В стаята си на петнадесетия етаж в една опушена и олющена сграда на Бродуей близо до Тридесет и втора улица Тес Дрейк разглеждаше една репродукция на бюрото си. Картината от началото на миналото столетие изобразяваше живописен горист склон в планината Адирондак в щата Ню Йорк. В типичен за времето си стил, художникът беше нарисувал недокоснатата природа така романтично пищна и идилична, че картината приличаше на реклама, приканваща към заселване на този американски рай. До нея Тес постави снимка от 1938 г. на подобно място в същата планина. Заради ограничените възможности на цветната фотография от онова време снимката отстъпваше по колорит на репродукцията. Но все пак гъсто сплетените корони на дърветата изглеждаха доста внушителни.

Накрая Тес добави една снимка на същия склон, направена преди седмица. Тя рязко контрастираше с другите, но не защото печелеше от отличното цветовъзпроизвеждане на съвременната фотография. Тъкмо обратното. Краските бяха отчайващо еднообразни и помръкнали. Никаква зеленина. Само мръсно кафяво, сякаш нещо с филма не беше наред. Всъщност причината не беше във филма, а във въздуха, облаците и дъжда. Тази част от гората беше унищожена от киселинни дъждове. Оголените дървета приличаха на срамни скелети върху прокълнат склон.

Тес се облегна назад и огледа намръщено трите изображения. Впечатлението беше толкова потискащо, че едва ли статията, която трябваше да илюстрират, щеше да добави нещо ново. Разбира се, ще напише и нея, както многото други, с надеждата, че хората най-сетне ще реагират срещу глобалната криза. Тес беше пренебрегнала предложенията на такива реномирани издания като „Космополитън“ и „Венити Феър“ и беше избрала да работи за списанието „Майка Земя“.

Но, както признаваше пред себе си, идеализмът й не бе никаква жертва от нейна страна. На двадесет и осем години за разлика от връстниците й, загрижени преди всичко за доходите си, едно попечителство, завещано от баба й, я избавяше от изкушенията на високоплатената работа. Ирония на съдбата беше, че тези пари й даваха не само независимост, но и мотивация да се посвети на спасяването на околната среда, тъй като значителната сума беше дошла от огромните печалби на нейния дядо от химическите заводи, чиито отпадъци бяха отровили реките и замърсили питейната вода в няколко района на Ню Джърси и Пенсилвания. Тес смяташе, че така допринася най-много за поправянето на стореното зло.

Тя беше средна на ръст, със златисто-руса коса, привлекателни черти и стройно гъвкаво тяло, което поддържаше във форма с ежедневни занимания във фитнес-клуба близо до мансардата й в Сохо. Очите й бяха кристално сини, единственият грим — леко червило върху устните. Обичаше да носи джинси, памучни пуловери и маратонки.

Тес взе една ябълка и с удоволствие заби зъби в плода. Усети нечие присъствие зад гърба си и се обърна към мъжа, застанал в рамката на отворената врата.

— Пак оставаш да работиш — присви очи той. — Срам ме е, че си тръгвам.

Беше Уолтър Траск, главният редактор на списанието. Беше с измачкана риза, разхлабена яка и вратовръзка, преметнал сакото през ръка. Петдесет и пет годишен, възпълен, той имаше оредяваща сива коса и бледо отпуснато лице.

Тес погледна часовника си.

— Господи, стана ли седем? Подготвям материала за киселинните дъждове.

— Утре ще го довършиш, Тес. Почини си. Земята ще доживее до утре. Но ти няма да издържиш дълго, ако не намалиш темпото. Чете ли вестниците? Убийствата в компанията „Пас-Рим“ след катастрофата. Как ти се струва?

— Всичко е ясно — сви рамене Тес.

— Тъй ли?

— Заради катастрофата е.

— Разбира се, но аз имах предвид друго. Мислиш ли, че от това ще стане статия?

— Катастрофата заслужава статия, а не убийствата. Те са дребна подробност. Фанатиците вредят на каузата. Твърде много хора вече мислят, че ние преувеличаваме заплахата.

— Права си. Но списанието е на червено. Ако можехме… Е, няма значение… Заключи, като излизаш. И си тръгвай по-скоро, обещаваш ли? До утре, дечко.

След малко Тес чу асансьора. Тя довърши ябълката, прибра илюстрациите към статията и реши, че Траск е прав — трябва да си почине. Проблемът беше, че дори след плуването, душа, пътя до вкъщи, салатата и спагетите с доматен сос, мозъкът й все още щеше да е зает със статията. Затова, въпреки съвета на Траск, тя опакова материалите в две кутии, метна чантата си през рамо, взе кутиите и жълтата си работна папка и си тръгна от редакцията, натискайки с лакът ключовете на осветлението по пътя си. Накрая пак с лакът включи охранителната инсталация. Мина заднешком през вратата, която се заключи автоматично след нея. Докато чакаше асансьора в малкото фоайе, усети, че наистина е уморена.

Умората или съдбата. Независимо от причината, когато влезе в асансьора, Тес изпусна папката си. От нея изпадна златната й писалка „Крос“. Подаръкът от баща й за приемането й в колежа беше скъп спомен — той не доживя да види дипломирането й.

Потискайки внезапната печал, Тес натисна бутона за партера и се наведе за папката и писалката. Внезапно асансьорът спря и Тес, без да успее да се изправи, видя зад себе си силуета на мъж. Изпита неудобство заради несръчната поза, в която я завариха. Но добродушната усмивка на мъжа неочаквано я отпусна. С израз на разбиране той вдигна папката и писалката. Тес все още не знаеше, че тази негова любезност ще промени напълно живота й. В последвалите кошмарни дни и нощи Тес щеше трескаво отново и отново да анализира тези няколко мига и да се чуди дали, ако не беше изпуснала папките, изобщо щяха да завържат разговор. Може би нямаше да ги има и болката, и мъката, и страхът…

Той беше над метър и осемдесет, а Тес, която също не бе ниска, харесваше високите мъже. Имаше здрав загар, квадратна челюст и сурова, класическа мъжка красота. Беше с идеални пропорции, мускулест, но строен. Дрехите му бяха като нейните — маратонки, джинси, синя памучна риза под виненочервен памучен пуловер. Но очите му — те впечатлиха Тес най-силно. Светеха с излъчване, идещо сякаш от душата му. Имаха необикновен сив цвят, за какъвто тя само беше чела в любовните книжки от момичешките си години.

Докато Тес се опитваше да прикрие неудобството си, непознатият усмихнато попита:

— Тежък ден, а?

— Нищо особено. Просто дълъг.

Той посочи кутиите в ръцете й:

— И май ще продължи.

Тес се изчерви.

— Опитвам се да върша много неща.

— По-добре, отколкото да не вършиш нищо. — Той натисна бутона за партера и се вгледа в писалката. — Златен „Крос“.

Марката сякаш му напомняше нещо. Той закачи писалката към папката и я подаде на Тес. За миг ръцете им се докоснаха и Тес трепна.

— Вие работите в списанието?

— Как разбрахте?

— По надписите на кутиите.

— А, да — Тес отново се изчерви. — А вие? Дойдохте от долния етаж. Там има само една фирма — „Документално Видео“.

— Точно така. Между другото, чета вашето списание. Много е добро. Аз събирам материал, свързан с работата ви — правя един видеофилм за недостатъчното обезопасяване на погребите за атомни отпадъци. Няма нищо по-важно…

— От това да се опази планетата? Ех, ако повече хора мислеха така.

— Това е проблемът, нали?

— О, проблемите са много. Кой от тях имате предвид?

— Човешката природа. Не съм сигурен, че планетата може да се спаси.

Тес беше изненадана от думите му.

Асансьорът спря.

— Да ви помогна ли за папките? — попита непознатият.

— Не, ще се оправя.

Той помогна на Тес да вземе такси, огледа се наоколо, сякаш търсеше някого, и като каза „Да благослови Бог“, се отдалечи и бързо се стопи в тълпата.

Пръстите на Тес още тръпнеха.

На следващата сутрин, докато чакаше асансьора, Тес забеляза непознатия да влиза в сградата и усети, че пламва.

— Здравейте отново.

Притеснена от влечението си към него, Тес се усмихна:

— Приятно утро, нали.

— Наистина. Като бягах тази сутрин, бризът беше издухал смога.

— Вие бягате?

— Всеки ден.

— И аз бягам.

— Личи си.

Тес се изчерви още повече.

— Здрав дух в здраво тяло — каза той.

Разговорът секна.

— Този асансьор…

— Ужасно е бавен. Но аз се старая да понасям всичко.

— Нещо като „търпението е злато“?

— Да го наречем дисциплина — поправи я мъжът.

Вратата се отвори. Те влязоха в асансьора.

— Надявам се, че този път няма да изтърва нещо — каза Тес.

— Беше ми приятно да помогна. И вие щяхте да направите същото за мен.

Той натисна първо своя етаж, после нейния и Тес с облекчение забеляза, че не носи халка.

Непознатият се обърна.

— Предполагам, че ще се виждаме често. Трябва да се запознаем.

Тес харесваше пламъчето в сивите му очи. Тя му каза името си — само първото. По навик избягваше да споменава фамилията си — Дрейк, защото хората веднага я свързваха с известния й баща, а не обичаше да говорят за убийството му.

— Тес? Хубаво. От…

— Тереза.

Тя отново не искаше да му каже цялата истина. Това име беше дошло от навика на баща й да я дразни като дете: „Контеса Тереза“. Накрая галено го беше съкратил на „Тес“.

— Разбира се — каза тъмнокосият поразително красив мъж. — Тереза. Испанската мистичка, основателката на ордена на кармелитките…

— Не знаех… — каза Тес изненадана.

— Няма значение. Имам навик да запомням ненужни сведения…

— А вашето име? — попита Тес.

— Джоузеф.

Също без фамилия, отбеляза Тес.

Асансьорът спря.

— Е, започва моето наказание.

— Вчера ми се стори, че обичате работата си?

— Да документирам гибелта на тази планета? Едва ли. Все пак съм доволен, че се опитвам да върша нещо полезно.

Като излезе, Джоузеф се обърна с просветлено лице:

— Да благослови Бог.

Стомахът на Тес се сви. Тя харесваше този мъж. Нещо повече — беше влюбена до уши в него.

На следващия ден Тес беше така погълната от работата си, че пропусна обяда. В два и петнадесет почувства, че ако не хапне нещо, няма да може да се концентрира повече.

Когато влезе в асансьора, се сети за Джоузеф. Асансьорът спря на долния етаж. Нима, трепна тя. Не, просто съвпадение.

Но краката й се подкосиха, когато на вратата се показа Джоузеф.

Той се ухили, сякаш изобщо не беше изненадан.

— Май сме орисани да се срещаме непрекъснато. — Той натисна бутона за партера. — Как е вашето наказание?

Близо до него, усещайки ръцете му срещу своите, Тес се опитваше да успокои дишането си.

— Наказание? О, имате предвид работата ми? Пиша за киселинните дъждове. Добре върви.

— По-добре не може да бъде.

— Аз…

— Да?

— Не мислите ли, че е малко странно — аз и вие взехме асансьора в…

— Един и същи момент? — Джоузеф сви рамене. — Светът е странен. Много отдавна реших да приема съдбата, вместо да я изпитвам. Някои неща са предопределени.

— Нещо като карма?

— Провидение — сивите очи на Джоузеф блеснаха. — Късен обяд?

Тес вдъхна миризмата на неговия афтършейв и чу неуверения си глас:

— Загубих представа за времето.

— И аз. Поне за часа. Насреща има закусвалня. Имате ли нещо против?

Тес настръхна.

— Само ако всеки си плаща.

Джоузеф разпери ръце.

— Както искате. За мен все пак ще е удоволствие.

На шумния тротоар те изчакаха потока от коли и притичаха отсреща. От другата страна Тес се обърна към Джоузеф и забеляза, че както и онзи път той оглеждаше тълпата, сякаш търсеше някого. Защо? Тя потисна подозрителността си, наследена от баща й. Дали Джоузеф не се страхуваше, че някой го следи? Хайде, не си въобразявай, това да не е тайна среща.

След обедната навалица в закусвалнята имаше съвсем малко хора.

— Имаме хубаво задушено — предложи сервитьорът.

— Благодаря, но без месо. За мен сандвич с домат, брюкселско зеле и краставица — каза Джоузеф.

— Добре звучи — каза Тес. — Същото и за мен.

Когато момчето се отдалечи, тя попита Джоузеф:

— Без месо? Вегетарианец ли сте?

— Нищо особено. Просто месото не ми понася. Освен това е петък.

Тес, която беше католичка, помисли, че схваща какво има предвид. Преди години католиците също са постили в петък. Но сега само възрастните и особено ревностни католици спазваха постите, а Джоузеф беше доста млад, за да се бои, че ще прегреши, ако яде месо в петък. Тес скри учудването си.

— Питам, защото и аз съм почти вегетарианка.

— Ето още нещо общо между нас.

— Освен че сме католици ли?

Джоузеф застина.

— Какво те кара да мислиш, че съм католик?

— Не ядеш месо в петък.

— А, какво било. Не, не съм от тази вяра.

— Извинявай. Май питам твърде много.

— Няма нищо обидно.

— Тогава, като съм… Ако нямаш нищо против, защо беше толкова неспокоен, когато пресичахме улицата?

Джоузеф се разсмя.

— В Ню Йорк? С тези наркомани и щури шофьори? Кой може да е спокоен?

— Още един въпрос… Искаш ли да се видим утре? — тя се изненада от дързостта си. Сърцето й прескачаше.

— Дали искам? — Джоузеф се замисли, втренчен в масата, като си играеше с вилицата и ножа. — Разбира се. Ще ми бъде приятно.

Тес въздъхна.

— Но трябва да те предупредя.

„По дяволите. Знаех си. Такъв страхотен мъж, сега ще каже, че си има някоя.“

— Можем да бъдем само приятели… Имам предвид, че не можем да бъдем любовници.

Неговата прямота я смая.

— Хей, аз не ти предлагах да се любим.

— Знам. Грешката не е твоя — Джоузеф нежно докосна през масата ръката й. Тес забеляза назъбен белег отгоре на китката му. — Не исках да те обидя или засегна. Просто… не би разбрала някои неща.

— Мисля, че разбирам.

— Така ли?

— Ти си обратен, нали?

Той се засмя.

— Нищо подобно.

— И аз си помислих, че не би ме заговорил, ако беше. Но все пак искам да знам защо. Дано не ти изглеждам глупава.

— Повярвай, не съм такъв и ти не си глупава.

— Тогава, може би нещастен случай или…

— … ме е лишил от мъжественост? Не. Наистина съм много поласкан, че искаш да се видим. Но имам някои… да кажем… задължения. Не мога да ти кажа какви и защо трябва да ги спазвам. Просто ми вярвай, разбери ме и ме приеми такъв. Важното е, че се радвам на нашето приятелство.

— Слушай — Тес прехапа устни. — Може би да оставим това.

— Защо? Не можеш ли да си представиш връзка между жена и мъж без секс?

— Господи, чувствам се като идиот.

— Недей. Ти си нормална, умна, привлекателна жена, с естествени желания. Но аз — Джоузеф я погледна прямо — съм съвсем различен.

— Не можеш да ме убедиш. Сигурно затова — Тес не вярваше че го казва — искам да бъда с теб.

— Платонически.

— Добре. Засега. Но кой знае?

— Не, Тес. Нито сега, нито после. Вярвай ми, така е по-добре.

— Защо?

— Защото е завинаги.

— Ти си най-странният мъж, когото познавам.

— Ще го приема за комплимент.

— Добре — Тес набра смелост. — Утре по кое време?

— Десет сутринта? — предложи Джоузеф. — В Ист Сайд. Парка „Карл Шурц“. На изхода на осемдесет и осма улица. До кметството.

