Лей Грийнууд
Ваялид (21)

Глава двадесет и първа

Джеф си бе помислил, че може би трябва да отиде пеша до болницата, като изпрати Ваялид сама във файтона. Той не беше сигурен, че да остава с нея е добра идея. Щеше да каже нещо, което не трябваше да казва, или пък щеше да се поддаде на чувствата си и да я остави да открие колко е слаб. През последните няколко дни Джеф буквално бе живял в банката, за да избяга от чувствата си, но осъзнаваше, че състоянието му ставаше критично.

Ваялид го бе накарала да върши неща, които не искаше да върши. Все още не беше възстановил духовното си равновесие след разговорите си с Фърн и Роуз. Струваше му се, че нищо не е наред. А най-лошото бе, че Ваялид го бе накарала да се усъмни във всичко, което бе вършил в продължение на години, а това го плашеше.

Ти не струваш нищо и никога няма да бъдеш нищо друго, освен един проклет страхливец.

Думите на баща му преследваха Джеф през целия му живот. Той бе повел атаката срещу оръдията на янките при Гетисбърг, за да избяга от тези думи. Докато бе лежал ранен на бойното поле в очакване някой да го намери, бе отказал да се предаде пред смъртта само за да опровергае тези думи. Бе създал банката и бе работил по сто и четирийсет часа седмично, за да докаже, че тези думи не са верни. И бе използвал войната и ръката си, за да усмирява съмненията си.

В банката той бе намерил спокойствие чрез строгия контрол, който упражняваше върху себе си, като бе работил повече от всеки друг банкер в Денвър, бе научил повече, бе спечелил повече. Междувременно Джеф се бе отдалечил от семейството си и от целия свят. Когато някое чувство се опиташе да разбие самоконтрола му, той го прогонваше с няколко остри, а при необходимост, дори жестоки думи. Само че при Ваялид това не му беше помогнало.

— Ти не искаш да ме харесваш, но това е по-силно от теб — каза Ваялид.

Тишина. Какво очакваше от него? Да признае слабостта си ли?

— След като толкова много години си се опитвал да убедиш всички, че янките са лоши, не можеш да си позволиш да признаеш, че харесваш една севернячка. Разбира се, не вярваш, че янките са дяволи. Това е нещо, което ти казваш, за да държиш хората далеч от себе си.

Джеф се вцепени. Тя си мислеше, че го познава толкова добре. Всички жени бяха такива, винаги си мислеха, че знаят за един мъж повече от него самия.

— Ти не искаш да допускаш хората близо до себе си, защото се страхуваш, че няма да те харесат. Страх те е и че може да те харесат. Това ще развали всичко, нали?

— Ако това е пример за северняшка логика, то е направо удивително, че успяхте да спечелите войната, въпреки че имахте двойно по-голяма армия и ресурси.

Ваялид се разсмя.

— Ако беше го казал по време на карантината, щях да се ядосам. Но сега вече е твърде късно. Ти си измамник, Джеф Рандолф. Мислиш си, че не те познавам, но аз те чета като отворена книга.

За миг Джеф бе обзет от паника. Част от защитния му механизъм се състоеше в това да не допуска никого до себе си. Дали Ваялид бе успяла да премине тази бариера?

— Ти си също толкова силен и смел, колкото братята си, а в някои отношения дори много повече. Знам, че при борба с една ръка ще спечелиш. Дори Монти не е толкова силен, колкото си ти.

Джеф не каза нищо и тя продължи:

— Невинаги съм съгласна с методите ти, но ти толкова много обичаш семейството си и лоялността ти е толкова голяма, че си готов да направиш всичко заради него. В действителност вършиш удивителни неща, без да го осъзнаваш.

Джеф се бе приготвил за сблъсък, но вместо това Ваялид го бе нападнала по съвсем друг начин. Тя бе открила слабото му място, бе казала неща, които той искаше да чуе и в които искаше да вярва. Преди Джеф да успее да се обърне, за да отбие атаката, тя бе изстреляла залп, който го бе повалил на колене.

