Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sundiver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vAmpir (21.01.2009)

Издание:

ИК „Бард“, София, 2001

Американска, първо издание

Редактор Вихра Манова

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2001

ISBN 954-585-198-8

История

  1. — Добавяне

15.
НА ЖИВОТ И СМЪРТ…

Слънчевият кораб се движеше в центъра на нишката като риба, попаднала в бързо течение. Течението беше електрическо, а морето, което носеше огледалната сфера, представляваше магнетизирана плазма с невероятна сложност.

Наоколо се рееха валма йонизиран газ, извивани от силите, които създаваше самото им преминаване оттам. Корабът летеше в бурните ветрове на хромосферата, тласкан от фини промени на магнитните му полета… движеше се с платна, изтъкани от почти материална математика. Светкавичното свиване и удебеляване на тези силови полета — което позволяваше на различните течения да се усещат в една, а не в друга посока — свеждаше почти до минимум въздействието на бурята.

Същите тези защитни полета отблъскваха по-голямата част от топлината и пренасочваха останалата в поносими форми. Онова, което преминаваше през тях, се всмукваше в специална камера, задействаща охлаждащия лазер, бъбрекът, който изхвърляше поток от рентгенови лъчи, разцепващи дори плазмата по пътя си.

Ала това бяха изобретения на земянити. А именно галактическата наука осигуряваше безопасността на слънчевия кораб. Гравитационните полета неутрализираха смазващото притегляне на слънцето, така че сферата да може да се спуска към него или да се отдалечава. Могъщите сили в центъра на нишката се абсорбираха и времекомпресията променяше самата им продължителност.

По отношение на дадено положение на слънцето (ако изобщо съществуваше такова нещо), корабът се носеше по магнитната дъга с хиляди километри в час. Но по отношение на околните облаци, той сякаш бавно си пробиваше път в преследване на плячка, която зърваше само от време на време.

 

Джейкъб разсеяно следеше гонитбата и почти не откъсваше поглед от Кула. Слабият извънземен беше основният наблюдател на кораба. Той стоеше до кърмчия-, та и с блеснали очи сочеше с ръка.

Даваните от принга насоки бяха съвсем малко по-точни от тези на корабните уреди, но Джейкъб трудно се справяше с разчитането на датчиците. Радваше се, че има кой да показва на пътниците и екипажа в коя посока да гледат.

В продължение на час преследваха точици, които сияеха в далечната мъгла. Те бяха съвсем бледи в сините и зелени линии, които Десилва нареди да отворят, ала понякога хвърляха проблясъци зеленикава светлина като прожектори, чиито лъчи ненадейно попадаха върху кораба и продължаваха нататък.

Сега вече ги виждаха по-често. Обектите бяха най-малко сто, всички приблизително еднакво големи. Джейкъб погледна датчика за разстоянието. Бяха на седемстотин километра.

Когато приближиха на двеста, можеха по-ясно да различат формата им. От това разстояние „магнитоядните“ приличаха на безброй мънички сини пръстени, подредени по дъгата на нишката.

— Подреждат се по линията, в която магнитното поле е най-силно — обясни Десилва. — И се въртят около оста си, за да генерират електрически ток. Бог знае как преминават от един активен район в друг, когато полетата се променят. Все още се опитваме да разберем какво ги държи заедно.

Докато се въртяха, няколко пръстена в края на групата леко се поклащаха като пумпали.

Изведнъж корабът се окъпа за миг в ослепителна зелена светлина. Пилотът вдигна поглед към Джейкъб.

— Току-що минахме през лазерната опашка на един от пръстените. Случайни проблясъци като този не са опасни. Но ако идваше отзад и под стадото, можехме да си имаме неприятности!

Пред кораба прелетя тъмна плазма, или по-студена, или по-бърза от околния газ, и скри гледката.

— За какво служи лазерът? — попита Джейкъб. Десилва сви рамене.