— Знам го.

— Край реката има алея за джогинг. Щом бягаш всеки ден, можем да го правим заедно.

— Страхотно — каза Тес. — С бягане ще избивам влечението си към теб?

— Тренировките творят чудеса, моя платоническа приятелко.

— За теб — може би.

Джоузеф се ухили весело.

— Нещо като студен душ.

— Но да те предупредя — каза Тес, — ще направя всичко възможно да те съблазня.

— Безмислено е. Никой не може.

— Приемам го като предизвикателство.

Дори в десет сутринта алеята за джогинг в гористия парк до Ист Ривър беше оживена. Липсваха потоците от коли и въздухът бе чист под необичайно ясното небе. Възрастни хора седяха на пейките, наслаждавайки се на съботното спокойствие. Вляво зад ниска ограда юноши играеха баскетбол. Тук-там по поляната хора правеха слънчеви бани под силното юнско слънце. Други разхождаха кучета между дърветата. Този хубав ден, мислеше си Тес, е като дар от небето.

Тя беше в син анцуг, който отиваше на тюркоазените й очи. Свободен, но все пак очертаващ фигурата й — стройното гъвкаво тяло и здравите високи гърди. Червената лента се открояваше върху късата й руса коса.

Докато чакаше, Тес не преставаше да се пита на какво се дължи това непреодолимо влечение към Джоузеф. Наистина беше хубав, но имаше и други хубави мъже, а към никого от тях тя не беше изпитвала подобно желание за близост. Повечето бяха така уверени в своята неотразимост, че не можеше да ги понася. Един такъв хубавец, докато се кълнеше, че мисли единствено за нея, се срещаше с още три други жени. Друг беше изгряващ телевизионен бос и Тес трябваше да му повтаря непрекъснато колко е велик.

За последните шест месеца не беше излизала с никого. Може би затова Джоузеф я притегляше тъй силно. Комбинация от претоварване с работа и самота. Но колкото повече мислеше, толкова по-малко приемаше това обяснение. В него имаше нещо — Тес търсеше точната дума — различно. Красив мъж, но без всякаква суета, с който е приятно да се разговаря и който се отнася към нея с уважение, като човек, а не като потенциален сексуален партньор. И все пак, никога преди не е показвала толкова настойчиво и откровено чувствата си. Имаше още нещо в него. Непознатото усещане бе не само странно, но и тревожно.

Тес не знаеше откъде ще дойде Джоузеф — отляво или отдясно, или отпред през гористия парк — и често се оглеждаше. „Трябваше да изберем по-определено място за срещата.“ — мислеше Тес като продължаваше да се взира в тълпата. „Джоузеф лесно ще ме забележи.“

Нетърпелива да бъде с него, Тес беше дошла по-рано, в десет без четвърт, но сега часовникът й показваше вече десет и четвърт.

Дали не са се разминали?

Тя старателно огледа хората. Часовникът й показа десет и половина, после отчайващо бавно стигна до единадесет и тя си каза, че сигурно нещо важно го е забавило.

Но когато стана единадесет и половина, а после дванадесет, Тес схвана причината за отсъствието му.

Джоузеф й беше вързал тенекия. Просто не можеше да повярва. Разочарование и гняв се бореха в нея.

Гневът победи.

Кучи син! Точно това беше той! Само приятели? Добре, малкия, майната ти. Никакво приятелство.

Кипяща от възмущение, Тес пропусна предварителното ритуално загряване и се включи в потока бегачи като надмина и най-бързите.

Копеле!

Неделният ден беше мрачен. Унилият дъжд още повече потискаше Тес. Боса, в къса копринена нощница, тя сърбаше от чашата си димящото силно кафе и гледаше намръщено през прозореца. Зад нея телевизорът работеше. Водещата информираше за последното екологично бедствие. В Тенеси влак с двадесет цистерни втечнен амоняк, превозван под налягане и използван за производство на изкуствени торове, се беше преобърнал от насипа на един зле поддържан участък от железопътната линия в селскостопански район. Цистерните бяха избухнали, съдържанието им се беше изпарило, образувайки огромен отровен облак, който беше убил целия персонал на влака, шестнадесет души от околните ферми, десетки домашни и стотици диви животни, и хиляди птици. Североизточният вятър насочваше плътния бял облак към близкия град с петнадесет хиляди жители, които бяха изпаднали в паника. Отрядите на гражданската защита не можеха да спрат облака, а и бяха неспособни да организират толкова мащабна евакуация.

Тес си спомни един стих от Йейтс: „Всичко се разпада; ядрото не държи.“ Почувства се изтощена. Отказа се да ходи до фитнес-клуба тази сутрин и реши, че има нужда от една продължителна гореща вана. „Претоварвам се“ — помисли си тя, — „трябва просто да се мушна в леглото и да си чета неделния вестник.“

Но знаеше, че новините щяха само да я депресират още повече.

Тогава да погледам някой стар филм, каза си тя. Да вземе някоя щура комедия на Грант. Но не вярваше да се развесели много.

В нея още тлееше гняв. Джоузеф не изглеждаше като човек, който можеше да бъде груб. „Добре, съгласна съм, подходих ужасно твърдо. Опитвах се да го накарам да приеме, че можем да бъдем повече от приятели. Насилих нещата. Може би съм го изплашила.“

„Тогава“ — припламна гордостта й — „Джоузеф можеше поне да телефонира, че е размислил и не иска да се срещаме. Нямаше нужда да ме оставя да го чакам.“

Да телефонира? Тес се сепна. Номерът ти го няма в указателя! Дори да го имаше, ти не му каза фамилията си! Може да е имал основателна причина да пропусне срещата, но как да ти се обади и да предупреди.

Дали да преглътна гордостта си и да му позвъня?

Глупачка, ами че и ти знаеш неговата фамилия колкото той твоята.

В понеделник, успокоена, Тес почти си представяше как Джоузеф влиза във фоайето, докато тя чака асансьора. Но този път нямаше съвпадение. Опита се да се концентрира над статията, често прехвърляйки поглед от компютъра към телефона.

При всеки звън се напрягаше с надеждата, че е Джоузеф, но всеки път се разочароваше. Към единадесет и половина, съвсем разстроена, намери телефона на „Документално видео“ в справочника. Вдигна слушалката и я сложи отново.

В два, когато слезе да обядва, отново си мислеше дали няма да го срещне в асансьора, но той подмина етажа на „Документално видео“ без да спре. Моментен импулс накара Тес да отиде в същата закусвалня. Нито помен от Джоузеф.

Не го видя и докато чакаше асансьора за нагоре, не й се обади по телефона, нито им се кръстосаха пътищата, когато си тръгна малко след седем.

Но във вторник, след като отново не го видя, а и той не се обади, Тес хвърли писалката, с която редактираше разпечатката на статията си, и реши, че той просто е длъжен да й се извини.

Тя ще го застави!

Не по телефона. Не, за бога. Искаше да го види как се гърчи. Копелето трябваше лично да я помоли за извинение.

Приемната на „Документално видео“ беше тясна, отделена от останалата част с дебела стъклена стена и врата. Секретарката вдигна глава от бюрото и погледна през прозорчето към Тес, а ръката й се приготви да натисне бутона за отваряне на вратата.

— Какво желаете, моля?

Тес се поколеба, пое дъх и се застави да не изглежда сърдита, а делова.

— Търся един мъж, който работи тук. Не знам фамилията, но първото му име е Джоузеф.

Секретарката кимна, макар и с изненада.

— Тук има само един Джоузеф. Сигурно търсите Джоузеф Мартин.

— Мартин? — повтори Тес. — Над трийсетте? Висок, спретнат, тъмна коса, сиви очи?

— Да, той е наистина.

— Ако не е на обяд, бихте ли му казали, че искам да говоря с него?

— Съжалявам — секретарката се смръщи. — Не знам дали е на обяд, но със сигурност не е тук.

— Е, ще го потърся по-късно. Знаете ли кога ще се върне?

— Това се питам и аз.

— Моля?

— Джоузеф не се е явявал на работа от петък. Не сме го виждали нито днес, нито вчера. Нито се е обаждал, че е болен или че има семейни причини… Просто изчезна.

Тес почувства, че ще падне.

— Редакционният отдел ще се побърка да спази срока без него…

Тес забрави яда си.

— Но защо не му позвъните?

— Това е другият проблем. И да има телефон, не го е вписал в картона си. — Секретарката я изгледа. — Той приятел ли ви е?

— Малко странен…

— Точно така. Доста е странен. Ако го видите, кажете му да се обади. Не можем да намерим записките му за проекта, по който работим. Редакционният отдел се съсипва да ги търси, за да не пропуснем срока.

— Но защо никой не го потърси у тях?

Секретарката започна да губи търпение.

— Нали ви казах, че не можем да му намерим записките. Пратихме човек, но се оказа, че на адреса, който ни е дал Джоузеф, не живее никой.

— Какъв е адресът?

— Няма значение. Едва ли ще ви помогне.

Тес отново повиши глас.

— Попитах ви за адреса.

Секретарката подпря брадичка на химикалката си.

— Губите си времето, но щом е толкова важно… Сигурно сте му приятелка — секретарката въздъхна, прехвърли няколко страници на екрана на компютъра и й продиктува един адрес на Бродуей.

Тес го надраска в бележника.

— Казвам ви все пак, това е…

— Знам. Губене на време.

Но когато Тес излезе от таксито и застана срещу клаксоните и задръстеното движение на Бродуей при Петнадесета улица, започна да се съмнява. Като сравни номера на мрачната сграда пред себе си с адреса в бележника, тя разбра със закъсняло чувство за вина защо секретарката й каза, че ще си изгуби времето.

На първия етаж имаше капан за туристи — скъп магазин за камери и електроника. На втория се мъдреше прашна витрина с надпис „Сексуална просвета“. Прозорецът на третия беше замазан. Бог знае какво се криеше там, но Тес стисна зъби, решена да провери. Защото в адреса беше посочен третия етаж.

Тя заобиколи един пиян или по-скоро надрусан, стъпи на тротоара, влезе в миришещия на урина коридор и изкачи не по-малко вонящите стълби. Събра сили да преодолее страха си от тъмнината и стигна до третия етаж.

Тес откри номера, посочен в адреса, на матовото стъкло на една отворена врата.

Вътре зад едно бюро седеше обилно начервена жена с къдрава коса. Дъвчейки дъвка, тя четеше евтино любовно романче. На всяка от стените от пода до тавана имаше метални шкафове с многобройни номерирани заключени клетки. Тес нерешително приближи до бюрото. Жената продължи да чете.

— Извинете — каза Тес.

Жената прелисти страницата, захлупи книгата върху бюрото и я погледна недоволно.

— Търся… Нямаше табела на вратата. Каква фирма сте вие?

Жената превъртя дъвката в устата си.

— Пощенски услуги.

— Не разбирам…

— Нещо като пощенска кутия. Носят ми пощата. Аз я сортирам и я пускам в онези процепи. Клиентите идват да си я вземат.

— Познавате ли… Търся един мъж на име Джоузеф Мартин.

— Съжалявам, не ми говори нищо.

— А ако ви го опиша?

— Чакай, миличка — вдигна пълната си ръка жената, — тук замествам временно. Момичето, което работеше тук, се разболя. Апендисит ли, що ли. Така че не познавам никакъв Джоузеф Мартин.

— Но той е дал в службата си този адрес.

Жената се изхили.

— Ами да. Сигурно се промъква нощем и разпъва походно легло. Хайде, нали ви казах, че сме пощенски услуги. Сигурно е искал да каже да му пращат чека със заплатата на този адрес.

Тес усети как сърцето й заби учестено.

— Ако е някой от клиентите ви…

— Може би да. А може би не. Аз съм от тази сутрин. Не е идвал никой на име Джоузеф Мартин.

— Но ако той наистина ви е клиент, не можете ли да проверите дали е вземал пощата си в събота или понеделник?

Жената я изгледа накриво.

— Ъ-ъ.

— Но защо?

— Тайна, миличка. Тази сутрин момчето, което ме нае, искаше от мен две неща. Първо, клиентите да си показват номера преди да им отключа кутията. Второ, нямам право да давам информация за клиентите. Има толкова много съдебни куриери с призовки.

— Аз не съм съдебен куриер.

— Така казваш.

— Слушай. Просто съм разтревожена за един приятел.

— Твоя работа. Моята е да си пазя хляба. Ако онова момиче, дето го замествам, се залежи или пукне, или нещо такова, може да остана тук за постоянно. Що не се разкараш, а? Кой знае дали не работиш за моя шеф и той не те е пратил да провериш дали правя каквото ми е казал. Търси си приятеля другаде.

В таксито на връщане, разтреперана и объркана. Тес се чудеше дали беше направила всичко възможно. Ако Джоузеф е решил да напусне службата и да изчезне, това вече не е нейна работа, убеждаваше се тя. Но въпреки това не можеше да преодолее тревожното присвиване в стомаха. Ами ако изчезването му има нещо общо с нея?

Глупости, никой не напуска работа, само за да избяга от една жена, която го ухажва твърде настойчиво. Освен това Джоузеф не е напуснал. Секретарката в службата му каза, че изобщо не се е обаждал да предупреди, че ще отсъства.

Е и какво? Това нищо не доказва. Много хора напускат без да се обадят. Просто не се появяват повече.

„Но Джоузеф не изглеждаше толкова безотговорен.“ — мислеше Тес.

Да, но не приличаше и на човек, който ще ти върже тенекия, нали? Ама че си наивна. Виждала си го само три пъти. Всъщност нищо не знаеш за него. Съгласи се — нали така му каза — че той е най-странният мъж, когото си срещала. Дори секретарката на „Документално видео“ го нарече „странен“. Може би точно това те привлече в него.

Тес прехапа устни. Още нещо трябва да признаеш. Загрижена си, защото мислиш, че може да му се е случило нещо. Ами ако лежи у тях болен и няма сили да телефонира? Това обяснение би утешило наранената ти гордост.

По радиото в таксито говорителят съобщаваше припряно новини от бедствието с отровния газ в Тенеси. Три хиляди жертви. Осем хиляди тежко пострадали. Замърсени с труповете на хиляди птици и животни поля. Горите и посевите вече бяха попарени от отровния облак. Заедно с много други правителствени организации и Агенцията за защита на околната среда беше изпратила изследователи на мястото на кошмара с нареждане да проучат причините за дерайлирането на влака. Предварителното становище — според неназован високопоставен източник — беше, че поради орязване на бюджета и финансови проблеми железопътната компания в Тенеси е съкратила ремонтните групи. Собственикът на отсечката все още не е намерен, но според слухове скорошният му разорителен развод заради връзка с една от секретарките му го бил откъснал от управлението на компанията. Бригадирът на ремонтната група пък смъркал кокаин.

„Господи!“ — помисли си Тес. Загрижила съм се за някой си, защото ме остави да го чакам, докато в същото време загиват хиляди.

Рязък глас прекъсна мислите й.

— Какво? — стресна се Тес. — Извинете, не чух…

— Госпожице — сърдито повтори шофьорът, — пристигнахме. Дължите ми четири долара.

Тес се опита да се съсредоточи върху статията си, но докато преравяше бележките си за по-изразително заключение, се загледа в писалката „Крос“. Спомни си деня, когато я получи от баща си и как тя стана причина да се запознае с Джоузеф.

Тес скочи, излезе навън и покрай дългата редица стаи стигна до отворената последна врата в края на коридора. В същия миг решителността я напусна. Защото видя Уолтър Траск да разтрива слепоочията си надвесен над нещо, което приличаше на финансов отчет.

Тес понечи да се върне, но той беше усетил присъствието й. Вдигна загрижен поглед към вратата и веднага смени изражението си с усмивка.

— Хей, дечко, как си?

Тес не отговори.

