Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sundiver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vAmpir (21.01.2009)

Издание:

ИК „Бард“, София, 2001

Американска, първо издание

Редактор Вихра Манова

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2001

ISBN 954-585-198-8

История

  1. — Добавяне

2.
РИЗИТЕ И КОЖИТЕ

Преди години старите северноамерикански правителства бяха направили Гранична ивица, за да контролират движението за и от Мексико. Там, където някога се бяха допирали два града, се беше образувала пустиня.

След Поврата и свалянето на деспотичната „Бюрокрация“ на старата синдикална власт, Конфедерацията поддържаше района като парк. Граничната зона между Сан Диего и Тихуана сега бе една от най-големите гористи области на юг от парка „Пендълтън“.

Но това положение се променяше. Докато шофираше взетата под наем кола на юг по въздушната магистрала, Джейкъб виждаше признаци, че поясът се завръща към предишната си цел. От двете страни на пътя имаше работници, които режеха дървета и забиваха високи раирани стълбове на интервали от сто метра. Позорна гледка. Той извърна очи.

Голям зелено-бял знак се издигаше там, където линията на стълбовете пресичаше магистралата.

 

Нова граница: Извънземен резерват „Байя“

Жителите на Тихуана, които не са граждани, да се явят в Градския съвет, за да получат щедро обезщетение за изселване!

 

Джейкъб поклати глава и изсумтя:

— Oderit dum metuant. — „Нека мразят, стига да се страхуват.[1]“ Голяма работа, че човек цял живот бе живял в някой град! Ако нямаше право да гласува, трябваше да се изсели, за да направи място на прогреса.

Тихуана, Хонолулу, Осло и още пет-шест града щяха да попаднат в границите на поредното разширяване на извънземните резервати. Петдесет-шейсет хиляди условници, и временни, и постоянни, щяха да бъдат принудени да напуснат тези градове, за да ги направят „безопасни“ за около хиляда извънземни. Нямаше да има сериозни проблеми, разбира се. По-голямата част от Земята беше забранена за извънземни и все още имаше достатъчно място за условниците. А и правителството предлагаше голямо обезщетение.

Но на света отново имаше бежанци.

Градът рязко продължаваше от отсрещната страна на Граничната ивица. Много от сградите бяха в испански стил, но като цяло се вписваха в архитектурното експериментиране, типично за съвременните мексикански градове. Тук постройките бяха боядисани в бяло и синьо. Трафикът в двете платна на магистралата изпълваше въздуха с тих електрически вой.

Поставените из целия град зелено-бели знаци, като онзи на границата, съобщаваха за предстоящата промяна. Ала една от крайпътните табели беше напръскана с черен спрей. Преди да я изгуби от поглед, Джейкъб зърна набързо надрасканите думи „окупация“ и „нашествие“.

Бе го направил постоянен условник, помисли си той. Един гражданин едва ли щеше да избере този начин, тъй като имаше стотици законни възможности да изрази мнението си. А временен условник, осъден за някакво престъпление, рискуваше да удължат присъдата му. Защото със сигурност щяха да го хванат.

Несъмнено някой нещастен постоянен, обречен на неизбежно прогонване, бе дал воля на чувствата си, без да мисли за последствията. Джейкъб му съчувстваше. Навярно вече го бяха арестували.

Макар че не се интересуваше особено от политика, Джейкъб произхождаше от род на политици. Двама негови дядовци бяха герои от Поврата, когато малка група технократи бяха успели да свалят Бюрокрацията. Всички в семейството му бяха категорично против Законите за условниците.

През последните няколко години Джейкъб бе свикнал да не мисли за миналото. Сега обаче в главата му изплува неканен спомен.

 

Неделно училище в клана Алварес сред хълмовете над Каракас… в същия дом, в който преди трийсет години бяха кроили плановете си Джоузеф Алварес и неговите приятели… там чичо Джереми изнасяше лекция на истинските и осиновените братовчеди на Джейкъб, които го слушаха с почтителни изражения, вътрешно измъчвани от безумна лятна скука. Джейкъб седеше в ъгъла и му се щеше да може да се върне в стаята си при „тайното устройство“, което бяха сглобили с доведената му сестра Алис.

