Дейвид Морел
Знакът на пламъка (3)

Кладата

Испания, 1478

Масовите убийства в Севиля и Монсегюр бяха само два от случаите на религиозна истерия в Средновековието. Евреите, последователите на Мур, албигойците и протестантите бяха постоянно обект на благословеното от папата пречистване на вярата, което беше официално наречено Инквизиция. Страните в северната част на Европа не приеха влиянието на Инквизицията. Но в Италия, Англия и Франция в нейно име бяха извършени ужасни злодеяния.

Никъде другаде, обаче, религиозната нетърпимост не беше толкова крайна, колкото в Испания. Там Инквизицията, ръководена от доминиканския свещеник Томазо де Торвкемада, стана инициатор на десетки хиляди мъчения и екзекуции. Целта беше да превъзпита еретиците и да ги върне към правата вяра.

Връзваха ръцете на жертвите зад гърба за въже, което опъваха нагоре, докато раменете им се изкълчваха.

— Признай! — заповядваха им.

— Какво? — стенеха жертвите.

— Твоята ерес!

— Ерес? — плачеха жертвите.

— Опъни въжето! — командваха инквизиторите.

Ръцете се опваха, раменете пукаха.

Ако жертвата оживееше, я разпъваха върху масата за мъчения и ако все още беше жива, но продължаваше да отрича заблудата си, инквизиторите вкарваха платнена тръба през гърлото й, в която наливаха вода. Когато жертвата стигнеше до ръба на удавянето, измъкваха със сила тръбата, при което от устата се лееше не само вода, но и кръв.

Жертвите загубваха имуществото си и нямаха право да възразяват на обвинителите си. Безпомощни, те имаха само два избора: да си признаят и молят за милост, и — нещо по-важно — да издадат своите братя еретици, или да настояват, че са невинни и някой ревностен съсед ги е набедил. Признанието, дори когато жертвата не беше еретик, даваше надежда за спасение. Но упоритото отричане и отказът да издаде други еретици, водеше до най-тежкото наказание.

От затвора завличаха обвинените на мястото за изгаряне — кладата — за тяхното аутодафе или изпитание на вярата. Всички бяха облечени с жълти роби с качулки. Осъдените на смърт имаха нарисуван черен пламък върху дрехата, насочен надолу. Останалите също не можеха да разчитат на избавление. Едва на ешафода научаваха присъдата на инквизицията. Някои — твърде малко на брой — биваха освобождавани, а други — осъдени на затвор като отсрочка на бавната смърт.

Останалите умираха задушени.

Най-упоритите изгаряха живи на кладата. Разпиляваха пепелта им заедно с пепелта от телата на еретиците, умрели без да дочакат разпита на инквизиторите. Дори след смъртта си набедените за еретици биваха изравяни от гроба и пречиствани чрез кладата.

Тази ревностна защита на вярата продължи много дълго. Столетия след края на Средновековието, през Ренесанса и след това в епохата на Просвещението, Инквизицията продължаваше да налага вярата със сила. Едва в 1834 г. тази институция беше окончателно разпусната.

Поне официално. Но останаха слуховете.