— За динамична стабилност? За движение? Може да го използват за охлаждане като нас. Ако е вярно последното, предполагам, че в състава им е възможно да има дори твърда материя. Каквото и да е предназначението му, той определено е достатъчно мощен — зелената му светлина преминава през настроените за червено екрани. Иначе нямаше да ги открием. Колкото и да са големи, те са като цветен прашец, носен от вятъра. Ако нямаха лазери, можехме да търсим милиони години и да не намерим нито един пръстен. Те са невидими в алфа-линията на водорода, така че за да ги наблюдаваме по-добре, отворихме няколко дължини в зелено и синьо. Естествено, няма да отворим онези дължини, на които е настроен лазерът! Линиите, които избрахме, са спокойни и оптично плътни. Всичко зелено и синьо, което виждаш, идва от пръстените. Промяната би трябвало да е приятна.

— Съгласен съм на всичко, стига да не е това проклето червено.

Корабът премина през тъмната материя и внезапно се озоваха точно пред съществата.

Джейкъб ахна и за миг затвори очи. Когато отново погледна, установи, че не може да преглътне. След три дни на невероятни гледки онова, което видя, го накара да се разтрепери.

Слънчевите същества светеха толкова силно, че сякаш сияеха на фона на черния космос.

Най-близките пръстени блестяха в багрите на земната пролет. Цветовете избледняваха само с далечината. Под оста им, където лазерната светлина пронизваше плазмата, искреше бледозелено.

Около тях блещукаше ореол от бяла светлина.

— Синхротронна радиация — поясни един от екипажа. — Ония сладури трябва да се въртят адски бързо! Засичам поток от сто килоелектронни волта!

Отдалечен на повече от две хиляди метра от тях, най-близкият пръстен бясно се въртеше. Около периферията му летяха геометрични форми като мъниста от огърлица, които постоянно се променяха: тъмносините диаманти ставаха лилави извиващи се ивици, опасващи блестящ смарагдов пръстен.

Капитанът на слънчевия кораб стоеше до пилота, следеше уредите и наблюдаваше всички подробности. Тя сякаш бе смекчен вариант на огнената буря навън, защото пъстрите багри на най-близкия пръстен окъпваха лицето и бялата й униформа и светлината още повече отслабваше по време на пътя до очите на Джейкъб. Първо се смесваха по-бледо, после по-ярко зелено и синьо и затъмняваха розовото. Цветовете заискряваха всеки път, щом Хелън вдигнеше очи и се усмихнеше.

Пръстенът ненадейно проблесна и около периферията му се преплетоха сложни форми.

Гледката беше несравнима. Изригнаха зелени артерии, които се преплетоха със сини вени. Те запулсираха, после се уголемиха като натежали лози и освободиха облаци от триъгълничета — струи двуизмерен прашец, който се пръсна с множество сблъсъци около неевклидовото тяло на пръстена. Мотивът внезапно се разбърка и пръстенът се превърна в хаос от страни и ъгли.

Сцената достигна своята кулминация, след което формите около периферията станаха по-тъмни, пръстенът се отдалечи и продължи да се върти сред другите. Червеното започна да се завръща и изтласка зеленото и синьото от палубата на кораба и лицата на зрителите.

— Това се казва посрещане — отбеляза накрая Хелън Десилва. — На Земята все още има скептици, които смятат, че магнитоядните са просто форма на магнитно отклонение. Нека дойдат и сами да се убедят. Ние виждаме живи същества. Творческото въображение на Създателя явно няма граници.

Тя леко докосна пилота по рамото. Ръцете му се насочиха към контролния пулт и корабът започна да завива.

Джейкъб беше съгласен с Хелън, въпреки че в нейната логика нямаше нищо научно. Той не се съмняваше, че пръстените са живи. Независимо дали представляваше приветствие или просто териториална демонстрация, реакцията на съществото говореше за нещо живо, ако не за разумно създание.

Анахроничното споменаване на върховното божество прозвуча странно подходящо за величествения момент.

Когато сиянието на магнитоядните избледня и палубата се завъртя, комендантът отново заговори по микрофона:

— Да вървим на лов за призраци. Не забравяйте, че сме тук да проучваме не магнитоядните, а техните хищници. Екипажът ще наблюдава за каквито и да е следи от тези неуловими същества. Тъй като най-често сме ги забелязвали случайно, ще сме признателни за помощта на всеки от вас. Моля, съобщавайте ми за всичко необичайно, което видите.

