Лей Грийнууд
Ваялид (13)

Глава тринадесета

— Тази вечер си различен от друг път, Джеф — каза Луиз. Тя разгърна халата си, за да му даде възможност да види по-добре покрития й с черна дантела корсет. — Не е в твой стил първо да искаш да се нахраниш.

— Просто съм изморен. Напоследък работя повече от обикновено.

Тя го огледа над чашата си с вино.

— Чудех се защо не беше идвал толкова дълго. Не в твой стил. — Тя отметна рамене назад и това накара големите й гърди да придобият още по-внушителни размери.

Двамата седяха край маса, отрупана с останките от вечерята им. Храната не беше толкова добра, колкото ако Джеф беше отишъл да вечеря в хотела. Компанията също не беше от най-добрата. Не че тази вечер Луиз беше по-различна от стотиците други нощи, които бяха прекарали заедно. Просто цялата вечер му се струваше досадна. Джеф дори не беше направил онова, за което бе дошъл тук.

— Проблеми с бизнеса ли имаш? — попита го Луиз. Тя се наведе напред, за да му покаже дълбоката вдлъбнатина между гърдите си.

— Не. Ако се изключи един малък проблем с една мина в Лидвил, всичко върви по-добре от обикновено.

Двамата често обсъждаха работата му, но винаги после. Луиз беше умна жена, която успяваше добре да се възползва от информацията, която Джеф понякога й даваше в знак на благодарност за онова, което бе направила за него. С нея той можеше да задоволява сексуалните си нужди, без да чувства липсата на ръката си.

— Изглеждаш ми угрижен. — Тя сви устни в подканваща гримаса.

Двамата се бяха запознали преди девет години. Джеф беше спасил Луиз от побоя, който се бе канел да й нанесе някакъв раздразнен клиент. Тя му бе предложила да си плати по единствения възможен за нея начин. Джеф й бе намерил квартира, където не й се налагаше да приема всеки срещнат на улицата. Тя му се бе отплатила, като запазваше две нощи в седмицата за него. С годините връзката им беше прераснала в приятелство. Оттогава Джеф не беше спал с друга жена.

Луиз застана пред него. Седна върху краката му, обви ръце около врата му и повдигна гърдите си нагоре, докато цялото му лице не беше зарито в тях. Той не реагира и тя започна да го милва между краката. Джеф усети познатата тръпка в слабините си, но за негово удивление този път не почувства обичайното желание да се забие в тялото й.

С годините те бяха създали една безпроблемна приятелска връзка, но внезапно той осъзна, че иска нещо повече от това. Не беше съвсем сигурен какво точно, но знаеше, че виновницата за това му желание беше Ваялид.

Луиз се отдръпна назад, за да го погледне.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? Такова нещо не ти се е случвало досега.

Джеф си помисли, че тя беше загрижена повече от липсата на интерес у него, отколкото за самия него. Ако една жена с нейната професия започнеше да губи привлекателността си, очакваха я сериозни неприятности.

— Ти си съвсем наред — отвърна й той и я целуна по гърдите. — Просто тази вечер аз не съм на себе си.

Луиз беше амбициозна жена. Тя беше използвала връзките си, създадени с помощта на Джеф, за да се образова, държеше да знае последните новини в бизнеса и политиката и бе подобрила стила си на обличане. В много отношения можеше да се държи като дама по-добре от някои от жените от висшето общество на Денвър.

— Какво си направил със себе си? — попита тя. — От девет години не съм те виждала в такова състояние.

Той не можеше да й каже, че във фантазиите си я е заменил с някаква червенокоса домакиня. Луиз никога нямаше да му прости подобно нещо.

— Предполагам, така става, когато човек го затворят под карантина.

— Какво! — Луиз отскочи от него, сякаш беше заразен с някаква смъртоносна болест. — Дошъл си тук заразен и не си ми казал?

— Не съм заразен — отговори Джеф. — Отидох да видя в какви неприятности са се забъркали племенничките ми и трябваше да изкарам последните няколко дни под карантина. Болестта вече беше отминала. А и мен ме държаха далеч от момичетата.

— Изкарал си карантината в девическо училище? Не ми казвай, че е онова луксозното на 17-та улица.

— Същото.

Луиз започна да се смее.

— Горкичкият. Сигурно си откачил, когато са те затворили с онези пискливи девици. И въпреки това не трябваше да идваш тук. При заразните болести няма нищо сигурно. Дори сега може да си болен, без да знаеш. Можеш да ме заразиш, а аз да предам заразата на моите момичета. Това ще ни съсипе.

