Лей Грийнууд
Ваялид (23)

Глава двадесет и трета

Ваялид се втренчи с ужас в Джеф. Сърцето й за малко да спре да бие. Тя видя изписания върху лицето му шок и как усмивката му изведнъж се изпари. Ваялид знаеше, че трябва да каже нещо, но не можеше да се сети за нито една дума, която да я оправдае. Тя знаеше, че Клара Рабин се намира зад нея, готова да разбере неправилно всяка нейна дума — и да предаде своята версия на всички в залата — и това я накара да остане безмълвна. Ваялид се притисна до Харви и каза:

— Не се чувствам добре. Искам да се прибера.

— Болна ли си? — попита я Роуз.

— Може би първо трябва да полегнеш — посъветва я Айрис. — Пътуването назад може да те накара да се почувстваш още по-зле.

Ваялид отмести поглед към Джеф. В изражението му нямаше нито съчувствие, нито загриженост. Само гняв и обида. Видя как той се затваря в себе си и се отдръпва там, където не можеше да го достигне. Онова, което оставаше в обсега й, беше твърдо и непроницаемо.

— Благодаря, но предпочитам да се прибера.

— Защо ти не я отведеш, Джеф? — предложи Роуз. — И без това нямаше да оставаш.

Ваялид не можа да се въздържи да погледне към Джеф. Надяваше се лицето й да не издава колко много й се искаше той да приеме предложението на Роуз. Отчаяно й се искаше да прекара няколко минути насаме с него.

— Тя е дошла с Харви — отвърна Джеф. — Не бих си и помислил да се натрапвам.

Гласът му беше ледено учтив, но думите му сякаш бяха натопени в отрова. Той нямаше никакво намерение да излиза от хотела с нея. Ваялид никога не беше виждала Джеф толкова обиден, толкова объркан, толкова ледено безразличен. Само като го гледаше, и сърцето я заболяваше. Когато си помисляше, че тя е причината за болката, която той изпитваше, й се искаше да потъне вдън земя от срам.

Бележката на госпожица Сетъл очевидно не беше обяснила достатъчно ясно ситуацията. Моментът не беше подходящ за обяснения, но тя беше длъжна да опита.

— Вероятно се чудиш какво правя тук, след като…

Очите му проблеснаха гневно.

— Никога не се чудя какво правят янките — сряза я той. — Знам, че са способни на всичко.

Въпреки болката и унижението, Ваялид усети, че започва да се ядосва. Той я заклеймяваше, без да й даде възможност за обяснение. Той отново просто предполагаше, както правеше винаги, когато бъдеше наранен.

— Сигурно не си мислиш, че аз бих…

— Нито пък ме интересуват мотивите им — прекъсна я повторно той. — Защо трябва да търся чест там, където знам, че я няма?

Ваялид побесня. Не знаеше защо Джеф си мислеше, че беше единственият, чиито чувства можеха да бъдат наранени. Омръзнало й беше неговото самопоглъщане. Колкото и да го обичаше, все пак не можеше да не се запита дали някога щеше да бъде способен да мисли за друг, освен за себе си.

— Ти няма да познаеш честта дори ако тя те захапе за отрязаната ръка — каза Ваялид.

— О, значи си забелязала ръката ми? — попита Джеф и размаха ръкава си към нея.

— Че как можех да не я забележа? — отвърна тя. — Тя е смисълът на твоето съществуване. Не мога да си представя по-подходящ символ за целия ти живот. Едно идеално същество, повредено в ранна младост, запазило внимателно променената си форма, за да причинява нещастия на всички останали.

Ваялид сграбчи шала си и избяга от залата.

 

 

Джеф я гледаше как излиза, последвана от Харви Маккий. Болката, която изпитваше, беше толкова силна, че сякаш го разкъсваше. Той не искаше никой да разбере, че Ваялид Гудуин не искаше да танцува с еднорък мъж. Не искаше никой да разбере, че той обичаше Ваялид.

Роуз се обърна към него с изпълнени с гняв очи.

