Лей Грийнууд
Ваялид (16)

Глава шестнадесета

Момичетата пребледняха. Те се спогледаха, след това погледнаха Джеф, най-накрая обърнаха очи към Ваялид. Тя не можеше да реши дали близначките търсеха защита от нея или искаха да разберат дали чичо им говори сериозно. Ваялид не можеше да им отговори, тъй като самата не знаеше. Джеф имаше право да бъде ядосан, но да напердаши деца, които не бяха негови?

— Слизайте. Конярят ще се погрижи за конете ви — нареди Джеф.

— Трябва ние да им махнем седлата — каза Аурелия. — Ние ги яздихме.

— И ще го направите. Той просто ще ги разходи няколко минути.

Момичетата слязоха от седлата и подадоха юздите на коняря, който ги пое безмълвно. Ваялид погледна къде са Монти и момчетата и с изненада видя, че те все още бяха доста далеч. Монти беше най-отпред, но сега конете им вървяха спокойно, вместо да галопират. Той явно даваше възможност на Джеф да си каже думата насаме с близначките.

Джеф гледаше ядосано момичетата. Ваялид не можеше да забележи дори част от любезността и разбирането, които той бе проявил към Еси и нея. Джеф приличаше повече на съдия, изправен срещу двама отявлени престъпници, преди да изрече присъдата им.

— Имате ли представа какво направихте днес?

— Искахме само да… — започна Джулиет.

— Вие разтревожихте цялото училище — рязко я прекъсна Джеф. — Разтревожихте госпожица Сетъл. Разтревожихте и госпожица Гудуин, която, освен всичко друго, вероятно ще бъде смъмрена за това, че е допуснала да се измъкнете.

Ваялид не се беше замисляла за това, но беше сигурна, че в случая Джеф не грешеше. Госпожица Сетъл със сигурност щеше да обвини някого за такъв недопустим пропуск.

Близначките погледнаха Ваялид, а след това и Джеф.

— Не е честно — каза Аурелия. — Никой не можеше да ни попречи да се измъкнем.

— А най-лошото е, че сте накарали Еси Браун да лъже. И всичко това само защото сте искали да направите нещо, което изобщо не би трябвало да правите. Това не подобава на членове на семейство Рандолф. Ако сте решили да правите нещо, трябва да се уверите, че вината за постъпката ви няма да бъде хвърлена върху някой друг. Но вие сте действали твърде егоистично и не сте мислили.

Както обикновено, когато осъзнаха последствията от постъпката си, близначките съжалиха за действията си. Ваялид не се съмняваше, че разкаянието им не е престорено, но в същото време знаеше, че само след седмица щяха да бъдат готови да извършат нещо също толкова лошо. Въпреки това тя не можеше да не се възхити на духа им. Момичетата не бяха слаби и безгръбначни мекотели. Ваялид започваше да смята, че непокорният дух е семейна черта на всички Рандолф.

— Наистина ли ще ни набиеш? — попита Аурелия.

— Не мислите ли, че трябва да го направя? — отвърна Джеф.

— Набий ни тук — каза Джулиет. — Ако ни набиеш в училище, ще трябва пак да избягаме.

Ваялид не можеше да повярва на ушите си, но веднага разбра, че момичетата казваха истината. Ако близначките бъдеха наказани по необичаен начин в училище, Бети Сю щеше да се погрижи те да не продължат да учат там.

Преди Джеф да успее да каже нещо, Монти и момчетата спряха до тях.

— Свърши ли да им наливаш мозък? — попита Монти брат си. Той слезе от коня си, без да показва, че е разтревожен от събитията тази сутрин.

— Той ще ни напердаши — осведоми го Джулиет.

— Идете да се погрижите за конете си — каза Монти. — Когато свършите, елате тук.

Напрежението между двамата братя не се харесваше на Ваялид. Нито един от тях не проговори, преди момичетата да се бяха отдалечили достатъчно, но тя усещаше как се натрупва враждебност и се зачуди дали не трябваше да тръгне с близначките.

— По-добре останете тук, госпожице Гудуин — реши проблема й Монти. — Ще трябва да се оправите с момичетата в училище, когато ние свършим.

— Страхувам се, че действията, които училището може да предприеме, не зависят от мен — каза Ваялид. — Съмнявам се дали изобщо някой ще поиска моето мнение.

— Въпреки това държа да останете.

Ваялид реши да остане, тъй като не беше сигурна, че в състоянието, в което се намираха двамата братя, някой беше способен да вземе разумно решение.

— Трябваше да се сетя, че си ги окуражил — каза Джеф.