 

Десилва и Кула се оттеглиха на съвещание. Извънземният бавно кимаше и белите му зъби от време на време проблясваха между огромните му устни, което издаваше възбудата му. Накрая той се скри зад централния купол.

Десилва обясни, че го е пратила на обратната страна, където обикновено бяха само уредите, за да следи в случай, че лазерните същества се появят от надира, където монтираните по периферията детектори не можеха да ги засекат.

— Няколко пъти сме ги засичали в зенит — каза комендантът. — И това често бяха най-интересните случаи, когато виждахме антропоморфни форми.

— Формите винаги ли изчезваха преди да обърнете кораба? — попита Джейкъб.

— Или пък създанията също се завъртаха и оставаха над нас. Беше влудяващо! Но това бе първият знак, че може да се касае за псисила. В края на краищата, каквито и да са мотивите им, откъде могат да знаят, че сме монтирали уредите по ръба на диск и толкова точно да следват движенията ни, без да имат представа какви са нашите намерения?

Джейкъб замислено свъси вежди.

— Но защо не сте монтирали няколко камери горе? Едва ли е толкова сложно.

— Не, не е сложно — съгласи се Десилва. — Но не искахме да нарушаваме първоначалната симетрия на кораба. Това означаваше да пуснем още един кабел през палубата до главния записващ компютър, а Кула ни увери, че така ще бъде елиминирана и малката ни способност да маневрираме при повреда на стазагенератора… макар че тази способност така или иначе най-вероятно не съществува. Виж какво се случи с бедния Джеф.

Само неговият кораб, който Кеплър ти показа на Меркурий, имаше камери в зенита и надира. Ще трябва да се задоволим с уредите по периферията, собствените си очи и няколко ръчни фотоапарата.

— И с псиуредите — отбеляза Джейкъб. Десилва безизразно кимна.

— Да. Всички се надяваме да установим приятелски контакт, разбира се.

 

— Извинете, капитане.

Като държеше миниатюрна слушалка до ухото си, пилотът вдигна поглед от контролния пулт.

— Кула казва, че в горния северната край на стадото имало разлика в цвета. Може да е раждане.

Десилва кимна.

— Добре. Продължете по северна тангента до промяната на полето. Издигнете се към стадото, без да се приближавате много, за да не ги подплашите.

Корабът започна да завива под друг ъгъл. Слънцето се извиси отляво и постепенно се превърна в стена, която се простираше до хоризонта. От тях се отделяше слаба луминесценция, която се насочваше към фотосферата. Искрящата следа минаваше успоредно на стадото пръстени.

— Това е траекторията на свръхйонизацията, оставена от нашия охлаждащ лазер, докато сме били обърнати натам — поясни Десилва. — Трябва да е дълга около двеста километра.

— Толкова ли е мощен лазерът?

— Ами, трябва да се избавяме от много топлина. И идеята е да загряваме малка част от слънцето. Иначе лазерът няма да работи. Това е още една причина, поради която толкова внимаваме да не пуснем стадото пред или зад нас.

Джейкъб се изпълни със страхопочитание.

— Кога ще видим раждането?

— Имаме страхотен късмет. Досега сме го наблюдавали само два пъти. Пастирите присъстваха и в двата случая. Изглежда, че помагат винаги, когато ражда някой от пръстените. Това е логичното място, от което да започнем търсенето. Що се отнася до това кога ще стигнем там, зависи от турбулентността и количеството времекомпресия, което ни е необходимо, за да се чувстваме удобно. Може да ни отнеме цял ден. Ако имаме късмет… — тя погледна към контролния пулт. — … може да стигнем за десет минути.

Един от екипажа бе застанал наблизо с карта в ръце и очевидно чакаше Десилва да му обърне внимание.

— Ще предупредя Бубакуб и доктор Мартин да се приготвят — каза Джейкъб.

— Да, това е добра идея. Ще ви съобщя, когато наближим.

Докато се отдалечаваше, Джейкъб изпитваше странното чувство, че погледът й го следва. Това продължи, докато не заобиколи зад централния купол.

 

Бубакуб и Мартин приеха новината спокойно. Джейкъб им помогна да занесат апаратурата си при контролния пулт.

