Лей Грийнууд
Ваялид (7)

Глава седма

Ваялид подскочи от изненада.

— Казах ви да останете горе, докато се уверя, че момичетата са си по стаите. — Беше също толкова ядосана на Джеф, че не я бе послушал, колкото и на самата себе си, че бе толкова нервна. На всичкото отгоре се питаше дали той има някакви дрехи под халата си. — Вървете да се изкъпете — каза Ваялид. — Независимо какво правите, не излизайте от банята, преди да съм ви казала, че може.

Вратата на банята се затвори зад Джеф и Ваялид въздъхна с облекчение. Отдалечи се едва когато чу водата да се излива във ваната. Ваялид премина бавно по коридора, като провери дали всяка от осемте врати е затворена. Бяха затворени, но тя беше сигурна, че във всяка стая се обсъжда една и съща тема.

Джеф Рандолф. Неговото присъствие напълно доминираше в малката им група. За момичетата той беше едно интересно, а може би дори и скандално, развлечение, но само след няколко дни те щяха да забравят за него. По Коледа вероятно нямаше дори да си спомнят как е изглеждал. Ваялид обаче нямаше да го забрави никога. Не можеше да си представи как някое момиче или жена може да забрави такова тяло. Дори самата мисъл за това караше усещанията да се връщат.

С усилие на волята Ваялид се концентрира върху гледката от прозореца в дъното на коридора. Върху кафявата трева бе паднал тънък слой мраз и на студената утринна светлина тревата изглеждаше като от сребро. Силните ветрове бяха оголили дърветата от листата им и клоните стърчаха във всички посоки на фона на небето. Зад дърветата се виждаше част от Денвър — високи, сиви фирмени сгради, масивни каменни къщи на собственици на сребърни магнати, гъмжащи от хора кални улици, шумни трамваи, които караха хората от новите предградия.

В далечината Ваялид виждаше покритите със сняг върхове на Скалистите планини. Само след няколко месеца планините щяха да бъдат изцяло затрупани от тежка снежна мантия и проходите в тях щяха да бъдат затворени до настъпването на пролетта. Някъде там се намираше Лидвил — Лидвил и сребърната мина, която някога бе била нейната застраховка за бъдещето. Тя бе започнала да подозира, че Харви Маккий е искал да бъде нейната застраховка.

Ваялид си наложи да не мисли за Лидвил, мината и Харви. Докато карантината не бъдеше вдигната, тя постоянно щеше да се притеснява какво ли още може да направи Джеф Рандолф.

По-добре си помисли какво прави той с теб. Никога преди не си реагирала така на мъж. Не е възможно да се влюбваш в него, нали?

Тази мисъл беше толкова абсурдна, че Ваялид не й обърна особено внимание. Несъмнено обаче Джеф й влияеше много силно и по много неочакван за нея начин. Нейната детска любов — Нейтън Уейнрайт — никога не й бе влиял по такъв начин, а бе искал да се ожени за нея. Това не можеше да се дължи на личността на Джеф Рандолф, а по-вероятно се дължеше на тялото му. Само един поглед я бе накарал буквално да се разтрепери.

За бога, та тя желаеше Джеф Рандолф! Сигурно това беше отговорът, единственото смислено обяснение. Тя, Ваялид Анкун Гудуин, желаеше мъж, когото дори не харесваше. Първата й реакция бе да изпита ужас от това, че си бе позволила да се поддаде на такова примитивно чувство.

След това обаче усети иронията на ситуацията и й се прииска да се разсмее. Бе прекарала целия си живот загрижена единствено за съзнанието, за духа, за истинския смисъл на живота — дори бе казвала, че презира тялото като причина за привличане между две човешки същества — и всичко това само за да бъде предадена от собственото си тяло при първия удобен случай.

Зърната на гърдите й бяха набъбнали и бяха станали толкова чувствителни, че през ризата си усещаше твърдостта на корсета си. Дори и при най-малкото движение на раменете й търкането на плата в гърдите й я караше да изпитва лека болка.