— Не съм заразен.

— Може и да не си, но със сигурност се държиш странно. Личи си. — Тя се отдръпна още малко назад, грабна една кърпичка и я размаха във въздуха, сякаш така щеше да отпъди болестта от своята част на стаята. — Може би трябва да си вървиш.

Джеф се изненада от облекчението, което изпита. В това нямаше никакъв смисъл. Двамата с Луиз винаги се бяха чувствали много добре заедно.

— Може би така трябва — каза той и стана. — Днес не съм много добра компания.

— Не се тревожа за това.

— Знам. Ти се тревожиш за болестта, която може да се крие някъде из мен.

— Може. Не трябваше да идваш. Не беше честно да не ми казваш.

— Не се притеснявай. Няма да дойда пак, преди да съм уверен, че съм абсолютно здрав.

Джеф беше раздразнен. Луиз прекаляваше. Той не беше болен и не носеше никаква зараза. Въпреки това нямаше да остане. Имаше нужда да е насаме със себе си. Трябваше да разбере защо всеки път, когато погледнеше към Луиз, виждаше Ваялид.

 

 

Ваялид се отпусна върху пухения дюшек. Щеше да й бъде трудно да се върне в училището след два дни, прекарани в такъв разкош. Тя се загледа в гипсовите орнаменти на тавана, лампите „Тифани“, масата с мраморен плот и огромното огледало. Само мебелите в спалнята трябваше да струват повече от къщата на баща й.

Тя се беше притеснявала много от срещата със семейството на Джеф, но в действителност вечерята се бе оказала забавна. Храната беше невероятно вкусна, а и тя харесваше роднините на Джеф, особено Айрис и Монти. Харесваше й тяхната енергия, желанието му да се наслаждават на всичко в живота, склонността им към схватките. На Ваялид й беше много интересно какво дете щеше да им се роди. Тя се зачуди дали ако се окажеше момиче щяха да го изпратят да учи в нейното училище. Ако Харви Маккий не направеше нещо с мината й, със сигурност щеше да си остане в училището.

Дейзи и Тайлър се оказаха по-загадъчни за нея. Това може би се дължеше на факта, че Тайлър остана само колкото да опита храната си, а на Дейзи й се наложи на два пъти да излиза по време на вечерята, за да урежда някакви проблеми. Чувството, че е постоянно търсена, би докарало Ваялид до лудост, но тези двамата, изглежда, копнееха точно за такъв живот. Те бяха също толкова неизлечими работохолици, колкото и Джеф.

Ваялид се бе опитала да изгони Джеф от мислите си, но по време на вечерята той се бе завърнал няколко десетки пъти в съзнанието й. Тя си спомняше приборите от двете им вечери заедно. Дори и свещниците й изглеждаха познати.

Ваялид си помисли колко много й се искаше да види Джеф и се ядоса на себе си. Трябваше да преодолее чувството на огорчение от това, че той не бе дошъл на вечеря. Все пак не беше обещавал нищо, а и тя не бе очаквала подобно нещо точно от него.

На вечеря всички се бяха държали весело. Тя предполагаше, че в присъствието на Монти и Айрис нямаше как да бъде другояче. Те имаха толкова много енергия, че я караха да се чувства старица. Джеф притежаваше същата жизненост, но при него тя беше по-тиха, почти скрита и не излизаше на повърхността, а оставаше в дълбокото.

Ваялид се замисли какво правеха момичетата. Тя се усмихна, когато си представи как госпожица Сетъл се оправя с близначките и Бети Сю. Ваялид се надяваше, че Еси е прекарала добре с баща си, но й се искаше той да беше дошъл по собствена воля, а не под влиянието на Джеф.

Тези мисли я накараха отново да се сети за Джеф. Всъщност напоследък всичко я караше да мисли за него. Ваялид предполагаше, че това не беше нещо неочаквано. Ако не го беше срещнала, сега нямаше да се намира в тази стая. Може би точно в това беше проблемът. Тъй като той не се интересуваше от нея чак толкова, че да дойде и да види дали тя се забавлява, Ваялид просто не можеше да си представи защо изобщо я беше поканил.

