Лейтенант Крейг обитаваше гарсониера в приземния етаж на една преустроена къща на Бликър стрийт в долната част на Манхатън. Някога имаше къща в Куинс, но преди четири години при развода я получи бившата му жена.

Много му се искаше да е отново там. Не заради къщата. Не защото обичаше да коси моравата или да чисти снега, или която и да е друга работа около къщата, пък и рядко имаше време за тях, както и за съпругата и двете си деца.

Точно те му липсваха сега — семейството, а не проклетата къща. Понякога нощем сърцето го свиваше и той лежеше, вперил очи в тавана. Колко съжаляваше, че не бе по-търпелив.

Но работата в полицията и бракът рядко вървят заедно. Защото да си ченге е все едно да имаш и друг брак. Жена ти ревнува от работата като от друга жена. Много от колегите му в отдела също бяха разведени. Добре поне, че бившата му жена нямаше нищо против да се вижда с децата. Той се стараеше да бъде по-често с тях, отделяше им може би повече време отколкото докато беше женен, но децата пораснаха и това вече не им доставяше такова удоволствие както преди.

„Пак ще забъркам някоя каша.“ — мислеше си Крейг, докато вземаше сутрешния си душ. „Откъде ми дойде да се захващам с десет години по-млада жена? Да не съм се чалнал? С нея ме свързват само проблемите й.“

По навик пусна радиото, докато чакаше да се свари водата за кафето. Внезапно му се прииска да чуе гласа й и вдигна слушалката. Май не беше много умно. Все пак ще й обясни, ще се извини за снощи. Намери бележката и набра номера на майка й. По радиото съобщаваха за стълкновения между мюсюлмани и християни в Бейрут. Защо ли не вървят на майната си — и едните и другите — помисли Крейг и се вслуша.

Един сигнал. Още един. После женски глас — не на Тес, не дори човешки глас, а една от ония компютърни симулации.

Номерът, който набрахте, не работи.

„Не работи? Да не съм сбъркал?“ — помисли Крейг и отново го набра.

Номерът, който набрахте, не работи.

Господи, записал съм го погрешно.

Чайникът записука. Крейг си сипа кафе и изведнъж замръзна от съобщението по радиото:

…напълно разруши къща в луксозно предградие на Александрия, Вирджиния.

Александрия?

Трима души, спасяващи се от пламъците, са застреляни. Двама от прислугата и Мелинда Дрейк…

Гърлото му се сви.

…вдовицата на Ремингтън Дрейк, бивш дипломат за специални поръчки, измъчван до смърт от мюсюлмански екстремисти преди шест години в Бейрут. Полицията не знае кои са нападателите, нито мотивите за убийствата, но според пожарната служба, пожарът е резултат на умишлен палеж.

Палеж? Двама от прислугата? Майката на Тес?

Крейг сграбчи телефона и набра номера на „Справки“, после друг номер, накрая се добра до полицията в Александрия.

— Отдел „Убийства“ — Крейг се мъчеше да прикрие вълнението в гласа си.

Хайде, по-бързо!

— „Убийства“ — произнесе женски глас в слушалката.

— Казвам се Уилям Крейг. Лейтенант в отдел „Издирване“ от градското управление на полицията в Ню Йорк. Номерът на значката ми е… Прекият ми началник… Служебният му телефон… Обаждам се от дома си. Докато ме проверявате, ще ви кажа номера си тук.

— Първо се успокойте, лейтенант, и кажете какво има.

— За палежа в къщата на Мелинда Дрейк. Убитите. Има ли други? Дъщерята. Тес Дрейк.

— Не. Само слугите и… Какво знаете за дъщерята, лейтенант? Защо мислите, че е била там? Какво общо имате вие със случая?

— Много е сложно. Ще се обадя пак — той затвори.

Внезапно съмнение го преряза. Ами ако не е успяла да избяга от пламъците? Може още да не са я открили в развалините?

Той грабна указателя и започна да го разлиства. Трябва да вземе първия полет до Вашингтон.

Ръцете му трепереха. Внезапно затвори указателя.

Какво може да направи там? Най-много да обикаля и да наблюдава, докато следователите ровят из развалините.

Но трябва да направи нещо.

Мисли! Знаеш само, че двама слуги и майката на Тес са застреляни, когато се опитвали да се спасят от пламъците. Но това не значи, че Тес не е успяла да избяга.

Господи, моля те, нека да е в безопасност.

Ако е избягала…

Какво би направила? Ще се скрие от убийците. А после? Може би ще ми се обади. На кого още може да се довери и да разчита?

Уплашена, Тес се чувстваше като гола. Отново натисна звънеца, като оглеждаше нервно дърветата и храстите в голямата градина и алеята, заобиколена с жив плет. Дотук късметът не й изневери. По тихата уличка не минаваха коли, но ако минеше някоя и я забележеха, и ако това са онези, които се опитаха да я убият…

Бързо. Тя пак натисна звънеца и задържа пръста си. Ами ако няма никой? Може да са отишли на вилата си в Мейн. Да се промъкне ли вътре? Не! Сигурно има сигнална инсталация!

Нейната приятелка от детството отдавна не живееше тук: първо замина в колежа, после с мъжа си в Сан Франциско, но родителите й бяха останали. Когато в тясното влажно скривалище, мъчейки се да преодолее скръбта и болките в цялото тяло, Тес мислеше какво да прави по-нататък, отговорът беше очевиден. Но в объркването си чак на сутринта си спомни, че в детството собствениците на къщата й бяха станали почти втори родители.

Внезапно входната врата се отвори. Портиерът я огледа недоверчиво — мръсни джинси, скъсана блуза, лице, оцапано със сажди и сплъстена коса.

— Г-жа Кодил? — попита Тес.

— Г-жа Кодил е направила своите дарения за бездомните — портиерът понечи да затвори.

Тес хвана вратата.

— Чакайте, не ме разбрахте!

— Не може да безпокоите госпожата — портиерът се смръщи, присвил ноздри. Дрехите й — пропити с дим, пот и страх — смърдяха ужасно. — Ако не се махнете, ще повикам полиция.

— Казвам се Тес Дрейк! Те ме познават! — Тя чу шум от приближаваща кола и сърцето й подскочи. Опита да се промъкне край портиера, който застана на пътя й.

— Аз съм приятелка на дъщеря им. Била съм много често тук! Те ме познават!

— Тес? — произнесе изненадан глас зад портиера. — Ти ли си това?

— Госпожа Кодил! Моля ви, пуснете ме да вляза!

Шумът от колата приближаваше.

— Всичко е наред, Томас. Отвори.

— Както кажете, мадам.

Колата бе почти срещу входа, когато Тес влетя вътре. Портиерът затвори вратата.

Тес спря, стискайки чантата, в която тежаха снимките, книгата и револверът, и въздъхна с облекчение. Жената, която стоеше до вратата на дневната, беше на около петдесет и пет години, нисичка, пълна, с пухкави бузи, подчертани от кръглите рамки на очилата. Носеше ярък ориенталски халат. Тя примигваше, изненадана от неочакваната поява и вида на Тес.

— Боже! Тес, добре ли си?

— Вече съм добре.

— Пожарът! Миналата нощ. Видях пламъците. Там ли беше? Какво ти е?

С омекнали крака Тес приближи.

— Благодаря на Бога, че сте вкъщи, госпожа Кодил, помогнете ми. Извинете, че нахлух така, но…

— Да помогна? Разбира се, скъпа. Винаги си добре дошла. Помня… — тя почти посегна да прегърне Тес, но в този миг забеляза мръсните й дрехи и долови миризмата на дим. — Ръцете ти! Те са в мехури! Ти си обгорена! Трябва ти лекар!

— Не, не лекар! Още не. Не е толкова сериозно. Ако имате аптечка…

— Да! Трябва да се измиеш! Нагоре! Томас! — тя се извърна към портиера. — Аптечката! Къде я държим? Донеси я веднага!

— Веднага, мадам — портиерът гледаше мрачно.

— Това е приятелка на дъщеря ми. Пожарът! Беше къщата на майка й!

— Разбирам, мадам. Съжалявам, грешката е моя. Но тя говореше така объркано…

— Престани, Томас! — С неочаквана за възрастта и теглото си пъргавина госпожа Кодил подхвана полите на халата си и забърза след Тес нагоре по стълбата. — Но ти не ми каза какво стана! Къде беше? Защо полицията… или пожарната… Защо не те отведоха в болница?

— Всичко ми е… — Тес се чудеше какво обяснение да измисли — като в мъгла. Събудих се от противопожарната аларма. Пламъци. Нямаше изход. Скочих от прозореца на стаята. После не помня… Тичах… Май съм припаднала. Когато се съвзех, бях в градината ви.

— От прозореца? Но как?

— Не знам, госпожо. Сигурно съм изпаднала в истерия.

— Трябва да е било ужасно. Тес, майка ти… Знаеш ли какво стана с нея?

— Да — отрони тя с пресекващ глас — това си спомням.

— Съжалявам, Тес, не можеш да си представиш колко… Майка ти беше фина, благородна жена. Как посрещна вестта за смъртта на баща ти. Забележителна. Не мога да повярвам, че са я убили. Какво става с този свят? Цяла нощ не можах да заспя. Сигурно си съкрушена.

— Да, чувствам се… нямате представа как… Благодаря ви. — Тес размазваше сълзите по лицето си.

Шум от стъпки я стресна и я накара да се обърне. Портиерът носеше пластмасова кутия с червен кръст на капака.

— Най-после. Хайде, Тес, трябва да се намажеш, да не губим време. Помниш ли банята на Режина? — тя отвори вратата.

Банята беше същата — бяла, без нито едно петънце. Но погледът на Тес бе прикован в дълбоката бяла вана.

— Ще ти оставя някои дрехи на Режина.

— Благодаря г-жа Кодил. Ако може джинси, риза и пуловер.

— Добре. Все си същата — като скаут. Накисни се добре. А аз ще позвъня в полицията. Те ще искат…

— Не, в никакъв случай! — Тес се изненада от реакцията си.

— Но защо? Какво има? Трябва да съобщим. Може да им помогнеш да открият онези чудовища, дето застреляха майка ти и…

— Не! Още не! — Тес се мъчеше да овладее паниката си. — Не съм готова още. Чувствам се… Ако им се обадиш, ще дотърчат веднага. Още не съм на себе си. Трябва да събера мислите си… Майка ми… Не знам дали тъкмо сега мога да говоря за станалото…

— Вярно, колко съм глупава. Ти си още в шок. Но знай, че трябва да им кажеш, все пак.

— Знам, госпожо Кодил. Искам само да се измия и да се съвзема. Ще им се обадя сама. Обещавам.

Тес инстинктивно заключи вратата, смъкна от себе си и захвърли в ъгъла разкъсаните, мръсни, смърдящи на сажди дрехи. Дори бельото й бе просмукано от тази миризма. Отвори крана с гореща вода. Когато над ваната започна да се издига пара, отвори и студения кран, нагласи температурата и се потопи в галещата топлина. В първия миг мехурите по ръцете я заболяха силно. После болката утихна и тя се отпусна, усещайки как топлината пълзи нагоре по краката, слабините, корема и гърдите й. Чак когато водата наближи преливния отвор, Тес се протегна и затвори двата крана. Тялото й се отпусна, но тя все още беше неспокойна.

Какво е това нещо в апартамента на Джоузеф, което не е трябвало да видя и за което никой друг не трябва да знае?

