Лей Грийнууд
Ваялид (10)

Глава десета

Инстинктът за оцеляване на Джеф беше почти толкова силно развит, колкото и на Джордж. Посланието му беше напълно ясно — трябваше да се оттегли и да бяга, за да се спаси. Навлизаше в минно поле, от което нямаше да излезе жив. Врагът бе насочил тежката си артилерия към сърцето му, а той стоеше там само по риза.

Но Джеф притежаваше също така и инстинктите на стар боен кон. Веднъж подушил мириса на сражението, вече не можеше да избяга от бойното поле. Усети как тялото му се напрегна и по лицето му изби пот. Самата мисъл за войната връщаше спомена за ужаса на онези години. Той отново усещаше мириса на кръв, чуваше свистенето на снарядите, виждаше труповете, вкусваше прашния въздух и чувстваше изгарящата топлина от големите оръдия.

Виждаше и лицата на загиналите и осакатените, лица на приятели, на мъже, които бяха жертвали живота си, цветът на младежта на Юга изклан като добитък. Жестоката несправедливост на всичко това застана като буца в гърлото му.

— Аз вече приключих с урока по история — каза Еси.

— Може би господин Рандолф ще ти помогне, когато свърши да говори. Рядко ни се случва да научим нещо за войната от човек, който наистина е взел участие в нея. Той е роднина на генерал Робърт Е. Лий и може би ще ни разясни защо генералът направи всичко възможно, за да удължи войната.

Шокираният поглед на Джеф се спря върху Ваялид.

— Баща ни е участвал във войната — каза Джулиет, — но никога не говори за нея. Той има сабя, която държи в кабинета си, но не иска да ни каже каква е тя.

— Това е офицерска сабя — каза Джеф, без да сваля очи от Ваялид.

— Защо не започнете, като ни разясните причините, които доведоха до започването на войната? — предложи Ваялид.

Тя не приличаше на жената, с която Джеф бе говорил през последните няколко дни. Не че се държеше ядосано или враждебно. Просто се бе превърнала в някакъв друг човек, студен и отдалечен.

— Ставаше въпрос за правата на щатите — започна Джеф. — Южните щати вярваха, че имат правото да решават сами съдбата си. Когато вече не искаха да бъдат част от Съединените щати, сметнаха, че имат правото да се отцепят.

— Какво означава да се отцепят? — попита Еси.

— Да се отделят и да създадат своя държава — обясни Ваялид.

— Това означава ли, че Тексас щеше да бъде в държава, различна от Колорадо? — поинтересува се Джулиет.

— Да, ако Югът бе спечелил войната — отвърна Ваялид.

— И Уайоминг ли? — попита Аурелия.

— Да.

Близначките се спогледаха.

— Нямаше да ми харесва, ако чичо Монти живееше в друга държава — каза Джулиет.

— Щеше да имаш възможност да ходиш дотам и да се връщаш, както правим с Мексико — поясни Джеф.

— Татко не иска да ни пусне да отидем в Мексико — каза Джулиет. — Той казва, че там не е безопасно за дъщерите на богати американци.

Джеф усети как контролът върху положението му се изплъзва още преди да е започнал да говори. Погледна към Ваялид, но изражението й си оставаше непроменено.

— Това няма нищо общо с причините, поради които започна войната — каза Джеф.

— Ами робите? — намеси се Ваялид.

Тонът на гласа й сам по себе си беше достатъчно предупреждение. Той издаваше нейния гняв, скрит дълбоко и контролиран внимателно, но също толкова силен, колкото и неговия.

— Не е ли вярно, че Югът започна войната, защото плантаторите искаха да задържат робите си и огромните си плантации? Не е ли вярно, че всичките приказки за правата на щатите бяха само прикритие на истинската причина, поради която южняците желаеха да водят една толкова дълга и кръвопролитна война?

Това беше атаката, която бе очаквал от самото начало и която бе видял в очите й още когато бе влязъл в стаята. Джеф знаеше, че в този момент Ваялид не му е приятелка.

— Това може и да е било вярно за някои хора, но повечето южняци не притежаваха роби. Моето семейство никога не е имало роби. Не сме имали и плантация. Имахме ранчо в Тексас и едва успявахме да преживеем и да спестим пари, за да си купим патрони, за да се браним от крадците на добитък, бандитите и индианците.