Уредите на пила бяха непонятни и удивителни. Сложен, лъскав и многофацетен, един от тях заемаше половината от куфара. Неговите заоблени шипове и прозорчета загатваха за скрити тайни.

Бубакуб извади още две устройства. Едното представляваше обла каска, очевидно предназначена за пилска глава. Другото приличаше на метеорит от никел и желязо със стъклен край.

— Има три вида псисили — заговори през механичния си преводач Бубакуб. Той даде знак на Джейкъб да седне. — Едната представлява просто много фина се-тив-на способност за регистриране и пре-веждане на мозъчни вълни. Нея ще ре-гистри-рам ето с това. — Пилът посочи към каската.

— Ами голямата машина? — Джейкъб се приближи да я разгледа.

— Тя проверява дали времето и пространството са изкривени със силата на волята на разумно съ-щество. Понякога става така. Но рядко се до-пуска. Нарича се „пи-нгрли“. Вие нямате такава дума. Повечето, вклю-чител-но и чо-веците, нямат нужда да знаят за това, тъй като се случва рядко. Биб-лиоте-ката оси-гурява тези ка-нгрл — той погали машината с длан, — на всеки Клон, в случай на незакон-но използване на пи-нгрли.

— Може ли да противодейства на тази сила?

— Да.

Джейкъб поклати глава. Смущаваше го мисълта, че човекът няма достъп до цял отделен вид енергия. Недоразвитата техника бе едно. Това можеше да се навакса след време. Но качествената липса го караше да се чувства уязвим.

— Конфедерацията знае ли за този… ка-ка…

— Ка-нгрл. Да. Получих разрешение от властите да го взема от Земята. Ако се изгуби, Биб-лиоте-ката ще го замени.

Джейкъб се почувства по-добре. Машината внезапно му се стори дружелюбна.

— Ами третият уред?… — Той понечи да се приближи до буцата желязо.

— Това е П-ис. — Бубакуб го грабна и го прибра обратно в куфара. После се извърна от Джейкъб и започна да бърника каската за регистриране на мозъчни вълни.

— Много е чувствителен по отношение на това нещо — обясни тихо Мартин, когато Джейкъб се приближи. — Успях да измъкна от него само, че е останало от летаните, петите прапатрони на неговата раса. Датира от времето точно преди да „преминат“ на друга равнина на действителността.

Вечната й усмивка стана още по-широка.

— Искаш ли да видиш инструментите на една стара алхимичка?

Джейкъб се засмя.

— Е, нашият пилски приятел има философски камък. Какви са твоите чудотворни устройства за смесване на дъх и за прогонване на висококалорични призраци?

Нищо друго, освен обикновени псидетектори. Устройство за засичане на мозъчни вълни, сензор за инициално движение, който сигурно е безполезен при времекомпресия, триизмерна тахистоскопска камера и прожектор…

— Може ли да я видя?

— Естествено, ето я там, в другия край на куфара. Джейкъб се наведе и извади тежкия апарат. После го остави на палубата и разгледа записващата и прожекционната глави.

— Знаеш ли — промърмори той, — възможно е…

— Какво? — попита Мартин. Джейкъб я погледна.

— Наред с ретинния четец, който използвахме на Меркурий, от това може да се получи чудесен детектор за психически склонности.

— Искаш да кажеш едно от ония устройства, с които разпознават условниците, така ли?

— Да. Ако знаех, че имаш такава камера в базата, можехме още тогава да подложим Ларок на тест. Нямаше да се налага да пращаме мазер до Земята и да чакаме отговор, който може да е подправен. Още на място щяхме да установим индекса му на агресивност!

Мартин се замисли, после сведе очи.

— Мисля, че нямаше да има никаква разлика.

— Нали ти беше сигурна, че нещо със съобщението от Земята не е наред! — възкликна Джейкъб. — Това можеше да спести на Ларок два месеца арест. По дяволите, сега той дори можеше да е с нас. И нямаше да сме толкова несигурни за вероятната опасност от страна на призраците!

— Но той се опита да избяга! Ти каза, че бил агресивен!

— Само това, че е изпаднал в паника, не го прави условник. И изобщо какво ти става? Мислех, че си убедена в невинността на Ларок!

