Лей Грийнууд
Ваялид (4)

Глава четвърта

— По-добре ще е да се махаш. Госпожица Гудуин е дошла да види дали ще си изям вечерята.

Еси се усмихна през сълзи.

— Мога ли да гледам?

— Не, тя може да ме натупа, ако не си изям всичко.

— Дамите не бият мъжете.

— Госпожица Гудуин може.

— Хайде, тръгвай, Еси — каза Ваялид. — Имаш много неща за вършене, преди да си легнеш.

— Може ли да дойда пак и да кажа лека нощ? — попита Еси.

— Разбира се. — Джеф леко я побутна към вратата. — Ела, когато искаш. Аз почти не си лягам. И не се тревожи за баща си, той ще дойде.

Ваялид гледаше как Еси мина по коридора и тръгна надолу по стълбите, но всъщност мислите й бяха насочени към Джеф Рандолф. Не можеше да го разбере. Би могла да се закълне, че той е човек, който не е способен на нежност, или пък че не е в състояние да разбере някой друг, освен себе си, но той се беше държал невероятно добре с Еси. Беше видяла нежността му със собствените си очи. Чудеше се какъв ли човек се крие под тази хладна фасада.

— Искрено се надявам, че ще можете да си спазите обещанието — каза Ваялид, когато беше сигурна, че Еси не може да я чуе. Тя влезе в стаята и остана права. — Детето ще се натъжи повече, ако баща й не дойде. Той не дойде, макар че госпожица Сетъл вече изпрати няколко писма.

— Баща й Харолд Браун ли е? — попита Джеф.

— Как се досетихте?

— Прилича много на него. Истински кучи син. Но бащата все пак трябва да вижда детето си. По дяволите, аз бих посещавал Еси, ако беше мое дете.

Ваялид реши, че няма смисъл да се възмущава всеки път, когато Джеф псуваше. Дано само да не го прави пред децата, помисли си тя. Освен това в момента беше толкова очарована от Джеф.

— Изненадана съм как успяхте да накарате Еси да се отвори пред вас. Тя е толкова срамежлива.

— Просто е много самотна. Нуждае се от внимание.

Ваялид знаеше, че детето се нуждаеше от много повече. В продължение на три месеца се беше опитвала, но не беше успяла да накара Еси да се открие пред нея. А Джеф с лекота беше успял да я накара да си бъбри с него.

— Как смятате да накарате баща й да дойде, след като никой друг досега не успя? — попита тя.

— Като го накарам да си плати заема. Вече е просрочил плащането му.

Ваялид трябваше да се досети. Нима всички банкери не правеха така?

— Сигурно е хубаво да имаш такава власт?

— Аз не се интересувам от властта, а само от правенето на пари. Да давам заеми, е един от начините.

— Е, добре, вие имате нужда от почивка, иначе може да ви заболи главата и да направите нещо глупаво.

— Аз никога не върша глупави неща и освен това често работя по цяло денонощие.

Ваялид знаеше, че е безсмислено да се опитва да му помогне или пък да се показва загрижена, но все пак реши да пробва.

— Вие не можете да работите по цели нощи, докато сте тук. Момичетата имат нужда да се наспят, а вие вдигате много шум. Освен това служителите ви ще трябва да си отидат вкъщи при семействата, които ги очакват.

— Смятам да ги освободя към девет часа.

— Седем — каза Ваялид.

— Девет.

— Вече издадох заповед на Бет нищо да не се качва след седем часа.

Господин Рандолф очевидно не беше свикнал да не се съобразяват с него. След малка пауза той каза:

— Тогава ще е по-добре да си взема всичко необходимо, преди това време да е настъпило. А сега, ако оставите този поднос на масата, ще имате възможност да се погрижите за вашите момичета.

— Чакам да ми освободите място.

— Нямам намерение да освобождавам място, защото нямам намерение да ям. Но ако настоявате да оставите храната, можете да я сложите на пода, на леглото или където сама пожелаете.

— Не одобрявам разхищаването на храна.

