Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sundiver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vAmpir (21.01.2009)

Издание:

ИК „Бард“, София, 2001

Американска, първо издание

Редактор Вихра Манова

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2001

ISBN 954-585-198-8

История

  1. — Добавяне

12.
ГРАВИТАЦИЯ

Поради автоматизираното управление, телеметричната зала беше малка. Имаше само десетина пулта под голям екран. Поканените гости бяха настанени на подиум, ограден с парапет, откъдето наблюдаваха работата на операторите.

От време на време някой от персонала се навеждаше напред и се взираше в някаква подробност на екрана с напразната надежда да открие сигнали, че там долу все още има слънчев кораб.

Хелън Десилва стоеше пред двата пулта, които бяха най-близо до подиума. На един от дисплеите течеше записът на последните забележки на Джефри.

Появиха се думи, представляващи удари по клавиатура отпреди няколко часа на разстояние четирийсет милиона километра.

 

„ПЪТУВАНЕТО Е НОРМАЛНО… ПО ВРЕМЕ НА ТУРБУЛЕНТНОСТТА ТРЯБВАШЕ ДА НАМАЛЯ ВРЕМЕВИЯ ФАКТОР НА ДЕСЕТ… ТОКУ-ЩО ОБЯДВАХ… ВЕЧЕ СМЕ ПОД ТАУ ЕДНО… ЛИНИИТЕ НА ПОЛЕТО СЕ СЛИВАТ ПРЕД НАС… УРЕДИТЕ ПОКАЗВАТ, ЧЕ ТАМ ИМА СТАДО, ТОЧНО КАКТО КАЗА ХЕЛЪН… СТОТИНА… ПРИБЛИЖАВАМЕ СЕ…“

 

После по аудиосистемата внезапно се разнесе маймунският глас на Джефри:

— Само чакайте да им кажа, момчета! Първото солово потапяне в слънцето! Изяж се, Тарзан!

Един от операторите в залата се засмя, но почти незабавно млъкна. Смехът му прозвуча като ридание. Джейкъб се сепна.

— Искате да кажете, че Джефри е бил съвсем сам там долу, така ли?

— Мислех, че знаеш! — изненада се Десилва. — Потапянията са напълно автоматизирани. Само компютър може да настройва стазаполетата достатъчно бързо, за да не позволи турбулентността да превърне пътника в желе. Джеф… имаше два: един бордови компютър и дистанционен лазер, базиран тук, на Меркурий. Пък и какво може да прави човек, освен да внася малки корекции?

— Но защо изобщо сте рискували?

— Идеята беше на доктор Кеплър — малко наежено отвърна Десилва. — Искаше да види дали само човешките псимодели карат призраците да бягат или да правят заплашителни жестове.

— Кеплър изобщо не спомена за това.

Тя отметна от челото си кичур руса коса.

— Да, по време на първите няколко срещи с магнитоядните не забелязахме нито един от пастирите. После ги наблюдавахме от разстояние, за да определим отношенията им с другите същества. Когато накрая се приближихме, отначало пастирите бягаха. После поведението им коренно се промени. Един-двама се издигаха над кораба от равнината на контролния подиум и се спускаха надолу срещу нас!

Джейкъб поклати глава.

— Не съм сигурен, че разбирам…

Десилва погледна към най-близкия пулт, но на екрана нямаше промяна. Продължаваше да тече пратената от Джефри рутинна информация за условията около кораба.

— Е, Джейкъб, корабът представлява плоска палуба в почти съвършен огледален корпус. Гравитационните двигатели, генераторите на стазаполе и охлаждащият лазер се намират в по-малка сфера, разположена по средата на палубата. Записващите устройства са монтирани „от долната страна“ по ръба на палубата, а хората са „отгоре“, така че да не си пречат взаимно. Но не бяхме предвидили, че нещо нарочно ще избегне камерите ни!

— Щом призраците са се крили от уредите ви, защо просто не сте обръщали кораба? Имате пълен гравитационен контрол.

— Опитахме. Те просто изчезваха! Или оставаха над нас, колкото и бързо да се въртяхме. Просто висяха над нас! И тогава някои от екипажа започваха да виждат антропоидни форми!