Мартин въздъхна. Психоложката избягваше да срещне погледа му.

— Боя се, че в базата бях малко истерична. Въобразявах си, че някой се опитва да скрои номер на бедния Питър! Все още ми е трудно да повярвам, че е условник и наистина е възможно да има някаква грешка. Но вече не смятам, че е нарочно. В края на краищата, кой би искал да го обвини в смъртта на онова клето малко шимпанзе?

Джейкъб я погледна. Чудеше се какво я е накарало да промени позицията си.

— Хм… истинският убиец например — тихо отвърна той.

И незабавно съжали за думите си.

— За какао говориш? — прошепна Мартин. Тя бързо се озърна наоколо, за да се увери, че никой не ги слуша. И двамата знаеха, че Бубакуб, който стоеше на няколко метра от тях, не чува шепот.

— Говоря за това, че колкото и да не харесва Ларок, Хелън Десилва смята за малко вероятно зашеметителят да е повредил стазамеханизма на кораба на Джеф. Според нея персоналът на базата не си е свършил работата докрай, но…

— Тогава Питър ще бъде освободен поради недостатъчно доказателства и ще има материал за нова книга! Ще научим истината за соларианите и всички ще са доволни. Когато се установят приятелски връзки, сигурна съм, няма да има значение, че са убили бедния Джеф в пристъп на наранена гордост. Той ще влезе в историята като мъченик на науката и веднъж завинаги ще се сложи край на всички тези приказки за убийство. И без това е ужасно неприятно.

Джейкъб започваше да намира за неприятен и разговора с Мартин. Защо шикалкавеше? В думите й нямаше никакви логични аргументи.

— Може би си права — сви рамене той.

— Естествено, че съм права. — Психоложката го потупа по ръката, после се обърна към устройството за засичане на мозъчни вълни. — Защо не потърсиш Фейгин? Аз имам малко работа тук, а той може още да не знае за раждането.

Джейкъб кимна и се изправи. Докато пресичаше леко потръпващата палуба, той се чудеше на странните неща, които си мислеше подозрителното му второ аз. Това за „истинския убиец“ направо го плашеше.

 

Завари Фейгин там, където фотосферата изпълваше небето във всички посоки като безкрайна стена. Нишката, в която се движеха, се извиваше като червена спирала. От двете страни и далеч под тях се гърчеха гори от спикули, напомнящи на кипящи редове тръстика.

Известно време двамата мълчаливо наблюдаваха гледката.

Когато край кораба мина размахващо се пипало от йонизиран газ, Джейкъб за кой ли път го оприличи на келп, носен от морски вълни.

Изведнъж си представи нещо, което го накара да се усмихне. Представи си Макакай в механичен кит от металокерамика и стазаполе, скачаща сред тези гигантски фонтани от пламъци и потапяща се, за да играе с децата на този най-голям океан във вселената.

„Дали слънчевите призраци прекарват приятно времето като нашите китообразни? — зачуди се той. — Като пеят?

Нито едните, нито другите имат машини (нито невротичното бързане, което носят машините — включително болезнената амбиция), защото нямат средства за това. Делфините нямат ръце и не могат да използват огън. Слънчевите призраци нямат твърда материя и имат прекалено много огън.

Дали това е благословия или проклятие за тях?

(Попитай гърбавия кит, докато пъшка в неподвижната вода. Той сигурно няма да си направи труда да ти отговори, но някой ден може да включи въпроса в песента си.)“

 

— Идвате тъкмо навреме. Вече се канех да ви повикам. — Капитанът посочи към розовата мъгла.

Пред тях се въртяха десетина или повече пръстени.

Тази група се различаваше от предишната. Вместо пасивно да се носят, те се движеха наоколо и се блъскаха, за да се вмъкнат по-надълбоко сред другите. Един от тях, отдалечен само на километър и половина от кораба, се отдръпна настрани и Джейкъб видя обекта на тяхното внимание.

Магнитоядният бе по-голям от останалите. Вместо променящите се, многостранни геометрични форми, по обиколката му се редуваха тъмни и светли ивици. Той лениво се поклащаше и повърхността му леко се вълнуваше. Съседите му се тълпяха около него, ала на известно разстояние, сякаш възпирани от нещо.