— Но най-голямата ти измама е, че не харесваш хората и не искаш те да те харесват — каза Ваялид. — В банката ти не работиш само за себе си, а за цялото си семейство. Преди много години си имал достатъчно пари. Сигурна съм, че всички в семейството ти ще ти кажат колко много оценяват усилията ти, ако само им дадеш тази възможност. Но ти толкова много се страхуваш да не бъдеш наранен, че не им позволяваш да разберат, че ги обичаш.

Джеф потисна растящото си желание да накара Ваялид да му каже повече. Подобно на човек, който се опитва да се залови за някой клон, за да не бъде отнесен от реката, той потърси нещо, с което да смени темата.

— Все още не си ми казала защо смяташ, че те харесвам.

Ваялид се усмихна отново. Джеф едва я виждаше в тъмнината, но знаеше, че тя се усмихва. Ваялид бе постоянно в съзнанието му. Знаеше как блестят очите й, когато е щастлива, как хвърлят огън, когато е ядосана, как се замъгляваха, когато беше нещастна. Помнеше вкуса на устните й, топлината на дъха й, усещането от притискането на тялото й към неговото. Джеф копнееше да протегне ръка и да я докосне, да я придърпа към себе си и да я целува, докато страхът, който го разяждаше, не изчезне.

Но в този момент беше слаб и не можеше да устои на магията й. Дори и най-малкото докосване можеше да го изпрати в пропастта.

— Когато една жена харесва един мъж, винаги може да каже дали той й отвръща със същото — отговори му Ваялид.

Джеф спря да диша. Нещо в него разкъса многогодишните окови. Искаше му се да разбере какво имаше предвид Ваялид, като говореше за харесване. Трябваше да знае. Никога през живота си не беше имал нужда от някого. Просто не си го бе позволил. Хората умираха. Нещата се променяха. Болката просто беше твърде силна.

Винаги бе смятал, че при необходимост може да обърне гръб на всеки, включително и на собственото си семейство. Той обаче знаеше, че членовете на семейството му бяха също толкова жизненоважни за него, колкото и въздухът, който дишаше. Ако имаше нещо, което да му дава сила, то това беше увереността, че без значение какво върши, семейството му никога няма да го изостави.

Липсата на ръката му нямаше нищо общо с начина, по който те се държаха с него. Джеф не знаеше защо досега не беше разбрал това. Може би е бил твърде сърдит, за да се вслушва в онова, което са му казвали. Тогава защо слушаше Ваялид? Защо толкова отчаяно се надяваше, че е права, а той греши?

Очевидно се надяваше, че беше казала истината, когато беше споменала, че го харесва. Никога не си бе признал това, но винаги се бе страхувал, че никой не е способен да го хареса. След Джулия Уилкокс се страхуваше, че завръщането му във Вирджиния няма да има никакво значение. Страхуваше се, но трябваше да поеме риска. Трябваше да разбере.

Файтонът спря пред болницата. На Джеф не му се искаше да слиза, въпреки че предпазливостта го подканваше да побърза. Имаше толкова много въпреки, които искаше да зададе на Ваялид, но нямаше време за това. Тя вече слизаше от файтона.

 

 

— Как е тя? — попита Ваялид в мига, в който двамата с Джеф стигнаха на етажа.

— Кървенето се засили — отвърна Роуз.

— Роди ли вече?

— Не.

— Имате ли новини от лекаря?

— Влакът му е пристигнал. Сега въпросът е дали той ще успее да дойде тук навреме и дали ще може да направи нещо за Фърн.

— Тукашният лекар нищо ли не може да направи? — попита Ваялид.

— Мадисън не му позволява. Той е толкова ядосан, че не позволява на персонала да се приближат до нея. Между другото, питаше за теб.

Ваялид се почувства ужасно. Не й се искаше да дава напразни надежди на Мадисън.

— Аз не мога да направя нищо.

