Лей Грийнууд
Ваялид (11)

Глава единадесета

Джеф наблюдаваше Еси, докато момичето започваше да решава последната си задача. Той не разбираше защо това дете имаше такива трудности с математиката. Трябваше да бъде много по-добра в смятането. Харолд Браун със сигурност нямаше трудности в събирането и изваждането. Като се имаше предвид с каква скорост ги прилагаше, той скоро щеше да бъде един от най-богатите мъже в Денвър. А единствената му дъщеря Еси щеше да бъде една от най-богатите наследнички в града.

Документите на Джеф лежаха разхвърляни пред него и той не им обръщаше почти никакво внимание. След спора с Ваялид не можеше да мисли за нищо друго, освен за караницата. Първоначално беше толкова ядосан, че се бе зарекъл никога повече да не й проговори. Дори не бе искал да мисли за нея. Проблемът беше, че не можеше да мисли за нищо друго.

Силата на гнева й го беше изненадала. Постоянно го дразнеше със своите критики. Понякога му се струваше, че му се присмива, но тя изглежда винаги се контролираше. И тогава внезапно бе свалила ръкавиците и му бе нанесла силно кроше в лицето пред очите на зяпналите момичета.

— Това вярно ли е? — попита Еси и вдигна листа си, за да му покаже резултата.

— Напълно. Защо не можеш да го правиш всеки път?

— Не знам.

— Напротив, знаеш. Кажи ми.

— Не си харесвам учителката — отговори най-накрая момичето. — Тя ме плаши.

— И какво прави, че те плаши?

— Втренчва се в мен. Когато съм уплашена, не мога да мисля.

— И госпожица Гудуин ли те плаши?

— Не, нея я харесвам. Харесвам също и Джулиет и Аурелия. Те са ми най-добрите приятелки.

— Мислиш ли, че ще се справиш по-добре, ако госпожица Гудуин ти е учителка по математика? — като видя, че Еси премисля какво да му отговори, Джеф продължи: — Това ще я зарадва.

— А ще я накара ли да спре да издава онези странни звуци?

— Какви странни звуци? — Еси, изглежда, нямаше намерение да му обясни и той попита: — Трябва да ми кажеш, Еси. Може да се окаже важно. Ако не ми кажеш, ще трябва да питам госпожица Гудуин.

— Не!

Момичето изглеждаше толкова уплашено, че той я съжали.

— Да не си направила нещо, което не е трябвало? — Тя кимна и той попита: — Какво?

— За всичко е виновна Бети Сю. Тя е една зла, стара котка. Мразя я.

— Ти какво направи?

— Бети Сю каза лоши неща за татко и аз плачех. Присила — тя е момичето, което спи в моята стая — ми каза, че ако ще плача, мога да спя в коридора. Но в коридора беше тъмно. Госпожица Гудуин ни беше казала, че винаги спи с отворена врата, за да ни чува, ако имаме нужда от нея. Затова се качих горе.

— За да спиш в стаята на госпожица Гудуин ли?

Еси поклати глава.

— Пред вратата й. Но подът беше толкова твърд, че не можах да заспя. Вече бях спряла да плача и тогава се върнах в стаята си.

— И какво за странните шумове? — напомни й Джеф.

— Тя говореше странно. Не както обикновено. Като че ли беше разтревожена или нещо такова. Не плачеше, но издаваше едни странни звуци, като че ли искаше да заплаче.

— А казваше ли някакво име?

— Не помня.

— Джонас ли беше името?

— Не знам.

— Оттогава чувала ли си я да издава същите странни звуци?

— Не.

Джеф погледна часовника си на масата.

— По-добре си събирай учебниците и тичай долу. Почти е време за лягане.

— Утре ще ми помогнете ли?

— Баща ти ще бъде тук утре. Обзалагам се, че той ще ти помогне, ако го помолиш за това.

— Татко никога не е обичал да ми помага с уроците.

— Помоли го отново. Понякога хората си променят решенията.

— Не и татко.

— Дори и баща ти. А сега изчезвай. Не искам госпожица Гудуин да се качи тук, за да те търси. Сигурно ще ми се скара, че съм те задържал толкова до късно.