Изведнъж дрезгавият глас на Джефри отново изпълни залата.

— Хей! Цяла глутница овчарски кучета избутва ония пръстени! Приближавам се! Добри кученца!

Хелън сви рамене.

— Джеф винаги е бил скептик. Никога не виждаше странни фигури и наричаше пастирите „овчарски кучета“, защото не откриваше в поведението им нищо, което да загатва за разум.

Джейкъб кисело се усмихна. Снизхождението на супершима към кучешката раса беше една от смешните страни на типичната за вида му склонност към подражание. Това навярно притъпяваше чувствителността им към особената връзка между кучето и човека. Много шими си взимаха кучета за домашни любимци.

— Той нарече магнитоядните „пръстени“, нали?

— Да, имат форма на огромни гевреци. Щеше да ги видиш, ако срещата не беше… прекъсната. — Тя тъжно поклати глава и погледна надолу.

Джейкъб се размърда.

— Сигурен съм, че никой не е можел да направи нищо… — започна той. После усети, че думите му звучат глупаво. Десилва кимна и се обърна към пулта, заета или преструвайки се на заета с разчитането на техническата информация.

Бубакуб лежеше по корем върху една възглавница близо до парапета. В ръцете си държеше електронна книга и унесено четеше извънземните знаци, които течаха по малкия екран. Когато се бе разнесъл гласът на Джефри, пилът беше вдигнал глава и загадъчно бе погледнал Пиер Ларок.

Очите на журналиста блестяха, докато записваше „историческия момент“. От време на време той тихо и възбудено казваше нещо в микрофона на стенокамерата.

— Три минути — дрезгаво обяви Десилва.

В продължение на шестдесет секунди не се случи нищо. После на екрана пак се появиха главните букви.

„ГОЛЕМИТЕ МОМЧЕТА ЗА ПРЪВ ПЪТ СЕ НАСОЧВАТ КЪМ МЕН! ИЛИ ПОНЕ ДВАМА ОТ ТЯХ. ТОКУ-ЩО ВКЛЮЧИХ КАМЕРИТЕ… ХЕЙ! УСЕЩАМ РАЗТЪРСВАНЕ! ВРЕМЕКОМПРЕСИЯТА Е ПОВРЕДЕНА!!!“

— Движа се бързо… — внезапно прозвуча дълбокият дрезгав глас. — Пак разтърсване! Падам! Извънземните! Те…

За миг се разнесе пращене, последвано от високо свистене, когато операторът увеличи звука. После нищо.

Дълго всички мълчаха. После един от операторите се изправи от пулта си.

— Експлозията е потвърдена — каза той. Десилва кимна.

— Благодаря. Подгответе обобщение на информацията за Земята.

 

Странно. Най-силното чувство, което изпитваше Джейкъб, беше болезнена гордост. Като представител на Центъра за ъплифтиране, той бе забелязал, че в последния момент от живота си Джефри се бе отказал от клавиатурата. Вместо да отстъпи пред страха, той беше направил горд и труден за него жест. Земянитът Джеф бе говорил на глас.

Джейкъб искаше да го каже на някого. Ако не друг, то поне Фейгин щеше да разбере. Той се запъти към канта, ала преди да стигне при него Пиер Ларок високо изсъска:

— Глупаци! — Журналистът със смаяно изражение се огледа наоколо. — И аз съм най-големият глупак! Трябваше да се досетя, че е опасно да пращаме само шимпанзе в слънцето!

Залата се смълча. Присъстващите изненадано гледаха Ларок, който разпери ръце.

— Не виждате ли? Всички ли сте слепи? Ако соларианите са нашите патрони, а в това не може да има съмнение, те явно са правили всичко възможно, за да ни избягват хилядолетия наред. И все пак някаква далечна обич към нас не им е позволявала да ни унищожат! Те са се опитвали да ви предупредят по начини, които е нямало как да разберете, но вие не сте ги послушали. Как тогава да реагират тези могъщи същества, щом им досажда клиентна раса, която те са изоставили? Какво очаквате да направят, когато им се натрапва някаква маймуна?