— Знам — каза Роуз. — Но присъствието ти го кара да се чувства по-добре. Ти си единствената, която наистина знае какво става. Надява се само на теб и на доктор Улмстед. И не само той, но и всички ние.

— Не можем да правим чудеса. Може би вече е твърде късно.

— Знаем това, но никой от нас не смее дори да си помисли какво ще се случи с Мадисън, ако тя умре.

 

 

— Боже милостиви! — възкликна доктор Улмстед, когато прегледа Фърн.

Почти в безсъзнание, тя беше бяла като платно. Ваялид се страхуваше, че всяка глътка въздух може да се окаже последната за Фърн.

— И вие наричате това място болница! — каза доктор Улмстед. — Почти сте оставили тази жена да умре. — Лекари и сестри зяпаха пребледнели зачервения дребничък германец.

— Не стойте там и не зяпайте като идиоти. Пригответе я за операция. А след това, ако успеете да намерите някой Бог, който не е твърде зает, за да се вслуша в молитвите на глупаци като вас, помолете му се да не съм дошъл твърде късно, за да променя онова, което сте направили. Ваялид, искам ти да ми асистираш. Къде мога да се измия?

Мадисън погледна тревожно към жена си и тръгна след лекаря, който започна да се съблича.

— Какво ще правите?

— Кой сте вие, по дяволите? Разкарайте този мъж оттук! — изкрещя доктор Улмстед, без да се обръща конкретно към някого. — Как мога да работя, когато тук постоянно влизат и излизат хора?

— Аз съм съпругът й — отговори Мадисън — и ако не ми кажете какво ще правите с нея, ще ви счупя всички кости една по една.

Доктор Улмстед спря само колкото му бе необходимо, за да отвърне на Мадисън.

— Значи вие сте човекът, който разчисти линията през половината страна. Не знаех, че някой извън Ню Йорк може да има такава власт. — Той се съблече до кръста и започна да мие ръцете си от лактите надолу.

— Какво ще правите? — повтори Мадисън.

— Ще се опитам да спася жена ви и детето, но честно казано, не знам дали ще мога.

— Защо губите време тук?

— Мия се, за да не причиня инфекция. Не се притеснявайте — аз ще бъда готов преди нея.

Мадисън сякаш се стопи.

— Какво й има?

— Кръвоизливът е силен и ако не бъде спрян, тя ще умре. Бебето може вече да е мъртво. Няма да знам, преди да я разрежа.

Мадисън побеля.

— Няма да ви позволя дори да я докоснете с нож.

Доктор Улмстед спря да се мие и го погледна.

— Тогава по-добре повикайте свещеник, равин или когото там искате. До един час жена ви и детето ще са мъртви. Тя няма достатъчно сили да се обърне, камо ли да роди. И без това дотогава ще умре от загуба на кръв.

Мадисън се обърна към Ваялид, която каза:

— Това е единственият начин.

— Сега пък трябва диагнозата ми да бъде потвърждавана от медицинска сестра — изръмжа лекарят.

Мадисън не обърна внимание на раздразнението му.

— Спасете я и ще ви дам колкото поискате.

— Щях да се опитам да й помогна дори безплатно, но няма да забравя обещанието ви. — Той вдигна ръце, за да бъдат изсушени. — А сега изчезвайте. Най-доброто, което можете да направите за съпругата си, е да я оставите на мен.

Джеф хвана Мадисън за рамото.

— Ела. Ти си свърши работата, като го докара тук. Сега е негов ред да свърши своята.

Ваялид гледаше как Джеф извежда брат си.

— Залавяй се за работа, Ваялид — каза доктор Улмстед. — Трябва да спасим тази жена. Имам намерение да издоя този мъж като по учебник.

 

 

Час по-късно доктор Улмстед завърши и последния шев.

— Това е — каза той. — Ако не се случи нещо неочаквано, тя ще живее, но няма да се възстанови достатъчно бързо, за да кърми сина си.

Ваялид едва сдържаше сълзите си. Облекчението й беше толкова голямо, че краката едва я държаха. Операцията беше трудна и за известно време животът на Фърн бе висял на косъм.

