отпусна пистолета си.

— Много добре — каза непознатият. — Да побързаме.

Той направи знак и като с магическа пръчка иззад цветята и къщата изникнаха още няколко здравеняци с неразличими лица като него, но въоръжени.

— Отпред чака микробус — мъжът се ослуша, преценявайки близостта на сирените. — Да вървим.

— Присила и професорът — напомни Тес.

— Разбира се, ще вземем и тях.

Той отново даде знак. Двама мъже притичаха през цветята и вдигнаха Присила и професора.

— Трябва й инсулин — каза Тес. — А мъжът може да е получил удар.

— За всичко ще се погрижим. Давам ви дума. — Мъжът я подбутна. — Хайде.

Групата забърза надясно. От прозореца на кабинета излизаше гъст дим и закриваше предния двор. Изведнъж димът се разсея и Тес видя през дърветата и храстите на предния двор очертанията на микробуса.

— Поршето! — сети се тя. — Взех го от приятели! Не искам да имат неприятности!

— Дайте ключовете!

Тес измъкна ключовете от чантата си и му ги хвърли. Непознатият ги подаде на друг мъж и му нареди да ги следва с колата.

Тес и Крейг влязоха в микробуса. Останалите мъже, заедно с Присила и професора ги последваха. Докато сирените приближаваха къщата откъм другата й страна, микробусът и поршето завиха зад ъгъла и изчезнаха от улицата.

— Е, добре — обади се дрезгаво Крейг. — Твърдите, че сте спасили живота ни. Какво искате от нас?

Непознатият на седалката отпред се обърна.

— Много просто. Да ни помогнете. Трябва да унищожим вредителите.

— Какво?

— Не е време, нито място да ви обяснявам. Трябва да оправим някои неща. Вашите приятели имат нужда от медицинска помощ, а и някои от нашите…

— Чакай — обади се Тес, която гледаше през задното стъкло. — Следят ни. Зад поршето.

— Онзи пощенски микробус и сивият седан? Те са… по-точно бяха… на наши приятели и братя. Вредителите избиха двата екипа преди да нападнат къщата.

— Избиха? — повтори въпросително Крейг.

Непознатият не му обърна внимание.

— Намерихме колите с телата им на една пряка по-нататък. По всичко личеше, че е използван нервно-паралитичен газ. Сега хора от моята група прибират колите. Заради сигурността и дълга. Ние не изоставяме мъртвите си. Телата на нашите починали братя трябва да бъдат погребани с нужните ритуали в осветена земя. Requiem aeternam dona eis, Domine.

— Et lux perpetua luceas eis — добавиха смирено другите мъже отзад.

Тес внезапно проумя.

— Вие се молите? На латински?

Непознатият кимна.

— Разбирате ли смисъла?

— Не. Аз съм католичка.

Мъжът въздъхна.

— Напълно естествено. Много сте млада, за да знаете как звучеше тази меса преди Ватикана да нареди вместо латински да използват местния език. „Дай им вечен покой, Господи, и нека вечната светлина се лее върху тях.“ Това е от заупокойната молитва.

Тес направи още по-неочаквано откритие.

— Боже, каквито и да сте, вие сте също…

— Какво? — изгледа я непознатият.

— Свещеници!

— Е, и за това можем да поговорим по-късно.

Зад пасторския дом, в чиито опушени прозорци се отразяваше островърхата готическа църква, имаше малък паркинг, обрасъл с трева. На него бяха паркирали само микробусът и поршето. Пощенската кола и сивият седан заминаха нанякъде.

Непознатият скочи от микробуса след Крейг и Тес.

— Това е една от многото църкви, продадени от Курията поради лошото финансово състояние на Ватикана. Не се безпокойте. Тук сме в безопасност. Забелязахте ли табелата отпред.

— „Недвижими имоти R & S“ — отвърна Тес.

— Много сте наблюдателна. Това е нашата компания. Ние сами договаряме сделките. Без посредници, тъй да се каже. Но домът и църквата още са на наше разположение. Съседите ще помислят, че сте потенциални купувачи. Никой няма да ни обезпокои тук.

— Освен… — Тес се огледа неспокойно.