Добродушен и спокоен, Джереми все още бе в началото на средната възраст и влиянието му в Съвета на Конфедерацията растеше. Скоро щеше да стане водач на клана Алварес и да измести по-големия си брат Джеймс.

Чичо Джереми разказваше за това как старата Бюрокрация въвела закон всички да бъдат подлагани на проверка за „агресивни склонности“. Онези, които не я издържат, трябвало да бъдат поставени под постоянно наблюдение.

Джейкъб си спомняше точните думи, изречени от чичо му онзи следобед, когато дванайсетгодишната Алис крадешком се бе вмъкнала в Библиотеката със сияещо от възбуда лице.

„…Те положиха огромни усилия да убедят населението — с ниския си гърлен глас казваше Джереми, — че законите ще ограничат престъпността. И наистина го постигнаха. Хората с радиопредаватели в задника често хубавичко премислят нещата преди да причинят неприятности на съседите си.

Тогава, както и сега, гражданите поддържаха Законите за условниците. Лесно забравяха факта, че това нарушава всички традиционни конституционни права. Повечето живееха в страни, в които и без друго никога не се бяха радвали на такъв лукс.

И когато една вратичка в тези закони позволи на Джоузеф Алварес и неговите приятели да свалят самите бюрократи, е, възторжените граждани още повече се влюбиха в законите за условниците. Тогава водачите на Поврата решиха, че не е разумно да повдигат въпроса. Имаха си достатъчно трудности с изграждането на Конфедерацията…“

На Джейкъб му се искаше да изкрещи. Старият чичо Джереми дрънкаше ли, дрънкаше за всички тия някогашни глупости, докато Алис — късметлийката Алис, която бе на ред да рискува да си навлече гнева на дъртите, като подслушва с устройството, монтирано в космическия приемник на къщата… какво ли беше чула Алис?!

Трябваше да е космически кораб! Едва третият от големите бавнокораби, които се бяха върнали! Нямаше друго обяснение за свикването на космическия запас и за вълнението в източното крило, където бяха лабораториите и офисите на възрастните.

Джереми продължаваше да дудне за липсата на обществено съчувствие, ала Джейкъб нито го виждаше, нито го чуваше. Той запази равнодушно изражение, когато Алис се наведе към него и му прошепна… не, задъхано заговори в ухото му: „… Извънземни, Джейкъб! Водят извънземни! Със собствените им кораби! О, Джейк, «Везарий» води извънземни!“

 

Ъгловите сгради през няколко кръстовища бяха разрушени и на тяхно място бяха издигнати пъстроцветни „Павилиони за удобство на извънземни“. Джейкъб забеляза и новите ниски открити автобуси, предназначени да превозват човеци и извънземни, които пълзяха или вървяха изправени в целия си триметров ръст.

Когато минаваше край Градския съвет, видя да демонстрират десетина „кожи“. Поне приличаха на „кожи“: хора, облечени като диваци и размахващи детски пластмасови копия. Кой друг можеше да се облече така в такова време?

Джейкъб усили радиото в колата и натисна бутона за гласово избиране.

— Местни новини — каза той. — Ключови думи: кожи, Градски съвет, демонстрации.

След кратко забавяне иззад таблото се разнесе малко изкуствен механичен глас, който започна да съобщава компютърно генерирани новини. Джейкъб се зачуди дали някога ще успеят да накарат това устройство да говори човешки.

— Обобщена информационна емисия. — Гласът имаше оксфордски акцент. — Днес е дванадесети януари две хиляди двеста четиридесет и шеста година, девет часа и четиридесет и една минути. Добро утро. Тридесет и седем души провеждат законна демонстрация пред Градския съвет на Тихуана. Резюмиран накратко, техният протест е насочен срещу разширяването на Извънземния резерват. Моля, прекъснете ме, ако желаете да получите по факс или да ви прочета официалната им декларация.

Машината замълча. Джейкъб не каза нищо. Чудеше се дали изобщо иска да чуе остатъка от новините. Вече беше свикнал с демонстрациите на кожите срещу принципа на Резерватите: че поне някои човеци не са подходящи да контактуват с извънземни.