Още по-голяма изненада бе усещането в стомаха й. Такова нещо Ваялид не бе изпитвала никога. То бе толкова различно и непознато, че отначало дори не разбра какво означаваше. Но когато почувства горещина и влага в най-интимните части на тялото си, вече знаеше точно какво означаваше това усещане. Тялото й реагираше на близостта на Джеф Рандолф.

Ваялид се отмести от прозореца, но така вратата на банята попадна в полезрението й. Знаеше, че Джеф е гол зад тази врата, и това още повече засили усещанията, които я измъчваха.

— Госпожице Гудуин. — Гласът на една от ученичките я извади от мислите й.

— Какво има, Корин?

— Трябва да отида до тоалетната.

— Не можеш ли да почакаш? — Ами ако Джеф излезеше чисто гол от банята в коридора? Не се съмняваше, че е способен на подобно нещо просто за да я ужаси.

— Не — отговори момичето.

Ваялид сви рамене и тръгна по коридора.

— Добре. Върви след мен. Използвай тази — каза тя и посочи към втората тоалетна. — И не излизай, преди да съм ти казала.

— Да, мадам. — Корин изчезна зад вратата.

Ваялид застана пред вратата на банята, въпреки че всяка секунда някакъв вътрешен глас й повтаряше все по-високо и по-високо, че Джеф е гол и само една стена го дели от нея. Единственото, което трябваше да направи… Ваялид отказа да си позволи да завърши тази мисъл.

Беше събота и момичетата щяха да учат само половин ден. Ваялид щеше да бъде достатъчно заета да им намери работа за останалата част от деня. В неделя щеше да бъде още по-зле. Трябваше да прегледа списъка си със задачи, за да се увери, че ученичките й имаха достатъчно заетост.

Ваялид тъкмо бе започнала да прехвърля наум задачите, които щеше да им даде, когато Корин почука на вратата. Ваялид се ослуша, но откъм банята не се чуваше нищо. Тя се надяваше Джеф да е все още във ваната.

— Добре. Вече можеш да излезеш.

Корин отвори вратата и тръгна бързо по коридора. Вратата на стаята й едва се бе затворила зад нея, когато вратата на банята зад Ваялид се отвори. Тя се обърна и застана лице в лице с Джеф.

Първото нещо, което Ваялид усети, бе някакъв свеж аромат, примесен с миризма на сапун. Никога не бе предполагала, че един мъж може да мирише толкова хубаво. Опита да се овладее. Отстъпи назад.

— Помолих ви да почукате, преди да излезете. Защо отказвате да правите дори и най-дребното нещо, за което ви помоля?

— Извинете, забравих.

— Моля ви, вървете си в стаята. Момичетата започнаха да стават нетърпеливи. Току-що се разминахте с една от тях за няколко секунди. Благодаря на бога, че тя не ви видя.

— Не съм предполагал, че севернячките са такива моралистки. — Изражението му беше странно и Ваялид се зачуди какво ли щеше да й направи сега. Не знаеше дали вярва в онова, което казва, но бе уверена, че Джеф се опитва да я провокира.

— Ако ставаше дума само за мен, изобщо не ме интересува какво правите — излъга го нагло. — Но не мога да ви позволя да поставяте тези момичета в неудобно положение. Ако се разчуе, че сте се разхождали по коридора пред очите им, това ще се отрази зле на репутацията на училището.

Джеф повдигна вежди.

— Или ще увеличи молбите за прием.

— Господин Рандолф, вие напълно провалихте съня на момичетата. Моля, позволете ми да продължа да си върша работата.

— Мислех, че събота е почивен ден за всички.

— Момичетата нямат учебни часове, но моите задължения си остават непроменени. — Ваялид чу звука на асансьора от външната страна на сградата. — Очевидно това важи и за вас. Струва ми се, че първият ви товар със задачи току-що тръгна нагоре.

На Джеф сякаш не му се искаше да тръгне и това изненада Ваялид. Мислеше, че той живее заради работата си и за него не съществува нищо друго, освен работа.

— Предполагам, че сътрудниците ви вече са готови за работа и ви чакат в дневната — каза тя.

— Сигурно е така, щом като асансьорът работи, нали?

— Защо не ги оставите да си починат в събота и неделя?

— Те почиват в неделя.

— Но това е само един ден.

— Аз не почивам и толкова.