Доктор Улмстед изроди детето чрез цезарово сечение, но се наложи да извади матката, за да спре кръвоизлива. Фърн бе загубила много кръв и щеше да бъде слаба в продължение на няколко седмици. Тя щеше да се оправи, но никога нямаше да има русата дъщеричка, която толкова много искаше.

— По-добре идете да кажете на семейството — предложи Ваялид.

— Ти го направи. Ако не беше успяла да ме убедиш да дойда, те нямаше да има какво да празнуват.

— Гледайте да не забравите да им го напомните.

— Няма.

— Шегувах се — каза с притеснение Ваялид. Тя не искаше никой да се чувства задължен към нея.

— Върви. Аз ще дойда след минута. Ако се появя опръскан с кръв, ще си помислят, че жената е умряла.

На Ваялид й бе необходима само една минута, за да се измие. Взе бебето със себе си. То лежеше в ръцете й — мъничко, тихо. Ваялид се зачуди дали Фърн щеше да има нещо против, че детето беше мургаво като баща си и дали щеше да съжалява, че никога нямаше да има дъщеря, или поне син, който да прилича на нея. Ако Ваялид някога си родеше деца, искаше поне едно от тях да бъде момиче и да има същата червена коса като майка си.

Ваялид реши, че Фърн можеше да бъде щастлива от това, че децата й приличаха на мъжа, когото обичаше. Ваялид осъзна също и че тя самата би изпитвала същото с Джеф. Нищо не можеше да бъде по-прекрасно от това да вижда чертите му в младите личица. Трябваше да спре да си мисли за това, преди да се бе разплакала.

Семейството чакаше в чакалнята. Всички млъкнаха и обърнаха напрегнатите си лица към нея. Мадисън тръгна към нея. На лицето му бе изписана повече тревога, отколкото Ваялид си бе представяла, че може да бъде изпитана от един мъж.

— Фърн ще се оправи — каза тя, без да бави нито за секунда новината, която всички очакваха. — Можете да я видите веднага щом излезе от упойката.

Мадисън се разплака от облекчение и Айрис го прегърна.

— Тя роди едно много красиво момченце.

Мадисън бе твърде потресен, за да вземе сина си, но Роуз бързо съобрази и пое бебето вместо него.

— Ще се наложи да му намерите дойка — каза Ваялид на Роуз, докато й подаваше детето. — Няколко седмици Фърн ще бъде твърде слаба, за да го кърми.

— Ще се погрижим за това. — Роуз се отдалечи, за да покаже бебето на семейството.

Джордж се приближи до Ваялид.

— Уверен съм, че Мадисън ще пожелае лично да ви изрази благодарността си, когато се съвземе, но искам да ви благодаря от името на семейството за всичко, което направихте. Имам чувството, че ако не бяхте вие, нямаше да бъдем свидетели на такъв щастлив край.

— Трябва да благодарите на доктор Улмстед. Той ще излезе веднага щом се измие.

Джордж я огледа внимателно.

— Предполагам, че искате да се приберете. Ще се погрижа, когато се приготвите да ви чака файтон.

— Не е необходимо. Училището е наблизо.

— Дори ако не беше студено и тъмно, пак нямаше да ви позволя да се приберете пеша.

— Кажи на Джеф да я заведе — предложи Роуз на съпруга си.

— Няма нужда да ме придружава никой — възрази Ваялид. — Сигурна съм, че Джеф предпочита да остане при семейството си.

— Ще се върна бързо — каза Джеф.

— Защо не прекарате нощта в хотела? — предложи Роуз. — Можете да си починете една вечер и утре сутрин да се върнете в училището.

— Вече отсъствах достатъчно дълго и на госпожица Сетъл сигурно й се иска да ме убие. Не се сетих да й изпратя бележка защо близначките и аз не сме се върнали.

— Не се притеснявай — каза Джеф. — Аз ще се погрижа за това. Сигурна ли си, че не искаш да останеш в хотела?