Тя реши, че ако продължи да се опитва да разбере Джеф, най-вероятно ще получи мигрена или мозъчна треска, а това съвсем не й се искаше. Ваялид си обеща да се наслаждава на престоя си в хотела и да не се пита повече защо я бяха поканили. Поканата беше отправена, нямаше да има никакви последствия, следователно тя не трябваше да се безпокои.

Но най-силното впечатление от вечерята беше щастието, на което се радваха двете семейства. Тя отдавна бе загубила надеждата, че някога ще може да изпита подобно щастие, но откри, че тъкмо сега това й се иска повече от всякога — и че иска да го изживее с Джеф.

Ваялид едва ли трябваше да си напомня колко глупаво беше това й желание. Тя се сви под завивките, но осъзна, че ще й бъде необходимо само едно тънко одеяло. Топлината от радиатора беше толкова силна, че в стаята беше направо горещо. След прекараните в леденостудената таванска стая нощи това й се струваше върхът на лукса.

Ваялид си пожела Харви Маккий скоро да уреди въпроса с мината й. Тя все още възнамеряваше да направи каквото може за жени в нейното положение, но вече й се искаше и да си позволи малко по-разточителен живот. Не всички пари от сребърната мина щяха да се върнат в Масачузетс.

 

 

— Ваялид! Какво правиш тук? — Харви Маккий тръгна забързано през фоайето към нея. — Кога вдигнаха карантината? Мислех си, че ще се правиш на майка, докато твоите хлапета не се оправят.

Ваялид се разсмя.

— Така и щеше да бъде, ако Джеф не ме беше поканил да си почина тук за два дни. След това принуди госпожица Сетъл да наеме някой на моето място.

Усмивката на Харви започна да се смалява.

— Джеф ли? Джеф кой?

— Джеф Рандолф.

Усмивката му започна да й се струва изкуствена.

— Джеф Рандолф те е поканил да прекараш два дни тук? Къде? Та те никога нямат свободни стаи.

— Настаниха ме в един от семейните апартаменти.

Усмивката на Харви изчезна напълно.

— Не мога да си представя защо го е направил. Нали знаеш, че той мрази всички северняци?

Ваялид не разбираше защо Харви внезапно беше станал толкова сериозен.

— Разбира се. Той не пропуска да ми го напомни при всеки удобен случай.

— Тогава защо си дошла?

— Защото бях изморена и не бях използвала двата си почивни дни. Какво друго трябваше да направя? — Ваялид беше раздразнена. Вече й беше писнало да слуша как всички се опитваха да укоряват Джеф.

— Нищо. — Харви се насили да се усмихне. — Щом като си тук, ще вечеряш ли с мен?

— Не мога. Канена съм на вечеря в дома на Фърн Рандолф.

— Джеф ли ще те води?

Ваялид се вцепени.

— Не.

— Той ще бъде ли там?

Тя започваше да се ядосва.

— Предполагам, че цялата вечер ще работи.

— Кажи им, че не можеш да отидеш — предложи Харви. — Те са трудно семейство.

— Не мога да направя такова нещо, след като съм приела гостоприемството им.

— Не се оставяй да бъдеш залъгана от външния им вид. Те са най-безскрупулното семейство, което някога съм срещал.

Ваялид не можеше да разбере Харви. Той никога преди не се беше държал по този начин.

— Аз пък ги харесвам. Според мен те са очарователни.

Харви замълча за малко.

— Надявах се, ще решиш, че аз съм очарователен.

— Така е. Освен това си и един от най-добрите мъже, които познавам.

— Тогава ще…

— Ще се видим другата седмица по обичайното време. Ако искаш, тогава ще изляза с теб на вечеря.

— И няма да забравиш какво ти казах?

— Харви, много добре знаеш, че не бих позволила на когото и да било да говори лошо за теб в мое присъствие. Не можеш да очакваш от мен да не направя същото и за Джеф.

Харви прие поражението с достойнство.

— Ще се опитам да го запомня за следващи път, когато ревността ме накара да кажа нещо не на място.

— Ревност ли? Мен ли ревнуваш? — не скри изненадата си Ваялид.

— Ти сигурно знаеш, че много те харесвам.

— Да, но да ме ревнуваш? Никога не съм си мислила…

— Ще говорим, когато се видим за вечеря — прекъсна я той. — Дотогава се пази от чара на семейство Рандолф.

Филип Рабин влезе в кабинета на Джеф Рандолф и Джеф не скри раздразнението си от това, че му прекъсват работата.

— Ще ти отнема само една минутка — каза Рабин.