Еси се изкиска, но прибра нещата си, дръпна Джеф надолу, целуна го и изтича вън от стаята. Той докосна бузата си на мястото, на което го беше целунало момичето, и се зачуди как така Еси не се страхуваше от него. Дори на собствените му племеннички нямаше да им дойде наум да го целунат за лека нощ.

Децата нямаше да бъдат толкова лоши, ако всички бяха като Еси. Разбира се, това беше невъзможно. Нямаше смисъл да мисли за това. Та кое дете щеше да иска да има безрък баща?

Престоят в училището започваше да му се отразява. Първо бе поканил една севернячка на вечеря. Сега пък си мислеше за деца. Скоро май щеше да започне да си мисли и за брак.

 

 

Джеф не забеляза шума, докато той не спря. Заслуша се внимателно, но не чу нищо. Погледна часовника си. 2:37 сутринта. В сградата беше тихо от часове. Ваялид и Бет си бяха легнали преди десет, а момичетата още по-рано. Понеделник беше редовен учебен ден. Понеделник щеше да бъде и денят, в който карантината щеше да бъде вдигната.

Може би не беше чул нищо. Може би разказът на Еси за странни шумове се отразяваше на въображението му. Може би Ваялид или Бет се бе обърнала в леглото си или бе промърморила нещо насън. Във всеки случай не беше нещо, което трябваше да го тревожи.

2:51. Той беше сигурен, че бе дочул тих стон. Бяха изминали по-малко от петнадесет минути. Той се спря. Цифрите в главата му постепенно изчезнаха от мислите му. Какво можеше да направи, ако нещо не беше наред? Дори ако Ваялид говореше насън, най-добре беше да я остави на мира. Пък и шумът може би идваше от стаята на Бет.

Джеф се опита да продължи да работи, но част от съзнанието му продължаваше да се ослушва за звука. Той се чудеше дали въображението не му играеше лоша шега. Предишните нощи не бе чул нищо.

Когато чу звука за трети път, Джеф почти изпита облекчение. Надигна се от стола си, но след секунда се отпусна обратно. Какво можеше да направи? През целия си живот никога не му се беше случвало да успокоява разтревожена жена. В действителност никога не му се беше случвало да прави каквото и да било за някоя жена.

Звукът се повтори отново. Този път изглеждаше, че Ваялид наистина плаче. Джеф се изправи, но все още не бе решил какво да прави. Това сигурно й се беше случвало и преди и той се съмняваше, че на нея щеше да й се хареса, ако разбереше, че той знае.

Джеф излезе от стаята си, но се спря пред вратата на Ваялид. Стаята й едва ли беше по-голяма от два и половина на три метра и в средата на далечната стена имаше прозорец. Вдясно от прозореца се намираше легло с дъбова рамка. До лявата стена бяха допрени маса и гардероб.

Лунната светлина влизаше през прозореца и падаше върху лицето на Ваялид. Тя сънуваше нещо. Устните й изричаха безмълвни думи, тялото й не можеше да си намери място в леглото, главата й се местеше от една страна на друга, а ръцете й бяха стиснати здраво в юмруци от двете страни на тялото й.

Внезапно тя проговори съвсем ясно и разбираемо.

— Джонас, не можеш да направиш това!

Брат й.

— Ти си всичко, което имам. Не можеш да умреш!

Тревогата й растеше. Джеф все още не беше решил какво да направи. Влезе в стаята. Какво правеше тук? Не знаеше какво трябва да направи и се чувстваше съвсем не на място. Нямаше никакъв опит с подобни неща. Не можеше да промени нищо. Като се имаше предвид какво се беше случило между тях предишната вечер, се съмняваше, че тя ще приеме опитите му да я успокои. Но тревожните звуци, които Ваялид издаваше, го привличаха неудържимо към леглото й.

Въпреки че лунната светлина караше кожата й да изглежда неестествено бледа, това не намаляваше красотата й. Великолепната й коса блестеше на слабата светлина. Само устните й запазваха топлия си цвят. Канещи устни. Устни, които се молеха да бъдат целувани.

— Джонас!

Беше почти вик. Ваялид се претърколи толкова рязко, че Джеф си помисли, че ще падне от леглото.

Той коленичи и протегна едната си ръка, за да й попречи да падне. Странно беше, че трябваше да я подкрепя с липсващата си ръка. С дясната си ръка се опита да я вдигне и да я премести обратно в средата на леглото. Ваялид обаче го прегърна и го притисна силно към себе си.

