Лей Грийнууд
Ваялид (9)

Глава девета

Джеф се ухили на Ваялид, която го гледаше втренчено с леко отворени устни, за да си поеме дъх. Погледът й премина от лицето му към триъгълника от плът, който се виждаше през отвора на халата му.

— Няма ли да се научите да ме предупреждавате, преди да излезете в коридора? — попита тя със слаб глас.

— За това е виновно красноречието ви. То ме накара да забравя.

— Сигурна съм, че не това е причината. Аз не говорих много.

Изглежда, се чувстваше неудобно от това, че бе чул думите й, но тревогата й едва ли беше по-голяма от неговата изненада. Не че Джеф бе очаквал тя да се държи като Клара Рабин. Клара беше една егоистична кучка, която натискаше съпруга си да печели все повече и повече пари, за да подхранва социалните й амбиции. На Джеф изобщо не му пукаше какво мисли Клара за него и Клара знаеше това. След една разгорещена среща преди няколко години Клара бе започнала да отбягва Джеф.

Той обаче беше изненадан, че Ваялид го бе защитила. Джеф не беше сигурен, но имаше чувството, че тя храни дълбока неприязън към Юга.

— Никога не съм чувал човек да казва толкова много с толкова малко думи — каза той. — Повечето хора предпочитат да не забелязват ръката ми или да се правят, че всичко е наред. Дори и семейството ми би искало да забрави за недъга ми.

— Трудно е едновременно да помниш и да забравиш.

Той мразеше загадките.

— И какво трябва да означава това, по дяволите?

Ваялид се усмихна. Удивително беше как очите й сменяха цвета си според настроението й. От тъмносини, почти черни, те ставаха по-светли, като водите на дълбоко планинско езеро, обляно от лъчите на лятното слънце. Човек лесно можеше да забрави, че тя е севернячка, и да си спомня само, че беше една красива жена.

— Нямам претенции да познавам южняшките красавици толкова добре, колкото вас — отвърна Ваялид, — но предполагам, че ще трябва да се научите на добри обноски, преди да поискате ръката на някоя от тях. Вие сте рязък, груб и когато някой ви дразни, започвате да ругаете.

— Това, изглежда, не ви притеснява.

— Щеше ли да се промени нещо, ако възразях?

— Не.

— Тогава е по-добре да си мълча.

Той нямаше намерение да влиза в поредното словесно пререкание с нея. Тя вече бе доказала, че в това отношение е по-добра от него.

— Все още не сте ми обяснили забележката си.

— Онова, което ще ви кажа, няма да ви хареса.

— Да видим.

Тя го погледна изпитателно и си пое дълбоко дъх.

— Инвалидността ви е поставила семейството ви в много трудно положение. Знам, защото и аз съм го изпитвала. Невъзможно е да се забрави рана като вашата. Да се забрави напълно, означава да се забрави саможертвата ви, да не ви се дава уважението, което заслужавате за онова, което сте извършили. Това означава също да се пренебрегват по-големите усилия, които е трябвало да полагате, за да правите неща, които останалите са постигали по-лесно, да се пренебрегнат допълнителните усилия, които сте вложили, за да преуспеете, да се пренебрегнат раните, които хора като майката на Бети Сю Рабин са ви нанасяли. Това би означавало също те да пренебрегнат по-голямата сила на характера ви, която сте придобили, за да се справяте с всичко това.

— Не говорете за мен, сякаш съм някакъв светец.

Когато Ваялид се усмихна отново, на Джеф му се прииска тя да спре да го прави. Всяка нейна усмивка разбиваше самообладанието му. Единственото, за което можеше да мисли, бе колко сочни изглеждат устните й.

— Не бих ви объркала със светец — каза Ваялид. — Светците са твърде крехки, за да оцелеят в нашия свят. В него оцеляват само кисели мечки като вас.

Без сам да знае защо, на Джеф му се прииска да й се усмихне в отговор. Не беше съгласна с него. Наричаше го кисела мечка, а той искаше да й се усмихва. Тази жена беше вещица. Преди няколкостотин години жени като нея са били изгаряни на клада. Не беше сигурен дали отказването от тази практика е било разумно решение.

— Завършете обяснението си. Защо хората трябва да забравят?

— Тази част няма да ви хареса.

— Нищо от онова, което казахте досега, не ми хареса.

— Не можете да карате хората да се чувстват виновни до края на живота ви. В крайна сметка ще започне да им става неприятно. Най-накрая ще ви намразят. Загубили сте ръката си. Същото е можело да се случи и на другиго. Можело е да бъде и по-зле. На хората трябва да им бъде позволено да забравят, за да могат да започнат да се държат с вас като с нормално човешко същество.