— Нито пък аз. Затова ви предлагам да я занесете обратно долу. Лека нощ, госпожице Гудуин. Имам работа.

Ваялид не беше свикнала да се отнасят така с нея, но явно този случай беше такъв. Нужни й бяха много усилия да не избухне. Но тъй като се гордееше със способността си да се контролира, това беше неотменна част от работата й, тя си наложи да превъзмогне раздразнението. В края на краищата трябваше да прекара пет дни с този човек.

— Лека нощ, господин Рандолф. Съжалявам, че условията тук не са добри. Ако имате нужда от нещо, не се колебайте да ме извикате. Закуската е в осем и петнайсет.

Единственото, което Джеф направи, беше просто да кимне. Ваялид си тръгна, като се опита да не го намрази повече. Всъщност тя не го харесваше.

 

 

Джеф погледна часовника си. Беше три и двайсет и пет сутринта. Направи няколко обиколки на стаята, за да премахне сковаността в мускулите си. Прозина се, но не му се спеше. Трябваше да иде до тоалетната. Никога не можа да свикне с шума, но Тайлър беше настоявал всяка стая в новия хотел да си има своя собствена тоалетна. Джеф си помисли какво ли е мнението на госпожица Гудуин за това. Той взе лампата и тръгна по стълбите. Спря, когато видя, че вратата на стаята й е отворена. Почуди се защо ли не е заключена. Не биваше да му се доверява. Мъжете често не бяха онова, което се преструваха, че са.

Не че я заплашваше някаква опасност. Джеф не беше безразличен към жените въобще, но не би влязъл в стаята й, дори да го беше поканила. Ако някоя жена от Юга не може да го приеме, как би сторила това една янки? Беше се опитал да забрави за неуспеха си във Вирджиния последния път, но раната все още болеше. Видя Джулия още първия ден, когато пристигна там. Прекрасна, точно този тип жена, каквато се надяваше да намери. Красотата и искреността й му напомниха за всичко онова, което бе загубил. Нищо не бе изречено, но все пак съществуваше надежда. Ако не беше онзи ужасен инцидент, той може би щеше да направи непоправима грешка.

По време на състезание с каруци едно от колелата изскочи встрани и нарани човек. Още си спомняше пукането на разцепеното дърво, ужасните викове на пострадалия. Джеф беше единственият, който знаеше какво трябва да се направи, как се действаше в такива случаи. Бързо издаде няколко заповеди, съблече палтото си, разкъса ризата си на парчета за превръзки.

В този момент Джеф беше забелязал, че Джулия някак се затвори в себе си. Надяваше се това да е реакция от случилото се или дори да се е притеснила от голото му тяло. Но през нощта, когато размишляваше, осъзна, че всъщност тя се е ужасила от ръката му. Промяната в поведението й беше едва забележима, но все пак я имаше.

Беше преди почти десет години. Джеф не ходи повторно във Вирджиния, макар да знаеше, че накрая пак ще се върне. Нямаше намерение да открива дали Ваялид Гудуин е с по-широки разбирания по въпроса. Като се имаше предвид, че се е грижила за брат си, вероятно нямаше да се уплаши. Но той не искаше да го приеме просто защото беше виждала и по-лоши неща. Искаше му се за него да се мисли като за пълноценен човек. Като за всеки друг. Жестока ирония щеше да бъде, ако първата жена, която направеше това, се окажеше, че е една работеща жена от Масачузетс.

Джеф стигна до долния етаж и влезе в първата баня. Остави лампата на пода и вдигна клекалото на тоалетната. По-добре беше да се заключи. Ако някое от момичетата дойдеше тук, вероятно щеше да се разкрещи. Тази глупава янки щеше да е принудена да си помисли, че е направил нещо неприлично.