— Хайде, какво има? — Траск се облегна назад и вдигна ръце. — Винаги си тъй слънчева. Толкова ли е лошо? Влизай. Седни. Кажи сега. Проблеми със статията ли имаш?

— Проблеми? Да — тя се отпусна върху стола, — но не със статията.

— Което значи… — веждите на Траск се вдигнаха още повече.

— Лични. — Тес се колебаеше. — Ужасно е.

— Глупости. Затова вратата ми е винаги отворена. Личните проблеми винаги пораждат и професионални. Ако хората ми са нещастни, страда списанието. Излей душата си, Тес. Знаеш колко те обичам. Мисля, че няма нужда да ти казвам, че всичко ще остане между тези стени, вярвай ми.

Тес се опита да се овладее. От покойния си баща беше научила, че за някои неща не се пита направо.

— Исках да те питам… Нали знаеш, има едни компании, които получават пощата ти.

Траск присви очи и бръчките около очите му се очертаха.

— Получават пощата ти?

— Нещо като пощенска кутия. Само че не е в пощенската станция.

— А да, схващам… пощенски услуги. Да. Е и какво?

Стомахът на Тес се сви.

— Кой ги ползва тези услуги? Защо?

Траск се наведе напред, вгледа се в Тес и се замисли за миг.

— Зависи. Пълен комплект снаряжение, поръчки по пощата. Онези обяви на последните страници в търговските вестничета и секс-списанията. Ако искаш истинска германска пушка от войната или надуваем женски манекен, трябва само да пратиш чек на този и този адрес. Негодникът, който дава тази обява, получава пощата си в някоя такава служба. След три-четири месеца, когато реши, че клиентите му са набрали кураж да се обадят в полицията, изчезва от града с паричките им. Разбира се, няма никакви пушки или надуваеми манекени.

— Но… Защо толкова сложно. Защо не използват пощенска кутия в пощата?

— Защото — Траск вдигна рамене — колкото и да е невероятно, някои от хората, които четат такива обяви, са достатъчно схватливи, за да подушат измама, ако адресът, на който трябва да пратят чека, не изглежда като адрес на офис. Освен това тези хитреци биха рискували да ги осъдят за измама чрез пощата. Последното нещо, което би им хрумнало, е да наемат кутия в пощата, където някой служител би могъл да се заинтересува от купищата писма, адресирани до странни компании, например, „Антики от Втората световна“ или „Домашен курс по анатомия“.

— Добре — намръщи се Тес. — Макар и странно, това изглежда смислено. Но сигурно има и други причини да се използват такива места. — Тя внезапно си спомни какво й беше казала жената. — За да избегнеш връчване на призовка?

— Ти ли го измисли? Ами да. Някой, който се страхува да не го призоват като свидетел, или срещу него се води дело, или не плаща издръжка и не желае жена му да разбере къде живее.

Тес се замисли и поклати глава.

— Защо се интересуваш толкова? — попита Траск.

— Моля те!

— Добре, представи си че често отсъстваш от страната, а не искаш да зависиш от пощата, за да получаваш кореспонденцията си. Или живееш в друг щат, но поради съвсем легални причини адресът на фирмата трябва да е в Ню Йоркското Сити. Или притежаваш пощенска компания, но добре знаеш недоверието на клиентите към адресите с пощенски кутии. Има многобройни легални причини. Но от опит знам, че в седем от десет случая хората ползват тези услуги защото…

— Не искат никой да ги знае къде живеят.

— Точно така — каза Траск.

Тес гледаше втренчено писалката си „Крос“.

— Благодаря.

— Слушай, дечко, не искам да любопитствам, но е ужасно да те гледам толкова нещастна. След като отговорих на твоя въпрос, върни ми услугата и отговори на моя. Може би ще мога да ти помогна. Защо това е толкова важно за теб?

Тес се сви, поклащайки глава.

— Аз… Просто… Добре, открих, че един приятел… поне, нещо като приятел… използва една такава служба.

— Приятел? — попита Траск. — Искаш да кажеш, че е мъж?

Тес кимна мрачно.

— Трябваше да се видим в събота, но не дойде, а тази седмица не се е явявал на работа.

— Аха — кимна Траск с разбиране.

— И сега се опитвам да разбера защо.

— Внимавай, Тес.

— Нищо не мога да направя. Засегната е гордостта ми. Искам да знам какво му се е случило.

— Ами, може би… — въздъхна Траск.

— Какво?

— Просто предположение. Но може да ти е неприятно.

— Кажи го.

— Възможно е, щом не иска някой да го открие, този някой, който и да е той, да е влязъл в дирите му. Може би твоят приятел е бил принуден да се премести.

Тес въртеше писалката в ръцете си.

— Извинявай, че те прекъснах. Благодаря ти, Уолтър. Отнех ти толкова време. Ще те оставя да работиш.

— Не, Тес, моля те, почакай. Казах ти, че мога да помогна. Може би не знаеш, но преди да основа списанието работех за „Таймс“, бях специалист по откриване на трудно достъпни източници.

— Как мога да го намеря?

— Да караме подред. Сигурна ли си, че искаш да го откриеш? Помисли си.

— Да, сигурна съм.

— Да разбирам ли, че си влюбена в него?

Тес се поколеба.

— Да. Не. Може би. — Тя преглътна със свито гърло. — Толкова съм объркана. Знам само, че се тревожа за него и искам да бъдем заедно.

— Достатъчно ясен отговор. Добре, мила. Мога да напиша списък от хора и места, където да провериш. Но ще бъде изморително и ще ти отнеме много време, да не говорим за болките в задника, докато ги обходиш. Освен това ти си добър журналист и сигурно си се сетила за повечето от тях. Затова ще ти спестя мъките и ще премина направо към последното средство. Ще ти издам една тайна. Понеже ти ми се довери, аз също ще ти се доверя. Но както твоята изповед си остава между нас, разчитам, че така ще пазиш в тайна и моята. Даваш ли дума?

— Да.

— Знам, че мога да ти вярвам. Ето причината, поради която бях легендарен в „Таймс“ със способността си да откривам хора, които не обичат да бъдат на светло. — Траск написа две думи на листче.

Тес се взря в тях.

— Лейтенант Крейг?

— Работи в централното управление на службата за издирване на изчезнали. Само му кажи името ми. Ако не иска да ти помогне, кажи му, че ще му припомня осемдесет и шеста година.

— Осемдесет и…?

— Шеста. Но не вярвам да се наложи. Направих му една услуга, за която едва ли някога ще ми се издължи и, ако не са му правили лоботомия, ще остави всичко и ще се посвети изцяло на твоя проблем. Но ако откаже, само ми се обади. Ще му изпратя копие от едно писмо — заедно с някои записи — това мигом ще му опресни паметта, гарантирам.

Лейтенант Крейг беше висок, як мъж, наближаващ четиридесетте, с щръкнала коса, грубовато, но приятно лице и две резки гънки край устата.

Когато чу името на Траск, погледът му се изостри.

— Страхотно. Просто страхотно. Завършващият удар в този ужасен ден.

Крейг носеше смачкан костюм, който отиваше на измъчения му вид.

— Този кръвопиец… Няма значение. Сигурно не ви интересува мнението ми за него. И какво е измислил този път? — Крейг погледна косо Тес и й посочи здравия дървен стол пред разхвърляното си бюро.

Тес седна, като се опитваше да не се стряска от непрекъснато звънящите телефони на бюрата зад гърба й, на които детективите отговаряха, като продължаваха да чаткат по пишещите машини и клавиатурите на компютрите.

— Всъщност… — тя преглътна смутено — Уолтър, т.е. мистър Траск не иска нищо.

Крейг затвори едното си око и я премери още по-строго с другото.

— Тогава защо ви каза да споменете името му?

— Мисля… — Тес стисна облегалките на стола, за да успокои треперенето на ръцете си — защото смяташе, че ще ми окажете допълнителна помощ.

Крейг се засмя рязко, сякаш се закашля.

— Хей, аз съм тук, за да служа на обществото. Без майтап. Наистина съм ревностен държавен служител. Беден или богат, млад или стар, мъж, жена, бял, черен, мексиканец, християнин, евреин или мюсюлманин — дали изброих всички — независимо от расата или вярата и т.н., на всеки, който дойде в тази служба, отделям достатъчно внимание. Освен ако, разбира се, не е роднина на някой политик и тогава направо заставам мирно и отдавам чест — лейтенантът отново се разсмя и изведнъж се закашля. — Проклета алергия. Е, добре. Какво мога да направя за вас?

Тес се загледа в тавана.

— Преди няколко часа ми изглеждаше много сериозно, но да замесвам полицията…

— Разбирам. Има сериозно и сериозно — каза Крейг. — Работата е там, че аз определям разликата. Щом вече сте тук, можете да ми кажете защо сте стиснали тъй здраво стола. Хайде, госпожице, възползвайте се като данъкоплатец. Разтоварете душата си. Какво по-лошо може да стане?

— Може да решите, че ви губя времето.

— Едва ли — каза Крейг. — Всъщност, обичам да ми губят времето. Доставя ми огромно удоволствие да убеждавам данъкоплатците, че страховете им са напразни. Приемете го така. След като ми разкажете всичко, възможно е дотолкова да ви успокоя, че дори да върна спокойния ви сън.

— Но, ако това, което ви кажа, създаде неприятности на моя приятел със…

— Закона? Вижте как ще постъпим. Първо ще обсъдим вашия проблем. После ще решим какво ще правим. Но доколкото разбирам, Уолтър не ви е пратил, за да създаваме неприятности, а да ги предотвратим. Тъй че, доколкото е възможно, да оставим закона настрана.

Тес кимна, изненадана, че мъжът започна да й става симпатичен.

— Добре. Ще опитам. — Ръцете й не стискаха вече облегалките на стола. — Познавам един мъж…

Тя замълча за миг.

— Продължавайте — каза Крейг.

Подкрепена с чаша кафе и деликатно насърчавана от Крейг, Тес най-сетне разказа историята.

— Добре — Крейг остави писалката. — Даже много добре. Впечатляващо. Отличен разказ. Но нали работите за Уолтър, естествено е да се очаква, че сте опитен репортер със забележителна памет. — Лейтенантът прегледа бележките си. — Да. Сиви очи. Много необичайно… И го видяхте за последен път в петък?… Използва пощенски услуги… В службата нямат домашния му телефон… Оглежда се неспокойно?

— Да.

— Ако не възразявате, имам още един, не, два въпроса.

Тес беше напълно изтощена.

— Какви?

— Домашният и служебният ви адрес. И телефоните — на двете места.

Тес ги написа.

— Ще се обадя след ден-два.

— Ще се обадите?

Крейг се изкашля пак.

— Да не мислите, че имам кристална топка или вълшебно огледало? Като начало ще звъня по болниците, ще се обадя в моргата.

— Моргата?

— Винаги има вероятност. Оттам ще започнем. Разбира се, има и други причини да изчезне човек.

— Какво?

Крейг подреди папките на бюрото си.

— Но съм длъжен да ви предупредя… Ако човек се оглежда зад себе си… — лейтенантът се изправи. — Няма значение. Ще говорим по-нататък.

Тес също стана.

— Внезапно загубих желание.

— Така казваше бившата ми жена. Но ние пак ще говорим. Скоро. Обещавам. А сега идете на кино или пийнете — направете нещо да се отпуснете, за да можете да спите.

Тес пиеше рядко, а и моментът не изглеждаше особено подходящ да се довери на алкохола. Продължителното плуване и петнадесетминутната сауна я изтощиха и успяха да отпуснат напрегнатите й мускули. В девет, когато се върна в мансардата си, беше страшно уморена и веднага си легна. Но мозъкът й не искаше да заспи. Чак след два потъна в неспокоен сън.

В сряда сутринта в работата я мъчеше главоболие. Аспирините не помогнаха. При всеки звън на телефона скачаше с надеждата да чуе гласа на Джоузеф, и едновременно със страх от това, което можеше да разбере.

— Госпожица Дрейк?

— На телефона — Тес изтръпна, като позна дрезгавия глас.

— Тук е лейтенант Крейг.

— Да? — Тя стисна слушалката с една ръка, като разтриваше слепоочията си с другата.

— Обещах да се обадя възможно по-скоро. Можете ли да оставите работата си и да дойдете с мен?

Тес почувства слабост и затвори очи.

— Госпожице Дрейк?

— Моля, наричайте ме Тес. — Вчера Крейг не обърна внимание на фамилията, очевидно не я свърза с баща й. Не искаше при повтарянето й в един момент той да се сети. — Открихте ли нещо?

— По-добре да говорим в колата. Стигат ли ви петнадесет минути? Ще ви взема долу пред входа.

— Добре. — Гърлото й се сви. — Да. Става.

— Не очаквайте полицейска кола. За да не ви притеснявам, ще използвам кола без маркировка. Просто чакайте на тротоара.

Тес затвори телефона и потръпна.

След десет минути, точно според уговорката, един кафяв крайслер спря пред нея и лейтенантът й направи знак да седне.

Щом Тес преметна колана, Крейг потегли и сръчно се включи в потока от коли.

Тес се вгледа в лицето му, като се опитваше да отгатне мислите му.

— Е?

Лейтенантът прегракнало се изкашля.

— Проклето гърло. Докторът ми каза, че може да имам астма. Нищо чудно в този гаден въздух.

— Не ми отговорихте.

— Опитвам се да ви предразположа. Имам добра новина и друга, може би лоша.

— Предполагам, че в моята ситуация е по-добре първо да науча добрата.

— Правилно. Това никога не вреди. — Крейг сви от Бродуей, насочвайки се на изток по Тридесета улица. — Проверих всички болници. Кой знае — можеше да е блъснат от кола, да е получил удар, сърдечен пристъп или друго и да е в кома. Ако не е носил документи със себе си, в болницата не биха могли да го идентифицират.

— И тъй като това трябваше да е добрата новина — каза Тес, — значи не сте го открили в нито една болница.

— Точно така.

— Все пак е някакво успокоение.

Крейг вдигна ръка от волана.

— Не съвсем. Проверих само болниците в града. Ако приятелят ви е тръгнал нанякъде — Ню Джърси, Пенсилвания или нагоре към Кънектикът — и след злополука е изпаднал в кома, още не можем да знаем. Сега всичко е в компютрите, но ми трябва време да получа достъп до регистрите на болниците в другите щати. За късмет, имам кой да го провери. Предчувствам обаче, че резултатът ще е отрицателен. Но не обещавам.

— Предчувствие. Благодаря за уточнението.

— Просто съм предпазлив. Отдавна съм научил едно: не обещавай много, но и не обезкуражавай хората. Те рядко слушат какво им казваш. Чуват само това, което искат да чуят, а после те обвиняват.

— Един журналист знае какво е предпазливо изявление. Продължавайте — каза Тес. — Чакам да довършите. С вероятно лошата новина.

— Е добре. — Крейг спря колата на Тридесета улица. Пред тях в задръстеното кръстовище с Лексингтън авеню един полицай насочваше колите край преобърнат фургон за пици. — Следващият пункт беше моргата.

— Затова ли отиваме към Първо авеню. Ако продължим в тази посока — каза Тес — ще стигнем Медицинския център на Нюйоркския университет, а до него, през улицата, е корпусът по съдебна медицина.

— Така. Надявах се да те подготвя. Да, там отиваме. През почивните дни и после в понеделник и вторник съдебномедицинският експерт е имал няколко неидентифицирани клиента. — Крейг се наведе напред и отново потегли, а полицаят на Лексингтън авеню проследяваше изтеглянето на фургона от кръстовището. — Повечето от труповете не отговарят на описанието. Но има няколко…

— Какви?

— Един удавник в Хъдзън. Същият ръст и видима възраст. Същото телосложение, ако се отчете подпухването. Неприятно е да го описвам.