— Мислех си, че съм видяла най-лошото в теб, но това, което направи току-що, беше най-презряното нещо, което съм виждала да прави някой Рандолф. Винаги съм казвала, че си разглезен, груб и абсолютно нехаен, но не исках да повярвам, че можеш да бъдеш толкова жесток. За това, което направи, трябва да бъдеш пребит с камъни. Ако не бяхме на публично място, аз самата щях да те ударя.

— Давай. Един от двама ни трябва да се почувства по-добре.

— Спести ми самосъжалението си — сряза го Роуз.

— Надявам се тя да не е сериозно болна — каза Айрис, опитвайки се да запълни неприятната тишина, която последва тази словесна размяна. — Стори ми се, че е в добро настроение.

— Определено изглеждаше, сякаш танците й харесват — намеси се и Монти.

— Че защо да не й харесват, след като толкова много мъже се трупаха около нея?

Значи тя се беше наслаждавала на танците, помисли си Джеф. Не можеше да има друго обяснение. Въпреки всичко, което Ваялид бе казала за брат си, на практика тя не беше по-различна от всяка друга жена.

Джеф се зачуди какво ли щеше да му каже Ваялид, ако не я беше изненадал. Вероятно щеше да измисли някоя съвсем логична причина за това, че не е могла да отиде на бала с него. Но той не й беше дал време за размисъл. Беше твърде шокирана от появата му, за да успее да прикрие истинските си чувства.

Джеф се почувства вътрешно студен и празен. Не си беше позволил да го повярва, но се беше влюбил във Ваялид Гудуин. Отричаше чувствата си към нея още от първия момент, в който ги беше осъзнал. Беше си казал, че я кани на вечеря, защото не иска да хаби хубавата храна. Беше си казал, че я защитава от госпожица Сетъл. Беше си казал още една камара лъжи само за да може да я гледа, да я докосва, да я целува. Но тази вечер, в мига, в който бе излязъл иззад Джордж и се бе озовал лице в лице с нея, Джеф бе осъзнал, че я обича. След това тя се беше отдръпнала от него.

— Няма ли поне да опиташ да се защитиш? — попита го Роуз.

— Какво искаш да кажа?

— Нищо не може да извини постъпката ти.

— Тогава няма смисъл да казвам нищо.

Роуз го погледна объркано и каза:

— Ела да танцуваш с мен.

Джеф беше сигурен, че тя не иска да танцува с него, освен ако не възнамеряваше да го убие по средата на дансинга. Роуз обаче го хвана за ръката и го задърпа след себе си. Джеф вървеше, като че ли беше изпаднал в транс. Внезапно Роуз направи завой и го поведе към едно място, определено за хора, които искаха да останат насаме. Тя седна и потупа седалката до себе си. Джеф седна до снаха си.

— Защо винаги трябва да се държиш като ядосано гнездо стършели? — попита го Роуз.

Не й отговори. Не можеше да й отговори. Той самият се чувстваше, сякаш бе станал жертва на жилата на хиляда стършела.

Роуз го наблюдаваше внимателно. Гневните пламъчета в очите й бяха изчезнали.

— Кажи ми какво не е наред.

Джеф се стресна, сякаш го бяха събудили от дълбок сън.

— Какво искаш да кажеш? — попита той, докато се опитваше да събере мислите си.

— Джеф Рандолф, познавам те от почти петнайсет години. С теб сме се карали, спорили сме, дори не сме се харесвали, но никога не си бил жесток или злобен. Тази вечер беше и двете. Защо?

Той не можеше да й отговори. Дори да й отговореше, това нямаше да промени нищо. Роуз нямаше да разбере демоните, които го измъчваха. Никога досега не беше успяла да ги разбере.

— Ако не искаш да ми кажеш, просто ми го кажи, но аз знам, че нещо не е наред и знам, че то има нещо общо с Ваялид.

— Откъде знаеш?

Роуз се намръщи.