Тя си спомни барелефа. Странен. Отблъскващ.

Какво ли означава? Кой болен мозък го е създал? И защо му е бил на Джоузеф. Очевидно той не е бил така добродушен и нежен, както се представяше, щом е могъл да се бичува до кръв и да спи под онова нещо на библиотечката. Но след пожара единственото свидетелство за всичко бяха снимките в чантата й.

Тя трепна. Веднага след влизането в тази къща трябваше да позвъни в полицията. Но защо не пожела госпожа Кодил да им се обади?

Отговорът изникна внезапно: Защото не искам никой да знае къде съм. Който ме издирва, ще очаква да се свържа с полицията. Те сигурно подслушват връзките им. Ако се обадя, убийците ще бъдат тук преди полицаите.

Побиха я тръпки. Ще избият всички! Портиера. Госпожа Кодил. Мен. Полицията едва ли ще ме опази. Трябва да помисля. Ще продължавам да се крия, докато се убедя, че няма опасност. Какво друго?

С нарастваща тревога Крейг крачеше из гарсониерата си на фона на музиката от „Турандот“. Когато беше нервен, си пускаше тази опера.

Обади се, Тес. Моля те! Ако си добре, за Бога, обади се!

Колкото повече чакаше, толкова по-мрачен ставаше. Нещо лошо се беше случило.

Той погледна часовника си. Още преди час трябваше да е на работа. Внезапна мисъл го осени. Може би в момента Тес звъни там?

Крейг сграбчи телефона и се обади в службата.

— Тони, тук е Бил.

— Къде си, по дяволите? Имаме проблеми тук. Луиджи е болен. Телефоните звънят. Имаме осем нови случая. Капитанът е бесен.

— Идвам веднага. Слушай, има ли съобщения за мен?

— Колкото щеш.

— Нещо от Тес Дрейк?

— Чакай да проверя. Какво пищи там при теб? Опера? Да не си станал италианец?

— Съобщенията, Тони. Провери ги.

— Добре, добре. Ето. Бейли. Хопкинс. Нищо от Тес Дрейк. Чакай, като каза съобщения, капитанът получи съобщение от полицията в Александрия, Вирджиния. Казват, че си им звънил. Нещо за пожар. Какво става?

— Ще ти кажа, когато дойда. Тони, това е важно. Ако ме потърси Тес Дрейк, веднага поискай номера, на който да я намеря.

Крейг затвори. Постоя няколко мига замислен, докато Павароти наближаваше кулминацията на арията. Изведнъж изруга, скочи, включи телефонния секретар, запаса револвера на колана си и изхвръкна от жилището. Наблизо не се виждаше такси и той хукна към Седмо авеню. От бягането скоро започна да се задъхва.

Тес е права, мислеше си Крейг. Съвсем съм се изоставил. Трябва да тренирам.

Тес. Безпокойството за нея покачи адреналина в кръвта му. Плувнал в пот, той ускори крачка, търсейки отчаяно такси.

Близо до апартамента на Крейг на Бликър стрийт двама мъже се бяха навели над двигателя на една малка японска кола. Щом зърнаха тичащия Крейг, те хлопнаха капака, скочиха в колата и с пъргав обратен завой го последваха.

По-надолу, в микробус с надписи на телефонна компания един мъж вдигна слушалката на клетъчния телефон, докато мрачният му партньор настройваше копчетата на подслушвателната апаратура и продължаваше да следи разговорите.

— Нашият приятел напусна игрището. С няколко приятели… Другият отбор? Май не са готови да влязат в играта. Поне не ги виждам. Но нашият прехващач е разтревожен за здравето на приятелката си. Не се е обаждала в клуба. Надява се да го потърси в кантората. Докато не е дошъл другият отбор, ще му направим услуга — ще прескочим до клуба — може приятелката му да звънне и да остави съобщение. Има ли някой в кантората?… Добре. По-добре да не го оставяме сам, ако тя има нужда от помощ.

Водата почерня от сажди и мръсотия. Тес я източи и отново напълни ваната. Дори след втората вана не се чувстваше чиста и накрая се изми три пъти под душа. Косата й отново върна русия си цвят.

В аптечката намери антибиотичен крем и намаза раните си. Макар че сълзяха и я боляха, изгарянията не бяха дълбоки. В момента те изглеждаха най-малкия й проблем.

На леглото в стаята намери оставените от госпожа Кодил бельо, чорапи, джинси и червена тениска. Огромно удоволствие е да усещаш отново допира на чисти дрехи до кожата си. Само обувките й бяха малки и Тес с нежелание нахлузи отново мръсните си маратонки.

В дневната прислужницата тъкмо поставяше на края на дългата дъбова маса сребърен поднос с препечен хляб, мармалад, бекон, бъркани яйца и портокалов сок. От каната с кафе се издигаше пара.

На масата госпожа Кодил беше разтворила „Вашингтон пост“. При вида на Тес тя се усмихна, но очите й бяха замъглени.

— Е, сега изглеждаш по-добре. Казах на Роз-Мари да ти приготви закуска. Сигурно умираш от глад.

Господи! Досега не бе усетила колко е изгладняла. Предната вечер у майка й беше хапнала само малко пастет.

Майка й. Болката се събуди и я прониза с нова сила. Тя преглътна сълзите си. Страхуваше се, че ако не се овладее сега, напълно ще изгуби самообладание. Още не можеше да приеме, че майка й е мъртва.

Беше й нужна неимоверна воля да се мобилизира и отвърне на усмивката на госпожа Кодил.

— Благодаря. Много сте мила.

— Няма нужда от благодарности, Тес. Ще ми благодариш, ако изядеш всичко. Днес ще имаш нужда от всичките си сили.

Тес беше изненадана от бързината, с която погълна месото и яйцата, които бяха далеч от обичайното й меню. Завърши с портокаловия сок и почувства как енергията й се възвръща.

— Къде е съпругът ви госпожа Кодил? В министерството на правосъдието ли? Или на вилата в Мейн?

— Съпругът ми? — лицето на госпожа Кодил пребледня. — Не знаеш ли? Почина преди три години.

— О! — Тес беше шокирана. В първия миг не знаеше какво да каже. Посегна и стисна нежно ръката на госпожа Кодил. — Искрено съжалявам. Аз го обичах. Тук винаги се чувствах добре.

Госпожа Кодил прехапа устни.

— Да — тя потисна хлипането си. — Беше добър човек и любящ съпруг. Сърдечен удар. Не можах да го убедя да намали работата си. Непрекъснато му повтарях да почива повече, или поне да не ходи на работа през уикенда. Предполагам, че е бил доволен да посрещне смъртта там — не в къщи, а в службата си. Затова знам как се чувстваш, Тес. Моят съпруг. Твоята майка. Ще ни бъде тежко без тях.

Тя я прегърна през рамото, сякаш не искаше да говори повече за това. Кимна мрачно към вестника:

— Пожарът у вас… очевидно е бил твърде късно: Не пишат за него. Трябва да пуснем радиото. Може да съобщят нещо ново за теб.

За миг Тес преживя отново кошмара на миналата нощ, пламъците, убийството на майка й. Ужаси я мисълта, че може отново да чуе това от радиото. Но отчаяно й се искаше да разбере дали полицията е хванала убийците.

— Да, да. Добра идея.

— И сега, като си почина, трябва да се обадиш в полицията.

— Разбира се — излъга Тес. — Тъкмо се канех.

Но вниманието й бе приковано във вестника. Когато успя да разчете обърнатото наопаки заглавие, изстина. Грабна вестника и го обърна.

Брайън Хамилтън изгаря при произшествие на магистралата

— Боже, Господи! Брайън Хамилтън — мъртъв? — Тя бързо зачете надолу.

— Микробус го блъснал извън пътя — промълви госпожа Кодил. — Някой маниак или пиян.

Тес продължаваше да чете статията.

— Колата му се ударила в електрически стълб? Експлодирала?

— Като си помислиш само, оживя след всичките години във Виетнам, за да загине в безсмислена катастрофа.

— Но аз говорих с него миналата вечер! — скокна Тес от стола. — Беше у мама! Помолих го за една услуга. Аз…

— Услуга? — попита госпожа Кодил.

В главата на Тес се заблъскаха бясно уплашени мисли. Пожарът. Катастрофата на магистралата. Не може да е съвпадение. Те са убили Брайън Хамилтън! Разбрали са, че аз го повиках. Боят се от информацията, която му дадох! Убиват всеки, щом научи това, което зная аз. Ако не се махна оттук, ще бъда следващата!

— Трябва да се обадя — с всички сили Тес прикриваше страха, който я бе обзел.

— На полицията ли?

— Да. Време е.

— Има телефон във вестибюла. Или в кухнята.

Къде е по-усамотено? В кухнята е прислужницата. Тес хукна към вестибюла.

Мислите се рояха в главата й. Беше ненавиждала Брайън Хамилтън, защото изпрати баща й на смърт в Бейрут. Но миналата нощ бе сключила сделка с него, а сега той беше мъртъв. Защото й обеща да използва влиянието си да научи нещо за Джоузеф Мартин.

Крейг! Само той може да разбере. Заедно са в този кошмар от самото начало. Той знае всичко, което знае тя. Може и той да е в опасност. Трябва да го предупреди.

Бил Крейг. В момента отсъствам. Оставете името си и…

По дяволите! Беше забравила колко е часът. Сигурно е вече в службата. Бързо набра другия номер.

— „Издирване“ — прозвуча скърцащ глас в слушалката.

— Лейтенант Крейг — Тес се задъхваше от вълнение.

— Няма го. Ако мога да ви помогна…

Тес тресна слушалката. „Само той може да ми помогне!“

— Тес?

Тес се извърна и видя госпожа Кодил да наднича неспокойно от дневната.

— Каза ли им?

— Представяш ли си? Искат веднага да отида в града. Не искам да ви притеснявам, госпожо Кодил, но ако имате кола…

— Всичко мое е и твое. Вземи колата на мъжа ми. Всичко й е наред. Порше 911. Не се плаши от нищо. Вземи я. Усещам, че проблемите ти са по-лоши, отколкото си представях. Ще имаш нужда…

— Познахте, госпожо Кодил. Наистина, имам проблеми. И никакво време. Не искам да съм груба, но къде са ключовете?

Спокоен, но готов за отпор, вицепрезидентът Алън Джерард мина през детектора за оръжие и край дежурните от охраната в коридора към Овалния кабинет в Белия дом, които запазиха безстрастни физиономии. Джерард, който за всеобща изненада беше избран за Вицепрезидент в изборите преди три години, беше стъпвал в Овалния кабинет само осем пъти. При всяко от тези посещения се изненадваше колко малък бе кабинетът на Президента в действителност.

За непосветените можеше да изглежда странно, че толкова рядко получава достъп до Президента. Но Джерард разбираше твърде добре. Бяха го избрали за партньор в кампанията не заради уменията му, а поради три случайно съвпадащи обстоятелства.

Първо, той беше от Флорида, и връзките му с Юга трябваше да балансират северния произход на Президента, бивш сенатор от Илинойс.

Второ, Джерард беше с около петнадесет години по-млад от Президента и красивите му черти на кинозвезда привличаха (тъй казваха съветниците на Президента) младите гласоподаватели, особено жените.