— Ако искате да се съсипете, като работите денонощно по седем дни в седмицата, аз нямам нищо против, но ми се струва, че някои от служителите ви биха искали да се видят със семействата си.

— И го правят всяка вечер, когато се приберат у дома си.

— Те работят толкова до късно, че когато се приберат, децата им вече са заспали, а вечерята отдавна е изстинала.

— Госпожице Гудуин, аз не съм асоциация за подпомагане на жените. Плащам добре на хората си. Ако работното време не им харесва, могат да си намерят друга работа.

— Не се учудвам, че сте принуден да търсите компания в работата си. Вие не сте човек и ви липсва състрадание към хората.

— Предпочитам да мисля, че не смесвам състраданието със сантименталността. Хората нямат нужда от тази безполезна емоция. Тя с нищо не подобрява живота им, но ги прави по-слаби.

— Не всички са толкова силни като вас, господин Рандолф.

— Може и да е така, но това не е основание да очаквате от мен да променя изискванията си към служителите.

— Но вие не можете…

— Този разговор не води доникъде. Двамата никога няма да постигнем съгласие по въпроса. Довиждане. Желая ви приятен ден.

— Госпожице Гудуин! Госпожице Гудуин! — извика Еси и се затича към Ваялид, размахала лист хартия в ръка. — Татко ми е написал писмо. Господин Рандолф каза, че той ще ми пише.

С озарено от щастие лице детето прегърна Ваялид.

— Те не му позволили да дойде да ме види, но все пак му разрешили да ми напише писмо. Казва, че когато карантината бъде вдигната, ще се върне. Кога ще я вдигнат, госпожице Гудуин? Искам да му пиша и да му кажа веднага.

— Ако не се случи нещо непредвидено, би трябвало да я вдигнат в понеделник на обяд. Искаш ли да ти помогна да си напишеш писмото?

— Трябва да го покажа на Аурелия и Джулиет. — Еси тръгна към близначките, които седяха в ъгъла, навели глави една към друга. Те бяха прекарали цялата сутрин в тази поза и Ваялид се тревожеше, че замислят някаква нова беля.

— Ще го покажа и на онази гадна Бети Сю. Искам да й докажа, че сгреши. След това ще го покажа на господин Рандолф. Той обеща да ми помогне да пиша на татко.

Ваялид се почувства малко обидена от това, че Еси предпочиташе Джеф пред нея. Тя си напомни, че детето изпитваше отчаяна нужда от одобрението на някой мъж, но въпреки това изпита ревност.

Бъди честна. Той успя да накара бащата на Еси да й пише и да обещае да я посети. Никой друг не е успял да направи дори толкова.

Еси прелетя край Ваялид и се понесе тичешком нагоре по стълбите.

— Отивам да занеса писмото на господин Рандолф — извика тя през рамо, докато вземаше стълбите по две наведнъж. В много отношения Еси започваше да се държи като близначките.

Ваялид осъзна, че изпитва ужасно любопитство какво щеше да каже Джеф Рандолф, когато Еси му покажеше писмото си. Тя дори си измисли няколко причини да се качи на втория етаж, но бързо ги отхвърли. Колкото по-малко се виждаше с него, толкова по-добре. Само като си спомнеше какво бе станало тази сутрин, и пулсът й се ускоряваше.

Ваялид направи усилие да се овладее. Освен че не искаше да бъде привлечена от Джеф, тя не искаше и да остави емоциите си на благосклонността на физическата си природа. Случката от сутринта й бе доказала, че не е в състояние да контролира тялото си. А щом не можеше да контролира тялото си, не можеше да контролира емоциите си. А щом като не можеше да контролира емоциите си, нямаше контрол върху себе си. А щом не можеше да контролира себе си, то Рандолф щеше да я контролира. Ваялид не можеше да приеме това. Трябваше да се отърси от неговото влияние на всяка цена.

— Но аз не знам какво да пиша — каза Еси на Джеф. — Никога досега не съм писала писмо.

— Защо?

— Аз съм само на осем години. Малките момиченца като мен не пишат писма.

— Сигурен съм, че госпожица Гудуин ще ти помогне с удоволствие.

— Аз искам вие да ми помогнете.