— Джонас! — Въздишка на облекчение, почти на доволство.

Той не смееше да помръдне от страх да не я събуди. Нито една жена не беше търсила опора в него. Той просто си седеше коленичил на пода, неподвижен като статуя, чудещ се какво трябва да направи.

Братята му щяха да му се изсмеят, ако можеха да го видят. Е, може би, с изключение на Джордж, но останалите щяха да намерят сцената за много забавна. Роуз сигурно щеше да му каже, че така му се пада.

Докато Джеф пъхаше дясната си ръка под Ваялид, за да я придържа, той остро усещаше липсващата си лява ръка, искаше му се да я отдръпне от тази жена, да я скрие някъде. Но инстинктивната му реакция беше да придържа Ваялид с две ръце.

Трябваше да се махне оттук възможно най-скоро. Дори не трябваше да я докосва. Ами ако Бет се събудеше? Само че тревогата на Ваялид му действаше, както не му бе действала никоя друга жена. Той се тревожеше, защото тя също беше разтревожена. Джеф изпитваше нужда да я успокои, въпреки че знаеше, че това е грешка. Ваялид беше янки и той не трябваше да изпитва подобни чувства към нея. Не можеше да си позволи подобно нещо.

Сигурно беше полудял! Та той просто се опитваше да успокои една жена, която бе викала насън. Не трябваше да прави от мухата слон.

Но Джеф не можеше да се залъгва с подобни глупости. От мига, в който беше влязла в дневната преди две седмици Ваялид Гудуин бе разпалила емоциите му, замъглила мислите му и възкресила чувства, които той отдавна бе смятал за погребани.

Джеф отмести встрани косата, която беше паднала върху лицето й. Въпреки годините, които беше прекарал, искайки да види Луиз, той никога не бе докосвал жена. Поне не истински. Не знаеше, че кожата й може да бъде толкова мека, като топло кадифе. Искаше му се да гали лицето й докато не запомни очертанията на бузите й, твърдостта на миглите й, мекотата на устните й.

Джеф не знаеше какво го накара да го направи — би казал, че това е последното нещо, което би си помислил да направи — но той я целуна. Това бе по-скоро леко докосване на устните, отколкото истинска целувка, но ефектът върху него беше като от страстна прегръдка. Искаше му се да я целуне отново, този път истински. Освен това му се искаше да я пусне, да скочи на асансьора и да обикаля навън на студа, докато лудостта не го напусне.

Тогава Ваялид се събуди. Тя повдигна глава от гърдите му и на лицето й се изписа паника.

— Какво търсите тук? — попита тя и го отблъсна.

Джеф не знаеше какво да й отговори. Дали тя знаеше, че я бе целунал? Ваялид изглеждаше шокирана от откритието, че се намира в прегръдките му. Почти уплашена. Тя сигурно не си мислеше, че… не, дори една севернячка не би си помислила, че той може да нападне жена, която спи.

— Сънувахте лош сън. За малко да паднете от леглото. Когато се опитах да ви върна обратно…

Тя дръпна завивката върху раменете си. Едва тогава Джеф осъзна, че Ваялид беше облечена в нощница с дълбоко деколте от някакъв плат, който приличаше на коприна.

— Благодаря.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — Искаше му се да направи нещо, но не знаеше какво. Тя беше сама и имаше нужда от спокойствие.

— Вече съм добре. Можете да се върнете в стаята си.

Джеф усети огромно облекчение. Значи Ваялид не знаеше.

— Сигурна ли сте, че сте добре?

— Да.

— Викахте Джонас. Защо?

— Вече ви казах. Той почина.

— Но това не е нещо, което може да ви накара да го сънувате. Преди не сте викали насън.

— Това е, защото заговорихме за войната. Знаех си, че така ще стане. Не трябваше да повдигам тази тема.

— Какво се случи с него?

— Вече ви казах. Той почина.

— Но има и нещо друго.

Ваялид придърпа завивката към себе си и се отпусна обратно в леглото.

— Не трябваше да умира. Лекарите казаха, че може да се оправи, ако иска. Само че той искаше да умре. Отказваше да си взема лекарството. Отказваше да се храни. Не искаше да се вижда с никого. Просто си лежеше и чакаше.