— Но аз не съм нормален — каза Джеф, като размаха празния си ръкав. — Аз не мога да забравя.

— И все пак трябва да забравите, за да не бъдете осакатен емоционално, както се случи с брат ми. Когато се погледнеше, виждаше само развалината. Не можеше да види прекрасния човек, който бе оцелял, който не се беше променил само защото е изгубил част от тялото си. Вие не сте оставили нещастието да ви унищожи, а сте вложили енергията си в работата си. Успели сте да постигнете нещо в живота си.

На Джеф вече не му се искаше да се усмихва. Беше малко ядосан, че Ваялид с такава лекота отхвърляше недъга му. Нямаше как да знае, че липсващата ръка го караше да се чувства непълноценен мъж. Нямаше как да знае какво означаваше постоянно да се бори с хора като Клара Рабин, за да не бъде смятан за социално изолиран. Той не харесваше висшето общество, но щеше да бъде проклет, ако оставеше някой да го изгони от него. С ръка или без, той беше също толкова добър, колкото и всеки друг.

В същото време Джеф се чувстваше и малко засрамен. Ваялид му беше дала по-голямо признание, отколкото заслужаваше. Никога не бе позволил на никого да забрави какво се бе случило с него — нито на семейството си, нито на сътрудниците си, нито дори на клиентите си. Използваше всяка възможност, за да раздухва пламъците на спомена и никога не бе позволил на някого да забрави, че мрази всички янки, които са се родили на този свят.

И все пак не мразеше Ваялид, въпреки че тя го дразнеше, въпреки че му напомняше за горчивите години в затвора.

Джеф се усмихна и усети как мускулите на лицето му се свиват и ъгълчетата на устните му се повдигат леко. Усети как настроението му се променя. Не знаеше защо се бе усмихнал, просто го бе направил.

— Имате доста розов поглед към света, госпожице Гудуин.

Ваялид му се усмихна в отговор. Ако продължеше да го прави, на него щеше да му се наложи да я помоли да престане. Когато тя се усмихваше, той не можеше да мисли достатъчно ясно. Усмивките й караха ужасния розов цвят да навлезе в собствените му възгледи за живота, а той разполагаше с предостатъчно доказателства, че в най-добрия случай животът е тъмносив.

— Не мислите ли, че е крайно време да спрем да се обръщаме един към друг с „госпожице“ и „господине“? Знам, че след няколко дни ще си тръгнете, но предпочитам да ме наричате Ваялид.

— Наричайте ме Джеф. Томас Джеферсън Рандолф. Сама можете да се досетите на кого са ме кръстили.

— Томас Джеферсън! Прекрасно е да носите името на един от най-великите мъже в историята на страната ни.

— Всъщност той ми е далечен братовчед.

Джеф не знаеше защо й каза това. Той и братята му бяха решили да не казват на никого, че баща им ги е кръстил на американски президенти. Те също така избягваха и да споменават за роднинската си връзка с някои от най-известните хора в страната. И без това половината от хората не им вярваха, а останалата половина ги харесваше само заради това.

Ваялид го зяпна с недоверие, което бе заменено от удивление.

— Това е истина, нали?

— Не знам защо ти го казах. Не трябваше. Но след като вече знаеш, трябва да ти кажа, че съм роднина и на генерал Робърт Е. Лий.

Той видя как топлината и удоволствието изчезват от погледа й, за да бъдат заменени от стоманен блясък, който никога преди не беше виждал.

— Обикновено с братята ми не говорим много за семейството си. Роднинските ни връзки, изглежда, ни носят повече беди, отколкото добрини.

Ваялид се опита да се усмихне, но без особен успех.

— Не се притеснявай. Няма да те държа отговорен за делата на близките ти. А сега ще е най-добре да се качиш горе, преди някое от момичетата да е излязло в коридора.

Джеф се поколеба. Той не можеше да си представи защо новината за роднинската му връзка с Робърт Лий бе предизвикала такава реакция, но очевидно тук имаше нещо много дълбоко, за което Ваялид не искаше да говори и което много я ядосваше.

Тя се обърна и тръгна по коридора, но изведнъж спря.

— Поканата да дойдеш на службата с нас остава.

— Не.

— Ако е заради ръката ти, мисля, че е крайно време да се помириш със своя Създател.

— И ако не го направя?