Джеф осъзна, че нямаше начин да не помогне на момичето да си напише писмото. Не че имаше нещо против, но тя го бе прекъснала точно когато се бе опитвал да уреди няколко важни сделки. Ако й отделеше време, щеше да му се наложи да започне всичко отначало. Е, какво пък, и без това концентрацията му вече беше нарушена. Той бутна документите встрани.

— Помисли си какво искаш да му кажеш. След това го кажи на мен. Аз ще го напиша, а след това ти можеш да го препишеш.

— Защо трябва да го преписвам?

— Баща ти ще се зарадва повече, ако разбере, че сама си го написала. Също както писмото, което си получила, е толкова ценно за теб, защото го е писал баща ти.

— Това е първото писмо, което получавам.

— Знам — каза усмихнат Джеф. — Вече ми го каза пет пъти. А сега ми кажи какво искаш да напишеш.

Еси застана до Джеф, за да го гледа, докато пише.

„Здравей, татко!

Получих писмото ти. Беше много хубаво. Показах го на близначките: Аурелия и Джулиет. Те са най-добрите ми приятелки. Обещаха да отрежат косата на Бети Сю, ако каже още нещо лошо за теб.“

— Мисля, че ще бъде по-добре да махнем последното изречение — каза Джеф. Еси изглеждаше разочарована, но не възрази.

„Господин Рандолф ми помага да ти напиша това писмо. Той пише много красиво, но казва, че ти ще се зарадваш повече, ако ти пиша аз. Аз не пиша красиво. Госпожица Гудуин казва, че трябва да се упражнявам повече.“

— Пиши му кога вдигат карантината — посъветва я Джеф. — Трябва да му кажеш кога може да дойде да те види.

„Госпожица Гудуин казва, че болестта няма да я има от понеделник на обяд. Тогава можеш да дойдеш. Госпожица Гудуин казва, че мога да изляза с теб за целия следобед. Може ли, татко?“

Еси гледаше Джеф, докато той завършваше последното изречение.

— Това е много — каза тя.

— Не е достатъчно. Трябва да кажеш на баща си колко много го обичаш и колко ти липсва.

— Но той знае това.

— Знам, но все пак трябва да му го кажеш. Понякога бащите забравят.

— Но как могат да забравят такова нещо?

— Не знам — отвърна Джеф, като си мислеше за своя баща, а не за Харолд Браун. Неговият баща бе заобиколен от хора, копнеещи да му дадат любовта си, но той сякаш никога не бе забелязал това, както не бе забелязал и че ги наранява дълбоко с безразличието си. — Но те забравят и понякога трябва да им се напомня.

„Обичам те, татко. Липсваш ми. Моля те, не забравяй да дойдеш. Това е всичко.“

— Много хубаво писмо — каза Джеф. — Госпожица Гудуин ще бъде много горда с теб. А сега слез долу и го препиши дума по дума. След това ми го донеси и аз ще се погрижа баща ти да го получи.

— Мога ли да остана тук?

На Джеф му беше приятно Еси да седи в стаята. Освен това, ако я отпратеше, щеше да я нарани.

— Разбира се.

Той премести част от документите, за да й освободи място. След това й подаде чист лист хартия и писалка.

— Вземи си един стол. Можеш да седнеш до мен.

 

 

На Ваялид й беше трудно да се концентрира. Еси беше при Джеф от повече от половин час. Тя не можеше да си представи защо Джеф Рандолф й бе позволил да остане толкова дълго. Той бе изгонил племенниците си веднага след поставянето на асансьора. Не че близначките имаха нещо против. Те се държаха необичайно добре и Ваялид потръпваше, когато си помислеше какво щеше да се случи, когато Джеф си тръгнеше и с това дойдеше краят на тяхното самоналожено добро поведение.

Но в момента изглеждаше, че нищо, което ужасните близначки можеха да направят, не бе в състояние да я накара да спре да мисли за чичо им. Това беше още нещо, което Ваялид трябваше да промени. За близначките отговаряше тя, а не Джеф Рандолф. Но отношенията между Джеф и Еси я караха да се чуди дали не съществуваше и някакъв друг Джеф Рандолф, освен онзи, който й бе позволено да види. Другите момичета се страхуваха от него, но нежната, срамежлива Еси го обожаваше, а той, изглежда, нямаше нищо против да й позволи да остане при него колкото иска. Защо?