Господин Рандолф се чудеше защо ли е дошла в Колорадо. Не се обличаше като учителка. А пък и на кого ли се опитваше да направи впечатление с тези екстравагантни рокли? Трябваше да признае, че силните цветове влизаха в чудесен контраст с косата и очите й, но това облекло беше изключително неподходящо за пансион за момичета. Беше добре, че училище „Улф“ не беше за момчета. Не му се искаше да си мисли за еротичните сънища, които нейното присъствие щеше да възбужда в съзнанието на момчетата. Джеф дръпна устройството. Стресна се от шума, който се вдигна. Ако тоалетните трябваше да се изработват поновому, някой трябваше да измисля как да са малко по-безшумни, а не човек да има чувството, че водопад се спуска надолу по планински каньон. Очакваше, че поне половината от момичетата вече са си подали главите от стаите. Но когато отиде в салона, вратите бяха затворени и всичко тънеше в тишина. Когато тръгна нагоре по стълбите, се почуди какво ли е направила Ваялид, когато беше излязла. Тя вероятно напускаше училището понякога. Всеки нормален човек би полудял, ако стоеше заключен тук с шестнайсет малки момичета по цял ден, седмица след седмица. Но тук е имало карантина в продължение на повече от седмица. Усети, че почти я съжалява. Поспря пред вратата й. Не знаеше защо. Ако случайно се събудеше, щеше да му е доста трудно да обясни какво прави тук. Джеф се прибра в стаята си малко по-бързо от нужното. Реши, че ще е по-добре да не мисли за Ваялид Гудуин и да се захване с работа. По-точно казано, трябваше да се занимае с пазара в Чикаго. Цените биха нестабилни. Ако имаше късмет, щеше да направи много пари.

Ваялид се събуди. Можеше да се закълне, че беше чула стърженето на някакво зъбно колело отвън пред прозореца си, но когато погледна, видя, че няма нищо. Беше шест и седемнайсет сутринта. Легна си обратно и се зарови в завивките. Зимата беше дошла по-рано от обикновено тази година в Денвър. На тавана беше студено.

Помисли си какво ли прави господин Рандолф. Не беше си легнал, когато тя вече заспиваше. Вратата към стаята му беше отворена. Разбра по ивицата светлина в коридора. Дори когато вече си беше легнала, Ваялид го чуваше как се разхожда из стаята. Вероятно беше работил до късно през нощта. Надяваше се, че ще спи до късно тази сутрин. Би й било приятно, ако може да открадне малко време, през което не е необходимо да се разправя с него. Все още се опитваше да си наложи да не мисли за него. Беше си представяла, че той е просто един обикновен работник в банката, но се оказа, че е неин собственик. Смяташе го жесток, без човешка топлота, а той беше показал в отношението си към Еси не само разбиране, но и нежност. На два пъти беше сгрешила в преценката си за него. Дали грешеше и за други неща? Не. Той беше арогантен южняк, изпълнен с много горчивина по отношение на войната и на загубената си ръка. Беше решил, че трябва да си го изкара на всички, особено на жените янки.

Но начинът, по който се държеше с Еси, беше едно доказателство, че не е бил винаги такъв. Какво го беше накарало да се промени? Не може да е само това, че си е загубил ръката или че войната не е завършила така, както е искал. Твърде много мъже бяха претърпели същото, без характерът им да се промени толкова драстично. Но Джеф Рандолф не правеше впечатление на човек, който би споделил тайните си с друг, особено ако той е янки.

„Ти просто се опитваш да го оправдаеш. Впечатлена си от външния му вид. Опитваш се да намериш начин да го превърнеш в някой, от когото можеш да се възхищаваш. Но не го прави. Изглежда му е приятно да си бъде такъв, какъвто е — самотник.“

Беше очарована от физическата му красота. Предишната нощ беше лежала поне половин час будна в леглото, без да може да заспи, защото знаеше, че той се намира само на една крачка от нея, че само една стена ги дели. Би трябвало да е шокирана от тези си мисли. Не беше младо, правещо впечатление момиче, а достатъчно възрастна вече, за да знае, че за един мъж не е най-важното да бъде симпатичен. Даваше си сметка, че личността на Джеф далеч не беше очарователна. Но го беше сънувала. Явно беше стояла затворена в училището прекалено дълго време. Надяваше се Харви отново да я покани на вечеря, и то не след дълго. Не беше толкова привлекателен, колкото Джеф Рандолф, но пък беше по-улегнал. Тази мисъл би трябвало да я спре…