— Поглеждаш само веднъж към Ваялид, която е с друг мъж, държиш се като ревнив любовник и въпреки това ме питаш откъде знам, че нещо не е наред! — Тя издаде звук, който наподобяваше присмех. — Може би си забравил, че се извини на Фърн, Айрис и на мен за всички лоши неща, които си казвал за нас. Ние бяхме готови да повикаме лекар да те прегледа. Бяхме сигурни, че трябва да си паднал на главата си.

Джеф не се усмихна. Не му беше до смях. Не обичаше да позволява на хората да разберат как се чувства отвътре, но точно в този момент не му пукаше чак толкова, че да си измисли някое правдоподобно обяснение. Нищо не се беше променило. Животът му винаги щеше да си остане един и същ. Джеф вече не се интересуваше от почти нищо.

Той се овладя и се изправи.

— Имам работа. Ще те върна при другите.

— Само това ли ще кажеш? Че имаш работа?

— Да.

— Тази жена означава нещо за теб, Джеф. Не се опитвай да го отричаш. Тази вечер нещо се случи — не знам какво точно — но ако не внимаваш, ще загубиш нещо, което много искаш.

— Джордж сигурно знае, че не танцуваме.

— Джеф Рандолф, понякога толкова много ме ядосваш, че ми се иска да те убия.

— Не си прави труда. Аз вече съм труп. А сега трябва да се върнем, преди Джордж да дойде да те търси. Не знам дали той ще повярва, че съм се опитал да избягам с теб, но човек никога не трябва да подценява наивността на един Рандолф.

Роуз хвана Джеф под ръка и го накара да я погледне в очите.

— Ти я обичаш, нали?

— Тя е янки, Роуз. Чиста порода янки, родена и израснала в Нова Англия. Според нея Робърт Е. Лий е най-големият разбойник от войната. Как мога да обичам такава жена?

— Не знам. Предполагам, че си се противопоставил на чувствата си с всички сили, но все пак я обичаш.

Джеф я поведе обратно.

— Бях привлечен от нея. Тя е красива жена.

— Аз не съм глупачка, Джеф Рандолф. Недей да ми говориш, освен ако не искаш да ми кажеш истината.

Джеф обаче нямаше никакво намерение да споделя истината с когото и да било. Може би ако положеше достатъчно усилия, самият той щеше да бъде в състояние да я забрави.

 

 

Ваялид изсуши очите си с кърпичката на Харви.

— Благодаря, че ме изслуша — каза тя. — Чувствам се ужасно глупаво, но ми е по-добре, след като споделих всичко това с теб.

Харви я потупа по ръката.

— Иска ми се само да се беше влюбила в мен, вместо в него.

— И на мен — каза Ваялид. — Ти си прекрасен човек. Ще бъдеш идеален съпруг.

— Сигурна ли си, че не можеш да бъдеш ти?

— За глупостта лек няма. Веднъж като оглупееш, оставаш си глупак за цял живот.

— Предполагам, че това означава „не“.

— Съжалявам. Иска ми се да можех. Наистина. Но аз обичам тази нещастна, разлагаща се камара от самосъжаление. Проклета да съм, ако разбирам защо.

— Какво ще правиш сега?

— Ще продължа да работя, никога повече няма да се видя с него и ще се върна в Масачузетс при първа възможност. Не знам. Ако имах достатъчно пари, щях да тръгна още сега.

— Мога да ти дам…

— Вече направи повече от достатъчно за мен. Време е да се връщаме. Госпожица Сетъл ще иска подробности за тази вечер. Трябва да измисля какво да й кажа.

Харви даде знак на кочияша да тръгва. Бяха спрели на две пресечки от училището, за да има време Ваялид да се поуспокои.

— Тревожа се какво ще каже Клара Рабин на госпожица Сетъл — каза Ваялид.

— Ще потвърдя всичко, което кажеш.

— Не бях дискретна. Предполагам, че половината от присъстващите са ме видели как си тръгвам.

— Просто й кажи, че ти е станало зле. Не може да те обвини за това.

— След всички неприятности, които й създадох, тя сигурно е готова да повярва на всичко, което й кажат за мен.