— Имате предвид вредителите? Никой от нападателите ви не оживя, за да ни проследи. А другите не знаят за това място. Уверявам ви, че тук сте в безопасност.

— Вие непрекъснато ги наричате „вредители“ — забеляза Крейг.

— Те са точно такива.

— А къде отидоха пощенската камионетка и сивият седан?

— Помислих, че се досетихте. Нашите покойни приятели трябва да бъдат опети.

— И погребани в осветена земя? — попита Тес.

— Да. За благото на техните души… На кого е поршето?

Тес даде адреса. Имаше чувството, че бяха изминали векове от момента, когато напусна гостоприемния дом на госпожа Кодил.

— Ще ви бъда признателна, ако не я замесвате.

— Гарантирам ви — каза непознатият. — Но и вие не забравяйте какво обещахте.

— Обещах ли?

— Да ни бъдете признателна.

Непознатият даде указания на човека в поршето. Той кимна, с виртуозен завой излезе от паркинга и изчезна от погледа им.

— А моите приятели?

— Ричард и Присила? Аз също се безпокоя за тях, Тес.

— Вие знаете името ми?

— Много повече. Знам почти всичко за вас. Включително за връзката ви с лейтенант Крейг. Доста подробно ме информираха. Хората в микробуса са обучени да дават първа помощ. През цялото време сърдечната дейност и дишането на приятелите ви са били под контрол. Състоянието им е стабилно. Сега ще бъдат настанени в една частна клиника, която понякога използваме. Преди полицията да може да ги разпита, те ще бъдат посъветвани от нашият лекар как да отговарят. Там ще се грижат добре за тях.

— Благодаря ви — въздъхна Тес.

— Нямам нужда от благодарности. Това, което очакваме от вас, е признателност — напомни непознатият.

— Признателност? — Крейг напипа в джоба си пистолета на непознатия. В този миг трима мъже застанаха плътно до него. — Добре де, разбира се. Какво друго?

— Защо не влезем в къщата? Там на спокойствие ще поговорим за това колко се радвате, че сте още живи. Както и за общия ни проблем — вредителите.

— Вредителите, та вредителите — Тес беше на ръба на истерията. — Как ли не?

— Овладейте се — прекъсна я непознатият.

— Слушайте, владея се напълно, по дяволите. Но мама умря пред очите ми. Преследваха ме, стреляха по мен. И аз стрелях по тях. Убивах. Да не си мислите, че вие и тези трима тук ще ме уплашите?

— Тес, повтарям ви, не искаме да ви плашим. Ние искаме да ви помогнем. Щом лейтенант Крейг свали ръката си от пистолета, аз ще бъда на негово разположение.

— Е, вашето великодушие ме поставя в неудобно положение — каза Крейг. — Ето, наблюдавайте ръката ми. Ще я извадя бавно. Само пръстите. Ето. Доволни ли сте? Вземете си го. С тези тримата около мен… няма да ми свърши работа.

Крейг му върна пистолета.

— Излишен драматизъм — забеляза непознатият. — Много добре виждам издутината от другия пистолет под сакото. Но това е без значение. Ако не знаете, ние с вас имаме общи интереси.

— О, да, естествено.

— Разбирам скептицизма ви. Е, добре, нека влезем и ще ви обясня. Аз ще ви кажа какво знаем за вредителите, а вие — дали сте готови да помогнете.

— Аз имам нужда от помощ — възрази Тес.

— Грешите! Това от което имате нужда, за да спасите живота си, е да ни сътрудничите, за да ни помогнете да ги унищожим.

В пасторския дом миришеше на плесен. Религиозните картини по стените на мрачната гостна тънеха в паяжини. Овехтели кожени кресла бяха скупчени без ред около прашно бюро.

Тес се чувстваше на края на силите си.

— Преди да започнем… Къде е банята?

— Разбира се. Надясно по коридора. Наистина е добре да изчистите следите от повръщане по блузата си.

Тес почувства за момент някакво неудобство.

— Няма нужда да се правите на герой. Понякога насилието ме води до същия резултат.

— Много окуражително — отвърна унило Тес.

Когато разкопча колана на дънките си, изпод него се плъзна пистолетът й. Несъзнателно го беше пъхнала под колана, когато непознатият пусна шията й в лехите с лилиуми. Остави го на мивката, смъкна дънките и почти се свлече на клозетната седалка.

