Дейвид Брин
Потапяне в слънцето (27)

27.
ВЪЛНЕНИЕ

Хелън трябваше да намери време да помисли. Не можеше да няма изход! Системите, създадени на основата на галактическата наука, се разпадаха. До този момент бяха изгубили времекомпресията и гравитационното поле, плюс няколко второстепенни механизма. Ако изключеше и вътрешният гравитационен контрол, щяха да са безпомощни пред яростта на хромосферните бури.

Не че имаше значение. Пръстените, които ги държаха, очевидно бяха уморени. Падаха. Останалите от стадото вече бяха високо над тях и почти не се виждаха в розовата мъгла. Нямаше да издържат още дълго.

Замига алармена лампичка.

Имаха контрол над вътрешното гравитационно поле. Тя бързо пресметна наум, после въведе нужните параметри.

Бедният Джейкъб. Беше опитал. Умората се четеше на лицето му. Хелън изпитваше срам, че не взе участие в боя на обратната страна, но, разбира се, това така или иначе беше безсмислено.

Сега всичко зависеше от нея. Но как, след като всичко се разпадаше?!

Не всичко. Освен мазерната връзка с Меркурий, земната техника продължаваше да функционира нормално. Кула не я бе докоснал. Охлаждането все още действаше. Електромагнитните полета около корпуса също държаха, въпреки че бяха изгубили способността си избирателно да пропускат повече слънчева светлина от обратната страна. Естествено.

Корабът се разтърсваше. Нещо се блъсна в него. Веднъж, после пак. Над ръба на палубата се издигна нещо ярко. Пръстен, който се допря до огледалния корпус. Над него пърхаха няколко солариани.

Разнесе се високо, отвратително стържене. По обиколката на пръстена изпъкнаха ярколилави петна. Той пулсираше под заповедите на мъчителите си. Предният край на слънчевия кораб остана без опора и той рязко се наклони. Десилва и партньорът й се опитаха да го стабилизират.

Когато вдигна глава, Хелън видя, че соларианските им съюзници се отдалечават с двата останали пръстена.

Не можеха да направят нищо повече. Пръстенът, който ги беше изоставил, вече представляваше само светла точица над тях и бързо се носеше нагоре на стълб от зелен пламък.

Падаха все по-бързо. Хелън виждаше на екраните си пулсиращите гранулационни клетки на фотосферата и Голямото петно, по-огромно от всякога.

Никой не се бе приближавал толкова до звезда. Скоро щяха да са там — първите хора в слънцето.

За кратко.

Хелън впери очи в далечните солариани и се зачуди дали не трябва да повика всички заедно да… да им махнат за сбогом или нещо подобно. Искаше й се Джейкъб да беше тук.

Но той пак бе слязъл долу. Щяха да загинат, преди да успее да се върне.

Тя се вгледа в зелените светлинки и се запита как пръстените се движат толкова бързо.

И внезапно изруга. Чен се Обърна към нея.

— Какво става, капитане? Полетата ли изгубихме?

Хелън нададе ликуващ вик и започна да натиска различни бутони.

Дано на Меркурий да можеха да следят телеметричните им данни, защото ако загинеха тук на слънцето, това със сигурност щеше да е нещо уникално!

Ръцете на Джейкъб продължаваха да пулсират. По-лошо — сърбяха го. Не можеше да се почеше, разбира се. Лявата му длан беше в плътен блок медпяна, както и два от пръстите на дясната.

Пак бе приклекнал на прага на гравитационния тунел и оглеждаше палубата на обратната страна. Фейгин се отдръпна настрани, за да може Джейкъб да използва новото си огледалце, залепено за молив с малко медпяна.

Кула не се виждаше. Камерите изпъкваха на пулсиращия син фон на изтощените магнитоядни. Следата на п-лазера очертаваше пресечени линии във въздуха.

Той даде знак на Ларок да остави товара си точно върху прага на люка до Фейгин.

Двамата си помогнаха един на друг да покрият лицата и шиите си с медпяна. Очилата бяха херметизирани с големи количества от гъвкавия материал.