— Елеонор е малко строга, но не е…

Ваялид сграбчи ръката на Харви.

— Това е Джеф! — каза тя и посочи към един мъж, който току-що бе слязъл от файтона пред училището. — Не искам да го виждам.

Харви нареди на кочияша да спре.

— Можем да почакаме тук, докато си отиде.

— Не познаваш Джеф. Той няма да си тръгне. Ако е необходимо, ще стои там цяла нощ.

— Няма начин.

— Ще видиш.

След малко Джеф излезе на пътя, отпрати файтона и се върна да чака при верандата.

— Ще говоря с него — каза Харви.

— Това няма да промени нищо. Трябва да намеря място, където да остана до сутринта.

— Можеш да използваш моята къща.

— Това ще ме съсипе.

— Аз ще спя някъде другаде.

— Това няма да има никакво значение.

— Тогава иди в хотел.

Резултатът ще бъде пак същият.

— Не мога да се сетя за място, където репутацията ти няма да бъде накърнена.

— Аз мога — каза Ваялид. — Знам идеалното място.

 

 

Джеф погледна часовника си. 12:21 през нощта. Той не знаеше къде бяха отишли Харви и Ваялид. Бе очаквал да я намери в спалното в училището. Щеше да почака още малко. Трябваше да я види.

Джеф се беше държал като глупак и го осъзнаваше. Беше позволил на Филип Рабин да го ядоса, да се възползва от страховете му и да предизвика една натрапчива мисъл в съзнанието, му. След това, когато бе видял Ваялид с Харви, не бе успял да мисли за нищо друго, освен за това, че тя не го искаше заради ръката му. Верен на придобития с годините навик, веднага си бе извадил заключения само въз основа на предположения. Езикът му беше довършил грешката, като бе изрекъл най-обидните неща, за които Джеф се бе сетил.

Докато бе излизал от хотела, твърде ядосан, за да говори с хората, които подминаваше, ръката му се бе пъхнала в джоба на палтото му и бе напипала някакъв плик. Той си бе спомнил, че това е бележка от госпожица Сетъл, която не му бе останало време да прочете. Той я бе пъхнал в джоба си и бе забравил за нея. Прочете бележката на светлината на една улична лампа и съдържанието й го накара да се почувства глупак. Отчаяно искаше да намери Ваялид, да й обясни, да я помоли за прошка. Обичаше я. Не знаеше как се бе случило това, но я обичаше. Джеф смяташе, че и тя го обича, но не знаеше дали го обича достатъчно, за да му прости онова, което бе извършил тази вечер. Трябваше да разбере.

Отново погледна часовника си. Не можеше да стои тук и да чака. Трябваше да отиде да я потърси.

 

 

Отново позвъни на вратата на Харви. Никой не му отвори. За втори път идваше тук и за втори път никой не му отваряше.

Не можеше да разбере къде може да е Ваялид. Не знаеше защо не се беше върнала в училището, нито пък защо Харви все още не се беше прибрал. През ума му преминаваха най-различни ужасни предположения, но си наложи да не им обръща внимание и да вярва на Ваялид.

Тя не би останала цяла нощ с Харви. Просто знаеше, че не би направила подобно нещо. Но ако беше така, къде бяха те?

 

 

— Все още не се е прибрала — каза Бет. — Много се тревожа за нея.

— Не е ли изпратила съобщение?

— Нито дума.

Джеф погледна часовника си. 4:07 сутринта. Трябваше да приеме фактите. Ваялид нямаше да се прибере. Тя не беше болна. Бе проверил всички болници в Денвър. Не беше успял да я намери и в нито един хотел в града. Очевидно не искаше да го вижда.

През последните няколко часа надеждата му беше започнала да се изпарява. Ваялид не можеше да изчезне просто така. Би трябвало да знае, че не бе мислил онова, което й бе наприказвал. Би трябвало да знае, че щеше да поиска да я види, когато се овладее. Би трябвало да знае, че нямаше да си легне, преди да говори с нея. Но тя не го обичаше и не се интересуваше от него.