— Не се стряскам лесно, лейтенант. Бях в Етиопия при последната гладна вълна. Видяла съм през живота си твърде много… трупове.

— Вярвам ви. Без съмнение е тежко. Просто се опитвам да ви подготвя. Вероятно не сте виждали подобни. Проблемът с удавниците е, че от водата очите им помътняват и не може да се каже дали са били зелени или, както е в нашия случай — сиви. Освен това намерихме един наркоман. Свръхдоза хероин.

— Джоузеф не е наркоман. — За да поддържа надеждата си, Тес предпочете сегашното време.

— Може би, но не винаги е очевидно, а от разказа ви излиза, че приятелят ви е потаен. Там е работата, че описанието на наркомана съвпада. Освен очите. И тук не може да се разбере цвета. Плъховете са ги изяли.

Тес вътрешно изтръпна.

— Разбирам.

— Ако все още настоявате, както вчера…

— Настоявам.

— Мога да ви покажа снимки. Обикновено се прави така и не е толкова травмиращо. Проблемът е, че колкото и да са добри, снимките никога не предават точно перспективата. Ако лицето е било обезобразено, може да се разпознае само… Искате ли… Ужасен въпрос. Искате ли да видите…

— Труповете? Да. Заради Джоузеф.

Въпреки всевъзможните й перипетии като репортер, Тес никога не беше влизала в Нюйоркската морга. Притеснена, тя очакваше да види нещо като във филмите — стена от стоманени хладилни шкафове, отваряне на блестяща врата, изтегляне на шейна със завит с чаршаф труп. Вместо това лейтенант Крейг я съпроводи по дълъг коридор до малка стаичка с голяма стъклена преграда, зад която имаше складов асансьор.

Крейг се разпореди по телефона и обясни на Тес:

— За да спестим време подготвих всичко предварително. Персоналът е готов. Тес, още не е късно да се откажеш.

— Не, длъжна съм. — Тя стисна разтрепераните си ръце, очаквайки със страх какво ще последва.

След половин минута я стресна шумът на асансьора. Тес проследи вдигането на кабелите и платформата. Когато спря зад стъклената преграда, тя се взря в подпухналото оловносиво лице на трупа със мътнобели очи и кожа, която сякаш всеки момент щеше да се свлече от скулите. Макар че беше сива на цвят, кожата й напомняше на варен домат. Отвърна се, защото й се повдигаше.

Крейг внимателно докосна рамото й.

— Знам какво е. Колкото и да съм идвал тук, всеки път ми прилошава.

Тес се бореше да овладее спазмите в стомаха си.

— Благодаря — тя си пое дъх. — Мисля, че ще ми мине. Изглежда не съм достатъчно твърда…

— Никой не е. Ако някога свикна с подобни гледки, веднага ще напусна работа.

— Чаршафът, с който е завит до шията. Той прикрива шевовете от аутопсията?

— Точно така. Но се вижда достатъчно… — Крейг се поколеба. — Той ли е? Твоят приятел?

Тес поклати отрицателно глава.

— Сигурна ли си? От престоя във водата лицето се деформира.

— Не е Джоузеф. Да свършваме по-скоро.

Крейг вдигна слушалката и даде указания.

Забуча моторът. Все още избягвайки да гледа към шахтата, Тес си представи спускането на платформата, отнасяща трупа.

— Мога ли…?

— Да, можеш вече да се обърнеш.

Тя се завъртя бавно с несигурни нозе. Шумът на идващата отдолу платформа я стресна. Лицето й пребледня и трябваше да събере всичките си сили, за да погледне отново през стъклото.

Крейг я беше предупредил, че плъховете са изяли очите му, но другите поражения я завариха неподготвена. Изгризани бяха устните и трупът сякаш се хилеше с оголени зъби. Нямаше нос, а само две гротескни дупки. Бузите бяха разръфани, овалната дупка под брадата изглеждаше като втора уста, а…

Тес се отдръпна.

— Махнете го!

Въпреки звънките удари на пулса в ушите си, чу как Крейг каза нещо по телефона, а после — с облекчение — шума от слизащата платформа.

Крейг отново докосна ръката й.

— Не, не е Джоузеф — завъртя глава Тес. — Челото е твърде тясно. — Тя пое дъх. — Косата е същата, но с път отдясно, вместо отляво. Благодаря ти, Господи, не е Джоузеф.

— Ела насам. Седни.

— Нищо, ще ми мине.

— Разбира се. Но си пребледняла. — Крейг я поведе.

Тес се подчини, облегна се и затвори очи, усещайки студена пот по челото.

— Свърши ли? — Гласът й премина в шепот. — В колата ми каза само за два трупа. Искам да разбера за Джоузеф, но се моля на Бога да няма още.

Крейг не отговори.

Бавно, с безпокойство, Тес отвори очи. Крейг гледаше в пода.

— Кажи ми — гласът й стана по-твърд. — Има ли други? Какво криеш?

— Има още един.

Тес въздъхна дълбоко.

— Но се съмнявам, дали може да бъде разпознат. Нито така, нито по друг начин. Може би с рентгенова снимка и ако има картон от зъболекаря… Той е обгорен. Цялото тяло, особено лицето. Не знам дали ще има полза. Наистина се питам дали трябва да го видиш.

— Толкова ли е безнадеждно?

— Само ще се разстроиш още повече.

— Мислиш ли, че може да се разстроя повече?

Крейг се намръщи.

— Така мисля.

— Щом така смяташ. Искам да направя всичко, за да науча какво е станало с Джоузеф.

— Споменах този труп само заради… — Крейг отново се втренчи в пода.

— Ти май наистина нещо криеш.

— …мястото.

Червеят на страха отново се раздвижи у Тес. Мястото.

— Какво искаш да кажеш, лейтенант?

— Ти ми беше казала, че е трябвало да се срещнете в събота сутринта.

— Е, и?

— За да бягате заедно.

Тес се изпъна.

— Точно така.

— В горната част на Ист Сайд. При парка „Карл Шурц“.

— По дяволите, лейтенант, кажи го най-сетне!

— Там е намерен. В три часа сутринта в събота. В парка.

Тес скочи на крака.

— Господи.

— Все още не знаем как е бил изгорен. Жертвата може да е някой скитник, който спи в парка. Паркът се затваря в един през нощта и се охранява, но някои скитници успяват да се укрият. Жертвата е залята с бензин и подпалена. Аутопсията показва, че е загинал от огъня. Не е бил подпален, за да се прикрият рани от нож или куршум. Огънят е унищожил дрехите му, затова не знаем дали е бил скитник, но доколкото знаем някои младежи се забавляват като издебват скитници, докато спят и ги подпалват. Районът не е проблемен, толкова близо до кметството. Обикновено бандите се подвизават по на север и на запад. Но е станало горе-долу така.

— Вярваш ли? Нямаше да го включиш в огледа, ако беше напълно уверен — Тес търсеше думи, — че не е Джоузеф.

— Само обръщам внимание на общия знаменател.

— Паркът „Карл Шурц“.

Крейг кимна.

— Но може да е само съвпадение. Приятелят ти не е бил скитник. Какво ще прави в парка в три сутринта? Особено онази нощ.

— Какво особено има в онази нощ?

— В неделя валя, нали? Бурята започна още през нощта към два часа. Дори приятелят ти да е имал безсъние и да е искал да се поразходи, едва ли щеше да излезе в дъжда. А и да е излязъл, защо ще прескача оградата на парка? — Крейг сви рамене. — Най-вероятна е историята, която описах. Скитник търси убежище в парка. Младежи го проследяват и подпалват.

Тес хапеше устните си.

— Все едно, нямам избор.

— Моля?

— Трябва да го видя, да се уверя, че не е Джоузеф. Иначе съмнението ще остане.

— Казах ти, че е много по-лошо от другите.

— Моля те, лейтенант.

Крейг я изгледа.

— Възхищавам се на твоята вярност към приятеля ти. Но защо не се пощадиш този път. Разгледай фотографиите. И без това визуалният оглед е почти безсмислен, няма да има голяма разлика.

Тя се замисли й кимна.

— Ей сега ще се върна — каза Крейг.

Останала сама, Тес хвърляше неспокойни погледи към стъклената преграда, зад която се таеше ужасът. Чудеше се какво по-страшно би могло да има.

Лейтенант Крейг се върна с една папка. Той я отвори, но се поколеба.

— Не забравяй, че огънят е обезформил почти цялото тяло, особено лицето. Щеше да е напълно овъглен, но изглежда е бил достатъчно силен, за да дотича под дъжда до локва с вода. Преди да умре е успял да се хвърли в нея и да загаси пламъците.

Тес посегна към папката. Бавно извади шест снимки, които се оказаха с лицето надолу. Малка отсрочка. После с усилие обърна първата.

Дъхът й секна.

Това, което трябва да е било глава, напомняше печено месо, първо опърлено, после препечено, прегорено, овъглено и…

— О, Господи! — Тес отвърна очи, но страшната картина остана в съзнанието й. Покритата с мехури глава без коса, без лице — нищо, което да напомня красивото лице на Джоузеф. Опушени кости стърчаха от тъмната купчина…

Гласът й трепереше.

— Лейтенант, имахте право.

— Чакай… Няма нужда да се наказваш повече. — Крейг протегна ръка да ги вземе. Но Тес тръсна решително глава.

— Аз започнах това.

Тя обърна следващата снимка. Друг ракурс на главата, не по-малко отблъскващ. Бързо я отмести. Само още четири. Бързо, помисли си Тес.

Следващата снимка я завари неподготвена. Труповете на платформата бяха завити с чаршаф до шията. А сега беше стъписана от вида на цялото почти овъглено тяло. Само краката до коленете и лявата ръка под лакътя не бяха изгорени. Но най-впечатляващи бяха шевовете от слабините нагоре, разклоняващи се вдясно и вляво от гръдния кош във формата на буква „Y“, с които патолгоанатомът беше затворил тялото след аутопсията. Все по-силно й се повдигаше.

„Не издържам повече.“ — изстена вътрешно Тес, но ръцете и колебливо обърнаха следващата снимка. Но вместо нов ужас, тя откри с облекчение, че гледа необгорения ляв крак. „Благодаря ти, Господи.“ Тя обърна и предпоследната снимка и отново си отдъхна — беше дясното стъпало.

Само една.

Последна снимка.

„И ако имам късмет…“ — помисли си Тес.

Имаше късмет, но само донякъде, защото въпреки че последната снимка не беше страшна — запазената лява ръка под лакътя, нещо прикова вниманието й.

Паметта й върна назад като филмова лента разговора й с Джоузеф в закусвалнята в петък.

„Можем да бъдем само приятели“ — беше казал той.

„Какво искаш да кажеш?“

„Имам предвид, че не можем да бъдем любовници.“

Неговата прямота я смая.

„Хей, аз не ти предлагах да се любим“ — беше отвърнала тя.

„Знам. Грешката не е твоя.“ Джоузеф беше докоснал нежно през масата ръката й. — „Не исках да те обидя или засегна. Просто не би разбрала някои неща.“

И докато й беше говорил това, Тес гледаше горната част на дланта му, на лявата ръка, която Джоузеф беше поставил върху нейната.

Както сега гледаше, не — беше впила поглед в горната част на дланта върху снимката.

Имаше чувството че е погълнала ледени късове, стомахът й беше като препълнен със замръзнали буци!

Задавен звук се изтръгна от устата й. Свлече се в стола като избягваше да гледа към снимката. С усилие промълви към Крейг:

— Той е.

— Какво? — Крейг беше изненадан.

— В петък, когато обядвахме заедно, Джоузеф докосна ръката ми. Помня — гледах надолу и забелязах, че имаше белег, ясен неправилен белег отгоре на лявата китка. — Уморено, с потънало в скръб сърце, Тес посочи към снимката. — Като онзи там. Мъртъв е. Господи, Джоузеф е…

— Дай да видя. — Крейг се взря в снимката. — Да, стар белег. Съдейки по ръбовете, раната е била дълбока. Никой не ми каза за него. Можех да те предупредя и да ти спестя другите снимки. — Той приближи снимката към очите си. — Не е от нож. Много е неравен. По-скоро като от счупено шише или бодлива тел. Сигурна ли си, Тес?

— Напълно. Сякаш виждам ръката му и сега. Не може да се сравни със снимката… Сигурна съм. Белегът е същия. Джоузеф е. Той е…

Тес усети болка в ушите, в стомаха, но най-силно в сърцето.

В паркинга под моргата Тес едва се държеше на крака. Почти не осъзнаваше, че Крейг я настани в колата, после заобиколи и седна зад волана. Посегна машинално за колана, без да забележи, че Крейг вече я беше препасал с него. Погледът й блуждаеше над другите коли в полуосветения паркинг.

Накрая Крейг се изкашля и наруши мълчанието:

— Къде да те закарам? В къщи? След всичко това… Ти трепериш. По-добре не се връщай на работа.

Тес се обърна и се опита да осъзнае присъствието му.

— В къщи? На работа? — Тя се помъчи да овладее разтрепераните си ръце, като ги стисна пред гърдите си. — Може ли… Направи ми една услуга.

— Вече казах, че ще ти помогна, доколкото мога.

— Заведи ме там.

Крейг подскочи от изненада.

— В парка?

— Да.

— Но защо?

Тес стисна още по-силно ръцете си и се намръщи.

— Моля те!

Крейг искаше да каже нещо, но само се изкашля отново, запали, излезе от гаража на Първо авеню и подкара на север.

— Благодаря ти — промълви Тес. — Първото нещо, което ще направя утре, ще бъде да кажа на Уолтър колко ми помогна.

— Уолтър? Ей, ти нищо не си разбрала. Не го направих за Уолтър. Просто си върша работата. Или я вършех. Но в момента го правя за теб.

— Извинявай.

— Не се тревожи, не си ме обидила. Но искам да разбереш. Малко хора биха понесли това, което понесе ти заради един мъж, когото си виждала само няколко пъти, но смяташ за приятел. Верността е рядкост. Знаеш ли на колко много хора изобщо не им пука, че някой е изчезнал? Уважавам твоята твърдост и чувство за отговорност и щом казваш да идем в парка — отиваме. Службата ще мине без мен този следобед. Джоузеф Мартин сигурно е бил голяма работа.

Тес се замисли.

— Различен.

— Моля?

— Трудно е да се обясни. Имаше… Наистина, беше хубав. Но важното е, че имаше някакъв… магнетизъм. Изглеждаше… единственото, което ми идва на ум е излъчване. — Тес вдигна глава. — И, между другото, за да не си мислиш, нямаше нищо сексуално помежду ни.

— Не съм си мислил, че е имало.

— Всъщност, обратното. Той настояваше, че можем да бъдем само приятели, без секс.

Крейг я погледна учудено.

— Знам какво си мислиш. И аз мислех така. Но не. Той не е сбъркан или нещо такова, а… Как го каза? Каза, че платоническото приятелство е по-добро, защото е вечно. Така каза. Поетично. — Мъката я стисна за гърлото. — Никога не бях срещала подобен мъж.

Крейг насочи вниманието си към пътя. Все още беше озадачен.

— А после?

— Обадих се в отдел „Убийства“, че тялото по всяка вероятност е идентифицирано.

— По всяка вероятност? Онзи белег е…

— Разбери, в отдел „Убийства“ искат абсолютна сигурност. Те са изпратили отпечатъци от запазената ръка във ФБР. Но дори с компютри, при тяхното натоварване са нужни няколко дни да се претърсят регистрите. Сега, когато имаме името, процесът ще се ускори. Кой знае, може белегът да е съвпадение. Може да грешиш.

— За съжаление не греша. — Тес беше като замаяна.

Колкото повече приближаваха парка, толкова по-учестено биеше сърцето й. Тя напрегнато проследи как лейтенантът зави надясно, пресече две улици и дори намери място да паркира. С нарастваща болка тя слезе от колата и се насочи с Крейг към Ист Енд авеню.