Ваялид изглеждаше изненадана. Не бе очаквала подобен отговор. Беше като всички от Масачузетс. Всички те вярваха, че южняците притежаваха стотици роби, не правеха нищо друго, освен да пият ментови джулепи по цял ден и да играят комар или да се веселят по цяла нощ. Ваялид трябваше да види майка му такава, каквато я помнеше Джеф от деня, в който бе заминал за бойното поле — с изцапана рокля, разрошена коса, изгоряла и напукана кожа.

— Продължавайте с четенето, момичета — каза Ваялид. — Ще го обсъдим, когато свършите. С господин Рандолф ще продължим разговора си отвън. Ако ви трябвам, ще бъда в коридора.

Все още беше студена и ядосана. Джеф се зачуди какво ли толкова имаше да му казва Ваялид, та не искаше да го чуят ученичките й.

— Знаете, че Югът започна войната заради робите — каза му тя, когато затвори вратата зад себе си. — Нямаше друга причина.

— Не бих рискувал живота си, за да могат други мъже да задържат робите си — отвърна й Джеф със също толкова ядосан глас.

— Ами плантацията ви във Вирджиния? — Тя стоеше пред него в празния коридор и гласовете им ехтяха от единия край до другия.

— Земята ни беше наета. Всички, които работеха за нас, получаваха надници.

— Тогава защо се бихте? — изглеждаше объркана. — Едва ли сте смятали, че Югът ще бъде в по-добро положение, ако бъде отделна държава.

Всъщност Джеф бе вярвал точно в това, но бе смятал, че може да бъде постигнато по мирен път. Бе казал това на баща си и все още чуваше гневния му отговор.

Ти мислиш така само защото си страхливец. Страхуваш се да се биеш, защото знаеш, че няма да издържиш. Винаги си бил слабак. Близнаците имат много повече смелост от теб.

Той се бе опитал да забрави за този ден, да го заличи напълно от паметта си, но деветнайсет години по-късно все още си го спомняше, сякаш го преживяваше в момента. Спомняше си гнева и омразата, които бе изпитал тогава към баща си. Копелето изобщо не го беше грижа за собствения му син, а само за това семейното име да не бъде опетнено. Джеф така и не беше разбрал защо да бъдеш некадърник, лъжец, пияница, прелъстител, толкова зъл, че собствените ти съседи да ти платят да се махнеш от щата, се смяташе за по-почтено от това да се откажеш да воюваш.

Ти се страхуваш, че някой янки ще те застреля. Ако не се биеш, аз лично ще те застрелям.

Джеф никога не се бе съмнявал, че баща му би се поколебал да изпълни заканата си. Бе убил най-добрия си приятел, а той му беше единственият. Синовете му обаче бяха седем.

— Аз вярвах, че ще бъдем по-добре като отделна държава — каза Джеф най-накрая.

— И сега ли мислите така?

Беше му трудно да каже какво точно мисли сега. Една част от него искаше да извика, че Югът щеше да бъде много по-добре мъртъв, отколкото подвластен на Севера, че войната беше убила всичко добро и ценно. Но банкерът у Джеф беше готов да спори на висок глас, че ако Югът трябваше да бъде оставен сам да оцелява, щеше да изпадне в много икономически неизгодно положение.

— В сърцето си все още ми се иска да бяхме свободни. Северът може и да е по-силен и по-богат, но не споделя нито силата, нито богатството си с нас. Достатъчно е човек да е преживял Реконструкцията, за да разбере колко много ни мразят северняците.

— Звучите като човек, който не иска да се раздели с предразсъдъците си.

— Типично за северняците е да поставят под един знаменател нещата, в които не вярват, и предразсъдъците. Никой не може да ме накара да се откажа от онова, в което вярвам, но не бих започнал война, за да изглаждам различията.

Ваялид направи няколко крачки към него.

— Говорите като човек, който не вярва във войната.

— Аз наистина не вярвам във войната. Тя е един жесток начин за уреждане на някакъв спор. Крайният резултат няма нищо общо с това кой е крив и кой прав, а само с това кой е по-силен. Проблемите си остават. — Той не можа да се въздържи да не погледне към празния си ръкав. — А и войната е глупава загуба на човешки живот. Тя разрушава живота на толкова много хора.