Джеф тръгна назад по пътеката. Когато стигна до пътя, той зави по посока на Четиринадесета улица. Време беше да се прибира. Време беше да разбере, че всичко беше свършило. Вече нямаше никаква надежда. И не можеше да обвинява никого, освен самия себе си.

 

 

— Фърн каза, че ще те намеря разгорещен.

Джеф вдигна очи и видя, че Джордж е влязъл в залата му за тренировки. Джордж сбърчи нос.

— Това място смърди като кравешки обор. А ти разправяше, че Тексас вонял.

— Че то си е вярно — каза Джеф и се изправи. — Това е всичко за днес, Ед. Ще се видим утре по същото време.

— Помислих си, че може би ще успея да те убедя да дойдеш в ранчото за уикенда — каза Джордж.

Джеф огледа брат си.

— Там не ме искат, особено пък сега, когато цялата къща е пълна с роднини. В такива случаи обикновено всички се надяват, че ще работя и в почивните дни.

— Уилям Хенри и Елизабет дойдоха от Тексас.

— Те са твои деца, а не мои.

Джордж се настани в един стол, без да показва, че е засегнат от отговорите на Джеф.

— Те се тревожат за теб. След онова, което се случи миналата вечер не можеш да очакваш нещо друго — продължи Джордж с премрежени очи.

— И ти ли? — попита Джеф, докато сваляше кърпата от бедрата си и навличаше халата си.

— Не съм сигурен, че разтревожен е най-добрата дума, но ще се задоволя с нея. След като петнайсет години си се държал като кучи син, се появяваш на благотворителен бал и обиждаш публично една жена, а след всичко това да очакваш хората да не се чудят какво става с теб. Всички смятат, че с теб се е случило нещо, което те е разтърсило. Но тъй като през последната седмица в Денвър не е наблюдавана сеизмична активност, спекулациите са доста.

— Добре. Няма да ми бъде приятно, ако семейството няма за какво да си говори.

— Имаме достатъчно неща, за които да си говорим, когато в семейството има две бременни жени, към които през пролетта ще се присъедини и трета.

— Изненадан съм, че изобщо сте си спомнили за мен.

— Подценяваш интереса на семейството към теб.

— Много добре осъзнавам ценността си като дразнител. Аз давам на всички един общ дразнител, за да не им остане време да осъзнаят колко малко им пука един за друг.

Ед вдигна една камара кърпи и излезе от стаята. Лицето на Джордж се помрачи леко.

— Когато се извини на Роуз и останалите, реших, че най-после си се справил с яда, който държеше затворен в себе си през всичките тези години. Не знаех какво се е случило, но се надявах, че каквото и да е, те е направило щастлив.

Джеф усети как упорството му намалява. Откакто се помнеше, Джордж все се опитваше да оправя неща, които не можеха да бъдат оправени. От цялото семейство той най-добре разбираше как се чувства Джеф.

— Тогава ще се зарадваш, че не ми се е случило нищо разтърсващо — заяви Джеф. — Вечерта, когато се опитвахме да накараме лекаря да дойде в Денвър, Ваялид ми каза, че Фърн ще умре.

— Страхувах се от нещо такова — каза Джордж.

— Осъзнах, че ако тя умре, аз никога няма да имам възможността да й благодаря за всичко, което направи за Мадисън. Същото важи и за Айрис и Роуз. Това беше всичко. Нищо друго, освен малко закъсняла честна игра.

Джордж не скри скептицизма си.

— Това не е всичко, но щом не искаш да ми кажеш, няма да те питам. — Той се изправи. — Трябва да тръгвам. Монти организира това родео за Роуз. Трябва да го държа под око, за да съм сигурен, че няма да направи нещо толкова грандиозно, че да ми се наложи да докарам половината Тексас със следващия влак.

— Седни, Джордж. Щом си дошъл тук, има нещо, за което искам да си поговоря с теб. — Когато Джордж се настани отново и стола си, Джеф продължи: — Мисля да се оттегля от банката. Време е да се върна във Вирджиния.