Вляво, скрита под дърветата, се простираше почти два метра високата дървена ограда на Грейси Маншън. Една от първите сгради в Ню Йорк край Ист Ривър, тя е била построена от Арчибълд Грейси през 1798 г. Величествена, с многобройни комини, островърхи фронтони и множество веранди, тя е била в миналото градски музей, но сега бе добре охранявана резиденция на кмета.

А точно отсреща беше желязната ограда на парка „Карл Шурц“.

Знаците на входа на парка забраняваха внасянето на транзистори, касетофони и музикални инструменти от десет часа вечерта до осем сутринта. Надвисналите клони на дърветата хвърляха плътни сенки.

— Къде? — Гласът на Тес беше пресипнал.

— Охраната на Грейси Маншън видяла пламъци в три часа сутринта в неделя. Точно… — Крейг се огледа — там. — Сочеше към нещо като пещера в скалния пояс зад храстите. — Те са професионалисти. Каквото и да стане, не напускат поста си. Затова се обадили в местния полицейски участък. Междувременно охраната видяла как огненото кълбо се пренесло от тук — Крейг посочи нишата в скалите — към онази статуя. — Той направи жест към миниатюрен амфитеатър.

Приближавайки до статуята, Тес се поколеба. Беше бронзова фигура на дете, забило поглед в тухленото дъно на кръгъл басейн.

— А после?

— Полицаите от участъка го намерили… От дъжда се събрала вода. Жертвата…

— Хайде, кажи го. Търкалял се е във водата, за да угаси пламъците. Къде?

— Зад статуята — Крейг се опита да я задържи с ръка. — Не ти препоръчвам…

Тес бавно заобиколи статуята.

Върху тухленото дъно чернееха очертанията на човешка фигура, свита на кълбо.

— Съжалявам, Тес. Не исках да ти го показвам, но ти настояваше.

Тес погледна зловещото черно петно и изстена. Тя докосна Крейг.

— Моля те — промълви тя — само за още нещо.

— Да те отведа оттук?

— Не. — Сълзи рукнаха от очите й. През тях Тес му отправяше мълчалива молба.

Крейг разбра. Той разтвори ръце и избухвайки в ридания, Тес се сгуши в прегръдката му.

Мемфис, Тенеси

Били Джо Бенет не преставаше да се поти. Потта извираше от косата, от лицето, стичаше се по шията и попиваше в ризата му. Той въртеше неспокойно волана в среднощния поток от коли в този район на града, пълен с барове, и му се струваше, че седи в локва. Но потенето не се дължеше на горещата влажна нощ. Прозорците на колата бяха затворени, а климатичната инсталация работеше с пълна мощ. И все пак, макар че трепереше от студената струя въздух, той не спираше да се поти. И треперенето, и потенето бяха по съвсем друга причина. Две причини. Първата — от напрежение. Сутринта трябваше да даде показания пред скапаните следователи. Втората беше, че отчаяно се нуждаеше от кокаин.

Господи, как може да ти е толкова хубаво, когато го смъркаш, и да се чувстваш в ада, когато го нямаш? Вътрешностите го боляха, сякаш органите му се ръфаха един друг. Мускулите му се гърчеха конвулсивно, ръцете му се бяха вкопчили във волана. Всемогъщи Боже. Фаровете го заслепяваха. Неоновите реклами го стряскаха. Ако не намеря скоро…

Постоянно проверяваше в огледалото дали някой не го следи. Проклетите следователи бяха по-лоши от хрътки. От неделя го следваха по петите. На улицата пред дома му патрулираше кола. Всеки ден след катастрофата с влака трябваше да дава урина, но пробите бяха все отрицателни. Били не беше вчерашен. Той четеше вестници, гледаше новините по телевизията и още преди месеци усети, че внезапните проверки скоро ще станат задължителни за всички, които работят в транспорта. Той се беше подготвил. Плати на брат си да му даде стерилна урина в едно шише. После я разпредели в няколко пластмасови флакончета и ги скри зад казанчето на тоалетната в дома си. Още в секундата, когато чу за катастрофата, изтича в тоалетната, намаза едно флаконче с вазелин и го напъха — о, Господи, как болеше! — в ануса си. И наистина, още в неделя следователят почука на вратата му, показа заповедта и му връчи стъкленица за урина.

— Разбира се. Нямам нищо за криене — каза Били, отиде в тоалетната, заключи вратата, измъкна флакончето, наля малко от топлата урина в стъкленицата, натъпка го обратно в ануса си и излезе, като каза на следователя: — Съжалявам, не мога да пикая по поръчка. Само толкова изстисках от мехура си.

Следователят го погледна хладно.

— Достатъчно е.

— Губите си времето.

— Да, може би.

След това Били Джо не ходеше никъде без флакон, натикан отзад. Какви болки трябваше да търпи! Но той беше железничар, широкоплещест, с гърди, заякнали от вдигане на релси, траверси и въртене на чука. Беше упорит, каза си, че няма друг изход и ако тези следователи мислят, че могат да го изплашат, тези педерасти в евтини костюми, той беше на друго мнение.

Но в момента Били Джо усещаше страх. Защото в понеделник беше свършил запасите си от кокаин. През първия ден не беше толкова лошо, само малко трепереше, но на следващия имаше конвулсии в стомаха, а на другия повърна и започна да се поти. Сега, в един през нощта в четвъртък, мокър, разтреперан, с усилие държеше посоката и се боеше, че ако не намери скоро кокаин, ще се побърка.

Господи, как ще дава показания тази сутрин в това състояние. Не можеше да контролира мислите си. Няма да схване въпросите им. Ще пелтечи или изобщо няма да се владее и те ще разберат веднага, че не е от нерви, а заради кокаиновия глад и — край. Не знаеше какво могат да му сторят, ако установят, че е наркоман, но и малкото, което знаеше, му стигаше. Три хиляди души бяха загинали заради повредата на релсите и преобръщането на влака. Двадесет цистерни втечнен амоняк се бяха пръснали и от онази неделя насам вестниците бяха пълни със заглавия за възможното престъпно нехайство, довело до масово убийство. Човече, те ще те очистят за това.

Е, добре, като шеф на ремонтната бригада той беше проверил тези участъци и те му изглеждаха напълно в ред. Може и да не ги е проверил чак толкова старателно, но беше късно следобед и нямаше търпение да се върне в града за дозата си кокаин. Не е той крив, че онзи негодник, собственикът на железопътната отсечка, не даваше пет пари за предприятието, защото беше твърде зает да чука секретарката си. Жена му ги хванала и го изрита от къщи, а после разводът му струваше милиони. По дяволите, мислеше Били Джо, не съм им виновен, че компанията трябваше да съкрати разходите за поддръжка, за да може онова нищожество да обезщети жена си. Ако имаше повече хора за поддръжката, нямаше да има катастрофа.

Но това не е мой проблем. Няма да мине. Не и сега. Не ме интересува оправянето на линията. Аз трябва да се оправя, за да не се побъркам след осем часа, когато ме разпнат онези следователи.

Отново погледна в огледалото. Движеше се безцелно, като наблюдаваше дали не го следят. Сменяше внезапно посоката, минаваше на червено, свиваше в малки улички — всичко, което героите на любимите му детективски и шпионски филми правеха, за да се отърват от преследване. Накрая, доволен, че няма опашка, забърза към баровете край реката. Всяка нощ в един и четвърт доставчикът му отваряше лавката за пет минути — само пет минути — на определен паркинг до един склад край Мисисипи.

Били Джо избърса потта от очите си и се взря в часовника. Исусе, един и десет. Натисна разтреперан газта. Тъмният паркинг изглеждаше пуст, когато зави край склада и спря. Не! Нима е закъснял! Точно един и петнадесет! Не може да е закъснял!

Или пък е закъснял? Сърцето му щеше да се пръсне. Така е. Онзи си е заминал.

Неочаквано друга кола сви на паркинга. Джо въздъхна, но изведнъж се изплаши пак, че може да са го проследили. Борейки се с паниката, той си каза, че няма нищо лошо дето се е разходил до реката. Ще им каже, че не е могъл да заспи и е спрял да погледа светлините на баржите, за да се отпусне. Разбира се, нямаше проблем.

Не познаваше синия форд, който спря наблизо. Не беше добър знак, но не беше и лош. Доставчикът му често сменяше колите от предпазливост. Обаче не познаваше и високия слаб мъж с фланелка, който излезе от форда, а това вече беше лош знак.

Мъжът почука по стъклото му.

Били Джо го смъкна малко.

— Какво искаш? — Искаше да прозвучи грубо, но треперливият му глас го подведе.

— Ще стане ли сделката? — попита мъжът.

— Не разбирам за каква шибана сделка ми говориш.

— Кокаин. Вземаш или не?

Клопка, помисли си Били Джо. Ако това копеле е следовател, ще му пръсне черупката още тук.

— Защо мислиш, че…

— Слушай, не ме бави. Твоят човек трябваше да напусне града в интерес на здравето си. Не издържа на конкуренцията, схващаш ли? Сега аз поех този маршрут и имам още много спирки. След четири минути потеглям. Помисли си.

Били Джо внезапно се сети, че фордът не беше дошъл след него, а от противоположната посока. Който и да е, не може да го е проследил.

Той забеляза също, че се потеше още по-обилно и така се тресеше, че зъбите му тракаха.

— Добре — с разтреперани ръце той отвори вратата и стъпи на омекналите си крака. — Казвай. Цената същата ли е?

Непознатият отвори багажника.

— Не, ФБР ми създаде доста неприятности, загубих няколко пратки. Имам извънредни разходи.

Били Джо нямаше сили да възрази.

— Но този път ще проявя щедрост — добавил съм в повече към всеки пакет. Нещо като жест на добра воля, за представяне пред клиентите.

— Справедливо!

Като потриваше ръце, Били Джо последва мъжа до задната част на колата и нетърпеливо погледна в багажника. Там имаше издута пластмасова торба. Непознатият я разгърна и той видя белия прах. Остра задушлива миризма го удари в носа. Миризма на… пералня? Точно така. Пералня?

— Всичко това е за теб, Били Джо.

— Хей, откъде знаеш името ми?

Внезапно хлопнаха врати. От предната част на колата изскочиха трима мъже, притичаха отзад и го сграбчиха, натиснаха главата му надолу към праха в торбата.

Били Джо се напъваше с всички сили да се изправи, извиваше се, дърпаше се, но дори дългогодишните тренировки с чука не му помогнаха.

— Всичко това е за теб, Били Джо.

Бореше се още по-отчаяно да се изтръгне от ръцете, които го притискаха все по-надолу. Миризмата ставаше все по-силна, дразнеща, задушаваща. Сега разбра какво беше. Амоняк. Белина на прах.

— За бога, не! Спрете!

Думите му потънаха в праха. Той полепна по бузите, по устните, влезе в ушите, запуши носа. Били Джо се опитваше да задържи дъха си, но тримата го притискаха, а четвъртият мъж усука гърлото на торбата около шията му, докато накрая Били инстинктивно пое дъх. Парещия прах влетя в ноздрите му, гърлото и изпълни дробовете му. Изгаряше го! Господи, като огън!

Източният бряг на Мисисипи, на десет мили северно от Мемфис

В спалнята на вилата си Харисън Пейдж пръхтеше и пухтеше, но накрая прие безсилието си. Останал без дъх, той се претърколи от жената, флиртът с която го беше довел до развод, легна по гръб и се загледа мрачно в тавана.

— Няма нищо, миличък — каза Дженифър. — Не се бой за твоята мъжественост. Просто си уморен. В стрес си.

— Да, стрес.

— После ще опитаме пак, миличък.

Едва напоследък Пейдж бе започнал да забелязва колко го дразни гласът й.

— Не мисля. Имам главоболие.

— Вземи едно от моите хапчета за сън.

— Не — Пейдж стана, облече халат и се приближи до прозореца. Погледът му се плъзна замечтано по реката, окъпана в лунна светлина.

— Може би ще пийнеш нещо, миличък.

Няма ли да спре да ме нарича така, помисли си Пейдж.

— Не — отвърна той сърдито. — Имам среща с адвоката си преди да дам показания сутринта. Трябва да съм свеж.

— Просто се опитвам да помогна, миличък.

Той се извърна, за да не избухне. Лунната светлина, проникваща между пердетата, осветяваше голото й тяло — тъмното хълмче между краката, стройните бедра, тънката талия и пищните гърди. Прекалено пищни, помисли си горчиво Пейдж. Бяха издути като дини, почнали да презряват. Напоследък настръхваше, когато поглаждаше кожата й и усещаше как под някогашната мекота се усеща друга, нещо като… тлъстина. Както се излежава по цял ден и гледа тъпи серии по телевизията, тъпчейки се с шоколад, скоро ще стане истинска свиня.

Той потисна сърдитата мисъл, но изникна друга. Как може да е такъв глупак? На петдесет и пет, а тя на двадесет и три. Да си бях стискал оная работа в гащите… Още след първия път, когато започна да ме нарича „миличък“, трябваше да се усетя каква грешка правя. Тя не може да каже две смислени думи. Защо не се усетих тогава да й дам премия и да я прехвърля на друга служба, вместо да обърквам живота си?

Но работата беше там, призна си унило Пейдж, че беше тръгнал подир оная си работа. Беше съсипал живота си и не знаеше как да го спаси.

— Слизам долу. Трябва да се подготвя за заседанието.

— Както искаш, миличък. Не се притеснявай. Помни, че ще те чакам.

„Да.“ — помисли си Пейдж. — „Това е най-лошото — че ще чака.“

Той нахлузи чехлите си, излезе от спалнята и залитайки, заслиза по мраморната стълба, вкопчен в перилата, доволен, че избяга от нея. От обилния й парфюм му прилошаваше.

Бяха сами във вилата с Дженифър. Той беше отпратил иконома, готвача и прислужницата, за да не дочуят някой разговор, който можеше да го уличи, ако ги разпитват. Стъпките му отекваха. Усети пустотата на вестибюла, влезе в кабинета си и запали лампата. На бюрото имаше куп документи, подготвени от адвоката му — всевъзможните въпроси, които можеха да му зададат на разпита и многобройните обмислени предварително отговори, които трябваше да знае наизуст.

Изтощен, той се стовари в креслото и започна да преглежда документите. Ако бившата му жена Патриша беше тук, щеше да обсъди нещата с нея, да набележи проблемите и да потърси решение. Винаги му помагаше — изслушваше го, разтриваше раменете му, даваше по някой уместен съвет. Но ако Патриша беше тук, изобщо нямаше да го има този проблем. Нямаше да има разорителен развод, той нямаше да зареже ръководството на компанията или поне нямаше да бъде принуден да ореже разходите за поддръжка на линията. Три хиляди загинали. Десетки хиляди акри гори и пасища, превърнати в мъртва земя. Отровени води на цял окръг. Само защото не мислех с главата си, а с оная работа.

Някакъв шум отляво го стресна. Уплашен забеляза, че един от френските прозорци към вътрешния двор беше отворен. През него влязоха трима мъже и една жена. Около тридесетгодишни, в тъмни спортни екипи.

Пейдж скочи. Годините на ръководна длъжност го бяха научили да не показва слабостта си, а да реагира агресивно, ако се чувства застрашен.

— Къде, по дяволите, мислите, че се намирате? Вън!

Те затвориха вратата.

— Казах, вън!

Жената и един от мъжете държаха ръцете си зад гърба. Пейдж се бореше да овладее и скрие страха си. Не приличаха на крадци, макар че не знаеше как трябва да изглеждат крадците. Или… Може би бяха…

— По дяволите, ако сте репортери, не е това начинът.

— Не сме репортери — отговори жената. — Нямаме въпроси.

— Ще извикам полиция!

Те се приближаваха. Мъжът и жената още държаха ръцете си отзад.