Беше се записал доброволец само заради присмеха на баща си. Но никога не можа да свикне, че си бе лош войник. Джордж беше воювал цели четири години и се бе отървал дори без драскотина. Дори бе достигнал до чин капитан, без някога да е учил във военно училище.

Джеф беше ранен и пленен, ескадронът му беше избит край Гетисбърг. Оттогава постоянно се мъчеше да успокои чувството си за вина.

— Знаете, че истинската причина за войната беше робството — каза Ваялид и гневът в гласа й прекъсна мислите му. — Семейството ви може и да не е имало роби, може би дори и повечето южняци не са имали роби, но хората, които са вземали важните решения, са имали. — Тя се приближи още към него и той видя сърдитите пламъчета в очите й.

— Имаше и много други причини, поради които искахме да се отцепим — отвърна Джеф, ядосан, че тя все още не искаше да смени темата. — Като например това, че вашите търговци задушаваха нашата търговия.

— Вие и без това се задушавахте. — Тя движеше ръцете си в големи кръгове, които показваха гнева й по-добре от гласа й. — Вашата икономика зависеше от неограничените запаси на необработена плодородна земя, която можехте да експлоатирате, и неограничения пазар на памук, който вие пренаситихте заради желанието си да печелите все повече и повече.

— Ние нямахме монопол върху експлоатацията на земята. Стотици янки забогатяха от търговия с роби. Когато тя беше обявена за незаконна, започнахте да експлоатирате бедняците и техните деца при убийствени условия на работа във фабриките ви. Изнасилвахте земята, за да измъкнете минералните й богатства. Ако искате да видите как се прави това, идете да видите какво са направили с планините край Лидвил.

— Заобикаляте проблема — каза Ваялид. — Югът не беше прав и южняците го знаеха. Биеха се, за да задържат една морално неоправдана позиция. Опитаха се да прикрият това, като избягат — онова, което вие наричате отцепване — но успяха само да започнат една война, в която загинаха стотици хиляди млади, красиви мъже. И аз смятам, че Робърт Лий е главният виновник за това.

Джеф се бе обърнал, за да тръгне нагоре по стълбите, но последните й думи го накараха да се спре. Обърна се с лице към Ваялид. Изненадата му беше толкова голяма, че почти забрави гнева си.

— И защо, по дяволите, ще мразите най-уважавания мъж след Линкълн, който оцеля след тази кървава баня?

— Защото той беше твърде добър войник, твърде забележителен мъж. Трябваше да се бие на страната на Съюза. Та той е служил в армията на Съюза.

— Не, служил е в армията на Съединените щати. Подал е оставка, преди тя да стане армия на Съюза.

Двамата стояха толкова близо един до друг, че носовете им почти се допираха и крещяха като докери на кея.

— Той вярваше в правото на Вирджиния да се отцепи — каза Джеф.

— Ако вместо това беше повел армията на Съюза, войната щеше да свърши след само една битка. Вие щяхте да си запазите ръката, а брат ми все още щеше да бъде жив.

Ето какво ставаше, когато на жените бъдеше позволено да си мислят, че знаят нещо за войните и историята. Жените просто не можеха да видят по-далеч от собствените си емоции.

— Дори и Робърт Е. Лий нямаше да бъде в състояние да завърши войната само с една битка — отговори Джеф. — В тази война имаше твърде дълбоки чувства. Единственият начин тя да бъде проведена беше така, както се случи — едно безкрайно кръвопролитие, в което едната страна поваляше другата отново и отново, докато тя вече не можеше да се изправи. Армията на Съюза беше два пъти по-многобройна, разполагаше с неограничени ресурси и блокира целия Юг. И въпреки това войната продължи четири години. Лий не би могъл да промени всичко това сам.

— Хората щяха да се вслушат в думите му. Ако той бе останал верен на клетвата си, щяха да го последват и други.

— Вие не знаете за какво говорите.

Джеф мразеше другите да се опитват да му казват какво е трябвало да направи Югът, как е трябвало да се държи, как трябвало да се срамува от онова, което е направил, но най-вече мразеше това да му се казва от някой янки.

— Вие не сте живели на юг. Вие си нямате и най-малката представа за това как мислим, какво изпитваме, как честта ни задължава да дадем живота си за нещо, в което вярваме.

— Чест! — Тя произнесе думата, сякаш изричаше проклятие.