С отвращение изтърка петната по блузата. Наплиска лицето си. Изведнъж сграбчи пистолета. Непознатият сигурно го бе забелязал. Можеше да й го отнеме във всеки момент.

Но не го направи.

Защо?

Знак ли е това? Жест?

На сътрудничество. Доверие.

„Е, добре.“ — каза си тя — „Разбирам посланието му.“ Запаса отново дънките и пъхна пистолета отново под колана.

Това означаваше: чувствай се в безопасност, но не бъди агресивна.

Тес пусна водата и с престорено спокойствие на лицето се върна във вестибюла.

В оскъдната светлина, процеждаща се едва през пердетата, Крейг и другите вече бяха насядали в креслата с чаши в ръце. На масата имаше няколко шишета. Непознатият й подаде чаша. Едва сега Тес осъзна колко бе жадна. Езикът й бе сух и надебелял. Тя погълна студената чиста течност без да усеща вкуса й. Веднага си наля втора чаша и я пресуши. Но когато посегна за трети път, непознатият хвана ръката й.

— Недейте. Може да ви прилошее. Седнете и се отпуснете.

— Да се отпусна? Шегувате ли се?

Все пак тя притегли едно кресло близо до Крейг и се сви в него.

— Така. Имате ли нужда от нещо друго? Или вече можем да поговорим? — непознатият ги изгледа въпросително.

— Аз съм готов — Крейг се понадигна в креслото. — Кои, по дяволите, сте вие? За какво е всичко това? Какво става?

Непознатият не бързаше с отговора. Той го изгледа, после въздъхна.

— Не мога да дам отговор на вашите въпроси, преди да сте отговорили на моите.

— Значи не сме готови за разговор — отбеляза язвително Крейг. — Вече изгубих търпение…

— Моля да ме извините — непознатият се обърна към Тес. — Какво знаете за вредителите? Знаете ли защо ви преследват?

Тес бе озадачена.

— От тона ви личи… това като че не е загадка за вас. Знаете отговорите и искате само да видите дали и аз ги знам?

— Впечатлен съм. Вие сте много наблюдателна. Но проблемът не е какво знам аз. Кажете ми. Какво успяхте да откриете?

Тес погледна въпросително Крейг, който понечи да възрази, но после вдигна рамене.

— Карай. Кажи му. Може би той ще отговори на нашите въпроси.

— Ами ако им кажа и после ни убият?

— Не, Тес — възрази непознатият. — Ние не сме ваши врагове. Тъкмо обратното.

Той извади от джоба си пръстен и го сложи на ръката си.

Другите мъже направиха същото.

Странни пръстени. Върху всеки блестеше рубин, инкрустиран с кръст и меч от злато.

— Малко непосветени са виждали тези пръстени — продължи непознатият. — Показваме ги като знак на уважение, доверие и обвързаност.

— Кръст и меч?

— Символ. Вяра… и възмездие. Хайде, Тес. Отговори ми и аз също ще ти отговоря. Защо вредителите те преследват?

— Защото… — тя се поколеба, борейки със страха и бъркотията в главата си.

После изповяда всичко.

От време на време поглеждаше Крейг, който се преструваше че слуша, но всъщност преценяваше възможните пътища за бягство.

Митра. Монсегюр. Съкровището. Спалнята на Джоузеф. Барелефът. Борбата между бога на доброто и бога на злото.

Накрая Тес се отпусна безсилна в креслото, което изпъшка от старост под нея.

— Те искат да ми попречат да разкажа на другите, да покажа снимките.

— Да, снимките — непознатият замислено поглаждаше камъка върху пръстена си. — Покажи ми ги.

Тес порови в чантата си и ги извади.

Докато ги разглеждаше, лицето му потъмня от омраза.

— Точно това подозирахме. Проклетият олтар.

— Значи Тес беше права — обади се Крейг. — Вие вече знаехте всичко това.

— Напротив, научих много нови неща — непознатият предаде снимките на колегите си, които ги разгледаха със същото отвращение. — Разбрах, че знаете твърде много, за да мога да ви използвам, без да ви посвещавам в плановете си. — Той отново се замисли. — Това създава проблем.