Онзи ужасен звук отново се чу. Явно нямаше грешка. Ваялид отметна завивките. Облече си дрехата и се загърна плътно, защото усети как студът я пронизва силно. Обу си чехлите и отиде до прозореца. Очите й се разшириха от изненада. Видя няколко мъже, които работеха долу. Бяха издигнали нещо като лост пред прозореца на господин Рандолф. Тя не можеше да каже какво вдигат. Приличаше на големи кръгли метални кутии. Не можеше да разбере за какво може да са му. Първата й мисъл беше, че решението е чудесно. Джеф можеше да си взема онова, което му е необходимо, без да безпокои нея или пък децата. Но след това си даде сметка, че изпитва недоволство. Изпускаше положението от свои ръце. Нямаше да може да следи какво прави той. Но вътрешно знаеше, че имаше нещо повече. Разочарована беше, че няма да има повод да се среща с него.

Как можеше да се чувства така? Може би просто изпитваше ревност от факта, че той я беше надхитрил. Разбира се, че човек, който е достатъчно умен, за да работи с един от най-интелигентните хора на Америка, лесно би могъл да излъже една обикновена сестра от Масачузетс, която дори не можеше да си върне обратно мината за сребро.

В един момент Ваялид си помисли да попита Джеф дали не би могъл да й помогне, но после веднага отхвърли идеята. Не желаеше да се обвързва по никакъв начин с него.

Шумът беше ужасен. Сигурна беше, че никое от момичетата не би могло да го понесе. Излезе от стаята си. Когато стигна до вратата на Джеф, спря изплашена. Той все още не се беше преоблякъл. Едва ли беше спал. Купища листи покриваха по-голямата част от леглото. Три железни диска лежаха на пода. В този момент той точно се протягаше, за да вземе още един през прозореца.

— Какво, по дяволите, правите?

Джеф се обърна към нея с леко объркано изражение.

— Какво ви се е случило?

Ръката на Ваялид инстинктивно се отправи към косата й, която се спускаше по раменете и я правеше да изглежда като разярена лъвица. Беше облечена в избеляла домашна дреха. Вероятно изглеждаше ужасно.

— Ако мислите, че изглеждам зле и че това обяснява защо съм стара мома, по-добре е да си спестите коментарите. — Той продължаваше да я гледа втренчено. — Бях събудена от тази адска машина и нямах време да се приготвя.

— Не е нужно — каза Джеф, който продължаваше да я гледа и не си направи труда да се извини. — Вие изглеждате чудесно.

На Ваялид й се искаше да му повярва, но не смееше. Ако го направеше, никой не можеше да каже в какви глупости можеше да започне да вярва. В следващия момент той се усмихна и тя почувства как сърцето й се размеква. Толкова го харесваше. Как беше възможно да не е спал цяла нощ и в същото време да изглежда толкова привлекателен. Под очите му дори нямаше сенки.

— Харесвам, когато жените носят косите си спуснати.

— И да се разхождат наоколо в избелели домашни дрехи и износени чехли?

— Така ми приличат повече на жените, които познавах преди войната.

Асансьорното устройство пристигна и Джеф остави още един метален диск в стаята.

— Какво е това? — попита Ваялид.

— Тежести. След като не мога да отида при треньора си, го накарах да ми изпрати уредите тук.

Ваялид го наблюдаваше как постави един от дисковете между коленете си и после прокара една дълга метална тръба през отвора в средата. После направи същото с другия диск.

Какво ще направите с другите?

— Ще ги поставя също тук. А сега, ако не искате да ме видите как се разсъбличам до кръста, ще трябва да се върнете в стаята си — каза той, явно доволен от притеснението й.

— Но вие имате само една ръка. Как ще успеете да вдигнете такова нещо? То би много да падне върху вас.

Лицето на Джеф видимо се стегна.

— Надявам се, че в такъв случай вие и близначките ще дойдете и ще ме спасите.