Бет отвори вратата и надникна в коридора.

— Добре ли сте, госпожице Гудуин?

— Вие не знаете значението на тази дума — каза Ваялид, без да обръща внимание на Бет. — Няма нищо почтено в това да се води една война по непочтени причини.

— Вие сте толкова късогледа, че не виждате нищо друго, освен онова, което искате да видите. Според вас аз може би греша, но един милион мъже от Юга вярваха достатъчно, за да рискуват живота си и всичко, което притежаваха. Хиляди загинаха. Хиляди други бяха осакатени като мен и всичко това само защото Линкълн смяташе, че трябва да си останем една държава. Може и да е бил прав, но струваше ли си да го правим с цената на толкова много убити?

— Мисля, че ще отида да видя какво правят момичетата — каза Бет и се изнесе на пръсти през коридора, оставяйки спорещите сами.

— Вие сте толкова сляп, че не можете да видите истината дори ако тя ви бъде завряна в очите — каза Ваялид. — Вие сте толкова зает да се самосъжалявате, да мислите как светът ви дължи извинение до края на живота ви, че не можете да видите, че загубата на ръката ви е само едно от нещата, които се случват на някои хора в живота. Можело е да ви убият.

— Щеше да бъде за предпочитане.

През първите няколко месеца след операцията лекарите го бяха държали вързан за леглото, тъй като бе заплашил, че ще се самоубие. Онова, което не бяха разбрали — и което дори той не бе осъзнал в продължение на много години — бе, че желанието му да живее е твърде силно. Баща му може и да не беше дал много на синовете си, но всеки от тях имаше желязна воля и абсолютната увереност, че е прав. Джеф предпочиташе да умре, но да не отстъпи. Баща му беше сгрешил. Той не беше страхливец и никога нямаше да постъпи като страхливец.

— Погледнете се само — продължи Ваялид. — Мислите си, че сте страдали, но дори и без тази ръка сте преуспели.

— Готов да дам цялото си състояние, за да си върна ръката.

— Няма смисъл да мислите за изгубената си ръка. Трябва да я забравите напълно.

Същото се опитваха да му кажат всички, които не бяха загубили дори косъм. Не знаеха какво е хората да ги оглеждат, да ги сочат, да ги съжаляват, да ги разпитват. Дори и да се опиташе да забрави, хората нямаше да му позволят.

— Забравил съм дотолкова, доколкото позволява здравият разум.

— Това ли е оправданието ви, че се криете в службата си и работите денонощно? Единственото, което ви е донесло то, е много пари и още повече самосъжаление.

— Аз…

— Вие сте се затворили в себе си и сте превърнали печеленето на пари в компенсация за изгубената си ръка.

Тук Ваялид грешеше. Печеленето на пари компенсираше некадърността му на войник, чувството му, че не е истински мъж. Само че това лекарство никога не вършеше работа. Независимо колко много беше успял, колко много пари беше спечелил, чувството за поражение не изчезваше.

— Печеля пари, защото така си изкарвам прехраната. Печеля пари и защото искам семейството ми да се върне във Вирджиния.

— За да можете да се върнете богат.

— Не можете да очаквате да искаме да се върнем бедни.

Те и не можеха да го направят. Това щеше да бъде все едно да признаят, че хората, които бяха изгонили баща им, са били прави.

— Това не е цел, за която си струва да се работи — каза Ваялид. — Сега семейството ви има толкова много пари, че да има повече е безпредметно. Вие какво сте направили, за да помогнете на онези осакатени нещастни мъже, за които сте се загрижил толкова много? Предложили ли сте им медицински грижи или изкуствени крайници? Помогнали ли сте на семействата им да се изправят на крака, докато се мъчат да помагат на осакатените си близки?

— А вие?

Беше й върнал въпроса, тъй като не смееше да й отговори. Джеф никога не се беше замислял да направи подобно нещо. За да го направи, той първо трябваше да свикне със собствената си загуба, а досега това не му се беше удало.

Бе се връщал във Вирджиния само два пъти. По време на престоя си бе видял унищожените земя и имоти, дори човешки живот, но не бе успял да се изправи срещу унищожаването на човешкия дух. Бе откупил Ашбърн, купил бе и някои от фермите, които го заобикаляха, като винаги бе плащал повече от реалната стойност на имота, казвайки си, че така осигурява на хората средства, с които да започнат нов живот. Но Джеф все още избягваше истинския проблем и много добре знаеше това.