— Те нямат нужда от това, за да избягат и да дойдат тук да пояздят — отвърна брат му. — Освен това, когато се събудих, те вече бяха на седлата.

— Трябвало е да ги върнеш в училище.

— Предположих, че мога да ги оставя да се насладят на ездата. Знаех, че рано или късно ще се появиш тук, за да ги върнеш обратно.

— Добре. Нека аз да бъда лошият великан.

— Това е роля, която, изглежда, ти харесва.

— Не трябваше да ги оставяш да яздят с теб.

— Нямаше как да ги спра, освен да ги подгоня и да ги сваля от седлата. Освен това те са имали причина да избягат от онова място. Може би ако им се даде повече свобода, ще имат по-голямо желание да останат там по-дълго.

— По-скоро така ще започнат да си мислят, че могат да излизат от училище, когато си поискат. — Монти сви рамене и Джеф продължи: — Те не се подчиняват на правилата. Мислят, че са създадени за всички, с изключение на тях.

— Никога не са се държали добре — от тях косата на Роуз побеля.

— А ти си се погрижил да побелее още.

— Престани, Джеф. И няма да ги биеш.

— Изобщо не съм имал такова намерение. Би трябвало да набия теб.

Двамата стояха и се гледаха като ядосани елени. Не клатеха глави и не ровеха земята, но се гледаха заплашително, свили мощните си рамене, готови да се хвърлят един срещу друг всеки миг. Ваялид се запита дали наистина щяха да се сбият. Знаеше, че Джеф нямаше да отстъпи само защото му липсваше едната ръка.

— За възрастни мъже говорите твърде много глупости — намеси се тя. — Не знам как можете да очаквате добро поведение от деветгодишни момиченца, след като вие самите се държите като хлапета.

Джеф погледна към Ваялид и близначките, след което се обърна към Монти и направи жест на отвращение.

— Следващия път, когато близначките загазят, можете да отидете при Монти. Аз си измивам ръцете.

Той си тръгна, оставяйки Ваялид лице в лице с Монти и пет деца от семейство Рандолф, които гледаха с широко отворени от почуда очи. Единственото, което Ваялид можеше да направи, бе да приеме спокойно нещата, докато не се приберяха в училището. След това нищо нямаше да зависи от нея.

— Предполагам, че ще е най-добре да хапнем нещо — каза тя. — Вървете в къщата и не забравяйте да си измиете ръцете, преди да седнете на масата.

Петте деца се затичаха и близначките, които бяха по-големи от трите момчета, скоро ги оставиха далеч зад себе си.

 

 

Когато Ваялид стигна до къщата, видя, че Джеф я чака.

— Мислиш, че сбърках, нали? — попита я той, когато останалите вече бяха влезли вътре.

— Донякъде и двамата бяхте прави — отвърна Ваялид. Не одобряваше, че се бе държал толкова строго с близначките, но знаеше, че безгрижното отношение на Монти само щеше да окуражи непокорството им.

— С Монти никога не сме се съгласявали за нищо.

— Никога?

— Поне доколкото си спомням.

— Поне не се ли харесвате? — Тя беше готова да пребие брат си, ако по този начин можеше да му върне желанието за живот, но го бе обичала силно.

— Не, предполагам, че не.

— Но вие сте братя.

— Не можем да променим това.

Ваялид не знаеше какво да каже, тъй като този начин на мислене й беше съвсем чужд.

— Трябва да се върна в банката — каза Джеф. — Ще изпратя каретата да ви закара обратно в училището след обяда.

— Няма ли да дойдеш с мен, за да видиш какво ще реши госпожица Сетъл?

— Никой не харесва как постъпих. Докато Монти е тук, той ще продължи да се меси. Нека Фърн да се оправя с тях, или пък Айрис, ако Фърн не е в състояние.

— На мен ми харесват повечето от нещата, които направи днес — каза Ваялид. Това беше истината. Не беше съгласна с всичко, което Джеф бе направил, но одобряваше строгото му поведение. Животът не беше лесен и не вървеше по мед и масло. Ако хората не упражняваха някакъв контрол, ги очакваха големи неприятности. А нейният опит й показваше, че когато някой загазеше, онези, които страдаха най-много, бяха хората, които го обичаха. Ваялид смяташе, че това не е честно, но изглежда така беше устроен светът и нищо не можеше да се направи.

— Повечето не е достатъчно — отвърна Джеф. — Освен това Роуз и Джордж скоро ще пристигнат тук.

— Те наистина ли ще дойдат?