— Двадесет и шестима от тридесет и седемте демонстранти носят условнически излъчватели — продължи емисията. — Останалите, разбира се, са граждани. Това дава общо съотношение от един условник на сто двадесет и четирима граждани в Тихуана. Според поведението и облеклото си демонстрантите могат условно да се характеризират като последователи на така наречената „неолитна етика“ или „кожи“. Тъй като никой от гражданите не се е позовал на правото си на личен живот, може да се каже, че тридесет от тридесет и седемте са жители на Тихуана. Останалите са гости…

Джейкъб натисна бутона за изключване и гласът замлъкна по средата на изречението. Градският съвет отдавна се бе скрил от поглед, пък и това така или иначе беше стара история.

Спорът с разширяването на Извънземния резерват обаче му напомни, че са изтекли почти два месеца, откакто не е посещавал чичо Джеймс в Санта Барбара. Старият пуяк сигурно бе затънал до шия в съдебни дела от страна на условниците в Тихуана. И все пак щеше да му направи впечатление, ако Джейкъб заминеше на дълго пътуване, без да се сбогува с него или с някой от другите си чичовци, лели и братовчеди от шумния и неуправляем клан Алварес.

„Дълго пътуване ли? Какво дълго пътуване? — внезапно си помисли Джейкъб. — Аз не заминавам за никъде!“

Ала в ъгълчето на ума му, което бе запазил за такива неща, постоянно витаеше мисълта за срещата с извънземните. Изпитваше някакво очакване и в същото време желание да го потисне. Тези чувства щяха да са странни, ако вече не му бяха до болка познати.

Известно време пътува в мълчание. Скоро градът отстъпи мястото си на открито поле и трафикът оредя. През следващите двайсет километра по ръката му танцуваха топлите слънчеви лъчи и в главата му играеха на гоненица известни съмнения.

Въпреки безпокойството, което напоследък изпитваше, не искаше да признае, че е време да напусне Центъра за ъплифтиране. Работата с делфините и шимите му доставяше удоволствие и беше далеч по-спокойна (след първите бурни седмици по време на проблема с Водния сфинкс) от разследването на научни престъпления. Служителите в Центъра бяха всеотдайни и за разлика от много други научни институции на Земята, имаха висок дух. Занимаваха се с изключително ценна работа, която нямаше да изгуби стойността си след окончателното откриване на Библиотечния клон в Ла Пас.

Но най-важното беше, че си бе създал приятели, които през последната година му помагаха, докато една по една свързваше разкъсаните части от ума си.

Особено Глория. „Ако остана, ще трябва да направя нещо — помисли си Джейкъб. — Чувствата на момичето започват да стават очевидни.“

Преди катастрофата в Еквадор, довела го в Центъра да търси работа и покой, той щеше да знае как да постъпи и да има смелостта да го направи. Сега емоционалният му живот представляваше тресавище. Чудеше се дали някога пак ще е в състояние да помисли за нещо повече от случайна любовна връзка.

От смъртта на Таня бяха изтекли две безкрайни години. Понякога самотата го измъчваше, въпреки работата, приятелите и игрите, които играеше с ума си.

 

Теренът стана хълмист и придоби кафяв цвят. Загледан в кактусите навън, Джейкъб се отпусна назад, за да се наслади на бавния ритъм на пътуването. Тялото му продължаваше леко да се поклаща от движението, сякаш все още бе в морето.

Океанът синееше зад хълмовете. Колкото повече тесният лъкатушен път го приближаваше до мястото на срещата, толкова повече му се искаше да е на борда на кораба: да се взира за първия извит гръб с висока перка от ежегодната сива миграция, да се вслушва за китовата песен на водача.

Когато заобиколи поредния хълм, видя от двете страни на пътя паркинги, пълни с малки електромобили като неговия. По хребетите напред гъмжеше от хора.

Джейкъб отби в дясната автоматична лента, където можеше да се движи бавно, без да следи пътя. Какво ставаше тук? Двама възрастни и няколко деца се изсипаха от една кола отляво на пътя, понесли кошници за пикник и бинокли в ръце. Очевидно бяха развълнувани. Приличаха на типично семейство на неделен излет, само че всички бяха със сребристи роби и златни амулети. Повечето хора на склона над тях бяха облечени по същия начин. Мнозина гледаха през малки телескопи, насочени към нещо зад хълма отдясно.