— Наистина не мога.

— Не мисля, че трябва да ви пускаме да си вървите, без да направим нещо, с което да изразим благодарността си — каза Дейзи.

Роуз се усмихна.

— Джеф ще я покани на благотворителния бал. Тогава можем да я поканим да остане в хотела.

Ваялид се чувстваше изтощена. Денят се бе оказал ужасно дълъг. Първо в ранчото с близначките, после Фърн, посещението в кабинета на Филип Рабин, работата в операционната зала. Към всичко се прибавяше тревогата за това какво щеше да направи госпожица Сетъл във връзка с необяснимото й изчезване. На Ваялид много й се искаше да прекара няколко минути насаме с Джеф, но беше твърде изтощена, за да се разправя с покани за балове и хотели. Тя успя да се измъкне, без да даде конкретен отговор на никого.

— Изглеждаш изтощена — каза й Джеф, докато й помагаше да се качи във файтона.

— И съм — отвърна Ваялид. — Не си спомням някога да съм била толкова уморена, дори и когато Джонас беше още жив.

Харесваше гласа на Джеф. Той й действаше толкова успокоително. Обикновено Джеф беше напрегнат, твърде раздразнителен — тя бе сигурна, че той ще си остане такъв до края на живота си, — но тази вечер беше различен. Сега той не беше раздразнителен и напрегнат. Искаше й се да го попита каква беше причината за тази разлика, но беше твърде уморена и не мислеше, че ще може да го слуша достатъчно дълго, за да чуе отговора му.

— Ще дойдеш ли с мен на бала? — попита я Джеф.

Умората започна да намалява. Ваялид не беше приела предложението на Роуз на сериозно и мислеше, че същото се отнасяше и за Джеф. Ваялид не можеше да реши дали той я канеше заради Роуз, или защото наистина искаше да излезе с нея.

Отговори си почти незабавно. Джеф никога не посещаваше обществени места. Той самият й го беше казал. Сега я канеше, защото не знаеше какво друго да направи.

Тя почти се съгласи. Искаше й се да отиде на бала с него. Не можеше да си представи нещо по-приятно от една вечер, прекарана с Джеф, особено ако той се държеше както в момента. Щеше да бъде лесно да приеме поканата му. Не трябваше да казва нищо, а просто да кимне или да измърмори нещо неразбираемо. Дори и най-тихият шепот щеше да бъде приет за съгласие.

Зачуди се дали Джеф можеше да танцува. Вероятно щеше да й се наложи да обуе ботуши, за да защити краката си. Щеше да бъде най-хубавият мъж в залата и всички щяха да й завиждат. Тази мисъл накара реалността да надигне грозната си глава.

— Благодаря, но няма да дойда.

— Защо?

Ваялид не знаеше защо Джеф й бе задал този въпрос. Той трябваше да изпита облекчение от отговора й и да го приеме без възражения.

— Сигурна съм, че знаеш причината.

— Ако беше така, нямаше да те питам.

— Мястото ми не е на бал на висшето общество — обясни Ваялид, като внимателно подбираше думите си, за да не го нарани. — Не познавам други, освен семейството ти. Дори не знам за какво се организира балът.

— Това е просто една танцова забава.

— Сезонът във висшето общество е в разгара си. Родителите на ученичките ми ще присъстват на бала. На тях няма да им хареса да видят възпитателката от училището, в което учат децата им, да се мотае между тях.

— Мислех, че не би позволила нещо такова да те спре.

— Виж, Джеф, аз трябва да си изкарвам прехраната. Това е единствената работа, която имам. Не мога да си позволя да обидя хората, от които завися. А и без това напоследък вече отсъствах.

— Ще говоря с госпожица Сетъл.

— Не! — възрази Ваялид. Гласът й беше по-рязък, отколкото й се искаше. — Вече исках твърде много. Сега е време да се прибирам.

— Но Мадисън ще плати всички разходи.