Пейдж сграбчи телефона и набра 911, но внезапно осъзна, че линията е прекъсната.

— Но аз бях заключил! Системата за охрана! Как минахте?

— Имаме инструменти.

— Ето такива — добави жената и извади ръцете си иззад гърба си.

Пейдж зяпна, но от ужас не можа да издаде звук.

Двама от мъжете сграбчиха ръцете му и го простряха на бюрото, третият държеше клин, а жената го заби с железничарския чук право в сърцето.

…промушен върху куп окървавени документи — според поверителни източници — предварително подготвените свидетелски показания, които Харисън Пейдж трябваше да даде тази сутрин.

Очилатият репортер замлъкна мрачно.

В кухнята на мансардата си Тес ужасена гледаше малкия телевизор. Часовникът на микровълновата печка показваше 8:03. Тес се насилваше да яде закуската си — плодова салата, пълнозърнест хляб и чай, но след вчерашното изпитание в моргата и откритието, че Джоузеф е мъртъв, нямаше никакъв апетит.

От екрана репортерът продължи:

Още едно следствие от бедствието с отровния газ в Тенеси. Тялото на Били Джо Бенет, ръководител на екипа по поддръжката на участъка, където дерайлираха цистерните, беше намерено тази сутрин на паркинг край Мисисипи. Бенет е бил подследствен за предполагаема престъпна небрежност поради употреба на кокаин.

Изображението се смени с кадри от репортаж от мястото: полицай, който оглежда нещо на земята; близък план на полиетиленова торба за боклук върху асфалтиран паркинг, разсипан бял прах; след това панорама на носилката с тялото, покрито с чаршаф, и внасянето му в линейката. Зад кадър репортерът описваше как е бил убит Бенет.

С още по-силна болка Тес си припомни ужасния начин, по който Джоузеф бе убит.

На екрана отново репортерът:

Полицията допуска, че Бенет и Пейдж са били убити за отмъщение от роднини на загиналите при катастрофата с амоняка.

Телефонът звънна. Толкова рано? Разтревожена, тя притича от кухнята до дневната и вдигна слушалката при третото позвъняване.

— Ало?

— Лейтенант Крейг — сипкавият глас беше достатъчно характерен, за да има нужда да се представя. — Извинявай, че звъня толкова рано, но няма да съм в службата и не знаех дали ще мога да те намеря по-късно в работата, ако изобщо ще ходиш.

— Какво има, лейтенант?

— Исках да знам кога ще обядваш.

— Обяд? Съмнявам се дали изобщо ще обядвам. Затова ли се обади? Да ме поканиш на обяд?

— Не съвсем. Искам да погледнеш едно нещо. Мислех, ако си свободна по обяд, да се срещнем.

Тес почувства тръпки.

— Нещо свързано със смъртта на Джоузеф?

— Може би.

— Пак криеш нещо.

— Може да греша, Тес. Не искам ненужно да те тревожа.

— Да не мислиш, че вече не съм разтревожена? Добре, в един.

Но Тес трябваше да мисли за много неща. Представяше си обгореното тяло на Джоузеф върху тухлите в парка. Асансьорът отново й напомни за Джоузеф и тя трепна при мисълта, че няма да го види повече.

В редакцията веднага отиде при Траск и му разказа всичко, което се беше случило.

Траск се намръщи, стана и сложи ръката си на рамото на Тес.

— Съжалявам, Тес. Наистина. Нямам думи.

— Но кой може да го е направил? Защо?

— Ако знаех. — Траск я прегърна. После отстъпи с натъжено лице. — Но тук е Ню Йорк. Понякога просто няма отговор.

— Но какво е накарало Джоузеф да отиде в парка в три часа през нощта, под дъжда?

— Тес, изслушай ме. Ти едва познаваше този мъж. Харесваше го, но… Може да ти се стори грубо. Но трябва да го знаеш. Когато ми каза, че не е дал телефонния си номер в службата и че използва пощенска кутия, аз се притесних. Явно човекът е имал тайни. Вероятно те са го догонили.

Мъчително отчетливо у Тес прозвучаха отново думите на Джоузеф от онзи следобед в закусвалнята:

Имам някои… да кажем… задължения. Не мога да ти кажа какви и защо трябва да ги спазвам. Просто ми вярвай, разбери ме и ме приеми такъв.

— Може би. Като че ли имаше тайни — каза Тес.

— Слушай, може би не трябваше да идваш на работа днес. Вземи си свободен ден. Почини си. Иди във фитнес-клуба или където искаш, за да се отпуснеш. Утре ще бъдеш по-добре.

— Не. Ако остана сама, ще бъде още по-зле. Имам нужда от работа. Нещо, което да ме погълне.

— Тогава имам нещо за теб. Гледа ли новините тази сутрин? Убийствата в Тенеси? Не ти ли напомнят нещо?

— Предполагам, че имаш предвид убийствата в „Пасифик Рим Петролиум“ миналата седмица.

Бяха три — две в Австралия и едно в Хонконг, веднага след голямото изтичане на петрол, което продължава да заплашва Големия бариерен риф. И тримата — Виктор Малоун, капитанът на заседналия супертанкер, Кевин Старк, отговарящ за почистването на петното и Чандлър Томпсън, директор на „Пасифик Рим Петролиум“, бяха убити след разгласяването на обвиненията към тях. Първият — че е пил по време на служба, вторият — че не е реагирал своевременно, за да ограничи изтичането на петрол и третият — за отказа на фирмата да признае престъпната си небрежност.

— Помниш ли, говорихме за тях миналата сряда — каза Траск.

Тес се облегна, като мрачно размишляваше за нещо друго. Точно след този разговор вечерта срещна Джоузеф за пръв път.

— Предложих ти да направиш материал за убийствата.

— А аз възразих, че списанието не е някакво вестниче — отвърна Тес. — Не трябва да задълбочаваме противопоставянето. Фанатиците вредят на каузата ни.

— А сега като че има фанатици и в Тенеси.

— Не, аналогията не е точна. Полицията подозира, че Бенет и Пейдж са убити от близки на загиналите.

— Така казват по телевизията. Но аз проверих своите източници в „Таймс“. Те готвят материал и цитират полицай от Мемфис, който предполага, че е работа на смахнати защитници на околната среда.

— Какво?

— Големите организации за защита на природата като „Клуб Сиера“ и „Грийнпийс“, допускайки че ще бъдат обвинени, осъдиха убийствата като напълно безотговорни.

— Но това е абсурд — да подозират… Вярно, членове на „Грийнпийс“ веднъж бяха арестувани за завземане на китоловен кораб в Перу. Но има голяма разлика между отнемането на имущество или рискуването на собствения живот за спасяване на застрашени видове и…

— Екзекутирането на някой, когото обвиняваш за разрушаването на планетата? — Траск вдигна вежди. — Разбира се. Не ме разбирай погрешно. „Грийнпийс“ е уважавана организация. Изобщо не вярвам някога да прибегне към насилие. Но новият директор на „Пас Рим“ е получил телеграма с предупреждение да не допуска ново разливане на петрол. Значи със сигурност онези убийства лежат на съвестта на фанатиците. Аз съм съгласен с теб — екоекстремистите вредят на каузата ни.

Тес бавно кимна. Беше й трудно да се съсредоточи.

— Знаеш ли Уолтър, колкото повече мисля…

— Добра идея, нали? Ще се заемеш ли?

Тес отново кимна меланхолично.

— Виждам няколко възможности — гласът й пресекваше. Тя продължи с усилие: — Осъждайки екстремистите, ще мога да очертая мотивите им да действат по този начин. Правилни мотиви, погрешни методи.

— Схващаш, дечко. Като навлезеш в материала — кой знае — може да избягаш от мислите за станалото с приятеля ти.

— Съмнявам се, Уолтър. Едва ли — очите й се замъглиха. — Наистина имам нужда да мисля за нещо друго.

Тес почти успя. Опитвайки се да се потопи в проблема и да забрави скръбта си по Джоузеф, тя упорито ровеше в папките си. Обади се в справочния отдел на библиотеката, в „Дейли Нюз“ и „Таймс“. Нахвърляше бележки и списъци.

Към обяд планът на статията в общи линии беше готов и Тес все по-често поглеждаше часовника, чиито стрелки се движеха отчайващо бавно към един часа и срещата с лейтенант Крейг.

Този път лейтенантът караше кола без маркировка в ръждив цвят. Докато поставяше колана, Тес забеляза ситни капчици пот, избили по челото му. Синьото му сако беше хвърлено на седалката зад него. Отпред и под мишниците измачканата му бяла риза беше потъмняла от пот.

— Извинявай — той се закашля. Прозорецът му беше отворен, но единственият полъх в знойния юнски следобед идваше от минаващите коли, — климатикът не работи.

— Ще свикна.

— Аз не мога.

— Астма ли имаш?

— Какво?

— Кашляше.

— А — Крейг се включи в движението. — Да, кашлям. И докторът каза така — астма. Алергия. Този град ме убива.

— Може би трябва да се преместиш?

— Аха. В някое по-здравословно място. Например Айова? Как се казваше в оня филм? „Полето на мечтите“. „Това да не е раят?“ А Кевин Костнър отговаря: „Не, това е Айова.“

Колата напусна Бродуей и пое на изток. Тес се напрегна.

— Посоката е като миналия път.

— Не отиваме в моргата. Просто караме пак по Първо авеню.

— Към парка „Карл Шурц“?

— Не, и там не отиваме. Остави на мене, искаш ли? И не се стягай. Кълна се, няма да видиш нищо гадно.

— Сигурен ли си?

— Е, добре, ето каква е работата. Не твърдеше ли, че приятелят ти бил странен? Това е меко казано. Според ФБР той не съществува.

— Какво искаш да кажеш?

— Съобщихме името във ФБР, за да им помогнем за проверката на отпечатъците от необгорената лява ръка, които им изпратихме. Джоузеф Мартин е често срещано име — нищо чудно, че в компютрите им имаше много такива. Но никои отпечатъци не отговаряха на снетите.

— Но едва ли във ФБР имат отпечатъците на всекиго.

— Вярно. Но ние проверихме дали номерът на социалната застраховка, която твоят приятел е дал в службата си, съответства на някое от тези имена.

— И какво?

— И какво — имаше един Джоузеф Мартин с такъв номер. Само че е от Илинойс. Или — бил е от Илинойс. Защото, като повъртяхме телефоните, се оказа, че Джоузеф Мартин с този номер застраховка е умрял през 1959 г.

— Трябва да е станала грешка.

Крейг поклати отрицателно глава.

— Проверих отново. Същият резултат.

— Искаш да кажеш, че Джоузеф е приел самоличността на някой умрял?

— По-точно умряло дете. На каква възраст беше той?

— Тридесет и нещо.

— Да речем тридесет и две. На толкова щеше да бъде и другият Джоузеф Мартин днес, ако не беше загинал при пътна катастрофа с родителите си през петдесет и девета.

— Обзалагам се че няма и близки роднини.

— О? — Крейг я изгледа. — Май знаеш как стават тези неща.

— Някой, който има нужда от нова самоличност, избира случайна община и търси по некролозите в местния вестник починали с неговата година на раждане. Търси такова дете, което е или сираче, или е загинало заедно с най-близките си роднини. Така няма да изглежда по-стар или по-млад, отколкото твърди и едва ли някой ще оспори самоличността му. Трябва да открие месторождението на детето. То често е посочено в некролога: „Еди-кой-си, роден в този и този град.“ После въпросното лице пише до съда в съответния град, че е изгубил своя акт за раждане и ги моли да му издадат дубликат. Хората често губят актовете си за раждане и няма нищо странно, ако някой иска копие, а чиновниците почти никога не проверяват дали същият човек вече не е починал. Човекът праща ксерокопие от акта в службата за социални застраховки, като обяснява, че е живял дълго в чужбина и не е имал нужда от номер, но вече му трябва. И те рядко отказват на подобни молби. След като се е сдобил с акт за раждане и номер на социалната застраховка, човекът може да си извади паспорт, шофьорска книжка, кредитна карта — всички документи, които го легализират — и да влезе в системата, да получи работа, да плаща данъци и т.н.

— Много добре. Аз съм впечатлен.

— Като репортер научавам какво ли не. — В действителност Тес беше научила как се добива фалшива самоличност от доловени телефонни разговори на баща си с неговите сътрудници.

Докато караха по Петдесет и пета улица, Крейг се умълча.

— С малко помощ от федералните власти установих, че Джоузеф е започнал да използва тази самоличност от май миналата година. Оттогава са първите му вноски за застраховка и данък върху дохода. Работил е на още две места, без последното. Първо в Лос Анджелис, после в Чикаго. Май не е искал да се заседява твърде дълго на едно място, като се стараел следващото да е достатъчно отдалечено. Всеки път е работил в студио за документални видеофилми.

Тес с усилие сдържаше учестеното си дишане.

— Добре, Джоузеф е криел нещо. Всичко около него е било лъжа. Затова не искаше да ме допусне близо до себе си. Но какво е трябвало да крие?

— Почакай. Когато говорих със счетоводителя в службата на Джоузеф, поисках да вида чековете, които са му изплащали. Сумите бяха доста големи, за да ги приемат в супермаркет или друг магазин. Трябвало е да ги осребрява в банка. А банката ги изпраща на банката, в която е сметката на неговата служба, която пък ги изпраща на счетоводителя. Излезе, че Джоузеф е осребрявал чековете си в една и съща банка. Ей там — Крейг тъкмо минаваше край банката на Петдесет и пета улица.

— И ти отиде в банката, показа им разрешение от прокурора за достъп до регистрите им и провери сметката на Джоузеф.

Крейг пак я изгледа.

— Ставаш за полицай. Да. Точно това направих. Адресът, посочен от Джоузеф в банката, беше на онази пощенска кутия на Бродуей. Този адрес бил отпечатан на чековете му. Нищо странно. Странното е, че няма нито една сметка за електричество или наем. Няма как да живее някъде, без да плаща ток или наем на хазяина си. Освен това всеки месец е пращал чек за хиляда и триста долара на един човек на име Майкъл Хофман. Познай какъв е?

— Счетоводител.

Крейг я изгледа внимателно.

— Много си добра. Очевидно, Джоузеф е искал да пусне още една димна завеса пред личния си живот. Хофман ми каза, че никога не са се срещали. Контактували по пощата или телефона.

— И той му е плащал всички основни разходи. Но тогава, с помощта на електрическата компания би могъл да установиш къде е живял.

— Правилно. Обаче, според договора им, наемодателят заплащал сметките за ток, вода и други, а после Джоузеф му възстановявал разходите. Така че електрическата компания не може да ни помогне.

— Но наемодателят може.

— Наемодателят е един конгломерат от компании, който притежава хиляди апартаменти. Данните им се съхраняват в компютър. Оттам ми дадоха адреса му — в Гринуич Вилидж — но се оказа, че никакъв Джоузеф не е живял там. Дори не беше техен апартамент.

— Искаш да кажеш, че някой е въвел погрешна информация в компютъра?

— Това е едната възможност. Сега проверяват. — Крейг хвърли поглед към задръстването на Първо авеню. — Или е подкупил някоя секретарка да фалшифицира данните. Както и да го е направил, това засилва желанието ми да открия защо.

— Но ако не знаеш адреса, тогава къде отиваме?

— Не казах, че не го знам. Направих някои предположения. Първо, банката на Джоузеф е в Ист Сайд, трябвало е да се срещнете в парка „Карл Шурц“… Пощенската служба, която е използвал, е на другия край на града, но като знаем манията му за прикриване, това изключение е напълно логично. Помолих полицейските участъци в района да видят дали нямат някакви произшествия от петък насам — нещо, което да ни насочи. По-рано така хванахме един убиец. Мръсникът, докато застрелвал жертвите си, пресрочил времето за престой на паркинга и бил глобен. И така — имаше доста съобщения за инциденти през уикенда. Но като ги прегледах и изключих някои възможности, открих едно за сбиване в жилищен блок на Осемдесет и втора улица в Ист Сайд. Нападнат бил един от обитателите. Той избягал от блока, преследван от няколко мъже. Вдигнали достатъчно шум, за да събудят някои от живеещите в блока, които забелязали боричкащи се силуети на стълбите. Един от наемателите, който се връщал от гости в това време, видял бандата да преследва надолу по улицата накуцващ мъж.