Хората на този хълм бяха в пещерно одеяние, ала освен каменни брадви и копия, носеха часовници, радиостанции и мегафони.

Нищо чудно, че двете трупи бяха разположени на различни хълмове. Ризите и кожите бяха единодушни само в омразата си към Извънземната карантина.

На хребета между двата хълма се издигаше огромна табела.

 

ИЗВЪНЗЕМЕН РЕЗЕРВАТ „БАЙЯ КАЛИФОРНИЯ“

Условници не се допускат без разрешение. Посетителите, които идват за пръв път, да се отбиват в Информационния център.

Забранени са фетишите и неолитното облекло.

Кожите да се регистрират в Информационния център.

 

Последната наредба го накара да се усмихне. По всички канали предаваха анимационни филмчета, показващи гостите в Резервата, които бяха принуждавани да се събличат под одобрителните погледи на двама змиеподобни извънземни.

Когато стигна до хребета, Джейкъб видя Бариерата. В широката ивица гола земя, която се простираше от изток на запад, минаваше линия раирани стълбове. Цветовете на много от тях бяха избелели. Прах покриваше кръглите лампи, които увенчаваха върховете им.

Вездесъщите У-детектори играеха ролята на сито и свободно допускаха гражданите, но предупреждаваха условниците да не влизат в Извънземния резерват, а извънземните — да не излизат. Това напомняше за един факт, за който повечето граждани упорито избягваха да мислят: че много хора носят имплантирани предаватели, защото другите им нямат доверие. Мнозинството не искаше контакти между извънземните и онези, които психотестът определяше като „склонни към насилие“.

Очевидно Бариерата добре си вършеше работата. Тълпите от двете страни ставаха все по-многобройни, костюмите — все по-безумни, ала хората спираха на север от линията на У-стълбовете. Някои ризи и кожи навярно бяха граждани, но оставаха при приятелите си — от учтивост или може би в знак на протест.

Най-много хора имаше точно на север от Бариерата. Там ризите и кожите издигаха лозунгите си към бързо преминаващите коли.

Джейкъб продължи на автопилот, като се оглеждаше наоколо, заслонил очи с длан, и се наслаждаваше на гледката.

Един младеж отляво, увит със сребрист сатен от главата до петите, носеше плакат с надпис: „И човечеството е било ъплифтирано: пуснете на свобода нашите извънземни братовчеди!“.

Точно оттатък пътя стоеше жена с лозунг, закрепен на копие: „Сами сме си виновни… Извънземните — вън от Земята!“

Накратко, това беше спорът. Целият свят очакваше да види чии последователи са прави, тези на Дарвин или на фон Деникен. Ризите и кожите бяха само по-фанатичните представители на двата философски лагера, на които се разделяше човечеството. Въпросът: как се е появил като мислещо същество homo sapiens.

А може би ризите и кожите бяха нещо повече?

Първата група бе довела любовта си към извънземните почти до псевдорелигиозна лудост. Истерична ксенофилия?

Със своето пещерно одеяние и древен фолклор, неолитите се бореха за „независимост от извънземно влияние“ на базата на нещо по-фундаментално — страх от непознатите, могъщи извънземни. Ксенофобия?

Джейкъб беше сигурен в едно. Ризите и кожите бяха единодушни в негодуванието си. Негодувание от предпазливата компромисна политика на Конфедерацията към извънземните. Негодувание от Законите за условниците, които потискаха толкова много от тях. Негодувание от свят, в който никой вече не знаеше със сигурност корените си.

 

Един възрастен небръснат мъж привлече вниманието му. Той подскачаше нагоре-надолу, сочеше към земята между краката си и викаше нещо. Когато наближи, Джейкъб намали скоростта.

Човекът носеше кожено яке и шит на ръка кожен панталон. Виковете и подскачането му ставаха все по-диви.

— Пъ-пъ! — изкрещя той, сякаш нанасяше на Джейкъб ужасна обида. На устните му изби пяна и старецът отново посочи към земята.