Десилва даде заповед и пилотът обърна кораба така, че фотосферата скоро отново беше под тях. Джейкъб изпита облекчение. Каквото и да му говореха корабните полета, фактът, че слънцето е от лявата му страна, го караше да се чувства застанал настрани.

Магнитоядният, когото в мислите си наричаше „Големия“, се завъртя, очевидно без да обръща внимание на свитата си. Той лениво и с отчетливо поклащане се придвижи напред.

Белият ореол, който излъчваха всички други пръстени, бледо блещукаше като гаснещ пламък около периферията на Големия. Тъмните и светли ивици пулсираха на неравномерни интервали.

Всяко пулсиране предизвикваше реакция у заобикалящите го пръстени. По обиколката им проблясваха яркосини диаманти и спирали. Всички магнитоядни съгласуваха ритъма си с бавно ускоряващия се пулс на Големия.

Изведнъж най-близкият магнитояден се понесе към Големия, без да престава да се върти, като хвърляше яркозелени проблясъци по пътя си.

Около огромния пръстен се появиха десетки яркосини точки, които полетяха към натрапника. След миг те затанцуваха пред него като искрящи капчици вода върху горещ тиган и започнаха да го изтласкват назад, сякаш го хапеха и дразнеха, докато накрая стигна почти под кораба.

Пилотът завъртя сферата така, че да се обърнат към най-близката от блещукащите точки, само на един километър от тях. И тогава Джейкъб за пръв път видя формите на живот, които се наричаха слънчеви призраци.

 

Той се носеше като привидение, сякаш ураганите в хромосферата бяха ветрец, съвсем различно от бясно въртящите се като дервиши пръстени.

Приличаше на медуза или на блестящо синя хавлия за баня, закачена да съхне на простора и развяваща се на вятъра. Или може би повече напомняше на октопод с пипала, които проблясваха и изчезваха по неравните му краища. А понякога изглеждаше като кръпка на повърхността на самото море.

Призракът се вълнуваше. В продължение на минута той бавно се носеше към слънчевия кораб. После спря.

И той ни наблюдава, помисли си Джейкъб.

За миг се гледаха едни други, екипажът от водни същества в кораба и призракът.

После съществото се завъртя и обърна плоската си повърхност към тях. Изведнъж палубата се обля в пъстроцветна светлина. Екраните я задържаха в допустими равнища, ала бледочервената мъгла на хромосферата изчезна.

Джейкъб вдигна длан пред очите си и запремигва в почуда. „Ето какво било — малко непочтително си каза той, — да влезеш в дъгата!“

 

Ярките багри се стопиха също толкова внезапно, колкото се бяха появили. Червеното слънце отново се завърна, а с него и нишката, слънчевото петно далеч под тях и въртящите се пръстени.

Ала призраците ги нямаше. Бяха се върнали при гигантския магнитояден и пак танцуваха като почти невидими точици около него.

— Той… Той стреля по нас с лазера си! — възкликна пилотът. — Досега не са правили така!

— Но и никога не са се приближавали толкова в нормалната си форма — отвърна Хелън Десилва. — Обаче не съм сигурна какво означават и двете неща.

— Смятате ли, че е искал да ни навреди? — колебливо попита д-р Мартин. — Може би така е започнало и с Джефри!

— Не знам. Може би ни предупреждаваше…

— А може би просто е искал да се върне на работа — каза Джейкъб. — Ние бяхме почти в обратната посока на големия магнитояден. Ще забележите, че всичките му спътници се върнаха едновременно.

Десилва поклати глава.

— Не знам. Предполагам, че нищо не ни заплашва, ако останем тук и просто ги наблюдаваме. Хайде да видим какво ще направят, когато свършат с раждането.

Големият пръстен пред тях започна да се клати по-силно. Ивиците по обиколката му станаха по-отчетливи, като по-тъмните се стесняваха, а по-светлите се разширяваха с всяко пулсиране.

Джейкъб на два пъти видя групи от светли пастири да отблъскват магнитоядни, които прекалено се бяха приближили, като овчарски кучета, гонещи своеволен овен пред страхопочтителните погледи на другите.