Неколцина от екипажа гневно скочиха на крака. Десилва трябваше да повиши глас, за да ги накара да се отдръпнат. Тя се обърна към Ларок с напълно овладяно лице.

— Господине, ако изложите интересната си хипотеза на хартия и без обиди, ние с удоволствие ще я обсъдим.

— Но…

— Толкова по този въпрос! По-късно ще имаме достатъчно време да дискутираме!

— Не, нямаме абсолютно никакво време.

Всички се обърнаха. На вратата в дъното на галерията стоеше д-р Мартин.

— Мисля, че е най-добре да обсъдим въпроса още сега — каза тя.

— Добре ли е доктор Кеплър? — попита Джейкъб. Психоложката кимна.

— Идвам направо от каютата му. Успях да го извадя от шока и сега той спи. Но преди да заспи настойчиво нареди веднага да направим още едно потапяне.

— Веднага ли? Защо? Не трябва ли да изчакаме, докато окончателно изясним какво се е случило с кораба на Джефри?

— Ние знаем какво се е случило с кораба на Джефри! — остро отвърна Мартин. — На влизане чух какво каза господин Ларок и изобщо не ми харесва начина, по който посрещнахте идеята му! Всички сте толкова тесногръди и самоуверени, че не можете да се вслушате в нещо ново!

— Искате да кажете, че според вас призраците наистина са наши патрони, така ли? — Десилва явно не можеше да повярва на ушите си.

— Може би да, може би не. Но останалата част от неговото обяснение е съвсем логична! В края на краищата, нима соларианите някога са правили нещо повече от това да ни заплашват? А сега изведнъж стават агресивни. Защо? Може би, защото не изпитват угризения да убият представител на толкова незрял вид, колкото е този на Джеф? — Тя тъжно поклати глава. — Знаете ли, съвсем скоро хората ще започнат да осъзнават към колко много неща трябва да се приспособим! Всяка дишаща кислород раса се подчинява на статусна система, строг ред, основан на старшинство, сила и патронаж. Мнозина от вас не харесват този порядък. Но такъв е светът! И ако неискаме да изчезнем като неевропейските раси през деветнайсети век, просто трябва да се научим как да се отнасяме с по-силните видове!

Джейкъб се намръщи.

— Искате да кажете, че щом соларианите са убили шимпанзе и са заплашвали или са се отнасяли презрително към човешки същества…

— Тогава соларианите навярно не искат да си имат работа с хлапета и домашни любимци… — Един от операторите удари с юмрук по пулта. Десилва го стрелна с гневен поглед. — … Но може би ще разговарят с делегация, включваща представители на по-древни, по-опитни видове. В крайна сметка, ако не опитаме, няма да разберем.

— Кула беше с нас в повечето потапяния — промърмори операторът. — А той е опитен дипломат!

— При цялото ми уважение към принга Кула — Мартин леко се поклони на високия извънземен, — той е от съвсем млада раса. Почти колкото нашата. Соларианите явно не смятат, че заслужава вниманието им повече от нас. Не, предлагам да се възползваме от безпрецедентното присъствие на представители на две древни и уважавани раси. Би трябвало смирено да помолим пила Бубакуб и канта Фейгин да дойдат с нас на последния ни опит за установяване на контакт!

Бубакуб бавно се изправи. Той се огледа наоколо. Знаеше, че Фейгин ще го изчака да говори пръв.

— Щом човешките същества казват, че имат нужда от мен на слънцето, въпреки опасните прим-ит-ивни слънчеви кораби, аз съм скло-нен да при-ема.

Той самодоволно се отпусна върху възглавницата си. Фейгин прошумоля и въздъхна.

— Аз също с удоволствие ще дойда. Всъщност съм готов на всякаква работа, за да заслужа мястото си на такъв кораб. Нямам представа с какво мога да помогна. Но с радост ще дойда.