— Въпреки това трябва да дойдеш. У теб има натрупан много гняв. Никога няма да бъдеш щастлив, ако не се отървеш от него.

— И според теб посещението на църковната служба ще ми помогне, така ли?

— Може би. Аз не спирам да се надявам, че ще помогне на мен.

С тези думи тя се обърна и започна да чука по вратите.

— Ставайте, момичета. Службата започва след час.

Джеф искаше да я попита какво бе имала предвид с последната си забележка, но Ваялид очевидно бе свършила с разговора за момента. Той тръгна нагоре по стълбите. Може би щеше да я попита по-късно вечерта. Може би тя искаше той да вярва, че нейният живот е по-спокоен от неговия, но несъмнено нещо я тревожеше.

На Джеф не му харесваше да вижда в очите на Ваялид гнева, с който той самият бе живял толкова дълго. Знаеше какво му бе причинил неговият гняв и не искаше същото да се случи и с нея.

 

 

Еси подаде глава през вратата.

— Госпожица Гудуин иска да знае дали ще дойдете с нас на службата.

Джеф се намръщи и вдигна поглед от бележките си.

— Имам много работа. — Той посочи към няколкото камари документи пред себе си.

— Татко ще дойде. Той ми изпрати писмо. — Момичето извади писмото и му го показа. — Той вече е тук.

— Тогава нямаш нужда от мен — каза Джеф и се приготви да продължи с работата си.

— Той ще бъде далеч. Ще ни сложат на балкона, а той е ужасно висок. Страх ме е да излизам на балкона.

— Тогава се дръж за ръката на госпожица Гудуин. — Еси не помръдна от мястото си и Джеф каза: — По-добре върви да се облечеш, за да не закъснееш.

— Вече съм облечена — отвърна тя, влезе в стаята и направи пирует, за да му покаже роклята си.

Джеф си каза, че ще трябва да внимава повече какво говори. Ако беше казал подобно нещо на жена, с която току-що бе прекарал доста време, да се приготви да бъде забелязана, тя вероятно би се ядосала толкова много, че да разкъса документите му на парченца.

— Много си хубава. Сигурен съм, че баща ти ще се гордее с теб.

— Той ще дойде утре.

— Вече ми го каза. А сега ще е най-добре да се върнеш долу. Скоро ще стане време за службата.

— Сигурен ли си, че няма да дойдеш? — попита друго гласче. Беше Аурелия. До ангелското й личице се виждаше това на сестра й Джулиет.

— Вие двете какво правите тук?

— Дойдохме да видим дали ще дойдеш за службата.

— Вече казах на госпожица Гудуин, че няма да дойда.

Близначките изглеждаха много доволни.

— Добре.

Джеф моментално почувства тревога. Нещо му подсказа, че наближава опасност.

— И какво толкова му е доброто?

— И ние не искаме да ходим на службата. Госпожица Гудуин каза, че ако не дойдеш, можем да останем при теб.

Изнудване. Ваялид го удряше със собствените му камъни. Ако тези две фурии останеха при него, той нямаше да има нито минутка спокойствие.

— Бети Сю също не иска да ходи.

Страхотно! Ако тези трите бъдеха оставени сами само за един час, последствията можеха да сложат началото на война, в която щеше да се включи всяка жена в Денвър. Джеф хвърли писалката си на бюрото.

— Предайте на госпожица Гудуин, че след десет минути ще сляза долу, за да дойда на службата. Можете да й кажете също, че последния път, когато ходих на църква, изнудването не се смяташе за християнско дело.

— Госпожица Гудуин не спомена нищо за изнудване — каза Джулиет.

— Предполагам, че не е.

— Какво значи изнудване? — поинтересува се Еси.

— Да караш хората да вършат онова, което не искат — обясни Джеф.

— Това се случва постоянно с децата. — Аурелия очевидно бе разочарована от обяснението на мистериозната думичка.

— Мога ли да остана тук, докато се обличате? — попита Еси.

— Разбира се, че не, глупачке — отвърна Аурелия. — Момичетата не могат да гледат как мъжете се обличат.

— Защо?

— Защото ще родиш бебе.

— Как?

— Не знам, но Корин казва, че това се е случило с някаква жена, която майка й познавала. Тя казва, че всички толкова се ядосали, че жената трябвало да се премести в друг град.

Джеф реши, че да се намира в обкръжението на малки момиченца е много опасно. Дори не му се искаше да си представи какво биха си помислили във висшето общество на Денвър, ако чуеха разговора им!

— И трите моментално изчезвайте долу — изкомандва ги той.