— Пъ-пъ! Пъ-пъ!

Озадачен, Джейкъб почти спря колата.

Нещо профуча край лицето му отляво и се удари в прозореца пред другата седалка. По покрива се разнесе тропот и след секунди електромобилът беше обсипан от камъчета.

Той вдигна стъклото от своята страна, изключи автопилота и увеличи скоростта. Тънките метално-пластмасови стени на колата се огъваха под всеки удар. Изведнъж до него се появиха лица — напрегнати младежки лица с увиснали мустаци. Младежите тичаха отстрани, удряха автомобила с юмруци и крещяха.

До Бариерата оставаха само няколко метра. Джейкъб се засмя и реши да разбере какво искат. Той отпусна педала и се обърна, за да попита човека, който тичаше най-близо, юноша, облечен като научнофантастичен герой от двайсети век. Пъстрата тълпа край пътя размахваше стотици плакати.

Преди да успее да отвори уста, колата се разтърси. На предното стъкло се появи дупка и вътре се разнесе мирис на изгоряло.

Джейкъб натисна педала и се понесе към Бариерата. Редицата стълбове профуча край него и внезапно остана сам. В огледалото видя, че младежите викат и размахват юмруци след електромобила. Той се усмихна, отвори прозореца и им махна с ръка.

„Как ще обясня щетите на фирмата за автомобили под наем? — помисли си Джейкъб. — Дали ще ми повярват, ако им кажа, че са ме нападнали силите на императорски Китай?“

Нямаше смисъл да се обръща към властите. Местната полиция нямаше да е в състояние да направи нищо, без да извърши У-претърсване. А няколкото излъчвателя щяха да се изгубят сред множеството. Освен това Фейгин го бе помолил за дискретност.

Той свали прозорците и остави вятъра да разнесе дима. После докосна дупката от куршум в стъклото с върха на кутрето си и разсеяно се усмихна.

„Наистина ти достави удоволствие, нали?“ Едно бе да се наслаждаваш на адреналина, но съвсем друго — да се смееш в лицето на опасността. Радостта му по време на хаоса при Бариерата в известен смисъл го безпокоеше повече от загадъчната агресивност на тълпата… симптом от миналото му.

Изтекоха минута-две и от таблото се разнесе сигнал. Той вдигна поглед. Стопаджия? Тук? На по-малко от половин километър пред него някакъв човек държеше часовника си на пътя на насочващия лъч. До краката му бяха оставени две чанти.

Джейкъб се поколеба. Но в Резервата се допускаха само граждани. Той спря веднага след като подмина мъжа. В него имаше нещо познато. Румен дребен човек с тъмносив делови костюм. Шкембето му се раз люля, когато вдигна двете тежки чанти и се приближи до вратата на електромобила. По лицето му се стичаше пот. Той се наведе и надникна през прозореца.

— Господи, каква жега! — изпъшка мъжът. Говореше на стандартен английски със силен акцент. — Нищо чудно, че никой не използва автолентата! — продължи, докато бършеше челото си с кърпичка. — Карат толкова бързо, за да се разхлаждат от вятъра, нали? Но аз ви познавам, трябва да сме се срещали някъде. Казвам се Питър Ларок… или Пиер, ако предпочитате. От „Les Mondes“.

Джейкъб се сепна.

— А, да, Ларок. Виждали сме се. Аз съм Джейкъб Демуа. Качвайте се, отивам до Информационния център, но оттам можете да вземете автобус.

Надяваше се, че лицето му не издава чувствата му. Защо още преди да спре не бе познал Ларок? Можеше да го подмине.

Не че имаше нещо против него… освен против невероятното му его и неизтощимия му запас от мнения, които при всяка възможност излагаше на всеки срещнат. В много отношения той навярно беше приятен човек. Джейкъб бе чел негови статии и харесваше стила му, за разлика от съдържанието.

Само че Ларок беше един от журналистите, преследвали го седмици наред, след като бе разгадал проблема с Водния сфинкс, при това един от най-нетактичните. Последният репортаж в „Les Mondes“ бе добронамерен и прекрасно написан. Но не си струваше неприятностите.