— Не, не съм — отвърна Ваялид. — Преди да се преместя в Денвър, бях твърде заета да се грижа за брат си, а след това и за баща си. Но чичо ми остави в наследство една мина, за която се твърди, че струвала цяло състояние. Има малък проблем с наследството — наела съм адвокат да защитава интересите ми — но когато си получа парите, смятам да направя всичко възможно. И в Масачузетс има мъже, които загинаха или бяха осакатени.

— Ако тези мъже си бяха гледали работата, ако не се бяха опитвали да ни принудят да приемем идеите им…

— Няма смисъл да продължаваме този разговор, господин Рандолф. Изглежда, че няма да постигнем съгласие. Предлагам да се върнете към купчината си с документи. Докато си губехте времето в разговор с мен, сигурно сте пропуснали да спечелите няколко хиляди долара.

Ваялид се обърна и изчезна в класната стая, преди Джеф да успее да й отговори. Така беше по-добре. Той и без това не можеше да измисли отговор, за който нямаше да му се налага да се извинява по-късно. А като се имаше предвид как се чувстваше в този момент, предпочиташе да си глътне езика, отколкото да се извини на тази жена.

Беше го нападнала в момента, в който беше най-уязвим. Джеф никога не беше приел някои от причините за започването на войната и опитите му да не им обръща внимание не бяха дали резултат. Когато Ваялид ги бе извадила на показа и буквално ги бе запратила в лицето му, ситуацията се беше влошила още повече.

У Джеф се беше събудил огромният му гняв към всички онези хора като баща му, които не разбираха, че честта е нещо повече от твърдоглаво придържане към една страна на даден проблем просто защото бяха обявили, че това е тяхната позиция. Честта изискваше те да бъдат прави. Животът на твърде много хора зависеше от тази малка подробност.

Ваялид му беше напомнила за безполезността, жестокостта и бруталността на войната, за мъжете, които бяха загубили живота си, които бяха страдали повече от него и всичко това само защото няколко души не бяха пожелали да отстъпят и да потърсят други начини за решаване на проблемите си.

Тя бе върнала на преден план в съзнанието му една битка, която Джеф бе водил със себе си и която никога не бе успял да спечели — конфликтът между обичта му към Вирджиния и всичко, което тя означаваше за него и омразата към войната, която бе довела до разрухата в родното му място.

По дяволите тази жена! Беше го захвърлила обратно в ада, от който се опитваше да избяга в продължение на петнайсет години.

 

 

На Ваялид й се искаше да има къде да се скрие, докато спре да се тресе, но не можеше да се сети за нито едно място, на което Джеф да не може да я открие. Когато влезе в класната стая, Бет и момичетата я погледнаха с любопитство. Трябваше да им се усмихва, да се преструва, че всичко е наред, но беше сигурна, че усмивката й е изкуствена.

— Господин Рандолф ще се върне ли? — попита Еси.

— Може би след вечеря — отвърна Ваялид. — Сега е зает.

Зает да мисли как да й извие врата. Не трябваше да го напада така, но не можеше да си мълчи, когато й говореха такива глупости. Може би той вярваше във всичко, което бе изрекъл — не можеше да знае дали това е така — но не всички от Юга имаха същото чувство за морална справедливост. Джеф вероятно наистина бе воювал само заради правото на отцепване. Той беше идеалист и подобно нещо беше точно в неговия стил. След края на войната сигурно трудно бе приел рухването на идеала си.

— Ще обсъждаме ли материала за четене? — поинтересува се Джулиет.

— Всички ли свършиха? — попита Ваялид.

Само близначките и Корин вдигнаха ръце.

— Мисля, че ще ни трябва още малко време.

Не трябваше да напада Джеф лично. Ясно беше, че не бе успял да забрави войната. И брат й се беше чувствал по същия начин. Животът му бе спрял в мига, в който изкривеното парче метал бе проникнало в тялото му и се бе опитало да разкъса всичко в него.

Но Джеф не се беше предал. Той просто отказваше да забрави. Неразумно щеше да бъде да иска от някого да забрави такова силно преживяване като война, инвалидност или пленничество. От друга страна, загубата на ръката не беше краят на живота за Джеф Рандолф. Ваялид все още не можеше да разбере защо той се измъчваше заради недъга си.