— Не искате ли да прочетете писмото ми? — попита Еси.

— Не сега. Ако не побързам, ще закъснея за службата.

Освен това той искаше да обмисли на спокойствие какво щеше да направи на Ваялид. Не можеше да остави това изнудване без отговор.

 

 

На Ваялид й се искаше да престане да си мисли колко е хубав Джеф. Искаше й се също така да не обръща погледа си към него поне веднъж в минута. Ако не започнеше да се контролира, всички в параклиса щяха да започнат да си шушукат за нея.

Тя погледна надолу към хората на приземния етаж. Госпожица Сетъл бе хвърлила един поглед нагоре, видимо бе пребледняла, когато бе забелязала Джеф на балкона и едва се бе замъкнала до пейката си.

Харолд Браун също беше дошъл. И той бе пребледнял, когато бе видял дъщеря си да влиза хванала Джеф за ръка. Ваялид се чудеше каква сума е взел той назаем от Джеф и дали щеше да може да върне заема. Беше сигурна, че отсега нататък той щеше да посещава Еси редовно.

Ваялид се помоли да не позволява на други родители да дойдат на службата. Ако се наложеше да дава обяснение, то можеше да бъде изтълкувано погрешно. И без това Бети Сю правеше достатъчно бели. Майка й я посещаваше всяка сряда и петък и Ваялид не се съмняваше, че Бети Сю й разказваше всичко, което се случваше в училището, както и някои неща, които съществуваха само във въображението на момичето.

Ваялид знаеше, че трябва да следи литургията, но погледът й неволно се насочваше към Джеф. Когато бе слязъл долу, той я бе погледнал сърдито. Тя му се беше усмихнала и погледът му веднага бе омекнал. Знаеше, че Джеф не е луд, и очакваше, че той ще й отвърне по някакъв начин, но това не я притесняваше толкова много, колкото фактът, че го харесваше.

На всичко отгоре желанието й не се ограничаваше само с похот. Действително го харесваше, въпреки раздразнителния му характер и всичките му недостатъци. Но Ваялид не искаше да харесва южняк.

В това нямаше абсолютно никакъв смисъл. Тя наистина се възхищаваше на Джеф заради успеха му, но той беше раздразнителен мъж, твърдоглав, изпълнен с предразсъдъци и твърдо вярваше, че всяка жена, родена над линията Мейсън-Диксън, е дяволско изчадие. Не че на нея й се искаше да бъде като жената, за която той искаше да се ожени. Не можеше да си представи по-нещастна жена от идеалната южняшка красавица на Джеф. Дори мисълта за това трябваше да кара всяка уважаваща себе си жена да побеснее.

Но нито едно от тези неща не я притесняваше толкова много, колкото съзнанието, че не можеше да контролира чувствата си. Харесваше Джеф, въпреки че беше глупаво.

Ваялид се загледа в профила му. Една жена не се влюбваше в мъж само защото той има класически профил, нали? Видът на Джеф по време на сутрешната му тренировка изплува в съзнанието й. Дори и мъжете обичаха да се преструват, че обичат жените заради душевните им качества, а не само заради телата им.

Не че Ваялид им вярваше. Джеф например искаше само една красива обвивка и всякакви душевни качества, освен пълно подчинение, бяха неприемливи за него.

Трябваше да слуша какво казва свещеникът. Проповедта му беше сякаш писана за нея. Простете на враговете си. Бъдете добри с онези, които ви преследват и ви презират. Времето не беше подходящо за нея. Тя не можеше да прости на хората, които се опитваха да й откраднат мината, както не можеше да прости и на онези, които бяха разбили семейството й.

Питаше се какво ли изпитва Джеф. Той сдържаше гнева си още по-упорито, отколкото тя самата. Може би беше сгрешила, като го бе принудила да дойде на службата.

Органът засвири последния химн. Ваялид се опита да събере мислите си и да се концентрира върху текста. Проповедта не й беше донесла нищо и тя можеше да си остане в спалнята.

 

 

Най-после шумът, който идваше отдолу, наруши концентрацията на Джеф. Службата не се беше оказала нищо особено. Все още беше раздразнен, че си беше загубил времето. Не можеше да си прости, че бе позволил на Ваялид да го подлъже да отиде и беше вбесен от проповедта. Свещеникът го беше гледал сърдито през цялото време. Джеф не знаеше името на това лицемерно копеле, но беше решил, че ще се погрижи той да бъде уволнен.