Джеф разбра. И той се бе чувствал по същия начин отначало. Но не след дълго бе успял да го превъзмогне и да си възвърне желанието за живот. Не че животът му беше обещавал кой знае какво, но той не се беше чувствал готов да го замени с ангелски крилца — или пък, по думите на Монти, с дяволски рога.

— Имаше едно момиче, което го обичаше. Тя беше готова да се омъжи за него такъв, какъвто си беше. Можеше да получи грижите на най-добрите лекари. Но отказваше среща с нея и не четеше писмата й. Каза й, че животът му е разбит и че не иска да разбива и нейния.

— А тя какво направи?

— Най-накрая си тръгна. Искаше съпруг и семейство и си намери друг. Сега е щастлива. Но всеки път, когато видя съпруга й, неволно се питам какво ли щеше да стане, ако Джонас бе имал смелостта да живее. Аз много обичах брат си. Бях готова да направя всичко за него, но ми се струва, че почти го намразих за това, че се оказа такъв страхливец.

Страхливец! Думите на баща му отекнаха някъде из дълбоко ерозиралите каньони на паметта на Джеф. Страхливец! Страхливец!

Джеф усети как се отдръпва. Ваялид изглежда също забеляза това.

— По-добре си вървете. Благодаря, че дойдохте.

Джеф се изправи. Беше му ужасно неудобно.

— Сигурна ли сте, че ще се оправите? — Това беше адски глупав въпрос. Никой не беше пострадал от това, че е сънувал кошмар.

— Добре съм. Мисля, че ще е най-добре да поспя. Утре ще бъде тежък ден.

Той не знаеше защо не му се искаше да я остави сама. Не знаеше и какво може да направи, за да остане.

— Още ли не сте си лягали? — попита го Ваялид.

— Имам още работа.

— Джонас не защити живота си. Вие ще пропилеете вашия, защото работите твърде много. Не знам кое от двете е по-лошо.

Забележката й го засегна. Тя си лежеше там, уплашена до смърт от някакъв проклет кошмар, но въпреки това не спираше да го съди.

— Трябва да си възстановя онези пари, които ми се изплъзнаха днес следобед — отвърна той.

Ваялид явно не можа да се сети веднага и го погледна озадачено. Джеф се почувства като идиот за това, че беше толкова язвителен. След това тя си спомни и изглежда й стана неудобно. Джеф се изруга мислено, че не беше премерил добре думите си.

— Обикновено не си позволявам да започвам разговори за войната — каза тя. — Винаги казвам нещо, което не трябва. И след това винаги сънувам Джонас.

Дяволите да я вземат! Беше го накарала да почувства, че й дължи извинение. А никога не се беше извинявал на никого. Твърде стар беше, за да започва да го прави сега.

— Предполагам, че когато сме ядосани, всички казваме неща, които после ни се иска да не сме изричали.

По дяволите, на практика това си беше извинение. Какво ставаше с езика му? Той, изглежда, дърдореше, без да слуша какво му казваше мозъкът. Джеф се отдръпна към вратата, преди да бе казал още нещо.

— Повикайте ме, ако имате нужда от нещо. Няма да си лягам скоро.

— Лягайте си. Сигурна съм, че рано или късно ще си наваксате пропуснатото. Хората като вас винаги го правят.

Джеф я погледна за последен път. Ваялид беше придърпала завивката до брадичката си и лежеше на една страна, обърната с лице към него и със затворени очи.

— Да затворя ли вратата? — попита той.

— Не.

Джеф знаеше, че ще му отговори така. Еси му беше казала, че Ваялид не затваря вратата си. Той обаче си търсеше причини да остане още малко. Опитваше се да си обясни причината за онази целувка и се надяваше да разбере защо тази жена беше по-различна от останалите. Отговорът беше някъде там, но му се изплъзваше. Ако си тръгнеше сега, може би никога нямаше да разбере.

Но Джеф нямаше причина да остане. Не възнамеряваше да целува Ваялид отново. Колкото по-скоро забравеше за това, толкова по-скоро щеше да забрави и за последните пет дни.

Джеф се обърна и тръгна към стаята си. Когато влезе вътре, се отпусна в стола си като бегач след края на състезания. Трябваше да си го каже. Чувствата му към Ваялид не бяха просто физически. Не разбираше как беше възможно това да се случи, но то си оставаше факт.