— В посока към реката?

— Да — въздъхна Крейг. — В събота през нощта или, поточно, в два и половина сутринта в неделя.

— Господи — промълви Тес.

— Говорих с някои от разбудените наематели. Според тях свадата започнала на седмия етаж. Там са по четири апартамента на етаж. Отидох рано тази сутрин, за да говоря с хората от етажа. Никой не се обади от четвъртия апартамент. Другите от етажа казаха, че от няколко дни не са виждали наемателя му. Всъщност нищо необикновено. И дотогава почти не го виждали. Самотник. Приветлив, но затворен. Държал се настрана.

Тес се вцепени.

— На кутията долу пише Робърт Копланд. Естествено, това не значи нищо. Всеки може да сложи фалшиво име на кутията си. Според описанието на съседите бил снажен, висок, в отлична форма, малко над тридесетте, с тъмна коса и смугло лице.

— О, Господи — изстена Тес. — Съвсем като Джоузеф.

— Най-силно впечатление правели очите му — сиви, с нещо като сияние.

Тес затаи дъх.

— И говорел особено — добави Крейг. — В малкото случаи, когато са разговаряли с него, вместо „Довиждане“, казвал „Да благослови Бог“.

Тес изстина.

— Ти ми каза, че Джоузеф често използвал този израз. Затова взех ключовете от портиера, влязох в жилището…

— И? — Тес се бореше да не трепери.

— Предпочитам да не ти казвам какво видях. По-добре е сама да го видиш, без подготовка. Затова те водя там. Може би ти ще разбереш.

Крейг сви и паркира. Изведнъж Тес осъзна, че бяха свили по Осемдесет и втора улица.

— Ето там е — посочи Крейг.

— И ти си открил всичко това от вчера следобед?

— Затова те предупредих, че няма да съм в службата — имах доста работа навън.

— Не е ли това работа на отдел „Убийства“, а не на „Издирване“?

Крейг сви рамене.

— Реших да проследя този случай.

— Но ти сигурно имаш стотици други.

— Нали ти казах, че го правя заради теб. — Кашляйки, Крейг слезе от колата.

Тес беше изненадана. Да не би да иска да каже, че я харесва?

Тя го последва покрай кофите за боклук, пренасочвайки бързо вниманието си към тайната, която Крейг щеше да й покаже.

Жилищният блок — един от многото по дължината на улицата, се различаваше от останалите опушени сгради само по мръсно-бялата си фасада. Пожарна стълба се спускаше надолу с ръждиви площадки при всеки прозорец.

Крейг отвори остъклената външна врата, пропусна Тес през антрето с пощенски кутии от двете страни, извади ключ и отключи вътрешната врата.

Вътрешността на блока миришеше на зеле. По един коридор наляво стигнаха до бетонна стълба, водеща нагоре. Асансьорът беше на горната площадка.

— Архитектът е икономисвал — асансьорът спира през етаж.

— Да се качим пеша — предложи Тес.

— Майтапиш ли се? До седмия етаж?

— Тъкмо не съм бягала тази сутрин.

— Да не искаш да кажеш, че бягаш всяка сутрин?

— През последните дванадесет години.

— Господи!

— Чакай да позная. Пушил ли си някога?

— По две кутии на ден. Повече време отколкото си бягала. — Той отново се закашля. — През януари ги спрях.

— Защо?

— По настояване на лекаря.

— Добър лекар.

— Може би достатъчно настойчив.

— Точно това имах предвид. Добър лекар. Е, сега като не пушиш вече… ще ти трябват няколко месеца да изхвърлиш никотина от организма си и няколко години, за да прочистиш дробовете си, но пък си в подходяща възрастова група. Края на тридесетте. Имаш добър шанс да отървеш рака.

Лейтенантът я зяпна.

— Винаги ли си така гадно убедителна?

— Мразя да гледам как хората се съсипват по същия начин, както съсипват и земята.

— Бях забравил, че си от защитниците на околната среда.

— Просто съм оптимист. Вярвам, че ако и другите полагат достатъчно усилия, можем да оправим нещата.

— Добре — прокашля се Крейг и хвана перилата. — Готов съм да поема моя дял. Да тръгваме. Седем етажа — няма проблем. Но, ако се изморя, мога ли да се опра на рамото ти?

Докато стигнат седмия етаж, Крейг остана без дъх, а челото му блесна от пот. Но той не се оплака, нито спря да почине. Тес отбеляза неговата упоритост.

— Стигнахме. Това ми е тренировката за цял месец — каза Крейг.

— Не проваляй доброто начало. Утре опитай пак.

— Може. Кой знае, може да те изненадам.

Заради лукавата му усмивка Тес го заподозря, че се опитва да я залъже.

Апартамент 7-С беше отляво. В рамката под номера липсваше името на наемателя. На вратата имаше метален знак:

Охранителна система

— Сложи си това — каза Крейг. Той й подаде полиетиленови ръкавици и ботуши от същата материя. — Сутринта тук идваха от отдел „Убийства“. Направиха снимки и взеха проби за отпечатъци. Но те ще се върнат пак и въпреки, че ми разрешиха да ти покажа апартамента, не трябва да попречим на работата им.

Той също си сложи ръкавици и предпазни ботуши върху обувките. След като почука и не дочака отговор, лейтенантът извади два ключа и отключи двете брави. После бутна вратата.

Видяха коридор с бели стени. Вляво мъждееше червената лампичка на охранителната система. Тя беше елементарна — без програмиране, само с превключвател — управителят беше монтирал най-евтиния модел, вероятно за да спести разходи. Крейг я изключи и лампичката угасна. Влязоха навътре по коридора. Вдясно Тес видя малка баня. Умивалник, шкафче, вана без отделение за душ. Ваната беше доста стара, овална, на метални крака. Но въпреки това и тя, и умивалника, и шкафа светеха от чистота.

— Забеляза ли нещо? — Крейг я стресна, влизайки след нея.

Тес погледна старателно сгънатата кърпа и хавлията на поставката до умивалника. Четката за зъби в кристално чистата чаша изглеждаше като нова. Огледалото на шкафчето сияеше.

— Джоузеф е бил по-добър домакин от мен.

— Вгледай се — Крейг се вмъкна и отвори шкафчето.

Самобръсначка. Пакет ножчета. Крем за бръснене „Олд Спайс“. Паста за зъби „Крест“. Тубичките бяха навити и подредени акуратно. Лосион за след бръснене „Олд Спайс“. Шишенце шампоан. Конци за почистване на зъби.

— Е? — попита Тес.

— Само най-основното. Дори по-малко. Тук няма нито едно лекарство.

Тес понечи да възрази, но Крейг я възпря с жест.

— Добре, ти ми каза, че Джоузеф е бил здрав — тренировки, правилно хранене и т.н. Но Тес, няма дори аспирин. Колкото и да е бил здрав Джоузеф, всеки има аспирин у дома си. Всеки, разбираш ли? Проверих навсякъде. В кухнята има витамини, но не и аспирин. — Лейтенантът поклати глава. — Този човек е бил доста краен.

— Какво странно намираш? Той не искаше да взема химикали, колкото и да са безобидни.

— Не съм свършил още — Крейг я поведе по-нататък.

Печката, хладилникът и машината за съдове в кухнята също не бяха нови, но блестяха от чистота. Върху плота нямаше нищо — нито тостер, нито микровълнова печка, нито кафеварка. В единия шкаф видяха само чиния, купа и чаша, а в другия няколко излъскани стоманени тенджери и цедка.

Чекмеджетата също бяха празни, освен едно, където имаше нож, вилица и лъжица и две големи готварски лъжици.

— Меко казано, Джоузеф е смятал, че трябва да сведе всичко до абсолютния минимум. Витамините са в шкафчето за подправки зад теб. Но освен тях няма друго. Даже сол и пипер. Само витамини. Няма алкохол.

— Джоузеф не пиеше — отбеляза Тес. — Какво от това, аз също почти не пия.

— Внимавай, интересното още предстои.

Тес ядосана завъртя глава. Крейг отвори хладилника.

— Портокалов сок, обезмаслено мляко, минерална вода, плодове, салата, домати, чушки, аспержи… Зеленчуци. Никакво месо. Нито…

— Джоузеф ми каза, че е вегетарианец.

— Не е ли прекалено?

— Не смятам. И аз съм вегетарианка — отвърна Тес. — Ако можеше да надникнеш в моя хладилник. Единствената разлика е, че ям риба и пилешко, но само бяло месо.

Крейг нетърпеливо посочи шкафовете.

— Никакви консерви.

— Естествено. Те съдържат много сол. И консерванти, изкуствени подправки.

— Не се обиждай, но се надявам да не опитвам твоята кухня.

— Прибързан извод, лейтенант. Аз готвя много добре.

— Сигурно, но ако не хапвам от време на време по една пържола…

— Ще намалиш холестерина си — вметна Тес. — И може би тлъстините около кръста.

Крейг я стрелна с поглед, прихна и се закашля.

— Да оставим това. Както отбелязах, ние едва започваме. Да ти покажа всекидневната.

В края на коридора Тес застина от изненада.

Освен дебелите пердета на прозорците в стаята нямаше нищо. Даже килим и лампи. Гол под и голи стени. Нямаше дори…

— Телефон — каза Крейг, сякаш четеше мислите й. — Затова не е дал номера в службата си. Просто не е имал. Предполагам защото не му е трябвал. Последното нещо, което е искал, е някой да се обади или пък той да позвъни. Твоят приятел е свел живота си до най-елементарните нужди. И това ли е типично за вегетарианците? В живота си не съм виждал такова нещо.

Съвсем объркана, Тес отвори стенния гардероб и видя окачен спортен екип и горна дреха. И едни маратонки — нищо друго.

— Ти си прав. Никой не живее така. Тук има нещо странно.

— Чакай, не съм ти показал най-интересното. — Крейг кимна към вратата. — Спалнята. Не се страхувай. Но искам да знам какво означава.

С отекващи стъпки Крейг прекоси стаята и отвори вратата на спалнята.

Тес пристъпи като хипнотизирана.

Спалнята също беше почти празна. Имаше пердета, но подът беше гол. В ъгъла се тъмнееше нещо, но със спуснатите си пердета стаята беше сумрачна и не се виждаше какво е.

Тес опипа стената и намери ключа на лампата. Щрак — и нищо.

— Няма лампа — каза Крейг.

— Но как не се е препъвал в тъмното?

Вместо отговор Крейг дръпна пердетата.

Мъглява светлина нахлу в стаята и за миг заслепи очите на Тес. Тя премигна, погледна и отново премигна вече изумена.

Неясното петно в ъгъла беше матрак, поставен направо на пода. Дори не беше матрак, а два пръста тънка конопена постеля, дълга около два метра и широка метър и двадесет.

— Наистина не е живял сред удобства — каза Крейг. — Без възглавница и чаршаф. Само одеало. Вече огледах — няма нищо в стенния шкаф.

Тес усещаше пулса в слепоочията си. Все по-объркана тя забеляза, че одеалото беше сгънато в края на постелята също тъй акуратно, както хавлията в банята.

— А ето как е намирал пътя си в тъмнината — посочи Крейг.

Тес се наведе и погледна. До постелята имаше дузина свещи в чинийки.

— Не ми се вярва, че го е правил, за да пести електричество — забеляза отново Крейг.

Вдясно от постелята Тес видя проста чамова етажерка с три полици. Тя приближи и се вгледа в заглавията на книгите — „Утеха във философията“, „Диалози“ на Платон, Библията — справочно издание на Скофилд, „Елеонора Аквитанска“, „Изкуството на платоничната любов“, „Последните дни на Земята“.

— Едва ли е чувал някога за списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ — изкоментира Крейг. — Философия, религия, история. Тежко. Щях да съжалявам, ако бях прекарал един уикенд с него. Едва ли щеше да е весело.

— Той не беше скучен — каза разсеяно Тес, като продължаваше да оглежда книгите. — Няколко книги за околната среда.

— Да, още нещо общо между вас.

Треперейки, Тес придвижи показалеца си от „Второ пришествие“ към следващата книга, чието заглавие не беше на английски. С ожулената си кожена подвързия книгата изглеждаше почти древна.

— Мога ли да я извадя?

— Но после ще я върнеш на място.

Тес внимателно взе книгата и огледа изтърканата корица.

— „El Circulo del Cuello de la Paloma“.

— Прилича на испански — каза Крейг. — Виж под заглавието: Абу Мухамад Али ибн Хазм ал-Андалуси — прочете той със запъване. — Сигурно е авторът. Едва се побира. Мухамад? Звучи като мюсюлманин.

Тес кимна, преписа заглавието и автора в бележника си и разтвори книгата. Страниците бяха трошливи, а целият текст — само на испански. Тя отново насочи вниманието си към полицата. Библията правеше странно впечатление. Тес върна внимателно испанската книга и извади Библията, чиито корици хлътнаха навътре. С изненада откри, че повечето от страниците бяха отрязани с нож или ножица.

— Защо?

— Едно от многото неща, които искам да разбера — каза Крейг.

Тес разгледа заглавията на запазените, гъсто подчертани страници.

— Останал е само предговорът и — тя прелисти нататък — Евангелието, Апостолското послание и Откровението на Йоан. Нищо не разбирам.

— Не само ти. А това — Крейг посочи нагоре. — Какво, по дяволите, е това? На етажерката. Това е най-смахнатото от всичко.

Тес вдигна поглед. Беше забелязала предмета, когато приближаваше етажерката, но той бе тъй необичаен, че остави огледа му за после с надежда другите неща в стаята да й помогнат да разбере смисъла на странното изображение.

Беше барелеф от бял мрамор, тридесет на тридесет сантиметра, изобразяващ красив дългокос и мускулест мъж, възседнал бик, да опъва назад главата на съпротивляващото се животно и да прерязва гърлото му с нож.

Кръвта от раната струи върху житни класове, израснали от земята. Куче се е втурнало към кръвта, змия бърза към класовете, а скорпион напада тестисите на бика.

От двете страни на ужасната сцена стоят факлоносци. Факлата на левия е насочена нагоре, а на десния — надолу. А над тях отляво птица — нещо като бухал — е вперила взор в ножа и бликащата кръв.

— Какво ли означава? — запита Крейг. — Откакто я видях сутринта, не ми излиза от ума.

Тес не можеше да промълви дума. В устата си усещаше горчив вкус, по гърба й лазеха тръпки.

— Ужасно. Противно. Отвратително.

— Да, нормална украса на жилище.

Закрепени на стената до барелефа два свещника повтаряха изобразените факли — единият обърнат нагоре, а другият надолу. Под втория имаше чинийка за капките восък.

— Джоузеф май не е спазвал противопожарните правила. Ако управителят знаеше за всички тези свещи, щеше незабавно да го изхвърли с целия му багаж на улицата. Цяло чудо е, че не е подпалил сградата.

— Но това е лудост.

— Абсолютно.

— Слушай, не може ли да взема Библията и испанската книга? — попита Тес.

— Ако ти позволя, онези от „Убийства“ ще ме убият.

— Поне да ги снимам.

— Носиш си фотоапарат?

— Винаги. Репортерски навик.

— Добре. Но обещай да не публикуваш снимките без разрешение.

— Съгласна.