— Ти просто не разбираш! Възпитателките не трябва да искат услуги. Те не трябва да очакват специално отношение. Аз наруших всички правила. Дори въвлякох училището в родео.

— Това беше дело на близначките.

— Но нямаше да се случи, ако бях упражнявала по-добър контрол върху тях.

— Това не е честно.

— Може и да не е, но така стоят нещата. Ти си богат от толкова отдавна, че си забравил какво означава да зависиш от прищевките на другите. Съжалявам. Не исках да кажа това. Виж, просто не мога да отида на бала, така че нека да прекратим този разговор. Трябва да се прибирам.

— Няма ли да дойдеш заради мен?

Ваялид овладя емоциите си, преди да се беше разтопила и да направи нещо глупаво.

— Защо? Ти няма да танцуваш. Никога не ходиш на балове и не харесваш висшето общество на Денвър.

Когато Джеф не отговори, тя продължи:

— Каниш ме, защото така пожела Роуз. Не отричай. Няма да ти се разсърдя. Сега трябва да вървя.

Джеф я придружи до вратата. Искаше да влезе, но Ваялид не му позволи.

— Връщай се в болницата. Тази вечер трябва да си със семейството си. — Надигна се на пръсти и го целуна. — Ти си добър човек. Благодаря ти за поканата.

Джеф беше бесен. Ваялид усещаше това от непреклонното му отношение. Е, наистина съжаляваше, че беше наранила чувствата му, но той щеше да го преживее. Скоро Джеф щеше да осъзнае, че не отхвърляше него, а само възможността да се смеси с висшето общество на Денвър.

Освен това, тя трябваше да си признае, че и малко се страхуваше. Джеф принадлежеше към най-висшия слой на обществото. Ваялид не можеше да бъде уверена, че той няма да се срамува, ако го видят с някаква си възпитателка на най-престижното събитие през сезона. Дори не беше учителка. Мъжете щяха да злобеят зад гърба на Джеф. Не искаше да си помисли какво щяха да кажат жените. Можеше да изтърпи много неща, но не можеше да изтърпи да види Джеф засрамен от това, че е с нея.

Влезе в сградата и веднага се залепи за един прозорец. Гледаше как Джеф се отдалечава по пътеката с бавни и неохотни стъпки. Знаеше, че само трябваше да го повика и той щеше да се върне обратно.

Когато Джеф стигна до пътя, се спря, обърна се назад и погледна към сградата. Ваялид се отдръпна от прозореца. Той стоя там дълго време, без да сваля поглед.

— Ако госпожице Сетъл беше видяла онова, което аз видях току-що, щеше да изхвръкнеш на улицата в същата минута.

Ваялид подскочи от изненада, когато чу Бет да й говори. Тя не я беше усетила да влиза в дневната.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ваялид, въпреки че много добре знаеше.

— Госпожица Сетъл не търпи служителите й да имат отношения със семействата на ученичките. Уволни една учителка малко преди да наеме теб, защото реши, че се държала твърде фамилиарно с един от бащите вдовци. Ако те беше видяла да целуваш господин Рандолф, направо щеше да припадне.

— Ние не сме правили нищо непочтено — каза Ваялид.

— Не съм казвала противното. Само те предупреждавам. — Намръщеното лице на Бет бе огряно от широка усмивка. — А сега ми разкажи всичко, което се случи. Госпожица Сетъл за малко да припадне, когато с близначките не се върнахте.

 

 

Джеф усети старите, познати страхове да разяждат ъгълчетата на съзнанието му. Не се беше научил да приема какъвто и да било отказ, без да мисли, че нещо с него не е наред. Празният му ръкав беше положен в скута му — безмълвно обвинение, което след всички тези години все още не беше изгубило силата си да го накара да се почувства неадекватен. Дори когато разумът му казваше, че всичко това са глупости, той не можеше да се отърси от натрапчивия страх.

В такива моменти му се искаше куршумът да го беше убил. Дали някога щеше да избяга от вечното чувство, че е непълноценен мъж?