Братята му щяха да дадат половината от собствеността си, за да разберат. След всичко, което им бе казал за съпругите им, след начина, по който се бе държал през всичките тези години, те никога нямаше да му позволят да го забрави. Нямаше значение, че чувствата му се ограничаваха до привличане. Когато братята му свършеха с него, любовта на Ромео и Жулиета щеше да прилича на временно увлечение.

Той вдигна документите си и се концентрира върху работата си. Трябваше да потърпи още малко. Утре следобед щеше да си замине и щеше да я забрави.

 

 

Ваялид се появи, докато Джеф все още тренираше. Той беше обут в панталони и памучна риза. Когато я видя, спусна щангата на пода.

— Искам да ви благодаря за снощи. Съжалявам, че ви отблъснах така. Бях разстроена.

Изглеждаше неуверена, почти срамежлива. Той се запита дали усещаше, че нещо между тях се беше променило. Не можеше да определи какво точно, но знаеше, че то съществува. Бяха споделили нещо и то бе прехвърлило мост, макар и крехък, между тях.

— Не трябваше да оставам толкова дълго — отговори Джеф. — Някой друг също можеше да се събуди.

Тя определено изглеждаше нервна.

— Знам, че не харесвате особено много жените и най-вече севернячките. Това, че дойдохте снощи, означава много за мен.

Той щеше да отрече, но беше твърде късно. Скоро щеше да си тръгне оттук, така че това нямаше никакво значение.

— Обикновено не сънувам кошмари, освен когато съм уморена — продължи Ваялид. — Не можах да си почина в края на миналата седмица. — Лицето й се разведри. — Но всичко ще бъде по-добре, когато вдигнат карантината. През по-голямата част от деня момичетата ще бъдат навън или в час.

— И мен няма да ме има.

Ваялид отново изглеждаше разтревожена, сякаш й се искаше да каже нещо, но не искаше.

— Сигурен съм, че ще изпитате облекчение — продължи Джеф. — Последните няколко дни сигурно са били изпълнени с доста напрежение за вас.

На него не му се искаше карантината да има край, но той беше настъпил и сега му се струваше, че свършва нещо много важно. Ваялид беше една самоуверена кавгаджийка, но той изпитваше леко съжаление, че никога вече нямаше да я види. Трудно му беше да повярва, че това се беше случило толкова бързо, но той беше свикнал тя да бъде край него. Тя беше в състояние да го вбеси само с няколко думи, но бе докоснала и някои места в душата му, които отдавна бяха хванали прах. Беше като свеж вятър, който го караше да се чувства по-жив и по-малко ощетен.

— Не беше толкова зле, колкото очаквах. Надявам се Еси да се оправи с математиката — каза Джеф.

Ваялид успя да се съвземе, пое си дълбоко дъх и прие обичайния си делови вид.

— Сигурна съм, че ще се оправи. А сега по-добре побързайте да си завършите упражненията. Днес е учебен ден и момичетата ще станат рано.

Той я наблюдаваше, докато тя слизаше по стълбите. Сатенената й рокля с цвят на корал се полюшваше в такт с движенията й. След няколко часа той също щеше да слезе по тези стълби за последен път, но щеше да напусне тази сграда по-различен, отколкото когато бе влязъл в нея. Засега Джеф все още не знаеше дали това е добре, или не.

 

 

Айрис отвори вратата и надникна в стаята. Фърн седеше в леглото втренчена в прозореца, а таблата със закуската й беше поставена напречно на коленете й.

— Казах на Монти, че си будна — каза Айрис, докато влизаше в стаята. — Беше сигурен, че ще спиш до обяд.

— Айрис! Ти пък какво правиш тук? — Фърн я погледна подозрително. — Кога дойде? Мислех, че ще останеш в ранчото до Коледа.

Фърн се отпусна на леглото. Таблата със закуската се наклони на една страна и остатъкът от кафето й се изля върху чинийката.

— Дай да взема това, преди да го съборя — каза Айрис и сложи таблата на масата до леглото. — Как си?

— Първо ми кажи какво търсиш тук — отвърна Фърн.

Айрис се ухили и се отпусна на леглото.

— Не исках да идвам, но твърдоглавият ми съпруг настоя.

— Той къде е?

— Играе си с момчетата.

— Не мога да си представя защо го прави, но съм му благодарна. Те го обожават. А сега стига си се опитвала да смениш темата и ми кажи защо си тук.