Клатенето се усилваше и тъмните ивици ставаха все по-тесни. Излъчваната под големия пръстен зелена лазерна светлина отслабваше. Накрая угасна.

Призраците се приближиха. Когато въртенето на Големия стана почти хоризонтално, те се събраха край ръба му, някак си го подхванаха и завършиха обръщането с рязко дръпване.

Гигантът лениво се завъртя около оста си перпендикулярно на магнитното поле. И за миг остана в това положение, докато съществото изведнъж започна да се разпада.

Като скъсана огърлица, пръстенът се разцепи там, където една от тъмните ивици се стесняваше и изчезваше. Докато тялото на родителя бавно се въртеше, светлите ленти една по една се отделиха в малки пръстенчета и също започнаха да се въртят по невидимите линии на магнитното поле, пръскайки се като мъниста по небето. Накрая от Големия не остана нищо.

Сега петдесетината пръстенчета шеметно се въртяха сред рояка от яркосини пастири. От вътрешността им колебливо замъждука слабо зелено сияние.

Въпреки че внимателно ги пазеха, призраците изгубиха няколко от нестабилните им заряди. Няколко бебета, по-активни от другите, се измъкнаха от рояка. Кратък зелен проблясък прати едно от тях към недалечен възрастен магнитояден, извън охранявания район. Джейкъб се надяваше, че малкото ще продължи към кораба. Само Възрастният пръстен да се махнеше от пътя му!

Сякаш чул мислите му, възрастният започна да се спуска пад траекторията на бебето. Когато новороденото прелетя над него, по обиколката му запулсираха синьозелени диаманти.

Внезапно пръстенът скочи нагоре върху стълб от зелена плазма. Малкото със закъснение се опита да избяга и насочи слабия си лазер към преследвача.

Ала не можеше да спре възрастния. След миг той настигна бебето и го обгърна в блестящ облак.

Джейкъб усети, че е затаил дъх. Той въздъхна.

Сега пастирите бяха строили бебетата в редици. Те бавно започнаха да се отдалечават от стадото, като неколцина от призраците останаха да пазят възрастните. Джейкъб наблюдаваше блестящите пръстенчета от светлина, докато пред кораба не се плъзна дебела нишка, която скри гледката.

— Сега трябва да си заслужим заплатите — прошепна Хелън Десилва. Тя се обърна към пилота. — Внимавай равнината на палубата да е на равнището на останалите пастири. И предай на Кула да си държи очите отворени на четири. Искам да ме предупреди, ако нещо се приближи от надира.

„Да си държи очите отворени на четири!“ Джейкъб сподави неволното си потръпване и решително каза „не“, когато въображението му се опита да си представи образа. От каква епоха идваше тази жена?

— Добре — каза комендантът. — Хайде бавно да се приближим.

 

— Според теб дали са забелязали, че сме изчакали, докато са били заети с раждането? — попита Джейкъб.

Тя сви рамене.

— Кой знае? Може би просто са ни помислили за някаква страхлива форма на възрастен пръстен. Сигурно изобщо не помнят предишните ни потапяния.

— А това на Джеф?

— Дори и това на Джеф. Не бива да правим прибързани заключения. О, аз вярвам на доктор Мартин, че нейните уреди засичат разум. Но какво значи това? В такава среда… още по-проста от земен океан… какви причини би имала някоя раса да развие функциониращи семантични умения? Или памет? Онези заплашителни жестове, които наблюдавахме по време на предишните си потапяния, не говорят непременно за много мозък. Може да са като делфините преди да започнем генетични експерименти с тях преди неколкостотин години — огромна интелигентност и абсолютно никаква амбиция. По дяволите, отдавна трябваше да доведем хора като теб от Център за ъплифтиране!

— Говориш така, като че ли еволюиралият разум е единствения път — усмихна се той. — Като оставим за момента мнението на галактяните, не трябваше ли поне да помислиш за други възможности?

— Искаш да кажеш, че призраците може някога да са били ъплифтирани! — шокира се за миг Десилва. После смели идеята и се нахвърли да прави заключения. — Но ако беше така, трябва да е…

Тя се обърна към пилота.