Джеф не обичаше да дава обяснения на Джордж или Роуз. Останалите в семейството приемаха всичко, което той казваше за чиста монета, и толкова, но с тези двамата беше различно. Те изслушваха всяка дума, запомняха интонацията на всеки звук, начина, по който стоеше, дали беше неспокоен или неподвижен, дали ги гледаше в очите или отбягваше погледите им. След това те доста бързо разбираха онова, което Джеф се беше опитал да скрие от тях.

— Не е ли малко внезапно? — попита Джордж.

— Всъщност не е. Надявах се, че цялото семейство ще пожелае да се завърне във Вирджиния. Ти ми повтаряше, че няма да искат, но аз все пак се надявах. Е, най-после осъзнах, че никой, освен мен, не желае да се връща там. Ако искам да се оженя, най-добре ще бъде да тръгна, преди да остарея толкова, че нито една жена да не ме иска.

— Защо искаш да се върнеш във Вирджиния?

— Винаги съм го искал.

— Знам. Просто искам да разбера какво се надяваш да постигнеш там, което да не можеш да направиш тук. Надявам се, осъзнаваш, че ще липсваш на семейството. Никой не може да заеме мястото ти.

— Мадисън може. Ти също, ако пожелаеш.

— Нито един от нас не може да се справи с твоята работа толкова добре, колкото теб.

Джеф усещаше, че Джордж го гледа и се опитва да проникне в мислите му… в сърцето му.

— Все още искаш да знаеш защо, нали?

— Ти нямаше ли да искаш същото, ако аз ти кажех, че ще продам ранчото и ще избягам на някое място на хиляда мили оттук, където няма да имам никакви семейни връзки? Семейството има нужда от теб. Всичко зависи от теб. Ще ни бъде необходимо малко време, за да решим какво да правим, ако ни напуснеш. Не съм единственият, който ще поиска да разбере причината за напускането ти.

— Аз съм на трийсет и седем, Джордж. Не мога да продължавам да пренебрегвам живота си.

— И какво правеше цели петнайсет години? — попита брат му.

— Чаках.

— Какво чакаше?

— Всичко. Чаках един живот, който никога не можех да имам. Роуз казва, че през по-голямата част от живота си съм се държал като абсолютен глупак. Права е. Най-после разбрах какво се опитваше да ми кажеш преди много години. Всичко е свършено, няма го, изчезнало е. Нищо няма да го върне. Разбираш ли, аз си мислех, че ако всички се върнем, ще успеем някак си да си възстановим този живот. Бях глупак. Вече знам това. Предполагам, че толкова силно съм го искал, че не съм си позволявал да видя истината.

— И какво ще правиш, когато отидеш във Вирджиния?

— Не знам. Цял живот говоря за ветераните инвалиди, но не съм направил нищо за тях. Може би все още не е твърде късно.

— Кога започна да мислиш за това?

— От доста време. — Той нямаше намерение да казва на Джордж, че Ваялид го беше накарала да се замисли за това. — Сигурен съм, че във Вирджиния ще могат да използват банкер, който иска да задържи парите в щата.

— Ще се опиташ ли да построиш отново Ашбърн?

— Не знам. Вероятно ще се оженя, преди да реша.

— Имаш ли някоя предвид? Не си бил там цели десет години.

Джеф не можеше да каже на брат си, че се връща, без да си е избрал съпруга, но Джордж сигурно го знаеше. Той сигурно знаеше и че вероятността Джеф да си намери жена е малка. Повечето момичета на подходяща за брак възраст бяха твърде млади, за да си спомнят войната или да знаят как тя се отразява върху мъжете, участвали в нея. Техните родители им бяха разказвали, но те самите не бяха я изпитали и за тях тя не беше нещо реално. Войната се бе оказала нереална дори за Джулия Уилкс, та какво оставаше за по-младите от нея момичета.