— Аз обаче възразявам, по дяволите! — извика Десилва. — Отказвам да приема политическите последици от участието на пила Бубакуб и канта Фейгин в слънчево потапяне, особено след инцидента! Вие говорите за приятелските връзки с могъщите извънземни раси, доктор Мартин, но представяте ли си какво ще се случи, ако двамата загинат тук, на борда на земянитски кораб?

— О, глупости! — отвърна Мартин. — Ако някой е способен да се оправи с нещата така, че никой да не обвини Земята, това са тези разумни същества. В края на краищата галактиката е опасно място. Сигурна съм, че ще оставят обяснително писмо или нещо подобно.

— Аз вече съм приготвил такива документи — каза Фейгин.

Бубакуб също заяви великодушната си готовност да рискува живота си на примитивен кораб и да освободи земянитите от всякаква отговорност. Когато Ларок започна да му благодари, пилът се извърна. Даже Мартин помоли журналиста да млъкне.

Десилва погледна Джейкъб. Той сви рамене.

— Е, имаме време. Нека първо проверим данните от потапянето на Джеф и да оставим доктор Кеплър да се възстанови. Междувременно можем да пратим тази идея на Земята за предложения.

Мартин въздъхна.

— Ще ми се да беше толкова просто, но вие явно не сте го обмислили. Вижте, ако трябваше да се опитаме да сключим мир със соларианите, нямаше ли да се обърнем към същата група, която се е почувствала обидена от посещението на Джеф?

— Ами, не съм сигурен, че е задължително, но звучи логично.

— А как възнамерявате да я откриете в слънчевата атмосфера?

— Предполагам, че просто трябва да се върнете в същия активен район, където се хранят магнитоядните… А, разбирам какво искате да кажете.

— Убедена съм — усмихна се Мартин. — Там долу няма постоянна „солография“. Активните райони и самите слънчеви петна изчезват за няколко седмици! Слънцето няма повърхност като такава, само различни равнища на плътност. Даже екваторът се върти по-бързо от другите ширини! Как ще намерите същата група, ако не заминете веднага, още преди нанесените от потапянето на Джеф щети да са обхванали цялата звезда?

Джейкъб озадачено се обърна към Десилва.

— Мислиш ли, че е права, Хелън? Тя избели очи.

— Кой знае? Може би. Определено има за какво да помислим. Но няма да направим абсолютно нищо, преди доктор Кеплър да се възстанови достатъчно, за да ни изслуша.

Д-р Мартин се намръщи.

— Вече ви казах! Дуейн се съгласи, че незабавно трябва да пратим нова експедиция!

— Искам да го чуя лично от него! — разпалено отвърна Десилва.

— Ами тук съм, Хелън.

Дуейн Кеплър стоеше на прага и се облягаше на касата. До него беше главният лекар Леърд, който го придържаше за ръката и гневно гледаше д-р Мартин.

 

— Дуейн! Защо не си в леглото? Инфаркт ли искаш да получиш? — Мартин загрижено се приближи към него, но Кеплър я спря с махване на ръка.

— Добре съм, Мили. Просто не изпълних съвсем точно твоя рецепта, това е. В по-малки дози лекарството наистина е полезно, така че съм убеден в добрите ти намерения.

Кеплър немощно се усмихна.

— Така или иначе, добре, че не бях прекалено упоен, за да чуя блестящата ти реч. Успях да хвана по-голямата част от вратата.

Мартин се изчерви.

Джейкъб бе облекчен, че Кеплър не споменава за ролята, която беше изиграл той. След като бяха кацнали на Меркурий, нямаше причини да не анализира лекарствата на Кеплър, които бе откраднал на „Бредбъри“.

За щастие никой не го попита откъде ги има. След известни консултации корабният лекар заключи, че някои дози са прекалено високи, но освен едно, всички хапчета се оказаха обичайни средства за лечение на слаба маниакална депресия.

Неизвестното лекарство обаче продължи да измъчва Джейкъб. От какво страдаше Кеплър, че трябваше да пие големи дози силен антикоагулант? Д-р Леърд беше бесен. Защо Мартин бе предписала уорфарин?

— Сигурен ли сте, че сте достатъчно добре, за да останете тук? — обърна се Десилва към директора. Тя помогна на лекаря да настанят Кеплър на стол.