— Какъв проблем?

— Имам нужда от вас, но не мога да ви се доверя. Не мога да разчитам на мълчанието ви. Както вредителите са твърдо решени да опазят тайната си, така и ние пазим своята. Как мога да съм сигурен, че ще мълчите за това, което ще ви кажа?

— Очевидно ще трябва да ни се доверите — каза Крейг.

— Лейтенант, за глупак ли ме мислите? При първа възможност ще докладвате всичко на началниците си. Може би е по-добре да ви пусна още сега? Видяхте пръстените и какво от това? Те не означават нищо.

— Да ни пуснете? Искате да кажете — Крейг не можеше да повярва, — че няма да ни сторите нищо?

— След като ви спасихме живота? — отвърна с риторичен въпрос непознатият. — Вече ви доказах, че съм загрижен за вашето спасение. Ето там е вратата. Можете да си тръгнете.

— Но ако ни пуснете — възрази Тес, — ще се окажем в същото положение, в което бяхме.

— Точно така. Вредителите отново ще ви подгонят и се боя, че без нашата помощ следващият път ще успеят да ви убият. Жалко.

— Каква е тая игра за досетливост? — гласът на Крейг прозвуча пресипнало.

— Трябват ми гаранции. Нали обичаш тази жена?

— Да — отвърна Крейг без колебание.

Тес беше поласкана.

— И сигурно разбираш, че въпреки всичките ти усилия, има голяма вероятност да загине без нашата помощ? Най-малкото ще трябва да се укривате в непрекъснат страх от ново нападение.

Крейг замълча.

— Отговори! — настоя непознатият. — Искаш ли да обречеш жената, която обичаш, да живее във вечен страх, да трепва от всеки шум и да бъде под постоянна заплаха?

— По дяволите, разбира се, че не искам!

— Тогава ми дай дума! Закълни се в душата на любимата жена, че няма никога да повториш нищо от това, което ще ти кажа!

— Това ли е изходът? — Крейг го гледаше свирепо.

— Да, лейтенант, това е. Единственият. Трябва ли да добавя, че ако нарушиш клетвата си и доложиш на властите, тази жена вече никога няма да може да ти вярва?

Крейг продължаваше да го гледа в безмълвна ярост.

— Да добавя ли още, че ако нарушиш клетвата си, враговете ви няма да са единствените, които ще я преследват. Ние също. Лично аз ще я унищожа, за да те накажа за предателството. Ще се закълнеш ли или не? Готов ли си — за жената, която обичаш — да дадеш свещен обет за мълчание?

Тес не издържа.

— Имате моята дума. Няма да издам нищо от това, което ще ми кажете.

— А ти, лейтенант?

Крейг стисна юмруци. Раменете му сякаш се издуха и той мъчително преглътна.

— Добре — изпъшка накрая. — Постигнахте своето. Не искам и други да я преследват. Давам ви дума. Няма да ви предам. Но, да знаете, че мразя да ме заплашват.

— Там е въпросът. Клетвата не означава нищо, но не и заплахата при нарушаването й. Всъщност, има още един въпрос.

— Така ли? Какво има още?

— Вече споменахте. Това, което трябваше да обсъдим… По дяволите…

— По дяволите — повтори непознатият. — Точно там е мястото на вредителите, там ще ги пратим. Обрекли сме живота си на това.

— Не разбирам — внезапно Тес осъзна ужасното нещо, което каза непознатият. Тя предчувстваше нов шок. — Защо ги наричате „вредители“?

— Няма по-точна дума. Развъждат се като плъхове. Пъплят навред като хлебарки. Гнусни, презрени, пагубни, отвратителни, безнравствени, по-лоши от чумни въшки, разнасящи своята злобна, гадна, пъклена ерес.

Изпълнената с омраза литания потресе Тес. Тя се дръпна назад в креслото, сякаш някой я блъсна.

— Хайде, няма ли най-сетне да ни кажете? Нали обещахте. Кои сте вие? Мислех, че сте свещеници.

— Така е. Свещеници сме. Но не само това. Нашата мисия е уникална. Ние сме екзекутори.