Джеф не разбираше защо един преуспяващ мъж като Филип винаги изглеждаше така, сякаш беше ядосан на целия свят. Вероятно фактът, че имаше за съпруга Клара и беше прокълнат да има за дъщеря Бети Сю го бе накарал да желае да излее гнева си върху целия човешки род.

Джеф не му предложи да седне, но Рабин изглеждаше по-заинтересован да си стопли ръцете край камината.

— В качеството си на председател на училищното настоятелство идвам да се извиня за това, че карантината те задържа там. Не знам какво си е мислила, че прави госпожица Гудуин, когато те е пуснала да влезеш в училището.

Джеф се зачуди какво ли беше наговорила госпожица Сетъл на настоятелите. Директорката очевидно не искаше да поеме никаква отговорност.

— Госпожица Гудуин няма нищо общо с това — отвърна той. — Грешката си беше само моя. Тя направи всичко възможно, за да спаси положението.

Рабин не изглеждаше убеден. Джеф се запита дали жена му или дъщеря му не му бяха наговорили някакви лъжи. Клара Рабин мразеше Джеф, но нямаше причина да обвинява Ваялид за случилото се. Това обаче не важеше за Бети Сю.

Рабин прочисти гърлото си.

— Чух, че тя е спала в стаята до твоята.

Нямаше кой друг да му е казал, освен онази гадна, малка вещица Бети Сю. Тя беше сърдита, защото Ваялид бе защитила близначките и се опитваше да я натопи. Джеф не можеше да си представи защо един възрастен мъж ще вярва на всичко, което му говори едно тринайсетгодишно момиченце, но пък от друга страна той не разбираше и как така Филип се оставяше да бъде командван от жена си.

— Тя спа в стаята до моята, защото нямаше други свободни стаи — каза Джеф остро и отсечено. — Бети Сю не ти ли каза, че прислужницата също спа на горния етаж и че госпожица Гудуин държеше вратата на спалнята си отворена през цялото време, за да чуе, ако момичетата я извикат за нещо?

— Какво те кара да мислиш, че…

— Госпожица Гудуин изобщо не беше доволна, че в спалните й помещения има мъж, и постоянно се поставяше между мен и момичетата. Тя не ми позволяваше дори да слизам на долния етаж в нейно отсъствие.

— Вярно ли е, че поне два пъти е вечеряла насаме с теб?

— Да. — Джеф реши, че може би трябва да си поговори с близначките. Ако искаха да бъдат изхвърлени от училището, то поне преди това можеха да се погрижат за Бети Сю. Той огледа внимателно Филип. Събеседникът му изглеждаше твърде доволен от себе си.

— В такъв случай се страхувам, че настоятелството ще трябва да преразгледа работата й в училището. Не можем да си позволим да държим служители, които показват такава лоша преценка. Ако родителите научат…

— Няма, освен ако вие не им кажете. — Джеф говореше тихо, но изражението на Филип показваше, че събеседникът му е доловил заплахата в тона му.

— Но ние не можем да скрием факта, че…

— Госпожица Гудуин вечеря с мен на маса в коридора, където можеше да ни види всеки, който се качеше по стълбите. Аз я поканих, за да й дам няколко минути почивка от постоянните й усилия да държи под контрол шестнайсет момичета. Някога да ти се е случвало да се грижиш за шестнайсет момиченца едновременно?

Филип не каза нищо и Джеф продължи:

— Такова нещо може да докара всеки мъж до лудост. Точно затова и настоях госпожица Сетъл да й даде два дни, които да прекара в хотела.

— Що се отнася до това…

— В случай че все още имаш намерение да се оставяш да бъдеш залъган от клюки и слухове, лесно може да бъде доказано, че откакто тя се настани в хотела, аз не съм се приближавал на по-малко от пет пресечки. И нямам намерение да го правя, преди тя да се изнесе оттам.

Джеф не беше сигурен дали Филип вярваше на всичко, което бе чул, но беше сигурен, че колкото и много Рабин да обожаваше дъщеря си, той трябваше да знае, че няма да бъде трудно да се докаже дали тя го лъже.

— Радвам се да го чуя — каза Филип и се отдръпна от камината. — Ситуацията беше доста неприятна. Естествено, госпожица Сетъл и настоятелите бяха много загрижени.

— Но не чак толкова, че да дойдат лично да проверят какво става — отвърна Джеф. — А сега знам, че имаш важна работа.