Джеф беше уплашен, въпреки че никога нямаше да си признае пред Джордж, че се страхува. Той отдавна твърдеше, че смята да се върне във Вирджиния, но едва сега бе решил да го направи наистина. Знаеше, че ще има само една възможност. Ако не се получеше, щеше да прекара остатъка от живота си в Денвър, Чикаго, Сейнт Луис, Сан Франциско или някой друг град, който не означаваше нищо за него.

Трябваше да живее там, където му беше мястото. Трябваше да чувства, че се намира на място, което се нуждае от него. Част от това чувство трябваше да се дължи на жена, която да го иска за свой съпруг не защото е от известно семейство или заради парите му. Да намери такава жена, беше трудна задача, може би дори най-трудната в живота му, но той беше длъжен да опита.

Ваялид може би щеше да бъде тази жена, ако не се беше държал като идиот на бала. Тя не се интересуваше, че е инвалид, че е изпълнен с горчивина. Тя го обичаше такъв, какъвто си беше.

Джеф трябваше да намери начин да говори с нея. Може би тя не можеше да го обича повече — той се надяваше това да не е така, макар да знаеше, че не го заслужава — но не можеше да напусне Денвър, без да я види още веднъж.

— Не мога да отговоря на въпросите ти — каза той. — Просто знам, че е време да се върна.

Джордж дълго гледа брат си, без да каже нищо. Най-накрая отвори уста:

— Надявах се да промениш решението си. Тръгнахме си оттам преди двайсет години. Оттогава изтече много вода. Нищо няма да бъде такова, каквото го помниш.

— Аз също не съм такъв, какъвто бях тогава. Може би ще бъде по-добре, отколкото си мислиш.

— Тогава трябва да те помоля за нещо.

— Какво?

— Преди да заминеш, се погрижи да разбереш какво точно търсиш. Не можеш да се върнеш във Вирджиния просто защото тя си е там. Трябва да се върнеш, за да потърсиш нещо, което не можеш да получиш никъде другаде и без което повече не можеш да живееш.

— Това ли е всичко?

— Не. Трябва да решиш и какво ще правиш, ако не можеш да намериш онова, което търсиш.

 

 

Ваялид стоеше пред госпожица Сетъл и не можеше да повярва на ушите си. Бяха я уволнили. Не, по-точно беше да се каже, че я бяха изхвърлили. Госпожица Сетъл очакваше от нея да се изнесе от училището преди вечеря. Секретарката на директорката, госпожица Никълсън, която бе принудена да стане свидетел на разговора им, се беше свила в ъгъла.

— След като ви дадох една прекрасна работа — и ви я дадох, въпреки че нямахте опит като възпитателка, а само защото господин Маккий даде такава великолепна препоръка за вас — ми е невъзможно да разбера поведението ви.

Ваялид беше неспособна да отвори уста, за да протестира, преди директорката да продължи тирадата си.

— Така и не спрях да се тревожа, когато се наложи господин Рандолф да остане в училището.

— Това нямаше да се случи, ако не ми бяхте наредили да не поставям табелата с предупреждението за карантината — възрази Ваялид.

Очевидно беше обаче, че госпожица Сетъл нямаше да бъде разубедена.

— Не исках да повярвам на нещата, които Клара Рабин ми каза за вас. Знаех, че дъщеря й завижда на близначките Рандолф. Но когато започнахте да бягате от задълженията си, нямах друг избор.

— И кога съм го правила? — попита Ваялид, шокирана от подобно обвинение, след като беше работила толкова усърдно.

— Постоянно ми се налагаше да намирам друг, който да върши вашата работа, докато вие тичахте след господин Рандолф.

— Никога не съм тичала след него.

— Ходили сте в дома му, в кабинета му, в дома на снаха му. Дори придумахте майката на близначките да организира това родео, за да го виждате по-често.

— Тя ме помоли да…

— След това избягахте — прекъсна я госпожица Сетъл — и прекарахте цялата нощ в очакване на бебето на госпожа Рандолф, сякаш сте член на семейството им.

— Мадисън ме помоли да помогна. Той каза, че е говорил с вас.

— Разбирам. Точно за това ви говорех. Вие се обръщате на малко име към хората, които стоят по-високо от вас в обществото.