— Ти, разбира се, знаеш, че е опасно — каза французинът. — Медпяната може да ни предпази от мълниите, но е силно запалима. Между другото, това е единственият запалим материал, който се допуска на космическите кораби поради уникалните му лечебни свойства.

Джейкъб кимна. Ако приличаше на Ларок, имаше голяма вероятност да уплашат извънземния до смърт!

Той взе кафявия флакон и пръсна малко на палубата. Нямаше голям обхват, но можеше да послужи за оръжие. Оставаха им още доста флакони.

Корабът се разтърси, после още два пъти. Джейкъб вдигна поглед и видя, че са се наклонили. Магнитоядният, който ги подпираше от тази страна, бавно се спускаше към ръба на палубата. Някой от пръстените от другата страна трябва да ги бе изпуснал. Това означаваше, че почти нямат шанс.

Корабът отново подскочи и започна да се стабилизира. Джейкъб въздъхна. Все още имаше време да се спасят, ако успееше незабавно да обезвреди Кула. Ала това очевидно не беше възможно. Искаше му се да може да се качи горе при Хелън.

— Фейгин — каза Джейкъб. — Аз не съм човека, когото познаваш. Онзи човек вече щеше да се е справил с Кула и всички щяхме да сме в безопасност. И двамата знаем на какво беше способен той. Моля те, разбери. Опитах. Но просто вече не съм същият. Листата на канта прошумоляха.

— Знам, Джейкъб. И тъкмо затова те поканих в проекта.

Джейкъб го зяпна.

— Нямах представа, че проблемите тук са толкова сериозни, колкото се оказаха. Повиках те, само за да ти помогна да се измъкнеш от какавидата, в която се превърна след Еквадор, и после да те запозная с Хелън Десилва. Планът успя. Доволен съм.

Джейкъб беше смаян.

— Но, Фейгин, умът ми… — Той млъкна.

— Нищо му няма на ума ти. Просто имаш прекалено развинтено въображение. Това е. Честно казано, Джейкъб, ти си фантазираш невероятни неща! Никога не съм срещал хипохондрик като теб!

Мислите на Джейкъб препускаха, Или кантът проявяваше учтивост, или грешеше, или… или беше прав. Фейгин никога досега не го бе лъгал, особено по лични въпроси.

Възможно ли беше г-н Хайд изобщо да не е невроза, а само игра? Като малък си бе измислял толкова подробни вселени, че трудно можеха да се различат от действителността. Неговите светове наистина бяха съществували. Психотерапевтите просто се усмихваха на богатото му, но нормално въображение, защото — както винаги показваха тестовете — той знаеше, че играе, а тъкмо това беше важното!

Възможно ли бе г-н Хайд да е герой от играта?

Наистина, досега това не беше навредило на никого. Бе досадно, да, но винаги се оказваше, че има основателна причина за нещата, които го „караше“ да върши. Досега.

— Когато се запознах с теб, Джейкъб, ти не беше нормален. Но Иглата те излекува. Лекарството плаши, затова ти го превърна в игра. Не знам подробностите, защото ти беше много потаен. Но сега знам, че си се освестил. Вече от двайсетина минути.

Джейкъб се овладя. Независимо дали Фейгин бе прав, нямаше време да стои тук и да дрънка празни приказки.

Оставаха му само няколко минути да спаси кораба. Ако това изобщо беше възможно.

Хромосферата навън искреше. Следите на п-лазерните лъчи се пресичаха над палубата.

Джейкъб се опита да щракне с пръсти и потръпна от болка.

— Ларок! Изтичай горе и донеси запалката си. Бързо! Французинът се отдръпна назад.

Ами че тя е тук — отвърна той. — Но каква полза… Джейкъб вече се насочваше към интеркома. Ако Хелън пазеше някакъв запас от енергия, сега бе моментът да го използва. Трябваше му малко време! Преди да успее да натисне бутона обаче, в кораба се разнесе сирена.

— Разумни същества — изкънтя гласът на Хелън, — моля, пригответе се за ускорение. Скоро напускаме слънцето.

Гласът й звучеше развеселено.

— Поради характера на предстоящото ни заминаване, препоръчвам на всички пътници да облекат колкото може по-топли дрехи! По това време на годината слънцето може да е много студено!