Непознатият кимна с блеснали очи.

Тес направи усилие да продължи.

— На…?

— Инквизицията.

Думите заседнаха в гърлото й. Главата я заболя от объркани мисли.

— За какво говорите? Това е лудост! Инквизицията е изчезнала още в средните векове!

— Не — отвърна непознатият. — Тогава е създадена. И е съществувала няколко века. Всъщност, официално е разпусната в 1834 година.

Тес потрепера. Не можеше да приеме, че тази жестока институция — неуморно простирала навред пипалата си да накаже всеки, който се отклонявал от канона — е съществувала толкова доскоро.

Но непознатият продължаваше:

— Вероятно обърнахте внимание, че казах „официално“. Всъщност, Инквизицията продължава да съществува. Неофициално, в най-дълбока тайна, тя още действа. Защото още не е свършила работата си. Вредителите още не са унищожени из корен.

— Искате да кажете, че едно ядро инквизитори, следвайки тайните указания на Светата църква, продължава да преследва до смърт всеки, който се отклонява от правата католическа вяра?

— Не, лейтенант. Църквата наистина твърдо нареди да се разпусне Инквизицията. Нямаше никакви тайни указания. Има тайно съзаклятие на част от инквизиторите, които чувстваха, че трябва да продължат съдбовната си мисия. Преди смъртта си те възпитаха последователи, а те на свой ред обучиха други. Една непресекваща верига до нас, които също обучаваме своите наследници, но — което е по-важно — продължаваме да се борим с врага.

— Това е вече прекалено — не издържа Тес. Тя не вярваше на ушите си. — Само защото вашите жертви не ходят на неделната литургия?

— Не принизявай нещата! Не е важно дали ходят или не на църква в неделя! Не става дума за онези, които вярват в единния Бог, и за начините, по които изразяват вярата си. Но онези, които вярват, че богът на злото е в борба с истинския Бог, за мен са също такова зло, както техния бог, когото ненавиждам. Митраистите — изплю омразната дума непознатият. — Албигойци. Дуалисти. Оживелите от Монсегюр. Те са моят враг. Те успяха да се измъкнат. Отнесоха и олтара. Укриха се. Разпръснаха заразата. Сега са извън всяка власт или по-точно на път да завземат властта. Те убиха приятеля ти. И майка ти! Искат да убият и теб! Няма да имам покой, докато не ги унищожа!

— Добре, чакай малко. Успокой се — прекъсна го Крейг. — Какво значи „да завземат властта“?

— След бягството си от Монсегюр малката група еретици, бягайки от преследвачите си, напуснала Югозападна Франция и се насочила на юг, в Испания. Те се установили в една отдалечена планинска долина, сега тази област се нарича Пико де Европа. Там — решени да възродят култа си — те възприели езика и обичаите на местното население, за да се смесят с него, като изпълняват тайно презрените си ритуали. Повече от две столетия обществото им процъфтявало и пускало корени в други области на Испания. В случай, че това централно гнездо бъде открито и унищожено, останалите щели да опазят омразната си вяра.

— Памплона и Мерида — каза Тес.

Непознатият я изгледа внимателно.

— Защо споменаваш тези области?

— Присила — жената, която отведохте в болницата — ми каза за тях. Всъщност, почти всичко, което знам за митраизма, научих от нея. Тя е професор…

— Отговори ми, какво знаеш за тези места?

— При една от своите научни експедиции Присила видяла барелефи на Митра в пещери край тези градове.

— Наистина, не очаквах… Вие ми съобщавате наистина нещо ново. Търсихме главното им гнездо. Вие ми посочвате и други възможни.

— Сега ти ми отговори — обади се Крейг. — Какво значи „да завземат властта“?

— След двеста години еретиците вече се чувствали в безопасност. Но точно тогава, през 1478 година била създадена Инквизицията в Испания. И дотогава ги преследвали в Европа, но испанската инквизиция била далеч по-страшна. Гонели еретиците навсякъде. И най-малкото селце не убягнало от вниманието на защитниците на вярата. Но вредителите — находчиви и гъвкави, отново се изплъзнали. В северна Африка, по-точно в Мароко, вземайки всички предпазни мерки, те свикали таен събор, на който решили, че за да запазят религията си, трябва да преминат в настъпление, да използват всякакви хитроумни средства за оживяването си. Съборът постановил да се подготвят избраници, които да напуснат гнездото под чуждо име, да търсят подстъпи към властта, да се внедрят в обществото и да получат достатъчно политическо влияние, за да прекратят преследването. Трябвало да се разпръснат!