— Когато чуят за последната беля на децата си, няма да се забавят нито минута.

— Те какви хора са? — Ваялид често се бе питала какви са хората, които бяха създали близначките.

— Изобщо не приличат на тези две фурии, ако това имаш предвид. Но аз ще те оставя да решиш сама. Има ли нещо, което мога да направя, преди да тръгна?

Ваялид бе твърде изненадана, за да му отговори. Никога досега Джеф не й бе казвал нещо подобно. Той обикновено просто се обръщаше и си тръгваше. И толкова.

— Не. И без това вече ти отнех цялата сутрин.

Джеф се усмихна.

— Не се притеснявай. Имам цяла нощ, за да спечеля парите, които изпуснах тази сутрин.

Никога нямаше да й позволи да забрави тази реплика, но на Ваялид й се искаше никога да не я беше изричала. Очевидно бе докоснала много чувствително място.

Наблюдаваше го как се отдалечава, но за първи път не й се стори, че напуска живота й. Струваше й се, че го познава от цяла вечност, че винаги е бил част от живота й и Ваялид не можеше да не се учудва колко бързо бе станало това, след като беше една проклета янки, а той — един високомерен южняк.

Комбинацията беше твърде необичайна, но въпреки различията между тях Джеф запълваше голяма нейна нужда. В този момент Ваялид почувства, че иска да го извика, да го накара да се върне при нея. Не беше изпитвала подобно нещо от момента, в който Нейтън Уейнрайт бе поискал ръката й. Тогава бе гледала как си тръгва, изпълнена с тъга, но напълно уверена, че бе постъпила правилно, като му бе отказала. Сега беше също толкова уверена, че не можеше да позволи на Джеф да си тръгне.

 

 

Когато пристигна в училището, Ваялид с удивление откри, че Джеф я чака. Тя нареди на близначките незабавно да се приберат в стаите си.

— Мислех, че имаш работа — каза тя в мига, в който момичетата се изгубиха от погледа й.

— Така е, но реших, че няма да позволя на госпожица Сетъл да те обвини за бягството на хлапетата. Никой не може да контролира двете фурии и аз с удоволствие ще й се противопоставя, ако не е съгласна с мнението ми.

Ваялид почувства огромно задоволство.

— Не се страхувам от госпожица Сетъл.

— Сигурен съм, че е така, но тя едва ли ще си позволи да изрази неодобрението си към теб в мое присъствие.

Ваялид не желаеше постоянно да бъде укорявана. Бе направила всичко по силите си, но имаше да се грижи за още четиринайсет момичета и просто не можеше да държи близначките под око във всеки един момент.

— Мислех си, че никога не играеш ролята на рицаря защитник. — Не трябваше да го подкача така. Джеф нямаше да хареса шегата, а и тя не проявяваше голяма любезност след всичко, което той бе направил за нея.

— За какво говориш?

— За това, че помагаш на една разтревожена дама.

Джеф изглеждаше объркан. Когато най-после разбра смисъла на забележката й, Ваялид забеляза по лицето му да преминават противоречиви чувства и се изненада, когато Джеф се усмихна. Сърцето й подскочи. Искаше й се той да се усмихва по-често.

— Това е традиция в семейство Рандолф, въпреки че досега не съм го правил. Спазването на тази традиция неизбежно ни навлича много неприятности.

— Не те ли е страх, че и сега ще стане така?

— Винаги става така.

Това изявление беше твърде провокиращо и твърде интересно, за да бъде пренебрегнато, и Ваялид попита:

— И в какви неприятности си се забъркал ти?

— В женски.

Това не беше точно отговорът, който тя бе очаквала. Ваялид реши да даде на Джеф още една възможност. Уменията му в спасяването на разтревожени дами бяха насъбрали доста прах, но той току-що си бе признал, че ги бе държал на полицата през по-голямата част от живота си.

— Според мен е малко грубо да говориш по този начин, когато става въпрос за племенничките ти. Признавам, че те правят големи бели, но са много сладки момиченца.

Двамата вече бяха стигнали до стълбите, които водеха към входа на сградата, в която се намираше кабинетът на госпожица Сетъл. Джеф спря. Ваялид направи няколко крачки напред, след това спря и се обърна към него.

— Те са адски изчадия, които не подлежат на контрол. Но аз нямах предвид тях, а теб и ти много добре го знаеш.

Тя го зяпна. Точно това бе отговорът, който се беше надявала да чуе, но се бе оказала неподготвена.

— Харесвам те, по дяволите, и това изобщо не ми е приятно.