Поредната серия от писъци, тропане от тичащи крака и бараж от пискливи гласчета разбиха и последните остатъци от спокойствието. Последните цифри отлетяха от главата на Джеф и упорито отказаха да се върнат. Той измърмори една цветиста псувня, която бе научил от Монти, бутна масата встрани и се изправи.

Джеф погледна през прозореца. Навън беше облачно, но температурата беше над нормалната и нямаше вятър. Идеално време за разходка. Той се надяваше, че служителите му ще се възползват пълноценно от времето, защото следващата седмица щяха да бъдат адски заети.

Джеф се отдръпна от прозореца, но, освен работата му, нямаше нищо, което да му запълни времето. На него му беше писнало от работа. Миналата нощ бе спал само четири часа и не чувстваше никаква умора. За сметка на това беше нетърпелив и раздразнителен, като че ли не можеше да свърши нещо, което искаше. Само че той не знаеше какво точно е това нещо.

Джеф излезе от стаята си, отиде до дъното на коридора и погледна през прозореца. От тази височина можеше да види къщата си на Четиринайсета улица. Някои от домовете в новопостроения луксозен квартал Кепитъл Хил също се виждаха, а между тях изпъкваше с чудовищните си размери къщата на Филип и Клара Рабин. Джеф можеше да види и мястото, на което Хоръс Талбот щеше да построи къщата си.

Къщата на Мадисън се намираше в равнината, на една миля от края на „Бродуей“. Фърн бе настояла той да построи дома им извън Денвър, където щеше да има достатъчно място да язди конете си. Не че Мадисън й оставяше време за езда. Откакто се бяха преместили от Чикаго, тя постоянно беше или бременна, или кърмеше новородено бебе. В резултат Мадисън сега притежаваше огромен парцел, който някога щеше да струва цяло състояние. Джеф не можеше да не се удивява на това как всичко, до което се докоснеше Мадисън, се превръщаше в злато.

Джеф видя едно семейство, което вървеше по тротоара пред училището. Две малки момчета се държаха за ръцете на баща си, дърпаха го насам-натам и се смееха. Майка им вървеше бавно до тях и тикаше количка. Джеф с изненада осъзна, че познава мъжа и че е сключвал сделки с него. Не бе и подозирал, че този човек се интересува толкова много от семейството си. По служебни дела с този мъж беше трудно да се работи. И въпреки това той си вървеше по улицата и изглеждаше, сякаш не може да откаже нищо на семейството си.

Необяснимо защо сцената напомни на Джеф са собствената му самота. Той се зачуди дали на Ваялид й беше мъчно, че няма семейство. Тя беше заобиколена от много деца, но това сигурно не беше като да си има свои. Бе му казала, че не иска да се омъжи, че иска да помага на жените като нея. Той се зачуди дали това можеше да й замести семейството, което повечето жени, изглежда, искаха отчаяно.

Настъпилата в сградата тишина привлече вниманието му. Заслуша се внимателно, но не можа да долови и най-малкия шум. Джеф тръгна назад към стаята си, но не беше в настроение да работи. Беше любопитен защо изведнъж бе настъпила такава тишина, след като само допреди няколко минути шумът в сградата беше наподобявал бойно поле.

Когато стигна до площадката на стълбището на втория етаж, той осъзна, че там нямаше никого. Всички врати зееха отворени и светлината от прозорците им се изливаше в коридора, но не се чуваше нито звук.

Коридорът на първия етаж беше също така празен и тих и за миг Джеф се запита дали карантината не беше вдигната предсрочно. Не, ако беше така, той щеше да си тръгне, но не и момичетата.

Джеф отвори една от вратите от дясната страна на коридора. Бет нареждаше масата за вечеря и се стресна, когато вдигна очи и го видя.

— Търся Ваялид… госпожица Гудуин — каза той, тъй като не можа да измисли друга причина, която да обяснява присъствието му тук.

— Тя е в час в другия край на коридора — каза момичето. — Карантината ще бъде вдигната утре и момичетата трябва да се върнат към нормалните си занимания.

Той затвори вратата, мина по коридора и отвори единствената врата, която видя. Тази стая беше пълна с чинове, на всеки от които седеше по едно момиче с отворена пред него книга. Ваялид стоеше до черна дъска, на която бяха написани една дузина имена.

— Това е господин Рандолф — каза Еси. — Ще ми помогнете ли с аритметиката?

— Аз също имам нужда от помощ — каза Аурелия, — а и той ми е чичо.

— Влезте, господин Рандолф — покани го Ваялид. — Идвате тъкмо навреме, за да ни помогнете с урока за Гражданската война.