Трето, може би най-важното, Джерард имаше репутацията на сговорчив, несъздаващ проблеми, привърженик на линията на републиканците и не би конкурирал Президента, който вече мислеше за следващите избори и не искаше никой да затъмни ореола му на сериозен политически мъж.

Но колкото и премислена да беше кампанията на Президента, действителният ефект беше почти обратен на очаквания. Обществото, средствата за информация и политическите коментатори бяха не просто изненадани от избора — те бяха потресени:

Джерард познава по-добре тениса, отколкото политиката. Той прекарва повече време в клуба си във Флорида, отколкото в Сената. Понеже е богат, си мисли, че всеки кара мерцедес. Никога не взема решение, без да се консултира с всичките си познати, включително градинаря. Господ го е дарил с хубост, а после е отминал, без да му даде ум.

И прочие, и прочие.

Лидерите на Републиканската партия помолиха Президента да преразгледа избора си на партньор. Джерард беше дочул слухове, че Президентът почти склонил, но после решил, че ако се отметне, ще изглежда колеблив — доста лошо за начало на избирателната кампания. Така Джерард остана, но беше отдалечен дипломатично, доколкото беше възможно, и изпратен да държи речи на митинги в най-малките и рядконаселени щати. Поради слабата опозиция от страна на Демократите и връзките на Президента в предишната администрация, Джерард спечели и Президентът още повече го отдалечи от себе си, като му възлагаше досадни обществени функции като представител на Белия дом или го пращаше на безобидни мисии на добра воля по целия свят. Вестникарските коментатори започнаха да наричат Джерард „Невидимия“.

Поне допреди четири дни.

Да, преди четири дни.

Тогава Джерард привлече вниманието, като използва ограничената си власт и обърка всички теоретици на политиката в страната.

В Овалния кабинет беше само Президентът — Клифърд Гарт, седнал зад широкото си лъскаво бюро в креслото с висока бронирана облегалка пред бронираното стъкло на прозореца, гледащ към моравата на Белия дом.

Президентът беше на петдесет и пет, по-слаб, отколкото изглеждаше по телевизията, стегнат от ежедневно преплуваните две мили в подземния басейн на Белия дом. Издълженото му лице придаваше на устата малко напрегнат израз. Гъстите смръщени черни вежди контрастираха със забележимо посивялата късо подстригана коса.

Лицето му обикновено бе смугло от загара, получен в солариума, но днес на бузите му червенееха петна. Очите — като правило хладни и спокойни, внушаващи благоразумие — горяха от гняв.

— Господин Президент? Поискали сте да ме видите?

— Да те видя? По дяволите, наистина исках. — Президентът се изправи рязко. — Доста дълго чаках… Трябваше да те повикам още преди четири дни, но ми трябваше време да се овладея! Въпреки политическата отговорност. Не исках да ме арестуват.

— Да ви арестуват ли, сър?

— За убийство. Представи си заглавията. Представи си моето удовлетворение. „Вбесен, Президентът се нахвърля на Вицепрезидента и удушава кучия син на бюрото си в Овалния кабинет.“ Глупак! Какво смяташ, че правиш? Преструваш се, че имаш власт? Ти, загубеняк такъв!

— Разбирам. Имате предвид гласуването в Сената на законопроекта против замърсяването на въздуха.

— Господи, потресен съм! Как можех да предположа? Трябва да си станал гений. Четеш мислите ми. Прав си, за това става дума. Гласуването в Сената!

— Господин Президент, ако обсъдим спокойно…

— Спокойно? Мога ли да съм спокоен, когато… Ако си забравил, ще ти напомня — аз съм Президентът! Не ти! Още не знам как опозицията успя да привлече толкова наши сенатори да гласуват против нас, но — можеш да се закълнеш в бъдещето си и в бъдещето на децата си — ще разбера! Но това, което не знам и не ми дава покой нощем, и ме изкушава да забия писалката в сърцето ти, е защо ти се обърна против мен! Почти те бях изхвърлил преди три години. Трябва да си ми благодарен. Дадох ти сладка длъжност. Никаква отговорност! Гледаш си кефа, ходиш по банкети без много да се напиваш, и ако кукленската ти жена не е наблизо можеш да забършеш някоя републиканска активистка с големи цици, която знае да си затваря устата. Защо и ти не си държа устата затворена? Гласовете бяха изравнени, Джерард! Гласът на Вицепрезидента беше решаващ, което значи, че ти трябваше да подкрепиш политиката на правителството! А ти гласува против мен! Наруши равенството в полза на опозицията!

— Изслушайте ме за момент, господин Президент.

— Да те слушам? — Гарт изглеждаше така, сякаш ще получи удар. — Не аз слушам. Ти слушаш. Ти си подчиненият. Аз съм главният тук! И ще става каквото аз кажа! Или не схващаш?

— Законопроектът е добър — отвърна тихо Джерард. — Въздухът е замърсен. Отравя дробовете ни. Според учените след четиридесет години планетата е обречена.

— Тогава няма да ме има! Какво ме е грижа? Ако искаш да знаеш, ти си обречен. Като дойдат изборите, ще си аут. Вицепрезидентът трябва да има достатъчно ум да ме поддържа. Господ ми е свидетел, мислех, че го разбираш. Но внезапно… не разбирам защо… ти тръгна на своя глава.

— Гласувах по убеждение.

— Убеждение? Не се занасяй.

— Според мен законопроектът трябва да се разшири. Тази година всеки ден само в пристанището на Ню Йорк имахме по едно разливане на нефт. Да не говорим за цялото крайбрежие. Аляска, Орегон, Калифорния, Ню Джърси, Тексас, моят щат Флорида. Да оставим нефта. Изхвърлянето на отпадъците в реките. Хербицидите и пестицидите в питейната вода или радиоактивното замърсяване от атомните централи. Да вземем само въздуха. Ужасно е. Правителството трябва да вземе мерки.

— Джерард, съобразявай се с реалността. Ние трябва да защитаваме работните места на нашите гласоподаватели, да поддържаме стабилна икономиката, за да си плащат данъците. Какъв е изводът, Джерард?

— Нека да предположа. Когато нещата се влошат съвсем, ще се справим някак.

Президентът вдигна глава.

— Изненадан съм. Най-сетне схвана за какво става дума.

— Проблемът е — започна Джерард, — че вие не схващате…

— Всичко схващам.

— …че кризата вече е настъпила. Ако продължим…

— Забравяш нашите постижения. Технологията. Втората световна война. Американците са показали многократно, че могат да решат всеки проблем.

— Това е минало. Дори не сме така предприемчиви като японците.

— Мили боже! Не си го казал на пресата, нали?

— А Обединена Германия ще бъде още по-предприемчива — каза Джерард. — Но не вярвам, че ще пазят планетата повече от нас. Алчността, господин Президент, това е отговорът. Винаги тя побеждава. Докато се задушим.

— Говориш като някой проклет радикал от Бъркли през шейсетте.

— Добре, знам, че строгият контрол върху замърсяването на въздуха ще засегне почти всички производства в Америка. Разходите за намаляване на замърсителите: серен двуокис, фреони, канцерогенни частици, въглероден двуокис от автомобилите — да не продължавам повече, ще бъдат огромни.

— Най-сетне, Джерард. Изненадан съм, че разбра. Серният двуокис, който предизвиква киселинните дъждове, идва от термоцентралите. Ако ги забраним, ще оставим хиляди миньори без работа. Фреоните, разрушаващи озонния слой, се използват в хладилниците и климатичните инсталации. Няма друга технология. Вярваш ли, че някой американец ще се откаже от климатика си? Автомобилните газове водели до глобално затопляне. Вярно. Но ако накараме производителите да намалят тези емисии, ще трябва да се вложат милиарди за подобряване на двигателите, което ще оскъпи колите. Хората няма да ги купуват и Детройт ще фалира. Не ме разбирай погрешно, Джерард. И аз съм загрижен за въшливия въздух. Нали и аз го дишам. И жена ми. Децата, внуците. Но ако искаш да знаеш кое наистина ме тревожи — това е разклатената икономика… отрицателният търговски баланс… растящият бюджетен дефицит… кризата в Близкия Изток… — това ме плаши. Затова не ме е грижа за след четиридесет години. Трябва да се справям с положението този месец! Тази година! Ти май не си в час. Нека да ти кажа какво ще направя. Ако Камарата подкрепи Сената и законопроектът за замърсяването на въздуха стигне до бюрото ми, ще му наложа вето.

— Вето?

— Сега внимавай. Ако Сенатът постави законопроекта на повторно гласуване, този път трябва да ги убедиш да гласуват против него. Отвори си ушите. Против. Ясно ли е?

— Съвсем.

— Тогава следващият път внимавай!

Вътрешно Джерард кипеше, но се стараеше да изглежда спокоен.

— Разбира се, господин Президент. Логиката ви е ясна. Наистина разбирам мотивите ви. За правителството бизнесът е преди всичко.

— Запиши си го на задника. Бизнесът е опората на страната. Никога не го забравяй.

— Вярвайте ми, господин Президент, не го забравям.

Три минути след като Президентът беше приключил с обидите по адрес на Джерард, родителите му, жена му, неговата външност на кинозвезда, дори качествата му на тенисист, Джерард най-сетне бе оставен да напусне Овалния кабинет. Служителите от охраната отново запазиха безстрастно изражение, не толкова защото бяха професионалисти, а защото чувстваха политическия повей и разбираха, че Джерард излиза от Белия дом още по-незначителен, отколкото бе на влизане.

Така си мислеше Джерард, докато крачеше неуверено по коридора и бършеше изпотеното си чело. Президентските съветници извръщаха поглед, за да скрият разочарованието си от него, показвайки в същото време облекчението си, че те не са заплашени от изхвърляне.

Не го беше грижа. Не страдаше от гордост. Това, за което се тревожеше, бе неговата мисия. Последните обиди на Президента за увлечението по тениса му припомниха за следващата среща — тенис-мач в един закрит частен вашингтонски клуб.

Колата, придружена отпред и отзад от две други коли с охрана, го отведе в луксозното предградие. Той влезе в едно ниско и разклонено здание от бляскаво стъкло и метал, за което преди три години архитектът беше получил някаква престижна награда. Отдалече се чуваха ударите на топките за тенис. Както им беше наредил, шофьорът и охраната му останаха навън. Те дискретно наблюдаваха паркинга и входа, но без да проявяват особено старание. Кой ли би си направил труда да нападне Джерард?

В луксозната съблекалня на тенисклуба Джерард смени костюма си със скъп екип. Само италианските му обувки — ръчна изработка — струваха четиристотин долара. Всъщност му ги подари един дипломат при някаква мисия на добра воля. Ракетата също бе подарък — от жена му. Беше направена по поръчка от най-съвременни материали и струваше две хиляди долара. Той грабна хавлиената кърпа с монограм, хвърли поглед в огледалото на изрядната си прическа и се запъти към задната част на клуба, където имаше осем корта, разделени с огради. Седемте бяха вече заети, а на осмия го чакаше слаб, загорял мъж около четиридесетте, облечен в спортен екип.

— Здрасти, Кен. Как си.

— Имам проблеми. А ти, Алън?

— Също. Както казват вестникарите, Президентът тъкмо ме сдъвка и изплю — Джерард потърка дясното си око.

— Нещо не си се справил?

— Засега нищо особено. Ще говорим после. Хайде да играем, имам нужда да си изкарам стреса — той продължаваше да трие окото си.

— Окото ти…?