— Съмнявам се дали всички ние бихме могли дори да го помръднем.

— Значи тогава ще е по-добре да не го изтървам.

Подиграваше й се, и то несправедливо. Тя просто изразяваше загрижеността си. Да заключиш най-важния финансист в Денвър на тавана си не беше много авторитетно. Но да го оставиш да се убие беше непростимо.

— Надявам се, че вашият счетоводител няма да бъде измъкнат по същия начин и доведен тук — попита Ваялид.

— Изкушавах се да го направя, но вие сигурно ще го задържите като заложник, нали? Освен това изниква проблемът къде ще спи, а вие нямате желание да делите с някого леглото си, нали?

Ваялид се изчерви до основата на косите си.

— И аз не си мислех, че е възможно. Така че ще го пусна да отиде при жена си тази вечер.

— Вероятно не се е виждал с бедната женица от вчера. Без съмнение сигурно е прекарал цялата нощ в монтирането на тази адска машинария. В колко часа пристигнаха вашите хора?

— Малко преди пет.

— Пет?

— Може и по-рано да е било. Не съм обърнал внимание.

— Така ли пришпорвате всички свои подчинени?

— Госпожо, подчинените ми са добре заплатени. Ако пожелаят да напуснат, добрите препоръки, които ще им дам, ще им осигурят работа във всяка банка на Денвър.

— И колко човека сте изхабили по този начин?

— Аз не изхабявам никого.

Ваялид го гледаше скептично.

— Не желаете ли да държите добри хора около себе си?

— Светът е пълен със способни работници. Ако някой от моите не може да устои на изискванията ми, аз винаги мога да намеря друг.

„Той просто не е човек. Нима не може да разбере, че е превърнал мозъка си в машина? Използва тези тежести, за да направи същото и с тялото си. Ще се самоунищожи така, както направи Джонас.“

— Имате още половин час на разположение, докато момичетата станат и започнат да закусват — каза Ваялид.

— Не се безпокойте. Моят счетоводител ще ми изпрати закуската по асансьора и ще отнесе по същия начин мръсните съдове.

Ваялид беше разтревожена, че Джеф няма да получава дори храната си от нея. Той изключваше възможността за всякакъв контакт, което я тревожеше. Вратата в края на коридора се отвори и през нея се подаде главата на Еси Браун. Момичето се усмихна, когато видя Ваялид.

— Какво правиш толкова рано? — попита Ваялид.

— Дойдох да видя чичкото.

— Мисля, че ще е по-добре, ако се върнеш обратно в стаята си. Той не е готов все още, за да ти прави компания. Опитай се да не събудиш другите момичета.

— Всички са станали.

— Нищо. Връщай се в стаята си. Можеш да се качиш по-късно.

Еси беше разочарована, но независимо от това се прибра.

— Твоят ужасен лифт е разбудил всички.

— Ти си виновна. Не позволи на прислужничката да ми качи нещата, изгони хората ми в седем часа миналата вечер. Трябваше да измисля нещо.

Ваялид реши, че ще е по-добре да не казва онова, което й е дошло на ум. Когато видя, че мъжът изглежда разочарован, още по-твърдо реши, че няма да направи никакъв коментар на казаното.

— Сметнах, че по този начин твоята прислужничка ще е свободна да си изпълнява задълженията — каза Джеф. — А и близначките ще започнат отново да правят пакости.

— Вероятно госпожица Сетъл ще има да каже нещо по въпроса — каза Ваялид, която не беше в състояние да измисли начин, по който да спре този мъж да поеме управлението в сградата. — Очаквам да се видя с нея тази сутрин.

— Кажи ми какво е казала, след като говорите с нея.

Той започна да разкопчава копчетата на ризата си. Ваялид си помисли, че ако веднага не си тръгне, Джеф вероятно ще се разсъблече тук, пред нея, просто за да види какъв ще е ефектът.