— Скучно ми е — каза Джулиет.

— И на мен — присъедини се Аурелия.

Ваялид погледна към Корин, но момичето не каза нищо.

— Някоя от вас може ли да помогне на Еси с математиката?

— Аз мога — отговори Джулиет.

— И аз — не остана по-назад Аурелия.

— Ще им помогнеш ли, Корин? — попита Ваялид. Корин беше по-голяма. Тя беше добра по математика и на нея можеше да се разчита да не позволи на близначките да направят някоя глупост.

— Да, госпожице Гудуин.

— Тогава вие четирите можете да отидете в трапезарията. Можете да използвате една от масите на Бет, но когато свършите, трябва отново да я подредите.

— Да, госпожице Гудуин — казаха в един глас момичетата.

— Искам да се върнете в час. Урокът свършва чак в шест.

— Да, госпожице Гудуин.

В стаята настъпи тишина и Ваялид отново се замисли за Джеф, както постоянно й се случваше през последните няколко дни.

Преди време се бе досетила, че той използва работата си, за да избяга, да се скрие от хората, но сега започваше да подозира, че това не е единствената причина. Мразеше войната също толкова, колкото и тя самата. Джеф беше заявил, че войната е жесток начин за разрешаване на спорове, но бе участвал във война. Това тя не можеше да разбере. Робърт и баща й бяха вярвали във войната. Бяха подкрепили Линкълн още от самото начало. Ваялид бе спорила и с двамата, но те не бяха обърнали никакво внимание на думите й, защото според тях тя беше жена, която не знаеше за какво говори. Същата фраза беше използвал и Джеф.

И въпреки това зад думите му се криеше нещо, което той вероятно не искаше да признае дори пред самия себе си, камо ли пред нея. Ваялид не можеше да спре да се пита какво бе това нещо.

— Госпожице Гудуин!

— Да, Бети Сю?

— И на мен ми е скучно.

 

 

Ваялид откри, че няма апетит. Добре, че Джеф не я бе поканил отново на вечеря, тъй като изобщо не беше гладна.

Не беше очаквала покана за вечеря тази вечер, не и след спора им. Всъщност предварително беше решила какво точно ще му каже, за да откаже такава покана. Не я беше поканил и Ваялид трябваше да се чувства облекчена, но въпреки това беше разочарована. Имаше голяма разлика между това да й бъде дадена възможността да откаже на покана и изобщо да не й бъде отправена покана.

Докато гледаше към изстиващата храна пред себе си, си помисли, че животът й е напълно объркан. Нямаше никакви пари. Нямаше изгледи да си намери друга работа, освен тази в училището, а току-що беше отблъснала единствения мъж, който беше достатъчно влиятелен да й помогне да получи и двете. И всичко това само защото не можеше да прости на Юга, че беше разбил семейството й.

Тя беше също толкова лоша, колкото и Джеф. Обвиняваше го, че живее с миналото, а тя самата правеше същото. Ваялид не носеше никакви видими рани, не можеше да размахва празен ръкав пред очите на хората, но спомените й продължаваха да поддържат гнева й. И когато Югът й се беше сторил твърде незначителен обект на омразата й, тя я беше стоварила върху Робърт Е. Лий.

Откъде бе могла да знае, че генералът ще се окаже роднина на Джеф? Всъщност не трябваше да се изненадва чак толкова. Лий все пак трябваше да има някакви роднини, при това доста многобройни, ако се съдеше по размера на повечето южняшки семейства. Може би можеше да срещне роднините на Лий из цялата страна. Но тя бе налетяла на един от тях точно тук и той се бе оказал първият мъж, който бе привлякъл вниманието й откакто Нейтън Уейнрайт я бе помолил да се омъжи за него.

Това също беше глупаво. Джеф беше заявил достатъчно ясно, че никога няма да се ожени за жена, която не е била родена в Юга. За щастие, още не беше влюбена в него, поне засега, но го харесваше много. И при това привличането беше от типа, който обикновено клонеше към женитба. Ама че късмет — да хлътне по мъж, който мразеше всичко, свързано с нея, както в миналото, така и в настоящето.

— Госпожице Гудуин, сега мога ли да отида да видя господин Рандолф? — попита Еси и прекъсна размисъла й.