— Нищо тревожно. От проклетия смог ми се възпаляват очите. Май трябва да поискам някакъв мехлем от лекаря.

— Ако смяташ, че няма да попречи на играта… Днес смятам да те бия, но исках да сме равностойни.

— Равностойни или не, трудно ще ме биеш.

— Ще видим. Сервирай — Кен се усмихна и тръгна към отсрещния ъгъл на корта.

Фамилията на Кен беше Маден. Той беше заместник-директор на ЦРУ, отговарящ за секретните операции. Бяха учили заедно с Джерард в Йейл, където членуваха във влиятелната тайна организация „Череп и кости“, както и в тенисклуба. Оттогава поддържаха старото приятелство. Политическите коментатори не обръщаха много внимание на отношенията им. След поемането на властта от последното правителство, двамата бивши членове на братството се срещаха всяка седмица на корта, поне когато Джерард не бе заточен от Президента на някоя от поредните мисии. Важното бе, че медиите очакваха от Джерард точно това — да играе тенис — и в това труднодостъпно място, където репортерите и дребните дипломати изобщо не бяха допускани, ежеседмичният мач на Джерард, както и много други подробности от живота му, оставаха извън полезрението им.

Джерард и Маден обикновено бяха равностойни. Ако едната седмица побеждаваше единият, другата печелеше вторият. Но днес, въпреки увереността на Джерард, възпалението на окото като че се отрази на формата му. Той изгуби първия сет, с усилие си върна втория, но в третия нямаше късмет.

Джерард се наведе и постоя така задъхан тежко, изненадан от изтощението си. Смогът, помисли си той. Проклетият смог. Той отиде до мрежата и поздрави Маден.

— Извинявай. Изложих се този път. Следващата седмица ще се постарая повече — той отново потри окото си.

— Слушай, окото ти изглежда зле. Цялото е зачервено. Направи нещо. Изплакни го с вода. Поне тук има пречиствателна инсталация с обратна осмоза. Иначе химикалите във водата могат още повече да го раздразнят.

Те тръгнаха заедно към края на корта.

— Разкажи ми сега — каза Маден.

Бяха застанали с гръб към стената, оглеждайки се дали не ги подслушват отнякъде с насочени микрофони.

— Кажи ми за Президента.

— Смята да постави вето на закона за въздуха.

Маден поклати глава.

— Господи. Глупакът му с глупак.

— Постарах се да го убедя. Но той няма да мръдне. Според него, когато нещата се влошат съвсем, американските компании ще намерят някакво чудодейно средство.

— Ама че смешник. Не предполагах, че има чувство за хумор. Когато нещата се влошат съвсем! Не разбира ли, че вече са се влошили съвсем?

— За него това е като нарастващият бюджетен дефицит. Нека следващите поколения да се оправят. Сега първата му задача била да закрепи страната.

— Е, не че сме очаквали нещо друго от него. Но трябваше да му дадем тази възможност.

Джерард уви хавлията около врата си.

— Има нещо по-лошо. Президентът смята, че съм го предал. Не може да си обясни как опозицията е привлякла толкова много републикански сенатори да нарушат верността към партията и да гласуват за законопроекта. Беше вбесен от предателството им и се кълнеше, че ще разследва какво ги е накарало да го направят.

— И това очаквахме. Политическа реакция — констатира Маден. — Не ми се вярва, обаче, сенаторите да си признаят, че са били изнудени. Защото ще трябва да обяснят как, а едва ли някой от тях ще си съсипе кариерата, като признае приемане на подкуп, наркомания или развращаване на малолетни, да не говорим за още по-сериозните неща, открити от нашите хора. Игри на борсата с използване на вътрешна информация. Бягство от местопроизшествието след прегазване на човек в пияно състояние. Един случай на кръвосмешение. Не вярвам да си отворят устата. Знаят как е. Господ ще ги благослови… както ги е прокълнал… Те са практични. Жалко, че не намерихме повече гузни. Но това пък запазва вярата ми в системата. Не всички имат тъмни страни. Само че ако бяхме намерили поне още няколко, гласуването щеше да е в наша полза. И нямаше да ти се налага да рискуваш положението си и да гласуваш против правителството.

— Няма значение. Мога да изтърпя негодуванието на Президента. Но се страхувам, че ако упражни правото си на вето и върне законопроекта в Сената, ще ни бъде много трудно да осигурим две трети от гласовете, за да мине.

Маден се огледа наоколо, преценявайки опасността от подслушване.

— Ние сме силните. Имаме влияние. Но ако продължиш да се противопоставяш на Президента…

— Точно това ме тревожи — потвърди Джерард. — Той може още повече да ограничи дейността ми. Може да ме замрази, докато изберат нов Вицепрезидент на следващите избори. Много е важно да продължа да участвам в тези мисии на добра воля. За да координирам нашите усилия.

Маден се беше втренчил в земята.

— Да, важно е — той вдигна глава. — За съжаление той не ни оставя друга възможност. Групата знае — и те се съгласиха, че трябва рано или късно да го направим…

— Май се налага по-рано.

— Несъмнено. Президентът показа на нацията… на целия свят… смелостта си, като посети онази конференция за борбата срещу наркотиците миналата година в Колумбия. Циничните журналисти вече се обзалагаха точно къде и кога кокаиновите барони ще го гръмнат. Но оживя… По чудо… и сега е твърде самоуверен. Следващата седмица ще лети до Перу на друга конференция за борбата с наркотиците. Не съм ясновидец, но този път мога да предскажа бъдещето. Президентът няма да се върне. Жив, искам да кажа. Значи след седмица ще имаме нов Президент. По-просветен.

— Надявам се да оправдая доверието — каза Джерард.

— Е, както си се убедил при многобройните мисии, можеш да разчиташ на помощ от партньорите ни.

— Да, като ме пращаше да пътувам, Президентът работеше срещу себе си.

Маден пак се загледа втренчено надолу.

— Има ли нещо друго? — попита Джерард.

— Страхувам се, че да.

— Какво?

— Имаме изтичане на информация.

Въпреки загара, лицето на Джерард пребледня.

— Сериозно ли е? Защо не ми каза по-рано? Може би трябва да отложим…

— Мисля, че не се налага. Още не. Не исках да те тревожа, защото смятах, че нещата са уредени. Но не са. Сега трябва да ти кажа, в случай че възникне нужда от твоята помощ.

— Какъв тип изтичане? — настоя Джерард.

— Вече ти казах, че накрая намерихме онзи предател.

— Помня. Но ти ме увери, че сте го ликвидирали.

— Той се е запознал с една жена. Кратко познанство, нищо особено. Нашият екип не му беше обърнал внимание, но тя прояви неочакван интерес след смъртта му. Отишла в полицията и разпознала някак си овъгленото тяло. По данните, които съобщила, един детектив от отдел „Издирване“ на нюйоркската полиция открил жилището му и я завел там. След посещението тя предала снимки за проявяване. Естествено, нашият екип трябвало да ги провери. Опитали се да ги вземат, но не успели. Тогава решили да претърсят жилището на предателя.

— Защо не са го направили по-рано? — ядоса се Джерард.

— Признават, че са пропуснали. Предателят се бил замаскирал така грижливо, че не очаквали да пази нещо от предишния си живот у дома.

— Значи е имало нещо?

— В спалнята му. — Маден проговори с усилие. — Намерили един олтар.

Джерард ахна.

— Те взели барелефа и опожарили жилището.

— Ами жената със снимките?

— Миналата нощ се опитали да разрешат и този проблем.

— Опитали?

— Безуспешно. Междувременно тя разказала на Брайън Хамилтън и…

— Хамилтън? Той пък какво общо има? Нали загина миналата нощ!

— Каква връзка има с жената? Не съм ти казал още най-лошото. Името й е Тереза Дрейк.

— Тес?

— Дъщерята на Ремингтън Дрейк. Вчера вечерта отишла при майка си в Александрия, за да използва старите връзки на баща си и да научи нещо за предателя. По нейна молба Хамилтън беше тръгнал към директора на ФБР. Но нашите успели да го спрат.

Джерард подскочи.

— Ние сме убили Брайън Хамилтън?

— Екипът направи всичко възможно да убие и жената. Пожарът миналата нощ — сигурно си чул. Но Тес Дрейк се измъкнала. Не знаем къде е, но без съмнение тя представлява заплаха за нас. Затова те информирам. И така имаш достатъчно причини да се тревожиш, а беше близък и с баща й.

— Познавах го доста добре.

— Тя може да потърси помощ от теб.

— Разбирам.

— Може и да не се стигне до това. Вече имаме план как да я намерим. Чрез онзи детектив, който й помагаше. Но нямам време да ти обяснявам. — Край корта вече приближаваха следващите тенисисти. — Задържахме се доста. Не трябва да привличаме вниманието. Ако не ни попречи нещо, ще те видя другата седмица.

— Господ да те благослови.

— И теб. Естествено, ще ми съобщиш, ако жената те потърси…

Джерард кимна мрачно. Те си тръгнаха от корта, като отново си върнаха вида за пред обществото. Размениха няколко учтиви думи с чакащите за корта и влязоха в сградата.

— Окото ти се влошава — забеляза Маден.

— Да, трябва да направя нещо. — Джерард влезе в помещението с душовете като с облекчение забеляза, че е празно. Разгледа зачервеното си око в огледалото и внимателно извади контактната леща, за да го изплакне с вода. Всички знаеха, че очите му са сини, но под контактните лещи, които носеше не за корекция на зрението, а за маскировка, ирисите му бяха сиви.

— Търсила ме е жена и ти не си я питал за номера? — Крейг беше останал без дъх от тичането към службата.

— Чакай, тя затвори преди да успея да я попитам. Даже не си каза името. Откъде знаеш, може изобщо да не е била Тес Дрейк.

— Може да не е била! Аз трябва да знам!

— Направи ми услуга, ако обичаш. Спри да викаш. Заболя ме главата. По-добре ми кажи какво става.

— Добра идея — намеси се плътен глас. — И аз искам да знам същото.

Те се обърнаха към вратата на кабинета, откъдето капитан Малори, набит мъж около четиридесетте, надничаше към тях над смъкнатите на носа очила. Беше по риза с навити ръкави.

— Доколкото знам, още си в този отдел — обърна се той към Крейг. — Ще ти бъда много благодарен, а и шефът, и данъкоплатците също, ако идваш навреме на работа. — Гласът му стана още по сърдит. — Когато изобщо идваш. Половината от тази седмица изобщо нямам представа къде ходиш и с какво се занимаваш. Каква е тая история с полицията в Александрия? Обаждаха се да проверят дали някой не им се представя за детектив от Градското полицейско управление на Ню Йорк. Ти! Миналата нощ там са станали няколко убийства. В заможен район. Какво знаеш за тях?

Крейг преглътна вторачен и бавно се свлече на един стол. Въпреки кашлицата, съжаляваше, че беше оставил цигарите.

— Чакам, Крейг. Какво става?

— Във вторник… — Крейг се поколеба. Опитваше се да сложи в ред мислите си. — Една жена ме посети…

За десетина минути той изложи всичко: за моргата, парка „Карл Шурц“, жилището на Джоузеф Мартин. Завърши с неочакваното пътуване на Тес до Александрия и новините, които беше чул по радиото.

Лицето на капитан Малори издаваше недоволство.