Ясно беше, че Филип Рабин не може да приеме да му бъде посочена вратата, та дори и от президент на банка. Само че той не можеше да направи нищо по въпроса.

— Радвам се да науча, че госпожица Гудуин се е справила толкова добре. Клара ще се почувства облекчена, когато научи за това.

— Клара ще бъде щастлива едва когато аз се опетня толкова, че никой в Денвър да не ми говори.

Филип Рабин изглеждаше по-разтревожен от обикновено.

— Но вие с Клара никога не сте се виждали.

— Напротив — каза Джеф. — Просто не можем да се понасяме. А сега имам неотложна работа, за която трябва да се погрижа.

В мига, в който вратата се затвори след Филип Рабин, Джеф остави писалката си върху бюрото. Опитът на Филип да дискредитира Ваялид го беше вбесил. Джеф обаче беше изненадан от силата на гнева си. За малко да нападне госта си.

Вбесяваше го фактът, че някой имаше наглостта да подозира Ваялид в неприлично поведение. Тя може и да беше янки, но приемаше много сериозно задълженията си. Бе направила всичко възможно, за да защити момичетата от последствията, произтичащи от необходимостта да делят дома си с мъж.

Той се усмихна, когато си спомни как Ваялид бе стояла пред входа на банята, колко шокирана бе изглеждала, когато той бе застанал пред нея гол до кръста, как бе стояла с ръка върху очите на вратата на стаята му. Добре, че Клара Рабин не знаеше за това.

Джеф се зачуди дали Ваялид прекарваше добре в „Уиндзор“. Той все още не знаеше какво го беше накарало да я покани. Думите бяха излезли от устата му, преди да разбере какво казва. Той предположи, че причината беше отчасти раздразнението му от госпожица Сетъл и настоятелите, които се бяха държали, сякаш имаха някакви проблеми. В крайна сметка, Ваялид бе свършила цялата работа.

Айрис му беше изпратила бележка, в която му пишеше, че са прекарали чудесно на вечеря и го уведомяваше, че ще се събират за вечеря в дома на Фърн. Канеше го да се присъедини към тях, но бележката завършваше с думите, че очаквала той да има работа и това раздразни Джеф. Прииска му се да отиде на вечерята само за да подразни Айрис. Пък и му се искаше да разбере дали Ваялид се радва на почивката си. Той не беше забравил колко изморена и напрегната бе изглеждала тя в понеделник на обяд. Истината беше, че й трябваха повече от два дни почивка.

Джеф си спомни целувката. Този спомен все още го караше да се облива в студена пот. Помнеше мекотата на устните й. Никога не бе изпитвал желание да целуне Луиз, дори и в най-страстните им моменти. С Ваялид беше различно, почти по детински невинно. Джеф беше забравил вкуса на невинността. Внезапно си спомни целувките, които беше откраднал от Амелия Бланд през лятото, когато и двамата бяха едва шестнайсетгодишни.

През един горещ юлски следобед двамата бяха заедно. Той все още помнеше тежката, сладка миризма върху градинската ограда, чуваше звуците, които долитаха откъм къщата, овощната градина и пътя, който минаваше край градината. Джеф все още помнеше магията, която тогава бе накарала звуците да му се струват далечни и маловажни.

Това се бе случило преди цели двайсет и една години, преди семейството му да бъде принудено да напусне Вирджиния, преди войната, преди да загуби ръката си, преди да се бе научил да мрази целия свят. Той бе престанал да бъде онова момче преди толкова много години, че бе забравил всичко за него. А Ваялид му беше припомнила всичко само с една целувка.

Джеф не беше сигурен, че искаше това. Тези спомени го караха да се чувства отново слаб и уязвим. Той бе станал силен. Знаеше какво трябваше да прави, за да преуспява като банкер. Той познаваше себе си, знаеше какво може и какво не е по силите му. Животът и чувствата му бяха поставени под силен контрол и вършеха онова, което той очакваше от тях.

Онова момче беше слабо и не можеше да контролира нищо. То беше изпитвало ужас от баща си. Не бе имало никаква представа какво иска да постигне в живота си. И въпреки че бе имало две ръце, не се бе чувствало достатъчно силно, за да се бори за Амелия с един по-голям братовчед. Онова момче беше слабо и страхливо. Джеф не искаше никога вече да се чувства по същия начин.