Върна се в стаята си и седна пред огледалото, за да разреше косите си. Опитваше се усърдно да потисне раздразнението си. Изпитваше желание да вземе нещо и да го запрати в лицето му. Мъжът явно не се опитваше да потиска лошия си характер. Тя остави четката и започна да захваща косата си с фиби. Джонас беше невероятно приятен, дори жизнерадостен в деня, когато се върна от болницата, до деня, в който умря десет години по-късно. Винаги й благодареше за всяко нещо, което направеше за него. Но беше решил да умре и тя не беше в състояние да му повлияе. Ваялид се чудеше дали господин Рандолф някога се беше чувствал по същия начин. Раните му не са били толкова много колкото на брат й, но тя беше разбрала, че по-дълбоките рани, онези, които оставаха, бяха в душата. Те най-трудно зарастваха. Може би характерът на господин Рандолф да е резултат от такава рана, която не може да зарасте. Нямаше начин да разбере какво чувстваше той или какво криеше в душата си. Ваялид реши, че няма да произнася присъдата си, докато не научеше нещо повече за него. Трябваше да му отдаде дължимото и за всичко онова, което беше постигнал. А и тя имаше доказателство, че всичките му постижения са резултат от усърдна работа. Ваялид пъхна последната фиба в косата си и започна да си избира роклята за деня. Отвори големия гардероб, единствената мебел в стаята й, освен леглото и нощната масичка. Дрехите, които висяха в него, бяха хубави и правещи впечатление, но бяха толкова малко. Беше си решила да не слага една и съща рокля, докато господин Рандолф е тук. Искаше й се сама да си удари плесница заради глупавото си поведение. Не би трябвало да захвърля сестринската си униформа. Ваялид не искаше господин Рандолф да си помисли, че го харесва. Някоя жена вероятно би могла да си затвори очите и да не обръща внимание на характера му заради парите и положението, което той заемаше в обществото, но не и тя. Усети, че е шокирана от посоката, в която тръгнаха мислите й. Явно изолацията, в която се намираше през последните дни, оказваше влияние на начина й на мислене. Беше дори абсурдно да възприема този човек. Може би тя мислеше за него в по-благоприятна светлина, отколкото той за нея. Но ако той мислеше за нея като за някое библейско зло и тя можеше да го мрази. Освен това не се интересуваше от брак. Ваялид искаше да си вземе парите, да се върне в Масачузетс и да намери начин да помогне на жените, които бяха пожертвали живота си, така както самата тя беше направила.

— Служителите на господин Джеферсън са завзели салона — каза Бет. — Те дори са си запалили огън.

— Бедните хора трябва да се стоплят — каза Ваялид. — Той ги е накарал да стоят навън в този ужасен студ.

— Те са може би шест или седем души и всеки е със собствено бюро. Работят така, сякаш са в банката.

— А ти откъде знаеш? — каза Ваялид.

— Не мога да не погледна, когато отворят вратата все пак, нали?

— Ти не бива да стоиш там. — Когато видя, че Бет се изчервява, продължи: — Ти си надничала през ключалката.

— Е, добре, съвсем малко — каза Бет. — Има толкова симпатични мъже тук. Чувствам, че ще припадна само като си помисля.

— Не го прави. Аз мога да се справя сама.

— Да, вие можете. Нищо не може да ви разтревожи.

— Но това може. Бих искала госпожица Сетъл да ми беше отговорила. Чувствам се неудобно, като не знам как тя смята, че трябва да се държа с господин Рандолф.

— Той изглежда приятно, нали?

— Да, но е също и много взискателен. А сега е по-добре да се погрижим да сервираме закуската. Момичетата се бяха раздвижили и станали, когато слязох долу. Трябва да напиша на госпожица Сетъл за лифта. Потрепервам при мисълта, какво би могло да си помисли, когато го види.

Ваялид не беше стигнала и до половината на писмото, когато чу писъците на момичетата от втория етаж.

— Бет, виж какво става. Ако са близначките, изпрати ги при мен веднага.

Ваялид продължи с писмото, но едва си беше събрала мислите и тъкмо се канеше да напише следващото изречение, когато Бет връхлетя в стаята, останала почти без дъх.

— Той, госпожо… Той е в банята и е почти напълно гол.