— Поправи ме, ако греша. На вратата пише „Издирване“, нали? Щом тялото е идентифицирано, случаят вече не е наша грижа, а на отдел „Убийства“. Защо, по дяволите, още се занимаваш с него?

— Аз им го прехвърлих. Информирах ги.

— Не отговори на въпроса ми! Защо още…

— Заради жената — Крейг почувства как бузите му пламват.

— Какво заради жената? — настоя Малори.

— Това е личен въпрос.

— Вече не е. Щом съм замесен, въпросът е служебен!

— Исках да продължа да се срещам с нея.

— Да не си се влюбил? И всичко това от вторник насам? Исусе! Трябва да е много хубава — Малори махна ядосано с ръка. — Крейг, помниш ли едно от правилата, които ти набиваха непрекъснато в полицейската академия? Не се забърквай с клиенти. Това винаги води до фалове. Грешки. Пълна глупост!

— Да не мислиш, че можех да избирам. Че съм си казал: „Защо не направиш някоя глупост, Крейг, например да се влюбиш в тази жена“? Беше неочаквано! Изобщо не можех да се съпротивлявам!

Малори поклати глава.

— Бедни, бедни братко. Добре. Значи си имаме проблем. Хубаво. Ще трябва да се обадиш в Александрия и да им кажеш всичко, което знаеш.

— Не мисля, че е добра идея. Поне засега.

— Това е заповед!

— Слушай, ако тя е все още жива… преди малко някой се обадил на Тони и мисля, че е била тя… значи се крие. Преследват я. Като съобщя на полицията в Александрия, те ще започнат да я търсят, а нейните преследвачи ще подслушват полицейските радиотелефони. В момента, в който открият къде е, ще направят всичко възможно да се доберат до нея първи.

— Стига си мислил за нея като гадже, Крейг! Мисли като полицай! Трябва да я предпазим!

— Мисля точно като полицай. Знаеш го много добре. Колкото и да се стараят от полицията в Александрия, могат да гарантират живота й колкото и ние. Ако някой толкова много иска да те убие… от пожара нощес се вижда, че тези хора не си поплюват… нищо не може да ги спре.

— Но ти мислиш, че можеш?

— Почакай — каза Крейг. — Това, което става, не прилича на нищо досега. Тези хора са жестоки. Те са организирани. Не се спират пред нищо. И обичат да си играят с огън. Не знам защо искат да я убият… може заради нещо, което знае… но вече показаха, че няма да пожалят никого, за да се доберат до нея. Щом излезе от скривалището си и се обади в полицията в Александрия, ще се разчуе и я смятай за мъртва. Мисля, че вече го е съобразила. Това обяснява защо избягва полицията.

— Теоретизираш.

— Не. Иначе нямаше да ти се обаждат да питат какво знам аз.

— Добре. Може и да си прав. Но трябва да им се обадиш. Да им обясниш какво става според теб. Иначе ще те обвинят за укриване на информация в углавно престъпление — знаеш как наказват за това. Общо взето не си лошо момче, но не си ми чак толкова мил, че да те посещавам в затвора. Хайде, хващай телефона.

— Не, чакай. Моля те. Само няколко минути.

— На какво се надяваш? Че тя ще се обади на теб!

— Да. Тогава може би ще знам какво да кажа на полицията в Александрия. Тя ми вярва. Може би ще измислим как да я спасим.

Телефонът пред Тони иззвъня. Преди Крейг да скочи и посегне, Тони го беше вдигнал.

— „Издирване“… Една минута — той протегна слушалката към Крейг.

— Тя ли е?

— Не. Полицията в Александрия.

Крейг застина на място.

В този момент зазвъня другият телефон и капитан Малори вдигна слушалката.

— „Издирване“. Да, представете си. Ей сега.

Крейг гледаше объркан ту едната, ту другата слушалка.

— Дръж този — каза Малори. — Жена е и като че ли има страшна нужда от помощ.

Крейг се хвърли към телефона.

— Тес, ти ли си?

При звука на гласа му Тес почувства, че краката й се подкосяват. Най-после!

Откакто беше изкарала нервно на заден ход черното порше 911 от гаража на госпожа Кодил, Тес се чувстваше напълно незащитена. С разтреперана ръка сменяше скоростите, докато се измъкваше от луксозното предградие.

Тя се размина с няколко коли с нарастващо подозрение. Много вероятно беше убийците да са оставили съгледвач в района. Няколко пъти погледна в огледалото през задното стъкло. Не се виждаше преследвач. Но когато излезе от предградието и се вля в широката четирилентова магистрала, Тес осъзна, че в този натоварен трафик не би могла да разбере дали някой я следи.

Още по-лошо. Нейната скъпа и лъскава кола беше неудобство. Веднъж като малка беше дочула баща й да нарежда по телефона: „Колата да не привлича вниманието. Да изберат нещо незабележимо.“

Тази със сигурност се забелязваше. Шофьорите, които задминаваше, гледаха със завист поршето.

„Дявол да го вземе!“ — мислеше си тя и попипваше за увереност чантата с пистолета вътре. В края на паркинга пред един супермаркет забеляза телефонна кабина, спря припряно и хукна към нея, ровейки в чантата за кредитната си карта.

— Да, аз съм — задъхано отговори на Крейг. — Търсих те по-рано.

— Добре, че си жива. Толкова се страхувах…

— Те подпалиха… Те убиха майка ми.

— Знам, Тес. Съжалявам. Когато се видим, ще се опитам… Важното сега е, че ти си жива.

— Все още! Но те ще продължат да ме търсят. Страхувам се, че може да ме следят. Не знам какво да правя. Ако ме търсят, ще наблюдават местната полиция. Не мога да отида там. А ако телефонирам, могат да подслушат полицейската честота. Помогни ми!

— Слушай, Тес, не изпадай в паника. Обещавам, ще направя всичко, за да те предпазя. Къде си? Чувам шум от коли.

— В покрайнините на Александрия. На един паркинг.

— Господи, не можеш да стоиш там! Има ли къде да се скриеш, докато стигна до Александрия?

Тя трепна и се замисли за миг.

— Тес?

— Не искам да замесвам приятелите си. Онези може да ги убият. Ако отида на кино, в тъмното ще ме е страх. Може би в библиотеката. Или музей. Но и там има толкова хора.

— Чакай така. Не затваряй. Сега се връщам.

— Недей!

— Важно е, Тес. Стой там.

Тя чу щракване, после само шума по линията.

Ръцете й трепереха.

Бързо! Моля те!

Крадешком оглеждаше оживения паркинг.

Двама мъже стояха до един микробус и гледаха в нейната посока.

Тес стисна пистолета в чантата.

Те заобиколиха микробуса, но неочаквано смениха посоката и се запътиха към супермаркета.

Тес въздъхна с облекчение, разбирайки, че просто се възхищаваха на поршето.

Бързо, Крейг!

Изведнъж гласът му отново долетя от слушалката.

— Тес?

— Къде се забави? — гласът й пресекваше.

— Извинявай. Не очаквах, че е толкова сложно. Ще взема совалката „Тръмп“, която каца във Вашингтон в два нула седем. С кола ли си?

— Да.

— Каква кола? Как да я позная?

— Порше деветстотин и единадесет. Черно.

— Да ти се не надява човек. Пътуваш комфортно.

— Спести ми шегите си, моля те.

— Само искам да те ободря. Добре, сега сериозно. Близо до летището в Кристъл сити има хотел „Мариот“. Щом пристигна, ще взема такси и ще се оглеждам за колата ти край входа на хотела. Ще бъда там най-късно към два и половина.

— Но това е след три часа!

— Знам. Иди във Вашингтон. Обиколи Капитолия. Там има толкова охрана, че едва ли ще посмеят да се приближат. Само внимавай като слизаш от колата и като се качваш.

— Да внимавам? Само това правя от снощи.

— Внимавай още повече. А в това време аз ще се свържа с полицията в Александрия. Ще им обясня какво става.

— Не! Ако го предадат по радиото…

— Тес, довери се на мен. Ще говоря с шефа им. Той няма да го разпространява. Няма да му казвам къде си и къде ще се срещнем. Ще искам само да ни предостави безопасно място.

— Няма такова място!

— Повярвай ми, има. Къща. Хотелска стая. Ферма. Каквото и да е, ще имаш охрана. Не губи самообладание. Само няколко часа и това ще свърши.

— Не! Те ще чакат. Никога няма да престанат. Това никога няма да има край!

— Ще има, ако разберем защо те преследват. Ако тайната се разкрие — каквато и да е тя — няма да имат мотиви да те убиват, за да мълчиш.

— Само да знаех какво ги плаши толкова от това, което знам. Но не съм само аз.

— Не разбирам. Никой друг не е заплашен…

— Не е вярно! Не забравяй, Крейг. Ти беше с мен. Разказах ти за Джоузеф. Бях с теб в жилището му. И ти видя онова в спалнята. Убийците, за да запазят тайната си, може да преследват и двама ни и да тръгнат след теб!

За миг Крейг замълча.

— Само да опитат! „Мариот“ до летището. В два и половина. Карай покрай него, докато ме видиш. Аз ще позная колата ти.

Тя окачи слушалката и огледа хората на паркинга, чувствайки се съвсем уязвима. После забърза към поршето.

Крейг беше казал да отиде във Вашингтон. Да обиколи Капитолия. Не й харесваше идеята да се мотае на такова оживено място, въпреки охраната. Трябва да има по-безопасна алтернатива.

При потеглянето от паркинга погледна назад да види дали някой не я следи. След нея тръгнаха няколко коли. С дълбока въздишка отново докосна пистолета в чантата.

Внезапно пистолетът болезнено й напомни за мъжа, когото застреля през нощта. Но гневът и страхът изместиха угризенията й. Не беше броила колко пъти стреля. Сутринта забрави да провери останалите патрони в пълнителя. Баща й не би я похвалил за това. Ами ако е празен?

Бързо погледна встрани и забеляза група магазини. Един от тях привлече вниманието й.

Рязко завъртя волана и спря отпред. Изтича бързо вътре, но до вратата спря за миг, за да успокои дишането си.

— Заповядайте, моля — мускулестият продавач на спортни стоки зад щанда огледа с оценяващ поглед фигурата й и се усмихна одобрително. — Какво мога да направя за вас?

— Трябват ми две кутии патрони за деветмилиметров Зиг-Зауер.

— Подготвяте се за тежка стрелба — отбеляза въпросително продавачът.

— Инструкторът от курса по стрелба настоява сами да си купим патроните.

— Ако аз ви бях инструктор, щях да ви давам патрони и уроци безплатно.

— Жалко, че не сте — отвърна Тес.

Продавачът беше твърде погълнат от очертанията на гърдите й под тънката блуза, за да забележи иронията.

Докато с гръб към нея вадеше двете кутии патрони, Тес бръкна в чантата за портмонето, като внимаваше да не се покаже пистолетът. Изведнъж дръпна ръката си, като ударена от ток. Беше напипала пакета със снимки и си спомни, че Крейг искаше да направи копия от тях и да му ги прати в службата. Но сега нямаше време. Трябваше да се маха!

— Извинете? Имате ли плик? — попита тя продавача. — А марки? Ще ви бъда много благодарна.

— За такава хубава жена — разбира се.

— Благодаря. Ще запомня вашия магазин.

— Винаги на вашите услуги. Зад онази врата има тир. Можем да постреляме, както се казва, в усамотение.