Но целувката на Ваялид му бе припомнила нещо забравено. Онова момче се бе радвало на живота и бе притежавало онова желание да се втурне с главата напред в бъдещето, което липсваше на Джеф. Той бе треперил целият, когато устните му бяха докоснали устните на Амелия, когато пръстите му бяха докоснали меката кожа от вътрешната страна на ръката й. Бе почувствал, че се намира на ръба на нещо прекрасно и вълнуващо. Бе се влюбил в любовта, бе омагьосан от магията. Тогава бе изпитвал абсолютната увереност, че някой ден ще намери жена, която ще го накара да се чувства напълно и почти болезнено щастлив.

Сега, вече на трийсет и седем, бе изгубил тази абсолютна вяра и безкраен ентусиазъм. Джеф не беше сигурен, че подобно бъдеще съществува за когото и да било. Беше напълно уверен, че то не съществува за него и че беше глупаво дори да го помни. Житейският опит беше безжалостен, но изключително добър учител и Джеф не смяташе да забравя научените уроци.

Но дори докато вдигаше отново писалката си, си мислеше как бе изглеждала Ваялид седнала срещу него на масата, на светлината на свещите — нейните тъмни, дълбоки очи, блестящата й гъста коса, мекият й и спокоен глас — и решителността му отслабна. Искаше му се да я види още веднъж, да я целуне отново. В него беше останала много по-голяма част от онова момче, отколкото си беше представял.

Докато придърпваше една купчина документи, Джеф си каза, че всичко това е глупаво. Не можеше да позволи да го разстройва някаква си севернячка. Пък и самата мисъл, че ще трябва да прекара вечерта с останалите членове на семейството го караше да смята, че желанието му не е чак толкова силно.

 

 

Ваялид не можеше да реши какво във външността на Фърн я караше да се чувства неудобно, но по време на работата си като медицинска сестра тя беше развила силни инстинкти и сега те й казваха, че Фърн Рандолф е зле.

Мадисън и Фърн си бяха построили красива двуетажна къща на върха на един малък хълм, на три мили от центъра на Денвър. Семейството се беше събрало в голяма дневна във викториански стил, обзаведена със скъпи мебели от тъмно дърво.

Невзрачните пламъчета на малък огън се опитваха да погълнат двата дебели пъна в камината, но газените лампи осветяваха ярко стаята, а радиаторите пропъждаха зимния студ.

— Не ставайте — каза Ваялид и бързо прекоси стаята. Стъпките й бяха заглушени от дебелия килим. — Сигурна ли сте, че не трябва да останете в леглото?

Фърн се усмихна с очевидно усилие.

— От време на време трябва да излизам от тази стая. Пък и исках да ви благодаря за това, че сте издържали присъствието на близначките и Джеф. Това е повече, отколкото може да се иска от всеки човек.

— Всъщност, те се държаха доста добре, докато чичо им беше там. — Тя почти го бе нарекла по име, но се усети навреме. — Прекараха първия ден в тичане по задачи, които им възлагаше той. Според мен близначките почувстваха истинско облекчение, когато чичо им нареди да издигнат асансьора пред прозореца му.

— Разкажете ни за това — каза Айрис. — Мога да си представя какво са си мислили хората, които са минавали по пътя, когато са виждали това съоръжение.

Ваялид я погледна усмихнато.

— За щастие, той не можеше да бъде видян от улицата. Затова пък половината дузина търчащи банкови служители се виждаха много добре. Учудвам се, че някой родител не се появи да попита какво става в училището.

— Да бъдете заключена на едно място с Джеф, трябва да е било като да ви сложат в една клетка с тигър — каза Айрис. — Покажете ни белезите си.

— Госпожица Гудуин изглежда способна да се грижи за себе си — възрази Монти. — По-добре ни разкажете за белезите на Джеф.

— Ако продължавате така, ще й създадете ужасно впечатление за нас — намеси се Фърн.

— Моля ви, наричайте ме Ваялид.

— Тя вече си го създаде — отвърна Айрис. — След миналата вечер и цял един ден, прекаран в обикаляне на половината от магазините в Денвър, тя вече знае всички тайни на семейство Рандолф.

— А твоите знае ли ги? — попита Дейзи.

— Моите не са тайни на семейство Рандолф. Те са си мои и аз ги пазя за себе си.

— Аз обаче ги знам — обърна се Монти към Ваялид със заговорническа усмивка. — Какво ще кажете да се видим утре сутрин за езда.