Това вече го беше очаквала. Всъщност, очакванията й бяха изпълнени толкова точно, че тя не можа да се въздържи да не се усмихне. Нещата се връщаха към нормалното. Това беше онзи Джеф, който Ваялид разбираше.

— Не всички янки са порочни. Някои от нас даже са много добри.

Боже милостиви! Ваялид усети как свежда клепачи и те затрептяват провокиращо. Знаеше, че се усмихва изкусително, флиртуваше пред очите на половината Денвър, при това с Джеф Рандолф, най-устойчивият на флирт мъж, когото Господ някога бе създал. Ваялид се опита да се овладее. Тя дори не беше сигурна как иска да промени чувствата му. В този момент нещата не й се струваха чак толкова лоши.

— Не се прави, че не ме разбираш — каза Джеф. — И ако не ти е влязло нещо в окото, спри да правиш физиономии и ме погледни в очите.

Този човек май нямаше никакво чувство за такт и Ваялид се зачуди дали беше възможно да го развие някога. Ако се съдеше по намръщеното му изражение, това едва ли беше от първостепенна важност за Джеф.

— Докато просто си мислех, че си красива, нямаше проблем — продължи той. — Дори и най-ужасните жени могат да бъдат красиви. Веднага се сещам за племенничките си. Не беше твърде зле дори когато исках да те целуна. Някой казвал ли ти е, че имаш уста, която направо си иска да бъде целуната? Въпреки че не си слагаш червило, устните ти са пълни и розови, а не тънки и бледи. Нямаше проблем и когато реших, че като цяло си много привлекателна. Проблемът възникна, когато започнах да те харесвам и да ти се възхищавам. Не много — побърза да добави той, — но все пак е факт.

Джеф се обърна, сякаш искаше да си тръгне и да избяга от тази неудобна ситуация.

— След това започнах постоянно да мисля за теб. Тъкмо започвах да чета някой отчет, и лицето ти изскачаше в съзнанието ми. Нямах представа какво бях прочел току-що. Сещах се за нещо, което си казала или направила. Ти провали целия ми работен график. Сега пък съм тук!

Това, изглежда, беше най-неприемливо за Джеф.

— Бюрото ми е отрупано с документи, които чакат да ги прегледам, а служителите ми чакат да се върна, за да им кажа какво да правят. И какво правя аз? Стоя си в кабинета, върша си работата и създавам работа на служителите си, докато не изплезят език от изтощение? Не! Аз съм тук, за да се уверя, че онзи дракон няма да се опита да хвърли вината за сутрешните неприятности върху теб.

Джеф изглеждаше удивен от собствената си глупост. Ваялид се надяваше, че той бе искрен, но знаеше, че отново се усмихва и се държи, сякаш нещо бе влязло в окото й. Никога досега подобна тирада от оплаквания не бе звучала като музика в ушите й. Тя беше доволна, че Джеф бе захапал и се мяташе на същата въдица, за която се бе закачило сърцето й още от първата им среща.

Ваялид реши, че сигурно е откачило, щом й се иска да прекара дори пет минути в компанията на този мъж. Баща й и брат й бяха двама от най-улегналите мъже, които бе познавала през живота си. Майка й бе нежна и винаги проявяваше разбиране. Ваялид само можеше да предполага, че като противодействие на всичко това имаше нужда от голяма доза оцет, примесен за подсилване със сярна киселина. Джеф Рандолф със сигурност отговаряше на това условие.

— Не е необходимо да оставаш — каза тя. — Аз наистина съм в състояние сама да се оправя с госпожица Сетъл.

— Ще остана. — Той я хвана под ръка и тръгна към вратата.

— Но ти не искаш да бъдеш тук.

— Навсякъде другаде бих се чувствал ужасно.

 

 

Когато най-после бяха въведени в кабинета на директорката, Ваялид се радваше, че Джеф бе дошъл с нея. Госпожица Сетъл изглеждаше, сякаш всеки момент щеше да избухне. Отвори уста, за да каже нещо, но точно тогава Джеф влезе в кабинета й след Ваялид. Реакцията на госпожица Сетъл бе почти комична.

— Господин Рандолф, какво правите тук? Надявам се, че племенничките ви са в безопасност.

— Нищо им няма. Засега госпожица Гудуин ги е затворила в стаите им.

Госпожица Сетъл изглеждаше облекчена, когато чу това.

— Добре. Не искам семейството ви да си мисли, че не се грижим добре за учениците си.

— Никой не може да удържи тези две дяволчета — каза Джеф. — Ако наистина искате да ги контролирате, купете си една затворническа килия, заключете ги в нея и изхвърлете ключа. След това сложете двама пазачи, в случай че те все пак успеят да измислят начин да се измъкнат.