— Когато ви заобикалят петима мъже и четири жени с името Рандолф, няма как да не използвате малките им имена.

— А за капак трябва да прибавим и безсрамното ви поведение на бала.

Ваялид не знаеше защо попита. Това нямаше никакво значение и нямаше да промени нищо, но тя не можа да се спре.

— Какво безсрамно поведение?

— Не си мислете, че можете да скриете нещо от мен. Клара Рабин ми каза как сте се хвърляли на всеки мъж там. Тя ми каза и за неизвинимо грубото ви поведение, когато тактично се е опитала да ви намекне, че може би не създавате най-доброто за училището впечатление. И на всичко отгоре не се прибрахте чак до сутринта след бала.

— Искате ли да знаете къде прекарах нощта и защо?

— Клара Рабин ми даде достатъчно информация.

Ваялид си пое дълбоко дъх.

— Не очаквам от вас да ми повярвате, но Клара Рабин е лъжкиня. През последните няколко седмици тя постоянно разпространява слухове за мен. Не знам защо го прави. Едва ли си мисли, че мога да й навредя по някакъв начин.

— Госпожа Рабин е водеща фигура във висшето общество на Денвър — заяви директорката и на побелелите й от пудра бузи се появиха червени петна. — Тя не харесва хора, които се опитват да надскочат социалното си положение.

Ваялид започваше да се вбесява. Омръзнало й беше да я обвиняват за всичко, което се случваше.

— Всички във висшето общество на Денвър са надскочили социалното си положение. Те не бяха нищо друго, освен бедни фермери, собственици на магазини и миньори, които имаха късмета да забогатеят от злато. Те трябва да се чувстват късметлии, че хора като Рандолф изобщо говорят с тях.

— Госпожице Гудуин! Няма да ви позволя…

Ваялид изгуби самообладание.

— Спестете си усилията. Сега, когато разбрах какъв човек сте, не бих останала тук дори ако ми удвоите заплатата. Но позволете ми да ви дам един съвет, преди да си тръгна. На ваше място не бих разчитала твърде много на семейство Рабин. В Денвър има доста хора, които имат лошо мнение за тях.

Госпожица Сетъл се надигна от стола си, надута като жаба.

— Как смеете да ми давате съвети? Госпожице Никълсън, искам да бъдете свидетелка на това.

— Няма нужда никой да бъде свидетел на каквото и да било — заяви Ваялид, която вече се беше овладяла. — Ще се погрижа пътищата ни да не се пресекат никога вече. А сега искам да си получа пълната заплата.

— Ще получите толкова, колкото реша да ви дам. При дадените обстоятелства…

— При дадените обстоятелства вие нарушавате договора ни. Ако е необходимо, семейство Рандолф ще ми бъдат свидетели, че вие сте одобрили всичките ми отсъствия от работа. Останалите причини, които изтъкнахте в подкрепа на уволнението ми, са си чиста злоба и няма да издържат в съда.

— Няма да посмеете да заведете дело.

— Посмейте да не ми платите и ще имате призовка на бюрото си утре сутринта. Когато приключа с вас, това училище ще бъде част от миналото.

— Какво можете да кажете? — попита госпожица Сетъл.

Ваялид не можа да сдържи една злорада усмивчица.

— Вие с Клара Рабин си измислихте някои неща. И аз мога да направя същото.

Директорката се втренчи ядосано във Ваялид, сякаш се опитваше да прецени решителността й.

— Няма да посмеете.

— Ако вярвате, че имам влияние над Харви Маккий, трябва да повярвате, че ще го наема да се заеме със случая ми. Ако вярвате, че имам влияние над Джеф Рандолф, трябва да повярвате, че ще извикам семейството му да подкрепи всяка моя дума.

Госпожица Сетъл изглеждаше отвратена, но същевременно и несигурна. Ваялид знаеше, че директорката така и не беше преживяла настояването на Харви Ваялид да отиде на бала на нейно място.

— Погрижете се да й бъде платено, госпожице Никълсън. До един час искам да е напуснала училището.