Джейкъб се радваше, че пресата не бе успяла да го открие след еквадорското фиаско, онази каша на Ваниловата игла. По онова време Ларок щеше да му дойде прекалено много.

И сега не вярваше на явно изкуствения акцент „национален произход“ на журналиста. Беше още по-силен от последната им среща.

— Демуа, аха, разбира се! — възкликна Ларок. Той остави чантите си на задната седалка и влезе в колата. — Авторът и разпространителят на афоризми! Познавачът на загадки! Може би сте тук да си играете на гатанки с нашите знатни извънземни гости? Или да се посъветвате с Великата библиотека в Ла Пас?

Джейкъб се върна в автолентата. Щеше му се да знае кой е създал модерния акцент на „националния произход“, за да го удуши.

— Тук съм като консултант и сред работодателите ми има и извънземни, ако намеквате за това. Но не мога да ви разкрия повече подробности.

— А, да, вечно потаен! — Ларок дяволито размаха показалец. — Не бива да дразните един журналист! Мога да превърна вашата работа в моя! Но вие, вие определено трябва да се чудите какво води топ репортера на „Les Mondes“ в тая пустош, нали?

— Всъщност — отвърна Джейкъб, — повече ме интересува защо стопирате насред тая пустош.

Ларок въздъхна.

— Пустош, наистина! Жалко, че знатните извънземни, които ни посещават, са затворени тук и на други подобни места като вашата Аляска!

— Освен това на Хавай, Шри Ланка, в Каракас и конфедеративните учреждения — прибави Джейкъб. — Но да се върнем на въпроса как са…

— … Как са ме пратили тук ли? Да, разбира се, Демуа! Но навярно можем да се позабавляваме с вашата прочута дедуктивна дарба. Ще успеете ли да познаете сам?

Джейкъб едва не изпъшка. Той отби от автоплатното и натисна педала.

— Имам по-добра идея, Ларок. След като не искате да ми кажете защо стояхте на пътя, сигурно ще ми направите услугата да разясните една малка загадка.

Той разказа за случая при Бариерата. Пропусна края с изстрела, като се надяваше, че журналистът не е забелязал дупката в предното стъкло, но подробно му описа поведението на стареца.

— Но, разбира се! — извика Ларок. — Вие съвсем ме улеснявате! Нали знаете инициалите на онзи израз, който използвате, „постоянен условник“, тая ужасна класификация, която лишава човек от изконните му права, правото да има деца, да гласува…

— Вижте, съгласен съм с вас! Спестете си агитацията. — Джейкъб се замисли за миг. Какви бяха инициалите? — Аха… Струва ми се, че разбирам.

— Да, клетникът просто е, отговарял на удара! Вие, гражданите, го наричате „ПУ“… така че е съвсем справедливо и той да ви нарича покорни простаци, нали? Оттук и пъ-пъ!

Въпреки волята си, Джейкъб се засмя. Пътят започна да лъкатуши.

— Чудя се защо всички онези хора се бяха събрали пред Бариерата. Като че ли чакаха някого.

— Пред Бариерата ли? — попита Ларок. — А, да. Чух, че било така всеки четвъртък. Извънземните от Центъра отиват да гледат условниците и те на свой ред идват да гледат извънземните. Странно, нали? Човек не знае кой хвърля фъстъците!

Пътят заобиколи поредния хълм и най-после видяха целта си.

Информационният център, разположен на няколко километра северно от Енсенада, се състоеше от апартаменти, обществени музеи и казарми за граничните патрули, скрити зад другите постройки. До обширния паркинг се издигаше главната сграда, в която пред идващите за пръв път посетители изнасяха лекции по галактически протокол.

Центърът се намираше върху малко плато между магистралата и океана и предоставяше чудесен изглед в двете посоки. Джейкъб паркира близо до главния вход.

Със зачервено от жегата лице, Ларок мислеше нещо.

— Знаете ли, когато споменах за фъстъците, аз се пошегувах. Просто се пошегувах.

Джейкъб кимна. Чудеше се какво му е щукнало на журналиста. Странно.

Бележки

[1] Светоний, Калигула, 30. — Б.пр.