— Раздвижват се, госпожо.

Призраците трептяха в горещите валма газ. По повърхността им се вълнуваха сини и зелени оттенъци, докато лениво се носеха на сто хиляди километра над фотосферата. Те бавно се отдалечиха от кораба и накрая около всеки от тях се очерта бледа корона от бяла светлина.

Джейкъб усети, че Фейгин се приближава от лявата му страна.

— Ще е жалко — тихо и напевно произнесе кантът, — ако се окаже, че такава красота е опетнена от престъпление. Ще ми е много трудно да усетя злото, докато съм вцепенен от благоговение.

Джейкъб бавно кимна.

— И днес са светли ангелите… — започна той. Но, разбира се, Фейгин знаеше останалото.

 

И днес са светли ангелите божи,

макар най-светлият да е сгрешил.

При все, че злите винаги си слагат

добри лица, добрите също трябва

да имат облик на каквито са.[1]

 

— Кула казва, че се канят да направят нещо! — Пилотът се втренчи напред с длан над очите си.

 

Валмо по-тъмен газ от нишката бързо навлезе в района и за миг скри от поглед призраците. Когато се разнесе, всички се бяха отдалечили, освен един.

 

Той чакаше, докато корабът бавно се приближаваше. Изглеждаше различен, полупрозрачен, по-голям и по-син. И по-прост. Изглеждаше скован и повърхността му не се вълнуваше като на другите. Движеше се по-решително.

Пратеник, помисли си Джейкъб.

Соларианинът бавно се издигна.

— Поддържайте палубата на неговото равнище — нареди Десилва. — Не изгубвайте контакт с уредите!

Пилотът мрачно я погледна и със стиснати зъби се обърна към пулта си. Корабът започна да се върти.

Извънземният се заиздига по-бързо и се приближи. Тялото му имаше форма на ветрило и сякаш се мяташе в плазмата като птица, опитваща се да набере височина.

— Играе си с нас — измърмори Десилва.

— Откъде знаеш?

— Защото няма нужда да полага толкова усилия, за да остане над кораба. — Тя нареди на пилота да ускори въртенето.

Слънцето се издигна отдясно и запълзя към зенита. Призракът продължи да се мята нагоре, въпреки че трябва да се въртеше наопаки, успоредно с кораба. Слънчевият диск започна да залязва. После пак изгря и залезе за по-малко от минута.

Извънземният продължаваше да е над тях.

Въртенето се ускори. Джейкъб заскърца със зъби и устоя на изкушението да се вкопчи в ствола на Фейгин, за да запази равновесие, докато денят и нощта се редуваха за секунди. И за пръв път, откакто бе започнало пътуването към слънцето, му стана горещо. Призракът влудяващо поддържаше позицията си и фотосферата проблясваше като мигаща лампа.

— Добре, край — каза Десилва.

Въртенето се забави. Когато спряха, Джейкъб се олюля. Чувстваше се така, сякаш студен въздух обливаше тялото му. Първо топлина, после студ. Дали нямаше да се разболее, зачуди се той.

— Соларианинът спечели — заяви комендантът. — Винаги става така, но си струваше да опитаме. Поне веднъж ми се иска да опитам с включен охлаждащ лазер! — Тя погледна към извънземния. — Чудя се какво ще стане, когато се доближи до скоростта на светлината.

— Искаш да кажеш, че си изключила охлаждащия ни лазер? — Джейкъб не успя да се овладее и леко докосна ствола на Фейгин.

— Естествено — отвърна Десилва. — Да не мислиш, че искаме да изпържим десетки невинни пръстени и пастири? Затова нямахме повече време. Иначе можехме да се опитваме да насочим към него уредите, докато адът замръзне! — Хелън стрелна призрака с гневен поглед. Пак тези странни изрази. Джейкъб не беше сигурен дали чарът й се крие в откритостта й или в чудатия й език. Във всеки случай, жегата и последвалия студ бяха намерили обяснение. Известно време корпусът бе пропускал слънчевата топлина.

„Радвам се, че е толкова просто“, помисли си той.

Бележки

[1] Макбет, IV, 3. Прев. В. Петров. — Б.пр.