Както можело да се очаква, в началото нямали голям успех. Но през петнадесети век еретиците започват да се разселват, умножават и проникват във всяка важна институция на Европа и Америка. Издигат се до най-високите постове в държавата. Заради тяхното влияние в крайна сметка Инквизицията беше разпусната. А сега кризата обхвана целия свят. Те са на път да постигнат пълен контрол, да подчинят целия свят на греховната си ерес.

— Преувеличавате — забеляза Крейг.

— Съвсем не. Не могат да се преувеличат мащабите, до които са стигнали. Те са убедени, че богът на злото погубва планетата. Наближаването на две хилядната година ги кара да бързат. Второто хилядолетие, нали разбирате… Апокалипсиса. Без да се задоволяват с манипулирането на цели правителства, те са организирали своя Инквизиция. Изпращат екзекутори да убиват всеки, който, според тях, е обладан от злото. Сигурно сте забелязали сходствата в убийствата. Навсякъде. Австралия, Хонконг, Бразилия, Германия, Кения, Северният Атлантик, Америка… Индустриалци, ръководители на компании, капитани на траулери, ловци на слонова кост… Капитанът на онзи петролен танкер, който замърси и почти унищожи Големия бариерен риф. Вредителите екзекутират всеки, когото набедят в алчност, невежество и замърсяване, застрашаващи планетата.

— Боже! В момента работя над статия за това — възкликна Тес. — Зелените радикали в атака…

— Никакви зелени. И като споменаваш Бога, кой бог имаш наум? Надявам се, че не вярваш в двата бога.

— Какво значение има това! Планетата наистина е в опасност. Трябва да се спаси!

— Похвално намерение — отбеляза непознатият. — Но ако вярваш в единния истински Бог, както аз вярвам, трябва да му се довериш. Той знае по-добре от нас. Ако планетата загива, значи такава е волята Му. Това е част от неговия цялостен план. Наказание за греховете ни. Ако не се поправим, ще бъдем унищожени. Но вредителите, еретиците, вярват, че изпълняват повелята на друг бог. Той не съществува. Заради тяхната ерес истинският Бог се отвръща от нас. Затова ще горят в ада.

— Не виждате ли, че и вие сте фанатик като тях.

За нейна изненада непознатият реагира спокойно.

— Ситуацията изисква фанатизъм. Срещу решителния враг трябва да се изправи не по-малко решителен противник.

— Нямах предвид това. Един бог, два бога — защо мислите, че точно вие сте прави. Те вярват, че те са прави. Светът е пред гибел, а вие сте се вкопчили заради теология! Онези поне се борят да спасят планетата.

— Но пък искат да убият теб — отвърна непознатият. — И са убили доста други. Оправдаваш ли политическите убийства? Убийствата на индустриалци, финансисти…

— А вашата цел е да унищожите еретиците. Нищо друго не ви радва. Убийства. Това е целта ви. Как можете да ги обвинявате, щом правите същото?

— Не е същото. За мен това е война. Аз убивам войници, не граждани. А те не правят разлика. Наред с виновните унищожават и невинни. Единствената вина на майка ти беше, че се намираше в къщата, когато се опитваха да убият теб. Мислех, че поне заради нея ще искаш да им отмъстиш.

— Да, искам някой да ми плати… О, Боже, помогни ми! Обърках се.

— Не само ти. На мен, като свещеник, също не ми прилича да убивам. Но… — той наведе поглед — аз съм се посветил на спасението на вярата.

Настъпи мълчание.

Крейг се възползва от паузата.

— Вие казахте, че еретиците в Испания се смесили с местното население. Сега разбирам защо Джоузеф Мартин прилича повече на испанец. Тъмна коса. Мургав. Това не са френски черти.