Госпожица Сетъл потрепери нервно.

— Господин Рандолф, в нашето училище не заключваме учениците си.

— Тогава не обвинявайте госпожица Гудуин, когато те отново избягат.

Усмивката на директорката не беше от най-любезните.

— Уверена съм, че госпожица Гудуин ще се погрижи това да не се повтаря. А сега съм сигурна, че имате да решавате много важни въпроси. Оценявам присъствието ви, но знам, че няма да искате да останете и да изслушате една отегчителна дискусия на училищния правилник.

— Дойдох тук, за да се уверя, че няма да хвърлите вината за днешната случка върху госпожица Гудуин — каза Джеф с обичайната си откровеност.

За миг директорката бе толкова удивена, че не можа да каже нищо. Най-накрая успя да си възвърне дар слово.

— Разбира се, че няма да я обвиня.

— Добре. Няма смисъл да се прехвърля вината за всеки проблем върху подчинените. Те нямат достатъчно власт, за да променят каквото и да било. Единствено шефът може да промени нещо. Това е основен принцип, от който се ръководя. Наемете възможно най-добрите служители, които е възможно да се намерят — като госпожица Гудуин — дайте им най-добри условия и ги оставете да си вършат работата. Ако го направите и нещо се обърка, вината си е само ваша.

— Извинете! — едва успя да промълви директорката.

— Вие очевидно сте й възложили невъзможна задача. В това ви е грешката. Затова от вас зависи да решите от какво се нуждае госпожица Гудуин, за да свърши онова, което искате от нея, след което да й го осигурите незабавно.

Джеф се облегна назад в стола си доволен от това, че бе успял да обясни теорията си така, че дори госпожица Сетъл бе успяла да я разбере.

— При мен това върши работа като магия. Почти всички служители в банката ми работят за мен от десет години. Това ми спестява и много време, тъй като не ми се налага да обучавам новите служители, като същевременно се възползвам от опита на старите.

— Разбирам. — Госпожица Сетъл все още не беше в състояние да говори нормално. — Уверена съм, че това е една отлична система. — Тя, изглежда, се бе посъвзела малко. — Сигурно ще искате да видите племенничките си, преди да си тръгнете. Ще ви уведомя за решението си. Госпожице Гудуин, моля да придружите господин Рандолф.

— Изхвърлете ги от училището — каза на тръгване Джеф. — Това няма да се хареса на Джордж, но ще ви спести много неприятности.

— Джеф Рандолф, как можеш да говориш подобни неща за собствените си племеннички! — възмути се Ваялид, когато двамата излязоха навън. — Та те са само на девет години.

— Това е истината. Не знам какво им става. Не бяха толкова лоши.

— Страхувам се, че госпожица Сетъл ще ги изгони.

— Така им се пада.

— Само това ли ще кажеш?

— Че какво друго мога да кажа? Да не мислиш, че мога да ги накарам да останат, да спазват правилата и да се държат прилично?

— Не, съмнявам се, че изобщо някой може да направи това.

— Според мен трябва да отпишем загубите и да продължим с работата. — Джеф погледна часовника си. — Време е да се връщам. Ако подкарвам всички безжалостно, сигурно ще наваксам загубеното до полунощ.

— Нали не смяташ да държиш нещастните си служители толкова до късно в събота вечер?

— Че защо не? Докато аз се мотаех из Денвър, те не са имали никаква работа. Не започвай пак. Няма да ги карам да работят в неделя.

— Колко благородно!

— Защо просто не кажеш онова, което мислиш — че съм един зъл скъперник, който изстисква и последната капка кръв от някоя ряпа?

— Няма смисъл да го казвам, когато ти, изглежда, се гордееш с това.

— Аз просто съм си такъв. Спрях да се опитвам да се променя преди много години.

— Това не е вярно. Ти се бориш толкова ожесточено с всичко и всички, че напълно си изгубил представа какъв си в действителност.

— Какво точно искаш да кажеш с това? — попита Джеф и учтивостта му изчезна. — И не си мисли, че можеш да се отървеш с някакъв заобиколен отговор. Искам да знам какво точно имаше предвид, когато каза това.

Ваялид не беше сигурна, че е добра идея да каже каквото и да било. Не беше уверена в правотата си, а и се намесваше в нещо, което не беше нейна работа.

Не можеше да си позволи да каже нещо неподходящо. Щом си пъхаше носа в забранена територия, беше длъжна да обясни на Джеф за какво говореше.