Да не би да виждаше у Еси нещо от самия себе си? Ваялид почти отхвърли тази мисъл. Невъзможно й беше да си представи, че мъж като Джеф Рандолф някога може да е бил нежен или срамежлив. Но докато продължаваше да търси друго обяснение, тази мисъл все се връщаше в съзнанието й.

Може би като дете е бил различен. Може би нещо го бе принудило да се промени, за да оцелее. Трябваше да разбере какво. Усещаше, че нещо между нея и Джеф се променя и това нещо не се ограничаваше с физическата реакция.

Не ставай глупава. Той няма да ти даде възможност да се доближиш толкова много до него. Пък и няма смисъл. Когато карантината бъде отменена, ти никога повече няма да го видиш.

Независимо от това Ваялид реши да разбере какво бе превърнало Джеф Рандолф в такъв нещастен стар заядливец.

Джеф хвърли един поглед на храната, която току-що бе пристигнала по асансьора и започна да ругае толкова жестоко, че мъжете отвън се уплашиха и нямаха желание да изпратят нищо друго нагоре. Тайлър отново беше пратил огромно количество храна, а заедно с нея и сребърни прибори, чинии от китайски порцелан, бяла покривка, вино, кристални чаши и свещи. Джеф не знаеше какво се опитваше да направи Тайлър, но още щом карантината бъдеше вдигната в понеделник на обяд, той щеше да извие врата на брат си.

Джеф се бе заклел вече да няма нищо общо с онази нахакана севернячка. Не му харесваше да се подиграват с представите му за жените. Не бе очаквал тя да го разбере, но също така не бе очаквал и сарказма й.

Бе мислил много за това как е гледала, че брат й умира. Това беше променило мнението му за нея, поне малко. Никоя жена не можеше да издържи на подобно изпитание, без да разбере поне малко от онова, което бе изстрадал Джеф. Тя бе изгубила и двамата си родители и имаше почти същото основание да чувства горчивина като него.

Само че тя не го правеше. Не обичаше да говори за това, нито да се измъчва от спомена — нещо, за което братята му постоянно го обвиняваха.

Джеф погледна към документите до лявата си ръка. Знаеше защо никога не се бе замислял да използва изкуствен крайник. Всички останали искаха да забравят войната, да оставят зад себе си горчивината, да се държат, сякаш нищо не се беше случило. Той искаше да запази тази ръка такава, каквато си беше, за да напомня на себе си и на всички останали какво отнема войната.

Ваялид сигурно изпитваше същото, въпреки че не го показваше. Винаги изглеждаше радостна и щастлива, поне когато нямаше работа с него. Чуваше я да говори на момичетата, да им помага в ученето, да споделя с тях преживяванията им, да се смее с тях. Не ги подслушваше, но нямаше как да не ги чуе всеки път, когато отиваше до тоалетната. Близначките винаги стояха на пост. Ваялид никога не беше далеч, но се държеше на разстояние от него.

Той си спомни реакцията й от сутринта, когато тя го бе видяла да тренира, и се разсмя. Дори една южняшка красавица не би се почувствала толкова неудобно, колкото Ваялид в този момент. Той трябваше да признае, че нарочно бе излязъл от банята, без да почука, за да я разстрои. Беше жена, която се владееше изключително добре и да я притеснява му беше забавно. Може и да се преструваше, че според нея той е един стар заядливец, но Джеф беше в състояние да я накара да се изчерви и да започне да заеква.

Ваялид беше зряла жена, но когато изпадаше в неудобно положение, на него му се струваше, че всъщност е много по-млада. Не съвсем момченце, но също така непорочна. Според него непорочна не беше съвсем точната дума. У нея имаше нещо, което намаляваше ефекта на възрастта, правеше я да изглежда привлекателна дори и когато се държеше като истинска директорка на училище. Тя се правеше на твърда и независима, но нещо в нея говореше за противното.