— Да — потвърди непознатият. — В началото били малобройни и трябвало да обновят генетичния си фонд. Но когато встъпвали в брак с местни хора, ги покръствали в своята вяра и ги обвързвали с клетва за мълчание. Трябва да се отбележи една характерна черта на външността им. Поради особен ген, някои от потомците им имат необичайно сиви очи. Това е един от белезите, по които ги познаваме.

С внезапна болка Тес видя отново пред себе си очите на Джоузеф. Сиви. Едновременно непристъпни и омагьосващи.

— После Инквизицията станала толкова опасна за тях, че се принудили да напуснат Испания и да отидат в Мароко.

— Защо тогава вярвате, че централното им гнездо в Испания се е запазило?

— Макар че дошли там от Франция, в крайна сметка те приели Испания като своя родина. Смятам, че пак са се върнали там. Но още не сме открили главното им гнездо.

— Още нещо, което не мога да си обясня: Щом Джоузеф Мартин е вярвал в Митра, защо го преследваха? Защо го изгориха?

— Да, това е интересно. Той ни беше отличен информатор.

— Информатор? — трепна Тес.

— При нашите издирвания съвсем неочаквано открихме, че един от еретиците се опитва да се откъсне от редиците им. Дезертьорът беше ужасен от масовите убийства, извършвани от групата му. Той се опита да избяга от тях, за да изповядва религията си в самота. Няколко пъти сменя самоличността си, местеше се от град на град, сигурен, че доскорошните му другари вече го смятат за заплаха за сигурността си. Той знаеше твърде много и можеше да ни насочи направо към тях. И наистина, бившите му съмишленици го бяха осъдили и го издирваха толкова усърдно, колкото и ние. Лос Анжелис, Чикаго, Ню Йорк. Накрая попаднахме на дирите му. Но не бяхме достатъчно бързи. Моите помощници го поставили под наблюдение, като се надявали че и вредителите скоро ще го надушат. Искали да хванат повече врагове наведнъж. За съжаление бяхме изненадани и Джоузеф Мартин бе убит.

— Изгорен! — натърти Тес.

— Това не трябва да те учудва. Спомни си факлите на Митра. Богът на слънцето. На огъня. Затова вредителите толкова обичат да убиват с огън.

— Не ми звучи убедително. Само те ли? Нали Инквизицията също изгаря…

— Има разлика. Те вярват, че техният огън изпраща жертвите направо в друг живот. Смъртта не води в рая или ада, а е по-скоро начало на друго съществуване — прераждане и нова възможност за спасение. Възкресение. Ето защо искат светът да оцелее. За да могат да се прераждат в него — обясни непознатият. — А нашият огън наказва, унищожава и пречиства, превръщайки греха в пепел. Той трябва да напомня на вредителите за адския огън.

— Пак се връщаме към ада — направи гримаса Тес.

— Не само това, трябва да се върнем към нашата сделка. Уверен съм, че ще пазите мълчание. Тогава и аз ще изпълня моето обещанието. Но ще ви попитам пак: Ще ни помогнете ли? За да спасите живота си, ще помогнете ли да унищожим вредителите?

— Само това ли може да ги спре?

— Тес, за да ти попречат да разкриеш съществуването им, те ще продължат да те преследват. Ще се избавиш, само ако ни помогнеш да изпълним мисията си.

— И какво трябва да правя?

Очите на непознатия се впиха в нейните.

— Да бъдеш примамка.

Тес подскочи.

— Значи нищо не се променя. Но това означава, че отново съм застрашена!

— Предложението ви е пълен боклук — каза Крейг. — Вие не можете да гарантирате сигурността й. Щом убийците разберат къде е Тес, те веднага ще атакуват. Знаете колко са отчаяни. Единственият начин да се гарантира животът й, е да я отведа на сигурно място с полицейска охрана.

— И колко време смяташ да я държиш там? — Непознатият поклати скептично глава. — Охраната не може да стои там вечно. Твърде скъпо е. А и не могат да са вечно нащрек. Само след няколко дни вниманието им ще се притъпи, ще им омръзне да чакат. И точно тогава те ще нападнат.

— Чакай — прекъсна го Тес. — Знам как мога да се спася. Решението е много просто.

— Наистина? — Непознатият изглеждаше заинтригуван. — Как не съм се досетил?