Тес извади 35-милиметровия си „Олимп“ от чантата и направи няколко снимки на барелефа в близък план. После снима най-гъсто подчертаните страници на Библията. Върна я на място и снима цялата етажерка. Накрая направи една снимка на постелята със свещите.

— Обещай още нещо. Ако откриеш нещо от тези снимки, което ние не знаем, искам да ми го кажеш.

— Честна дума. Свършихме ли?

Крейг се поколеба.

— Още ли има?

— В гардероба — Крейг го отвори. — Имал е малко дрехи. Чисти джинси и риза за смяна. Памучна блуза. Чорапи и бельо на полицата. И това — Крейг посегна навътре.

— Не искам да гледам.

— Съжалявам, Тес, важно е. Трябва да ти го покажа.

Лейтенантът извади ръката си. Държеше тридесетсантиметрова пръчка, като отрязана от дръжка на метла. Шест-седем парчета въже със същата дължина бяха закрепени за единия край на пръчката.

Тес изтръпна.

— Бич?

— Със засъхнала кръв по него. Той се е… как се казваше… самобичувал.

Национален парк „Тсаво“, Кения, Африка

Ловецът чакаше търпеливо с далекобойната си едрокалибрена пушка, снишен в привична поза зад укритието от ниски трънаци до групата баобаби. Виждаше добре малкото езерце отпред. Обедната горещина беше толкова силна, че обектите неминуемо щяха скоро да се появят в полезрението му, подгонени от жаждата. Макар че широкополата шапка и храстите му осигуряваха известна защита от изгарящото слънце, човекът се потеше обилно и ризата му с цвят каки беше потъмняла от влагата. Но той не се осмеляваше да надигне манерката си, за да не се издаде. Дивечът, който дебнеше, беше много чувствителен към натрапници.

Неговото търпение и упоритост бяха награждавани много пъти досега. Просто трябваше да спазва професионално поведение. След успешния лов можеше да си позволи лукса да утоли жаждата си.

Нервите му се напрегнаха. Там, вляво! Той по-скоро усещаше, отколкото чуваше приближаващия се грохот от огромни, тежко пристъпващи крака. После видя облака прах, който вдигаха. Накрая масивните животни се появиха от горичката цъфнали акации и предпазливо излязоха на открито, оглеждайки нервно езерцето.

Слонове. Ловецът изброи десет. Те полюшваха широките си уши, долавяйки всеки непознат тревожен шум. Ловецът с разочарование забеляза, че четири от животните бяха малки, а бивните на възрастните бяха не повече от метър и двадесет. Той си спомняше времето — преди двадесет години — когато бивните на слоновете достигаха два-три метра. По-малки бивни — значи повече убити животни, за да се събере квотата на търговците на слонова кост. Четиридесет хиляди слона обитаваха низината преди двадесет години, а по оценките му за миналата година бяха останали едва пет хиляди, без да се смятат скелетите, на които непрекъснато се натъкваше при все по-отчаяните си експедиции. Скоро търговията със слонова кост щеше да секне. Защото нямаше да има слонове.

Докато наблюдаваше как животните с усилие преодоляха безпокойството и приближиха езерцето, пръстите му стискаха пушката. Бяха величествени. Той внимателно се прицели с пръст на спусъка, оглеждайки през визьора тревата по брега.

Изведнъж трепна. Вдясно нещо помръдна. От високата до пояс трева се надигнаха човешки фигури. Също с насочени пушки.

Ловци!

Но те не бяха конкуренти. Тъкмо обратното. Те бяха другата страна на симбиозата. Тяхната задача беше породила неговата. Ловецът решително насочи пушката си към ловците.

С просто око той виждаше, че са въоръжени не с ловни пушки, а с автоматично оръжие — М–16 и АК–47. Нееднократно беше виждал следите от масовите им убийства. Цели стада избити, изрешетени от куршуми трупове, гниещи под слънцето, месото им — достатъчно да спаси гладуващите местни племена — оставено на вилнеещите чакали и пълчищата червеи.

По дяволите!

Всъщност, точно там ще ги прати.

Внимавайки да не се издаде, ловецът се изправи бавно, вдигна пушката и опря приклада в рамото си, прицели се през визьора и с огромно наслаждение дръпна спусъка.

През визьора видя как черепът на жертвата се пръсна.

Няма нищо по-добро от куршумите дум-дум.

В този миг друг ловец скокна ужасен от тревата и заотстъпва, опитвайки се да се измъкне.

Леко завъртане, прицелване и нов изстрел.

И този череп е пръснат.

Какво ли чувстват? — мислеше си ловецът. — Представят ли си преди смъртта… съжаляват ли… за убийствата на толкова много незаменими Божии творения? За слоновете?

От тревата наизскачаха местни носачи и се понесоха към отдалечения рид. Очертанията на фигурите им го изкушаваха, но ловецът отпусна спусъка и наведе пушката. Той предаде своето послание. Техните мотиви, макар че не ги одобряваше, бяха разбираеми.

Те имаха нужда от работа, пари, храна.

Но въпреки своето окаяно положение не трябваше да помагат за унищожаването на наследството си. Африка — това са слоновете!

Гневът му стихваше. Искаше му се да повърне. Докато носачите се скриваха зад извивката на хълма, ловецът с професионален навик продължаваше да оглежда тревата наоколо и съжаляваше, че изстрелите му прогониха слоновете от плиткото езерце, но в същото време бе горд с изпълнения си дълг.

Пет минути му трябваха, за да стигне до първия труп. Умрелият противник лежеше в трагична поза с разбит череп, а кръвта му попиваше в прахта.

Но гледката на застреляните слонове е още по-трагична. Защото живият слон — тъй величествен — е триумф на творението.

Трябва да се даде пример за назидание.

Ловецът извади клещи, коленичи, подпря челюстта на трупа да стои отворена и започна неприятната работа за подсилване на примера.

Той извади всичките зъби на убития.

Подреди ги старателно на купчинка до хлътналата уста.

После направи същото с другата жертва.

Зъб за зъб…

Трябваше да го направи! Убийствата трябваше да спрат!

— Съжалявам — каза Крейг.

— За какво?

— Не исках да те разстройвам чак толкова.

— Не си виновен. Трябваше да видя жилището му. Списанието няма да загине без мен. И без това нямаше да съм им много полезна днес. Трябва нещо да обмисля.

Крейг паркира колата край тротоара на оживената и шумна улица пред жилището на Тес в Сохо.

— Не забравяй какво ми обеща. От „Убийства“ ще разследват случая старателно, но ако откриеш нещо, което може да ни помогне да разберем това, което видяхме в апартамента на Джоузеф, обади се. — Лейтенантът й подаде картичка. — Тук е служебният и домашният ми номер. Ако е важно, не се колебай да ми звъниш и в къщи.

— Не се безпокой. Ако трябва, ще те разбудя и посред нощ.

Крейг се засмя.

— Не ме бърка. Имам много лек сън: — Той се закашля. — Ако въобще спя.

— Това ми напомни — Тес бръкна в чантата си, — бях почти забравила. Нося ти някои подаръци.

— О?

— Един брой от нашето списание. Може би това ще ти помогне да заспиш.

— Едва ли. По-скоро ще ме държи буден. Обещавам да го прочета. От кора до кора.

— Ще те изпитам после. А, ето и това.

Тя му подаде кутийка капки против кашлица. Крейг изглеждаше приятно изненадан.

— Благодаря. Хората рядко ми носят нещо… освен скръбта си. — Той се прокашля. — Ще се пазиш, нали?

— И ти. — Неочаквано за себе си Тес добави: — Да благослови Бог.

Крейг кимна.

Тес гледаше как колата на лейтенанта се отдалечава. Преструвайки се, че тръгва по стъпалата към входа на своя блок, тя го изчака да завие зад ъгъла и бързо свърна в обратна посока надолу по улицата.

На витрината имаше реклама: „Бързи снимки“. Когато Тес отвори вратата, вътре се чу звън. Иззад щанда се изправи испанец, който нареждаше кутии с фотоленти. В гласа му не се долавяше акцент.

— Какво желаете, моля?

Тес се поколеба. Смуглата кожа на лицето му… Нещо й напомняше… Кожата на Джоузеф. Бе приела тена му за слънчев загар.

Дали Джоузеф не е бил испанец? Това би обяснило испанската книга в библиотечката му.

— Видях, че проявявате филми за един час.

— Да, но се заплаща по-скъпо.

— Няма значение. — Тес извади фотоапарата си и му го подаде. — Искам ги колкото е възможно по-скоро.

— Един момент. — Мъжът извади ролката, мина в задното помещение и след половин минута се върна. — Брат ми вече го проявява. Вашето име? — Той започна да попълва поръчката.

Тес му каза името и адреса. Той й подаде квитанцията и попита:

— Желаете ли още нещо?

— Вие изглеждате… Говорите ли испански.

Продавачът се усмихна.

— Si senorita. Muy bien.

— Ако нямате нищо против, бихте ли ми казали какво означава това? — Тя измъкна бележника от чантата си и му показа заглавието, което беше записала.

— El Circulo del Cuello de la Paloma? Кръгът… не, пръстенът на шията на гълъба.

Тес се смръщи разочарована. Надяваше се, че заглавието ще й подскаже съдържанието на книгата.

— А чували ли сте за книга с такова заглавие?

— Съжалявам, сеньорита, не съм.

— А това? — Тя му посочи името. — Абу Мухамад Али ибн Хазм ал-Андалуси. Защо името на автора е толкова дълго?

Той повдигна рамене.

— В Испания дългите имена се срещат често. Понякога включват и имената на родителите.

— Но Мухамад не е испанско име. Звучи като мюсюлманско. Арабско.

— Наистина.

— Ами това „ал-Андалуси“?

— Значи „Андалуски“ — от Андалусия.

— Това не е ли в Испания?

— Да. Най-южната част.

— Нищо не разбирам. Защо един арабин ще бъде „андалуски“?

Продавачът разтвори ръце.

— Моята родина има сложна история. — Той погледна часовника на стената. — Снимките ви ще са готови към пет.

— Ще дойда тогава. Благодаря ви.

— De nada.

Тес хукна обратно към къщи. Заключи вратата зад себе си, грабна телефона и набра номера на редакцията. Докато чакаше, отвори гардероба и измъкна един куфар.

Секретарката отговори.

— Бети, тук е Тес. Уолтър свободен ли е?… Добре. Свържи ме… Уолтър, направи ми една услуга. Няма да бъда на работа за няколко дни. Можеш ли да минеш без мен?… Да, работя над статията. Не е за това. Личен въпрос. Ще отсъствам от града… Какво? Дали е заради Джоузеф? Е, добре, позна. Да не си започнал да четеш мисли?… Уолтър, трябва да го направя… Да се пазя? Има ли друго? Обещавам.

С облекчение Тес затвори телефона, примъкна куфара до бюрото и набра нов номер.

— Библиотеката? Справочния отдел, моля. — Докато чакаше, хвърли в куфара комплект чисти дрехи. — Справочният отдел? Аз съм журналист. Срокът ми изтича и ще ви бъда благодарна, ако проверите в компютъра дали имате една книга: „Кръгът“ или „Пръстенът на шията на гълъба“. — Междувременно донесе от банята резервен комплект тоалетни принадлежности и ги добави в куфара. — Не? Благодаря.

Затвори ципа на куфара и почувства празнота. Извади справочника и намери номера, който търсеше.

— Совалката на Тръмп? Искам едно място в шест часа за Вашингтон.

Тя се просна върху дивана, като се опита да подреди мислите си, и набра нов номер.

— Мамо? Пристигам тази вечер… Да, отдавна… Ще наваксаме… Добре съм, мамо. Слушай, доколкото си спомням, ти имаш известно влияние върху директора на Библиотеката на Конгреса. Нали татко го канеше на вечеря?… Добре. Обади му се, моля те. Питай дали е чувал за тази книга и може ли да ми я намери. — Тес продиктува заглавието. — Към осем. Или по-късно… Ще се опитам. Не знам точно. Няма нужда да ме чакаш за вечеря… Да. И аз те целувам.

Тес порови в телефонния си бележник и пак зашари по бутоните. Натискаше ги с неприязън.

— Брайън Хамилтън, моля… Така и предполагах. Винаги отсъства. Кажете му, че го търси Тереза Дрейк… Да, онзи Дрейк.

Името подейства като магическа пръчка. Или го уплаши. Както и да е, Брайън Хамилтън веднага се обади.

— Как си, Тес? — Гласът му беше спокоен. — Забравихме се.

— Не съвсем. Но сега искам да си припомним, Брайън. Лично.

— О? Да не би…?

— Ами да. Пристигам. Чакай ме у мама в осем довечера.

— Съжалявам, Тес, невъзможно е. Трябва да бъда на прием у съветския посланик.

— С всичкото ми уважение към съветския посланик…

— Точно така, уважение. Изведнъж се оказахме съюзници. Трябва да…

— Не ме прекъсвай, Брайън. Трябва да те видя.

— Но посланикът…

— Да върви на майната си — изпусна се Тес. — Ти обеща на татко да си до мен, когато имам нужда от помощ. Настоявам да изпълниш обещанието си.

— Настояваш? Звучи почти като заплаха.

— Заплаха? Брайън, аз не заплашвам, а ти гарантирам. Забрави ли, че съм журналист? Знам и твоите тайни, както на баща ми. Може да се изкуша да напиша за тях. Ако не желаеш да се договорим.

— Хайде, Тес, да не пресилваме. Знаеш, че ние не…

— Просто ме чакай у мама. В осем.

Брайън се поколеба.

— Щом настояваш. Заради миналото и баща ти. Очаквам с нетърпение…

Тес затвори.

Точно в пет, изпотена от бързане, Тес домъкна куфара си до фотоателието. На звъна при влизането й отново се появи испанецът.

Тес пусна куфара и си пое дъх с облекчение.

— Готови ли са снимките ми?

— Разбира се. Както сме написали — за един час. — Той бръкна в едно чекмедже. — Ето ги.

Тес бръкна да плати.

— Съжалявам, ако съм разсърдил приятеля ви.

— Приятелят ми?

— Човекът, когото бяхте пратили за снимките.

— Но аз…

— Преди месец погрешно дадохме едни сватбени снимки. Грешката беше моя. Забравих да поискам квитанцията. Оттогава не давам никакви снимки без…

— Ето квитанцията — Тес я подаде с трепереща ръка. — Правилно сте постъпили. Не съм пращала… Как изглеждаше?

— Със смугло лице. Малко над тридесетте. Добре облечен. — Човекът замълча за миг. — Много настояваше да му ги дам. Беше толкова ядосан, че се уплаших да не ме застави със сила да дам снимките. Посегнах под щанда — той извади бейзболна бухалка — за това. Ако се опита. Може би е забелязал. За щастие не се наложи. Точно в този миг влязоха трима клиенти. Той моментално напусна. — Продавачът потръпна. — Очите му бяха странни.

— Очите? — Тес потърси опора. — Какви бяха?

— Необикновени на цвят.

— Сиви?

— Да, синьорита.

Тес застина. Почувства слабост. Пусна парите на щанда и стисна пакета снимки, като с усилие овладя треперенето на ръцете си. Хукна към вратата.

— Правилно ли постъпих, синьорита?

— Абсолютно. Ще идвам само при вас.

Звънчето я изпрати. Оглеждайки улицата за такси, Тес внезапно усети, че очите й търсят и друго.

Човекът, когото продавачът описа, прилича на Джоузеф. Но Джоузеф е мъртъв!

Тогава как?

Докато махаше за такси и се вмъкваше в колата, Тес се улови, че е възприела навика на Джоузеф. Оглеждаше се неспокойно на всички страни, за да провери дали някой не я следи.

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Морел Знакът на пламъка (5)

Метаданни

Данни

Знакът на пламъка

Информация

История

Сваляне / Връзки

„Да благослови Бог“

Дейвид Морел
Знакът на пламъка (5)