Ваялид знаеше, че Монти и Айрис са лудо влюбени един в друг и въпреки това усети, че се изчервява от това, че беше вмъкната между тях в разговора им. В нейното семейство никой не беше правил подобно нещо и тя не знаеше как да постъпи.

— Не им обръщайте внимание — каза Фърн. — Те винаги… — Тя не можа да довърши изречението си.

Джеф току-що бе влязъл в дневната. Ваялид се надяваше, че в суматохата и удивлението от появата му никой не бе забелязал как тя бе пребледняла.

Беше си казала, че никога вече няма да го види. Когато пристигна в хотела миналата вечер и той не се появи за вечеря, бе загубила и последната си надежда. Бе приела факта, че утре приказката ще свърши и тя ще се върне в училището, а животът й ще продължи отново постарому. Появата на Джеф отново й бе възвърнала надеждата.

Тя усети, че погледът му незабавно обходи стаята, докато я забеляза. Той спря за миг, сякаш за да попие гледката, преди да бъде обкръжен от семейството.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита го Монти.

— Реших, че не мога да оставя госпожица Гудуин сама с вас две поредни вечери. В противен случай тя ще получи странна представа за семейството.

— Семейството си е странно — каза Тайлър. — Ако е имала някаква друга представа, ще трябва да се откаже от нея.

— Ти със сигурност си най-странният — отговори му Джеф.

— Ако си дошъл тук да разстройваш хората, можеш да си вървиш — намеси се Фърн. Изражението й беше строго, а гласът твърд. — Все още не съм ти простила за това, че изпрати Мадисън извън града. Няма да ти позволя да провалиш единствената вечер, в която се чувствам достатъчно добре, за да си поканя гости.

— Да го изхвърля ли? — попита Монти.

Двамата с Джеф стояха един срещу друг и се гледаха ядосано. Приликата между тях шокира Ваялид. Монти беше малко по-висок от Джеф, но въпреки че Джеф изглежда имаше по-малки кости и двамата бяха еднакво мускулести, имаха една и съща руса коса и бяха еднакво красиви.

— Никой няма да изхвърля никого — заяви Фърн. — А сега сядайте и престанете да се държите така, сякаш ще се сбиете. Те винаги се държат така — обърна се тя към Ваялид.

— Монти се държи много добре, когато Джеф не го предизвиква — защити съпруга си Айрис.

Ваялид изпита силно желание да защити Джеф и сигурно щеше да го направи, ако не беше срещнала погледа му. Той й се усмихна и поклати едва забележимо глава.

Монти се разсмя.

— Никога не съм бил добра компания и ти го знаеш. Точно затова семейството е толкова щастливо, че живея в Уайоминг.

— Аз съм много доволна, че си в Денвър — каза Фърн. — Момчетата ще се радват много, но няма да ти позволя да се караш с Джеф. Точно сега не ми е до вашите глупости.

— Може би трябва да изляза да потърся момчетата.

— Да не си посмял. Ако отидеш при тях, те няма да искат да си легнат.

— Поканете близначките — предложи Джеф. — Момчетата ще бъдат толкова изморени от опитите си да се справят с онези две фурии, че с удоволствие ще се хвърлят на леглата си.

— Госпожица Гудуин тъкмо ни разправяше как са се държали по време на карантината.

— Те всъщност взеха под защитата си едно от по-малките момичета — каза Джеф. — Така можеха да бъдат готови да се сбият, без обаче да им се налага да го правят.

— Те наистина бяха много добри към Еси Браун — намеси се Ваялид, — но тя се привърза истински само към Джеф.

— Джеф! — възкликнаха едновременно пет гласа.

— Тя имаше проблеми с математиката — обясни Джеф.

— Ти си помогнал на дете да си свърши домашното? — попита с удивление Айрис. — Не го вярвам.

— Ако бяхте казали, че я изплашил до смърт, можеше да ви повярвам — каза Монти.

— Или пък ако бяхте казали, че се е отървал от нея, като я е изпратил долу по асансьора — добави Тайлър.

Ваялид не можа да изтърпи всичко това.

— Очевидно не познавате брат си много добре. Еси го обожава. Баща й никога не бе идвал да я види в училището. Джеф не само се погрижи той да бъде на входа, когато карантината беше вдигната, но и помогна на Еси да напише писмо на баща си.

Ваялид осъзна, че всички в стаята бяха зяпнали Джеф, а той очевидно се чувстваше неудобно.