Тес се насили да влезе в тон с шегата му, макар че главата й беше пламнала от притеснение.

— Предполагам, че никога не пропускате целта.

— Нямам оплаквания.

Господи, няма ли спасение! Искаше й се да крещи. Но тя не издаде страха си, плати и взе плика с марката. Най-сетне! Ще може да изпрати негативите на Крейг. Поне тях да запази.

Пред очите й изникна отново образът на мрачния барелеф. В този миг Тес разбра къде трябва да отиде сега.

Не беше към Капитолия.

Крейг тресна слушалката.

Капитан Малори бе изненадан от отчаяната решителност, изписана върху лицето му.

— И това не бях чувал. Лейтенант да дава заповеди на шефа на полицията.

— Но подейства, нали? Сега отделът в Александрия е готов да помогне.

— Щом така го наричаш. Чак до мен се чуваше как те ругае. А като те пипне…

— Кажи де. Какво очакваше? Нямах никакъв избор. Не можех да му кажа за срещата с Тес. Убийците са твърде добре организирани. Ако подслушват полицейската честота, достатъчно е само в една от патрулните коли да споменат хотел „Мариот“ и ще намерят Тес мъртва.

— Но очевидно ти го убеди да подготви безопасно убежище. Признавам, че съм впечатлен. Само че има един проблем, Крейг.

— Само един? Аз виждам толкова много, че…

— Да, един проблем. Не съм ти разрешавал да заминаваш. Още не командваш тук.

— Казах ти, че тръгвам!

— Даже ако ти забраня?

— Прави каквото трябва да правиш. И да ме уволниш, не ме е грижа!

— Тъпоглаво магаре!

— Нямам време да споря. Мога само да скоча в едно такси за летището, за да не изпусна самолета.

— В обедното задръстване? Ще има да чакаш за такси.

— Тогава ще взема патрулната кола!

— Не!

— Какво?

— Ти няма да вземеш патрулната кола.

— Не ми се изпречвай…

— Тони ще я вземе. Ще те закара до летището.

Крейг зяпна от изненада.

— Мърдай, Крейг. И се пази. Ако началникът в Александрия ти създава проблеми, обади се.

— Не мога да повярвам…

— Просто се върни жив. Тони, ако ти се пречкат много, пусни сирената.

Долу на улицата в един микробус с маркировка на телефонната компания двама мъже внимателно наблюдаваха как полицейската кола се измъква от сградата на площад „Полиция“ 1. В джоба си всеки от тях имаше рубинен пръстен с гравирани меч и кръст.

Мъжът отпред — специалистът по проследяване — вдигна поглед от снимката в ръката си и се взря към неясните лица в минаващата кола.

— Мисля, че е той!

— Мислиш? Трябва да си сигурен. — Вторият мъж отзад продължаваше подслушването на радиотелефоните.

— Сигурен съм.

— Щеше да е добре, ако бяхме сложили подслушвателно устройство и на телефона на отдел „Издирване“. Чакай, хванах нещо. Я гледай, диспечерът на полицията нарежда на всички патрулни коли да поддържат връзка и да помогнат на онази кола… номерата са същите… да стигне летището навреме за полета на „Тръмп“ за Вашингтон.

— Сега убеди ли се?

— Да — отвърна техникът. — Напълно. Обади се.

Мъжът на предната седалка хвана телефона.

— Спасителят напусна поста. Тревожи се за здравето на приятелката си. Ще се срещнат на игрището във Вашингтон. — Той съобщи разписанието на полета.

— А какво става с отсрещната страна? — долетя гласът на хамелеона от слушалката.

— Засега е тихо. Може би не искат да влязат в игра точно сега.

— Не вярвам. Щом ние играем на финалите, можеш да си сигурен, че и техният отбор е на терена. Продължавай да следиш за надарени скаути. Ние ще проверим игрището във Вашингтон. Но не забравяй, противниковият отбор има обичай да се появява точно когато най-малко го очакваме.

С разтуптяно сърце Тес се вмъкна в поршето пред спортния магазин и се огледа неспокойно. Измъкна пистолета от чантата, като внимаваше да не се вижда отвън, и освободи пълнителя. В него бяха останали само два патрона, освен заредения в цевта.

Господи! Тя припряно разкъса кутията с патрони и натъпка още четиринадесет в пълнителя. Той събираше шестнадесет, но с патрона в цевта („и един заложен“ обичаше да казва баща й) сега бяха седемнадесет.

Щом щракна обратно пълнителя в дръжката на пистолета, Тес почувства как обръчът, който беше стегнал гърдите й, я отпусна. Сега вече можеше да се защити. Поне се надяваше.

Да се махам оттук.

Тя върна пистолета в чантата, пъхна кутията с патрони под седалката и бързо вмъкна поршето в оживеното движение на голямата улица.

Пликът! Още в магазина беше написала адреса и залепила марката. В движение напипа снимките в чантата, напъха негативите в плика и го залепи. Напред вдясно видя пощенска камионетка, спряла пред пощенска кутия. Рязко сви и спря до камионетката, като протегна през прозореца писмото си към служителя, понесъл обратно торбата с писма.

— Закъснях — Тес се опита да се усмихне. — Нали не възразявате.

— За мен е все едно. Хубава кола.

— Благодаря.

— Как се кара?

— Гледай!

Тес включи на първа, натисна газта и излетя напред. Не че искаше да се изфука. Просто трябваше да се отдалечи от пощаджията колкото е възможно по-скоро. Надяваше се никой да не е забелязал предаването на писмото. Твърде много убийства станаха. Не искаше да излага на опасност и неговия живот.

Вляла се отново в движението, тя непрекъснато изпреварваше, карайки с максималната позволена скорост, за да не рискува да я спрат от пътната полиция.

Беше се насочила към Вашингтон, но не към Капитолия, както я посъветва Крейг. Имаше идея за нещо по-добро. Не беше по-безопасно. Но определено по-важно.

Решаващо.

Онзи ужасяващ, отблъскващ барелеф. Само защото знаеше за него, животът й бе в опасност. Трябваше да узнае какво означава и имаше само един човек, който можеше да й каже.

На път от тенисклуба към службата, отпуснат на задната седалка, Вицепрезидентът мислеше за жената, за която го бе предупредил заместник-директорът по секретните операции на ЦРУ.

Тес Дрейк?

Точно тя ли трябваше да стане заплаха за него?

С баща й бяха приятели и Алън я виждаше често, докато той бе жив — несръчно чувствително девойче с момчешко поведение. Тя го привличаше със стройното си спортно тяло, стегнатите дръзки гърди и къса руса коса.

Не в сексуален смисъл, разбира се. Съвсем не. Въпреки убеждението на Президента, че и Джерард като много други политици се възползва от кампаниите за набиране на средства, за да изчука някоя и друга политическа активистка, истината беше, че Джерард си бе наложил строга дисциплина и потискаше сексуалния си нагон.

Той беше женен. Да. Красивата му и фотогенична съпруга често се появяваше на кориците на списанията. Но жена му споделяше неговите ценности и през двадесетгодишния им брак, през хилядите нощи, в които споделяха едно легло — като приятели и сродни души — те правиха любов само три пъти и изпитаха плътските удоволствия на тези три ритуални акта единствено за да имат деца.

Не, влечението на Джерард към Тес съвсем не беше плътско. Напротив, той й се възхищаваше като идеален представител на човешкия вид, и сега бе силно разтревожен, че точно тя от всички, при нейното биологично съвършенство, представляваше заплаха и трябваше да бъде убита. Но тази тревога не му пречеше да желае колкото е възможно по-скоро Тес да бъде заставена да млъкне.

Телефонът звънна. Джерард се протегна и вдигна слушалката. Този номер беше известен само на няколко души, които го използваха единствено за важни неща.

— Момент, сър. Президентът желае да разговаря с вас — обади се женски глас.

Джерард потисна разочарованието си.

Учудващо припрян, гласът на Клифърд Гарт изгърмя в слушалката:

— Стягай си багажа. Заминаваш в друга посока.

Джерард престорено въздъхна в отговор на човека, чието погребение се готвеше да почете след десет дни в качеството си на новоназначен президент.

— Сега пък къде? Набиране на средства в Айдахо? Предлог да ме отстраните от града?

— Не. В чужбина. Испанският президент е починал от сърдечен пристъп. Вече изпратих съболезнования. Ти ще бъдеш официалният ни представител на погребението.

Погребения, помисли си Джерард. Май ще последват много. Той съжаляваше за всяка смърт, колкото и да беше необходима.

— Това ли е волята ви?

— Да. Продължавай да мислиш в този дух — изръмжа Гарт. — Ако правиш каквото искам, може и да се погодим. Макар че се съмнявам.

Президентът изруга и затвори.

Замислен, Джерард остави слушалката. Не беше много изненадан от новината за смъртта на испанския президент. Знаеше се, че здравето му не бе добро напоследък. Но смъртта му дойде много по-рано от предвидената дата, според графика, известен на Джерард.

Испания. Вълнуваща страна. Конституционна монархия като Англия. Ако кралят умре, наследява го най-големият му син, после следващият или може би съпругата, или най-близкият племенник… Не може да се предвиди. Но испанският парламент е друго нещо. Президентът, избран от Конгреса на депутатите, може да се премахне и замени с друг висш служител. Този подходящо определен заместник, избран с помощта на някои депутати от Испанския парламент, подложени на натиск чрез изнудване, ще симпатизира на идеите на Джерард. Нали освен всичко са и роднини, наистина далечни, но кръвта вода не става, независимо от времето и разстоянието. Скоро те — множеството единоверци на Джерард, които споделяха мисията му — щяха да вземат в ръце общата си съдба.

Испания. Колко навреме.

Ерик Чатъм, директорът на ФБР, се изкачваше бавно покрай разкошните гробове на Национално гробище Арлингтън. Върху лицето на стегнатия четиридесетгодишен мъж отговорностите на професията бяха оставили своя отпечатък. Той се извърна и огледа забулените в смога дървета на хълма. На върха в далечината през мъглата белееше мраморният паметник на Джордж Вашингтон. Една кола спря на стотина метра от неговата. Отвътре излезе Кенет Маден, заместник-директор по секретните операции на ЦРУ. Той нареди на бодигардовете да останат при колата и се приближи.

Двамата мъже се огледаха изпитателно. Въпреки че на теория ЦРУ и ФБР имаха различни задачи и различно подчинение, на практика тези неща често се размиваха и се случваше двете организации да си съперничат. Би било доста странно Маден да посети Чатъм в кабинета му или обратното и нямаше да остане скрито за репортерите. По същите причини среща в ресторант или друго обществено място щеше да привлече вниманието и разговорът им можеше лесно да бъде подслушан. Най-простото решение беше телефонът, и Маден го беше използвал, но само за да предложи да обсъдят лично един важен въпрос. Гробището Арлингтън беше подходящо място. Едва ли някой щеше де им обърне внимание тук.

— Благодаря, че се съгласи веднага за срещата. Особено по време на обяда — обади се пръв Маден.

— Нищо не съм жертвал. Днес нямам особен апетит.

— Разбирам. И аз съм разстроен.

— Заради инцидента с Брайън Хамилтън, ли?

Маден кимна мрачно.

— Беше шокиращо. — Той се вгледа над паметниците. — Като се уговорихме за срещата се сетих, че ще дойдем пак тук в понеделник за погребението.

— Не знаех, че сте близки с Брайън — каза Чатъм.