— Чудото най-после се случи.

— Какво чудо? Не е възможно Монти най-после да е пораснал.

— Може би трябваше да те оставя да се залееш с кафе.

— Вземам си думите обратно. Монти ми харесва такъв, какъвто си е.

— И аз също, поне през по-голямата част от време — каза Айрис.

— Изплюй камъчето.

— Бременна съм. Най-после съм бременна. — Айрис прегърна Фърн още веднъж. — Когато разбра, Монти реши, че съм твърде крехка и слаба, за да прекарам дори един миг от следващите седем месеца без лекарски надзор. Ако не се бях съгласила да дойда, той щеше да ме върже и да ме довлече дотук.

— Дейзи също очаква бебе.

— Знам. Пристигнахме в хотела снощи. Не можах да повярвам на очите си, като го видях. Истинска златна мина. Строежът сигурно е струвал цяло състояние.

— Но се изплаща. Дейзи казва, че хората се избиват да наемат стаи там.

Айрис се разсмя.

— Тайлър изглеждаше разочарован, когато му казах, че съм бременна. Каза, че на семейството щяло да му се наложи да си построи болница за родилки. Ти как си? Дейзи каза, че имаш проблеми.

— Никой не може да каже какво не е наред. Досега не съм се забавяла нито с минута. Този път усетих, че има нещо различно още от самото начало.

— Вероятно този път ще бъде момиче — опита се да я окуражи Айрис. — Преди още да се е родила, се опитва да ти каже, че няма да се съобразява с по-големите си братя.

— Надявам се да си права. Хубаво ще е да бъде момиченце. Обичам момчетата, но ми се иска да имам поне едно дете, което да не вдига шум колкото стадо елени.

— Къде е красивият ти съпруг?

— Джеф го изпрати в Лидвил. Има някакви неприятности с мините.

— Защо Джеф не е отишъл лично?

— Нали го знаеш. Той няма да напусне банката доброволно — внезапно Фърн се разсмя. — Няма да повярваш какво се случи.

Когато Фърн свърши с разказа си, и двете вече се хилеха толкова неудържимо, че очите им се бяха напълнили със сълзи.

— Чакай само Монти да чуе това — каза Айрис между два изблика на смях. — Той харесва Джеф още по-малко от Мадисън. Мислиш ли, че ще дойде тук, когато излезе оттам?

— Вероятно. Защо?

— Очаквам да е на ръба на полудяването. Знам, че не е много любезно от моя страна, но много ми се иска да видя Джеф изваден от равновесие. Поне веднъж.

— Ако изобщо нещо може да го извади от равновесие, то това ще е да бъде затворен в една къща с шестнайсет малки момиченца и една севернячка.

На Айрис не й хареса умората, която се забелязваше по лицето на Фърн. Все още беше ранна утрин.

— Добре ли спиш?

— Не съвсем. Никога не спя добре, когато Мадисън го няма.

— Горкичката! Та него го няма шест месеца в годината. Имаш да си наваксваш цели четири години сън.

Фърн се усмихна.

— Не е чак толкова зле, но наистина ми се иска вече да си е свършил работата и да се прибира. Момчетата имат нужда от поне един родител, който да може да се държи на крака. Те не ме приемат много на сериозно, когато съм на легло.

— Аз мога да се погрижа за това — заяви Айрис. — Сега обаче трябва да намеря Монти, преди да ги е научил да не обръщат внимание на всички правила, на които си ги научила.

Фърн се усмихна.

— Те не са кой знае колко много. Като се има предвид кои са им родителите, направо се учудвам, че се научиха да живеят в къща.

— Не, моето дете е това, което ще бъде наречено детето вълк. На Монти ще му се отрази много добре, ако е момиче. Можеш ли да си го представиш как ще се оправя с дете вълчица?

Двете избухнаха в смях.

— Казах, че тръгвам, а все още съм тук. — Айрис издърпа завивката около Фърн. — Ти си лежи. Аз имам малко работа, но ще се върна и ще остана при теб следобед.

Айрис затвори вратата и отиде да намери Монти. Когато го откри, тя му каза:

— Заминавай при телеграфа — или каквото там е необходимо, за да се стигне до Лидвил — и кажи на Мадисън да се връща незабавно. С Фърн става нещо много лошо.