Джеф не знаеше защо си мисли толкова много за Ваялид Гудуин. Предполагаше, че е съвсем естествено, когато някой мъж се намира сред привлекателни жени, пък били те и севернячки — особено пък когато жената беше само една. Ваялид обаче не беше проявила никакъв интерес към него. Просто не можеше да си обясни защо мислеше толкова много за нея.

Джеф не можеше и да си обясни защо изведнъж му се прииска да сподели вечерята си с нея. Сигурно прекараният с Еси следобед го бе изтощил. Тя беше сладко дете, но колкото и да я харесваше, за него децата си оставаха загадка, която не знаеше дали ще бъде способен да разреши някога.

Започна да нарежда блюдата по масата. Когато всичко бе готово, Джеф реши, че сега му е времето да покани госпожица Гудуин, но не знаеше как да го направи. Не му се искаше да слезе долу и да я покани пред всички. Трябваше да я извика горе. Но как?

Внезапно му дойде една идея, която го накара да се усмихне широко.

 

 

Бет и още няколко от момичетата тъкмо привършваха с подреждането на масата за вечеря. Ваялид се качи по стълбите, за да повика по-малките момичета. Едва бе отворила уста, за да извика, когато чу вик. Близначките излязоха тичешком от стаята си.

— Отвън има нещо! — извика Аурелия и посочи към стаята.

— Прилича на прилеп — каза Джулиет.

Ваялид не знаеше как е възможно прилеп да налети на затворен прозорец — не помнеше такова нещо да се е случвало някога — но това не беше причина за тревога.

— Слизайте долу — каза тя на другите момичета, които се бяха насъбрали край стаята на близначките. — Бет е готова с вечерята.

— Не можем ли да видим? — попита Корин.

— Обзалагам се, че няма нищо за гледане — каза Бети Сю.

— Слизайте долу, всички. И вие двете също — нареди Ваялид на близначките. — Каквото и да е това нещо, аз ще се погрижа за него.

— Но това е нашата стая — възрази Аурелия. — Не можем ли да останем?

— Не. Сигурно сте видели някакъв боклук, захвърлен в прозореца ви от вятъра. Може да е бил издухан от асансьора на чичо ви.

— Казах ви, че няма нищо — каза Бети Сю. — Аз нямаше да се уплаша от парче боклук, захвърлено в прозореца ми от вятъра.

— Нито една от вас да не смее да й каже нито дума — каза Ваялид, когато видя буреносните физиономии на близначките. — А сега изчезвайте.

Момичетата тръгнаха неохотно. Знаеше, че близначките щяха да намерят начин да си го върнат на Бети Сю, но се надяваше, че ще направят нещо, за което Ваялид можеше да си затвори очите. Харесваше близначките. Бяха смели момичета. А и тяхната защита беше превърнала Еси от нервно, затворено дете в щастливо, енергично момиче. Дори само заради това Ваялид беше в състояние да им просто много по-големи прегрешения.

Влезе в стаята на близначките, като очакваше да види парче хартия да се блъска в прозореца. С отвращение осъзна, че странният предмет, който вятърът леко полюшваше пред прозореца, са късите панталонки, които Джеф Рандолф бе носил на сутринта, когато го бе видяла да вдига тежести. Нямаше да забрави тази дреха до края на живота си.

Боже милостиви! Ако разбереше, щеше да бъде ужасен. Трябваше веднага да се качи при него и да му каже, преди някой да беше разбрал какво точно виси пред прозореца.

Слезе долу, за да каже на близначките, че предметът е просто една от дрехите на чичо им, вероятно издухана от вятъра през прозореца му и закачила се на едно от въжетата на асансьора. За да им спести подигравките, им каза също, че отдалеч дрехата наистина приличала на прилеп. Ваялид остана за малко, докато се увери, че Бети Сю няма да каже нещо, с което да създаде проблеми. Когато момичетата започнаха да се хранят, излезе от трапезарията.

Наложи си да се изкачи по стълбите бавно. Не й се искаше отново да стигне до площадката на стълбището без дъх. Ваялид стигна до площадката и спря внезапно. Джеф стоеше зад наредена за вечеря маса и държеше един стол, сякаш се готвеше да й помогне да седне.

— Ще вечеряте ли с мен? — попита той.