Опита да се убеди, че Ваялид нямаше друга причина да му откаже, освен онези, които му беше изложила. Може и да не харесваше причините за отказа й, но те бяха основателни. Защо не можеше просто да приеме всичко, което му бе казала, и да остави нещата така, както си бяха? Защо трябваше да продължава да се самоизмъчва?

Причината беше, че с всеки изминат ден тя му харесваше все повече, а се страхуваше, че се отдръпва. През целия си живот беше отхвърлял хората, преди те да са отхвърлили него. Но трябваше да признае, че беше срещнал една жена, за която повече от всичко на света искаше да го приеме и беше ужасен, че може да му откаже. Отхвърлянето на поканата му за бала беше първият отказ на Ваялид, но беше и първият опит на Джеф да направи нещо повече от това да я целуне.

Страхуваше се, че когато се стигнеше до по-сериозна връзка, Ваялид щеше да предпочете някой като Харви Маккий, който постоянно изникваше изневиделица. Тя го харесваше. И защо не? Богат и обичан от всички, Харви си имаше две ръце. Нямаше причина Ваялид да не харесва някой като Харви повече от някой като Джеф. Нямаше какво друго да й предложи, освен лошо настроение, избухлив характер и липсваща ръка.

Джеф си каза поне веднъж да бъде разумен. Най-после бе приел факта, че семейството му го обичаше заради самия него. Въпреки всичко, което беше наговорил, онази нощ те всички се бяха обърнали без колебание към него. Никой не си беше помислил, че е по-малко мъж от Джордж, Тайлър, Мадисън или Монти.

Ваялид беше казала, че е най-способният мъж, когото познавала. Надяваше се това наистина да е така. Искаше му се да е така. Един такъв мъж не можеше постоянно да търси начини да се самообвинява. Един такъв мъж би живял, без да се опитва да кара хората да се чувстват виновни. Джеф можеше и щеше да постъпи точно така. Не искаше да разочарова Ваялид.

 

 

Джеф лежеше неподвижно, докато треньорът го масажираше. Знаеше, че беше претоварил тялото си, но това нямаше значение.

— Знам, че не обичаш да ти казвам какво да правиш — каза треньорът, — но нали за това ми плащаш. А и нямаше да съм си свършил добре работата, ако не те предупредя, че ако продължаваш така, ще се повредиш.

— Знам си възможностите.

— Може би, ако става дума за банката, но когато опре до вдигането на тежести, ти се претоварваш много. Все едно, че искаш да се накажеш за нещо, да видиш какво може да те пречупи.

Може би Джеф правеше точно това. Точно сега той не се харесваше особено. Може би това беше начинът, по който се самонаказваше за това, че харесва Ваялид.

— Поне си вземи един ден почивка утре — посъветва го треньорът. — Тялото ти има нужда от възстановяване.

— Ще видим — отвърна Джеф. Работата му помагаше да не мисли за Ваялид, но дори денонощната работа не можеше да освободи напрежението или да пропъди чувството, което понякога сякаш щеше да се взриви вътре в него. Единствено тежките физически натоварвания му даваха няколко часа облекчение.

— Луиз иска да знае кога пак ще я посетиш.

Джеф се бе питал кога ли треньорът му щеше да му зададе този въпрос. Не се беше виждал с Луиз, откакто тя го беше накарала да си тръгне. Знаеше, че треньорът му си падаше по нея и постоянно се мотаеше около къщата й. Джеф не знаеше колко дълбоки са чувствата му, но се надяваше да не е влюбен в Луиз. Беше добра жена, но Джеф не можеше да си я представи само с един мъж, та дори и с мъж, който искаше да се ожени за нея.

— Тя все още ли ми пази нощите? — попита Джеф.

— Не знам как разпределя времето си.

Не, не му ги пазеше. Това не беше неочаквано за Джеф. Още по-добре.

— Кажи й, че не знам кога ще отида.

Джеф нямаше желание да се връща в леглото на Луиз. Ваялид заемаше цялото му съзнание и не оставяше място за други жени.