— Не колкото ти с него, но го смятах за приятел. Понякога работехме заедно по въпроси, свързани със Съвета за национална сигурност.

Той не продължи. Директорът на ФБР знаеше, че професионалната етика не му позволява.

— За какво искаше да ме видиш? — попита Чатъм.

Маден се поколеба.

— Още една трагедия се случи миналата нощ. Пожар със жертви в къщата на Мелинда Дрейк.

Вътрешно Чатъм се вцепени, но не реагира.

— Да. Вдовицата на Ремингтън Дрейк. Наистина трагедия.

— Опитах се да се обадя на дъщеря й в Ню Йорк. Да изразя съболезнования. Но не я намерих. Редакторът на списанието, в което работи, ми каза че Тереза — Тес — решила да посети майка си вчера вечерта. Страхувам се, че тези, които причиниха пожара и убиха майка й, са искали да убият и нея. Но засега тялото й не е открито в останките от къщата. Затова си мисля, че е успяла да избяга. Очевидно сега се укрива.

— Може би — отвърна директорът на ФБР. — Разумно предположение. Но какво те интересува това? Познаваш ли Тес? Или баща й?

Маден поклати глава.

— Тес? Не. Но баща й — разбира се. В миналото често го инструктирах за опасностите в различните страни, където го изпращаха да преговаря от Държавния департамент. Когато умря… нали знаете как… как са го измъчвали… съжалявах, че не е от моя отдел. Това, което му се случи, бе ужасно, но той не издаде нищо. Той беше герой и заради това дъщеря му заслужава да бъде защитена от властите.

— От властите? — вдигна вежди директорът на ФБР. — Какво имаш предвид?

— Тази сутрин ми се обади Алън Джерард. Каквото и да си мислиш за Вицепрезидента, аз се съобразявам с нарежданията му, а и ти би трябвало. Той беше толкова близък с Дрейк, както ти с Брайън Хамилтън. Джерард иска всеки отговорен правителствен орган да направи възможното, за да й помогне. Това значи ти и аз. ФБР и ЦРУ.

— Не разбирам. Това е вътрешен въпрос. Не влиза във вашата юрисдикция.

— Така е. Само ти предавам какво каза Вицепрезидентът и точно затова поисках да разговаряме. Защото това е вътрешен въпрос. Поне според мен, макар че Управлението продължава да проверява. Не желая съперничество. Топката е у теб. Вицепрезидентът ще ти бъде благодарен, ако се обадиш на полицията в Александрия. Ако Тес Дрейк се появи и влезе в контакт с тях. Вицепрезидентът ще ти бъде признателен — той повтори — признателен, ако предупредиш местната полиция да прехвърли разследването на вас, а след това се свържеш с канцеларията на Вицепрезидента, а също и с мен, просто в случай, че междувременно сме открили нещо, което надхвърля рамките на един чисто вътрешен въпрос.

Чатъм се намръщи. Не беше в навиците му да споделя информация с ЦРУ. В същото време приятелството му с Хамилтън го налагаше. Той беше твърдо решен да установи дали причината за смъртта му е нещастен случай.

— Миналата вечер той ми позвъни.

— Кой?

— Брайън. Настояваше да ме посети вкъщи. Очаквах го около единадесет. Имал нужда от лична услуга. Нещо свързано с Ремингтън Дрейк, вдовицата му и дъщеря му.

Лицето на Маден, загоряло до този миг, посивя.

— Да не искаш да кажеш, че смъртта на Брайън и пожарът в къщата на Дрейк…!

— Са свързани? Не знам. Но смятам да разбера. Кажи на Вицепрезидента, че ще съдействам. Ще се обадя на полицията в Александрия. Ще уредя да получа и ще предам информацията.

— Вицепрезидентът ще оцени…

— Ще оцени? Майната му. Не ме е грижа какво цени той! Интересуват ме само Хамилтън, вдовицата на Дрейк и дъщеря му.

— И мен, Ерик, и мен. Но след смъртта на Брайън… и жената на Дрейк… трябва да опазим живите. Тес. Заради приятелите ни трябва да я защитим.

— Имаш думата ми — отвърна Чатъм. — Но трябва да те предупредя, че не обичам да работя толкова тясно обвързан с ЦРУ.

— Успокой се. Само този път. Струва си заради целта да направиш компромис.

— Точно така. Компромис. Но само този път.

Маден протегна ръка. Чатъм се поколеба и я стисна с нежелание.

— Ще те държа в течение.

— Знам, че ще се справиш — както винаги.

Те се разделиха напрегнати. Всеки заслиза покрай белите паметници към колата си.

Маден кимна на бодигардовете и шофьора и погледна назад към гробището. Групата му имаше вече план за откриването на Тес Дрейк. Но опитът му в секретните операции на ЦРУ го беше научил винаги да подготвя резервен план. Сега той също беше пуснат в действие.

Лицето му почти се отпусна в усмивка. Но триумфът се смени с тъга. Съжаляваше, че в понеделник ще погребват Брайън. Една наложителна жертва.

Но за следващото погребение тук след десет дни — на Президента — изобщо не изпитваше съжаление.

И тогава Алан Джерард щеше да поеме властта.

Разтреперана, Тес спря поршето пред добре поддържана къща във викториански стил близо до Джорджтаун, сграбчи чантата с пистолета и изтича по стъпалата на широкия портик.

Никой не отговори на звънеца.

Натисна го отново.

Нищо.

Макар и неспокойна, тя не бе много изненадана. Тук живееше бившият й професор от университета, известен с това, че прекарва лятото в градината си отзад в нежни грижи за огромна сбирка от уханни лилиуми.

Беше толкова отдавна, помисли си Тес с болезнена носталгия. Не беше виждала професора откакто завърши колежа преди шест години.

Още тогава той беше стар. Може да се е пенсионирал. Или е заминал за Европа да изучава изкуството, което обожаваше.

Професорът приемаше студентите като членове на семейството си. Често му гостуваха. При залез слънце, сред огромните лилиуми в градината, ги черпеше с шери — само по малко, защото не искаше да замъгли мисълта им — и им описваше славата на Веласкес, Гоя и Пикасо. Испания. Професор Хардинг винаги е бил пристрастен към испанското изкуство. Възхищаваше се само от него и…

Тес заобиколи къщата и тръгна към задния двор. Беше забравила телефония му номер, а и се чувстваше твърде уплашена и беззащитна, за да опита да му телефонира от улична кабина. Както се чудеше къде да иде, тя реши да го потърси направо вкъщи с надеждата, че е там. Нямаше друг избор. Трябваше да научи.

Но когато стигна задния двор опасенията й се стопиха. Почувства прилив на нежност при вида му — доста остарял и болезнено крехък — когато го видя да се надига с мъка иззад група избуяли лилиуми.

Тес се стъписа пред красотата им. Тя стисна чантата и усети тежестта на пистолета. Колко се беше отдалечила, и то не в посока напред, откакто напусна университета в Джорджтаун. Как й се искаше да е пак тук.

Професорът се обърна и я забеляза.

— Дошли сте да видите…? — той с усилие запази равновесие.

— Цветята. Както винаги прекрасни!

— Много сте мила — той приближи, подпирайки се на бастун.

Тес се огледа назад, като опипваше пистолета в чантата си и приближи.

— Познаваме ли се? — попита професор Хардинг. Той намести очилата в телени рамки и се вгледа. — Ти ли си, Тес? Възможно ли е? Разбира се, Тес Дрейк.

Тес се усмихна, удържайки сълзите си.

— Радвам се, че ме помните.

— Как мога да те забравя? Твоята красота изпълваше залата при лекциите ми. Ако не греша, ти посещаваше много от моите курсове. Всяка година вземаше по един. — Гласът му звучеше като полъх на вятър сред сухи листа.

— Обичах лекциите ви за изкуството.

— По-важно е, че обичаше самото изкуство. Личеше по очите ти. — Той присви очи, сякаш се вглеждаше в нещо далечно. — Прости ми, но ти май не беше най-добра по успех…

— Имах доста петици.

— Но беше най-ентусиазираната ми студентка — професорът се усмихна с любов. — Колко хубаво, че дойде да ме видиш. Много ми обещават като завършват. Но от опит знам, че едва ли…

Тес се почувства неловко.

— Ето аз дойдох, макар и късно.

— Ти винаги закъсняваше за час — засмя се старецът. — Няколко минути. Влизането ти не ме смущаваше. Но не можеше да не направиш впечатление.

— Всъщност не се опитвах да правя впечатление — засмя се и Тес. — Просто не можех да се събудя навреме.

— Като дойдеш на моите години, ще се събуждаш още на разсъмване — гласът му спадна. — Че и по-рано.

Разговорът замря, но тишината не ги притесняваше. Нейният свят се разпадаше.

— Професоре, може ли да поговорим за изкуство?

— С удоволствие. Освен за лилиумите винаги съм обичал разговорите за изкуство.

— Искам да ви покажа една снимка на барелеф. — Тес извади пакета снимки, като внимаваше да не покаже пистолета.

— Изработката е съвременна. Но изображението — професор Хардинг се поколеба за миг. — Старо, много старо. Това е копие Тес, на древен барелеф. Отпреди… предполагам… две хиляди години.

— Две хиляди?

— Приблизително. Това не е в специалността ми, за съжаление. Всичко отпреди 1600 година е извън нея.

Тес помръкна.

— Значи няма начин да разберем какво означава?

— Няма ли? Не съм казвал това. Просто моите познания са ограничени. Трябва ти познавач на древността, археолог.

Тес погледна часовника. Дванадесет и половина. Крейг трябва да е вече на летището в Ню Йорк. Ще се срещнат в два и половина. Нямаше много време!

— На древността? Къде, за бога, да търся сега…?

— Мило момиче, ти ме разочароваш. Забрави ли, че съм женен за една чудесна жена? Тя е мозъкът на семейството, а не аз. И допреди пет години преподаваше в Класическия факултет на Джорджтаунския университет. Ела — професорът се приведе над бастуна си и стана от пейката. — Присила легна да подремне. Време е да я събудя. Не трябва да пропуска обяда. Нали знаеш, нейният диабет. Ще обядваш ли с нас?

— Професоре, не искам да ви обидя. Но не съм гладна и моля ви, звучи невъзпитано, но бързам. Това е много важно. Спешно трябва да разбера поне нещо за барелефа.

Професорът я погледна внимателно.

— Добре. Изглежда доста тайнствено. — Старецът провлачи неуверено крака по алеята между лилиумите, посърнали от смога. — Щом е чак толкова спешно, трябва да ме подкрепиш, за да стигнем по-бързо. Признавам, че съм любопитен. Ще събудим Присила и ще видим какво означава това странно изображение.

Международно летище „Кенеди“

Самолетът Боинг 747 на „ПанАм“ от Париж кацна навреме в 12:25. Сред четиристотин и петдесетте пътника шест души, които седяха на различни места, напуснаха поотделно самолета и с различни таксита се отправиха към Ню Йорк. Всички те бяха добре сложени, над тридесетте. Костюмите не биеха на очи. Носеха по едно куфарче и една ръчна чанта. Никой от тях не чакаше друг багаж. Лицата им бяха обикновени, незабележими.

Имаха още нещо общо помежду си: докато разговаряха любезно със стюардесите, отчужденият им студен поглед издаваше сериозна загриженост, сякаш всеки от тях имаше спешна работа.