— Просто трябва да разкажа на всички. Полицията, журналистите, телевизията… Колкото е възможно повече хора трябва да научат за това, което стана. За Джоузеф. За майка ми. За еретиците и защо ме преследват. И когато всички ме чуят, те няма да имат причини да ми затварят устата. Но вие не се безпокойте, няма да кажа за вас. Ще останете настрана. Само вашите врагове…

— Те са и твои…

— Да, и мои. Копелетата, които убиха майка ми, повече няма да има смисъл да ме преследват. Те ще бъдат преследваните! Те ще трябва да се крият! Нали?

— Не — каза непознатият. — Преди всичко вредителите ще искат да ти отмъстят. Ще направят всичко, за да те накажат за неприятностите, които ще им причиниш. Второ, представяш ли си колко неправдоподобно ще звучи твоят разказ? Полицията, журналистите, телевизията — всички ще мислят, че се заблуждаваш. И трето, дори да ти повярват, какво ще се промени? Да предположим, че властите ти повярват. И какво от това? Щом ние, с многовековния си опит в борбата срещу тях, още не сме проследили и унищожили всичките еретици, какви са изгледите за успех на полицията? Ти не разбираш основното. Наистина се страхувам, че ти се изплъзва нещо много важно.

— И какво е то? — ядоса се Тес.

— Ти самата.

— Какво значение има…?

— Помисли си коя си ти! Твоята история. Баща ти!

— Какво значение има тук баща ми?

— Влиянието, Тес. За това ти говоря. Представи си, че разкажеш на полицията, вестниците… Няма значение. На когото и да е. Ако те не ти повярват, какво би направила? Ще се откажеш ли? Ще си кажеш: „Направих каквото можах“ и отново ще те подгони страхът от преследвачите, така ли е?

— Разбира се, че не!

— Какво ще направиш?

— Ще упорствам. Ще се боря да отмъстя за смъртта на майка си и на Джоузеф.

— Точно така. Сигурно ще използваш влиянието си. Ще искаш приятелите на убития ти баща да платят дълга си към него. Ще настояваш неговите приятели — дори на най-високите етажи на властта — да те подкрепят. И те ще го направят. Заради гузната си съвест, че пратиха баща ти на смърт в Бейрут. Но трябва да те предупредя — някои от вредителите са се издигнали до най-високите нива на властта. Ние не знаем кои са те. Но можеш да си сигурна, че ги има. Неизбежно ще ги срещнеш. Ти няма да ги познаеш, но те ще бъдат подготвени. Ще се опитат да те премахнат преди да си изложила на опасност организацията им и самите тях.

Тес вдигна в недоумение рамене.

— Страхувам се, че той е прав — промърмори Крейг.

— Разбира се, че съм прав. Можеш да избираш. Да си отидеш, като пазиш мълчание за нас. Или да ни помогнеш да открием вредителите и на най-високите постове в правителството. И тогава ние ще изпълним дълга си и…

— Ще ги избиете. Пак убийства.

— Алтернативата едва ли ще ти хареса. Избирай.

— Имам ли избор?

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което ми каза. Ще трябва да правя каквото искате.

— Точно така.

— И каква е гаранцията за живота ми?

— Моята дума. И не забравяй, че истинският Бог е с нас.

— Да имах вашата увереност!

Чу се звук от отваряне на външната врата. Тес подскочи. Но мъжете от охраната останаха безразлични.

Влезе човек от специалния екип екзекутори, мъжът, който откара поршето.

— Приятна старица. Дори нареди на портиера си да ме докара обратно до Вашингтон. Разбира се, слязох на два километра оттук.

Той подаде хартиена кесия на Тес.

— Претърсих колата преди да я върна. Това беше под седалката.

Тес знаеше какво има вътре — две кутии патрони.

— Благодаря. Както вървят нещата… — в пресипналия й глас прозираше отчаяние, — май ще ми трябват.

Бележки

[1] Конфирмация — потвърждение; при католиците миропомазване извършвано непременно от епископ. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Морел Знакът на пламъка (8)

Метаданни

Данни

Знакът на пламъка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Змия, скорпион и куче

Дейвид Морел
Знакът на пламъка (8)