В Манхатън слязоха от такситата на различни места. Всеки от тях измина няколко пресечки, взе метрото в случайна посока, излезе няколко спирки по-нататък, нае друго такси, което го остави на няколко пресечки западно от Националния исторически музей. След внимателен оглед на движението, паркираните коли и пешеходците наоколо, всеки от шестимата позвъни на вратата на една заможна къща на осемдесет и пета улица.

Масивна икономка отваряше вратата, преграждайки тесния проход.

— Май не съм ви виждала.

— Бог с вас.

— И с вас.

— Deo gratias.

— Добре. Но покажете знака.

— Разбира се. Щях да се усъмня, ако не го бяхте поискали.

Последният от мъжете бръкна в джоба на сакото си и извади пръстен с блестящ рубин. Върху впечатляващия камък бяха инкрустирани със злато кръстосани кръст и меч.

— Deo gratias — повтори жената.

Чак след това тя отвори напълно вратата и отстъпи, като кимна вежливо на посетителя да влезе.

В нишата вляво зад вратата як мъж с бронирана жилетка отпусна надолу автоматичния узи със заглушител.

Посетителят само кимна и последва жената по стълбите към втория етаж. В една от спалните останалите петима от неговата група вече се преобличаха в удобни дрехи, изваждаха и сглобяваха автоматичните пистолети на леглото.

Пистолетите — 9-милиметрови полуавтоматични австрийски „Глок–17“ — бяха направени от здрава пластмаса, като единствените им метални части бяха дулото и ударникът. Леки, надеждни, и най-важното — почти неуловими за детекторите, в разглобен вид пистолетите минаваха без проблеми през рентгеновите скенери на летището.

— Дрехите ви са на масата — каза жената.

— Благодаря, сестро.

— Ако имате нужда от нещо, аз съм долу. Но трябва да побързате. Графикът се промени. Имате билети за полета до Вашингтон в три часа. Примамката се размърда.

— Радвам се да го чуя, сестро. А врагът? Вредителят надуши ли примамката?

— Още не.

— Но ще я надуши — гласът му премина в зловещ шепот. — Не се съмнявам. Благодаря ви, сестро. — Той я изпрати до вратата и затвори след нея.

Жената слезе долу и спря за миг до пазача на входа.

— Побиват ме тръпки, като ги гледам.

— Да — отвърна сухият мъж с узито. — Веднъж работих с екзекутори. Цяло денонощие след това ме тресеше.

Тес чакаше нетърпеливо, седнала до масата. Просторната и чиста кухня, боядисана в синьо, бе в задната част на къщата на професор Хардинг. През широкия прозорец се откриваше прекрасна панорама към многоцветните лилиуми в градината, но тя беше твърде притеснена, за да им се любува. Професорът я бе оставил там — сякаш минаха часове — докато се качи горе да събуди жена си.

Тес поглеждаше нервно часовника си. Един и пет. Обхвана я безпокойство. Стана, разходи се, погледна през задната врата, пак седна и продължи да се върти нервно на стола.

По-бързо! Крейг вече лети. След по малко от деветдесет минути ще я чака пред „Мариот“ до летището.

Тя въздъхна с облекчение, долавяйки провлечени стъпки по стълбите в предната част на къщата. Гласовете приближиха вратата на кухнята. Тес скочи на крака в момента, когато професорът въвеждаше жена си.

Но при вида й Тес застина.

Не!

Толкова време загуби!

Присила Хардинг изглеждаше още по-зле от съпруга си. Беше малка, слаба, сгърбена. Изтънялата й бяла коса бе разбъркана след съня, а сбръчканото лице — бледо и отпуснато. И тя имаше нужда от бастун. Старците се спряха, подпрени един на друг.

— Професоре — Тес търсеше думи, за да не ги обиди с бързането си, — защо не ми казахте? Трябваше аз да се кача и да помогна на жена ви.

— Нямаше нужда — усмихна се старецът. — Присила и аз се оправяме сами от няколко години. Не трябва да се разглезваме. Но благодаря все пак.

— Нека да ви помогна… — Тес хвана нежно Присила и й помогна да седне.

Като дишаше тежко, професорът също седна.

— Направихме нашето малко упражнение. Как си, Присила?

Жената не отговори.

Тес се разтревожи от липсата на живинка в очите й. Господи, тя едва ли ще може да отговори на въпросите ми!

Професорът сякаш прочете мислите й.

— Не се безпокой. Жена ми е просто замаяна от съня. Трябва й малко време да се съвземе.

Старецът отвори хладилника и извади спринцовка. След като дезинфекцира ръката на жена си, той й постави инжекция. Инсулин, помисли си Тес, като си спомни думите му в градината.

Професорът отиде пак до хладилника и извади поднос с плодове, сирене и месо.

— Сигурно си гладна, мила — той остави подноса на масата, свали прозрачното фолио от продуктите, после отиде да отреже филийка хляб. — Хапни първо това резенче портокал. Трябва да поддържаш…

— Кръвната захар? — гласът на Присила бе изненадващо плътен. — Писна ми.

— Така е, разбирам те. Но само след малко, като си хапнеш, ще се почувстваш много по-добре. Този портокал е чудесен, опитай го.

Присила вдигна уморено поглед към съпруга си и се подчини. Изкривените й артрозни пръсти поднесоха едно резенче към устата. Докато дъвчеше бавно, тя отмести погледа си към Тес и вдигна вежди.

Професорът отново предугади мислите й.

— Прости ми, скъпа. Тази хубава млада жена е моя бивша студентка. Разбира се, не може да се сравнява с теб.

— Ах ти, мръснико.

Присила присви лукаво очи, потънали в бръчки.

— Казва се Тес Дрейк. И моли за една услуга. Иска да се възползва от ерудицията ти.

В очите на Присила проблесна интерес.

— Моята ерудиция?

— Да, една загадка, която се надяваме да разкриеш — каза професорът. — Аз се опитах да помогна, но се страхувам, че не е по силите ми. Изобщо не е в моята област.

Видимо оживена, Присила изяде още едно парче портокал.

— Месото е чудесно. Хапни и от него — подкани я професорът.

— Каква услуга? — попита Присила, продължавайки да яде, но вече заинтригувана.

— Иска да видиш една снимка. Нещо като… така предполагам… модерна репродукция на древен барелеф. Много неприятна сцена, бих казал. Щом се почувстваш в състояние…

— Ричард, колкото повече остаряваш, толкова повече го усукваш. Древен барелеф, казваш? Разбира се, че ще се радвам да го видя.

Тес все повече се притесняваше.

— Благодаря ви, госпожо Хардинг.

— Няма нужда от официалности. Аз съм Присила — тя пъхна парченце хляб в устата си, изтри пръстите си със салфетка и протегна ръка към Тес. — Дай снимката.

Тес я извади от чантата и я плъзна по масата към нея.

Присила извади очила от джоба на халата, сложи ги и се взря в снимката, продължавайки да дъвче. После спря. Въздъхна тежко с мрачно изражение на лицето. За няколко секунди не промълви нищо.

— Виждала съм нещо подобно — Присила поклати глава, — почти същото, няколко пъти.

Тес се наведе притеснена през масата.

— Но какво ви разтревожи? Ножът, кръвта, змията, кучето. Неприятно изглежда, но…

— И скорпионът. Не забравяй за него — добави Присила. — Впил се в тестисите на умиращия бик. И факлоносците отстрани на жертвата — едната факла нагоре, другата надолу. — Възрастната жена поклати глава. — Ами гарванът?

— Мислех че е бухал.

— За Бога, не. Бухал? Нищо подобно, гарван е.

— Но какво означават? — Тес вече едва се сдържаше.

Присила трепна. Забравила Тес, тя се обърна към съпруга си.

— Ричард, помниш ли лятото на 1973 година в Испания?

— Разбира се, мила. Нашата сребърна сватба.

— Без сантименталности, Ричард. Годишнината — колкото и приятна да беше — няма нищо общо. Важното е, че докато ти се мотаеше в Мадрид и непрекъснато обикаляше музея Прадо…

— Да, Веласкес, Гоя и…

— Моля ви — настоя нетърпеливо Тес. — Барелефът.

— Много пъти съм била в Прадо — продължи Присила. — Но аз не съм специалист по история на изкуството. Затова Ричард си имаше свой любим маршрут, а аз — свой. В края на краищата аз съм еманципирана жена.

— Така е, скъпа. Няма нужда да го повтаряш — развеселен, професорът също посегна към сиренето.

— И така, аз обикалях древните поселища на Испания, чиито останки ме интересуваха. — Очите на Присила се замъглиха от приятни спомени. — Мерида. Памплона.

— Памплона? Не е ли където Хемингуей…

— Извинявай, Тес. Представи се, че си на лекция. Не ме прекъсвай.

— Извинявайте, госпожо…

— И не се престаравай с вежливости. Казах ти, не съм „госпожо“ — Присила отново се замисли. — Харесвах ги… В развалините край всяко село намирах знаци, надписи, а в един малък музей край Памплона открих барелеф като този тук. Стар, очукан. Не чистичък и с гладки форми, С не толкова ясни очертания. Но същият като на снимката. А по-късно, при моите вълнуващи пътешествия, докато чаках Ричард да се насити на Веласкес и Гоя… Май съм заприличала на Ричард, остарявам и губя мисълта си.

— Какво открихте? — Тес с усилия потискаше вълнението си.

— Други барелефи. Още изображения.

— Какви?

— Същите като това. Не много често. Всъщност, винаги бяха скрити. В пещери или гробници.

— Но какво изобразяват?

— Митра.

Тес вдигна рамене.

— Какво или кой по дяволите е…?

— Митра? — Присила напълно бе възвърнала силите си. — Вярваш ли, Тес?

— Донякъде. Възпитана съм като католичка. Като малка вярвах. В колежа — не толкова. Но напоследък… Все пак, може да се каже, че съм вярваща.

— Католичка? — Присила прехапа мрачно устни. — В такъв случай, страхувам се, че твоята религия има съперник.

— За какво говориш?

— Древен съперник. По-силен, отколкото предполагаш. Идва от самото начало, от зората на цивилизацията, корените на историята.

— Какво, по дяволите…?

— Дяволите, да. Доброто и злото. Това е Митра.

— Слушай, не издържам повече — повиши глас Тес. — Знаеш ли какво преживях. Майка ми е мъртва! Всички наоколо гинат! След един час трябва да се срещна с един човек на летището. И ме е страх. Не, слабо казано — ужасена съм.

— От Митра? Разбирам те — Присила стисна ръката й. — Ако тази снимка, барелефът, има нещо общо с твоите проблеми… имаш основания да се страхуваш.

— Защо?

— Митра е най-старият бог, за който знам, а неговият двойник е зъл и безмилостен.

— Това е… — Тес трепереше. — Лудост.

Стиснала юмруци, тя беше забила нокти в дланите си.

— За какво говоря? — Присила се изправи с труд. — Стига си поглеждала към часовника. Трябва да ти кажа много неща… и да те предупредя… и да се помолим.

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Морел Знакът на пламъка (7)

Метаданни

Данни

Знакът на пламъка

Информация

История

Сваляне / Връзки

ЧАСТ ВТОРАНасилие и възмездие

Свещената жертва

Брайън Хамилтън изгаря при произшествие на магистралата

Дейвид Морел
Знакът на пламъка (7)

ЧАСТ ВТОРА
Насилие и възмездие