— Нищо ми няма — отвърна той. — Освен това някои неща не търпят отлагане. На първо място, изобщо не съм убеден в теорията на Мили, че призраците ще посрещнат пила Бубакуб и канта Фейгин с повече ентусиазъм от нас. И категорично няма да поема отговорността да ги взема на слънчево потапяне! Ако загинат там долу, те няма да бъдат убити от соларианите… а от човешки същества! Трябва веднага да пратим нова експедиция… без нашите почитаеми извънземни приятели, разбира се… но както посочи Мили, важно е корабът незабавно да се насочи към същия район.

Десилва рязко поклати глава.

— Не съм съгласна, господин директор! Или Джеф е убит от призраците, или с кораба му се е случило нещо. И смятам, че се касае за последното, колкото и да ми е неприятно да го призная… Трябва да проверим всичко, преди да…

— О, няма съмнение, че се е повредил корабът — прекъсна я Кеплър. — Призраците не убиват никого.

— Какво? — извика Ларок. — Да не сте сляп? Как можете да отричате очевидните факти?

— Дуейн — спокойно се намеси Мартин. — Прекалено си уморен, за да мислиш за това.

Кеплър просто й махна да замълчи.

— Извинете, доктор Кеплър — обади се Джейкъб. — Споменахте нещо за опасност, идваща от страна на човешки същества, нали? Комендант Десилва сигурно смята, че имате предвид грешка в подготовката на кораба на Джеф, довела до неговата смърт. Вие обаче говорехте за друго, нали?

— Искам да знам само едно нещо — бавно каза директорът. — Телеметричните данни показаха ли, че корабът на Джеф е бил унищожен от колапс на неговото стазаполе?

Операторът, който преди малко се бе обадил, пристъпи напред.

— Ами… да, господин директор. Откъде знаете?

— Не знаех — усмихна се Кеплър. — Но се досетих, след като ми хрумна, че е било саботаж.

— Какво?! — едновременно извикаха Мартин, Десилва и Ларок.

И внезапно Джейкъб разбра.

— Искате да кажете, че по време на обиколката… — Той се обърна към журналиста. Психоложката проследи погледа му и ахна.

Французинът отстъпи назад, като че ли го бяха ударили.

— Вие сте побъркан! — извика той. — И вие! — Ларок насочи показалец към Кеплър. — Как може да съм повредил машините, когато ми беше лошо през цялото време на онова безумно място?

— Хей, вижте, Ларок — заговори Джейкъб. — Лично аз не ви обвинявам в нищо и съм сигурен, че доктор Кеплър само излага хипотези. — Той завърши изречението с въпросителна интонация и повдигна вежди.

Кеплър поклати глава.

— Боя се, че говоря съвсем сериозно. Ларок прекара един час в близост до гравитационните генератори на Джеф. Наоколо нямаше абсолютно никой. Ние проверихме генератора за повреди, причинени с голи ръце, и не открихме такива. Едва по-късно ми дойде наум да проверя камерата на господин Ларок. И когато го направих, открих, че едно от малките допълнителни устройства е миниатюрен звуков зашеметител! — Той извади камерата от джоба на туниката си. — И това е била целувката на Юда!

Французинът почервеня.

— Всички журналисти използват такива зашеметители за самоотбрана. Дори бях забравил за него. И не може да нанесе никакви щети на толкова голяма машина! Пък и всичко това няма нищо общо с въпроса! Този земянитски шовинист, археорелигиозен маниак, който едва не провали шанса ни да се срещнем със своите патрони като с приятели, има дързостта да ме обвини в престъпление, за което нямам никакъв мотив! Той е убил оная нещастна маймуна и сега иска да прехвърли вината върху друг!

— Млъкнете, Ларок — спокойно каза Десилва. Тя се обърна към Кеплър. — Съзнавате ли какво говорите, господин директор? Един гражданин не може да извърши убийство, само защото не харесва някого. Единствено условник е способен да убие без ужасна причина. Известна ли ви е някаква причина, поради която господин Ларок да извърши такова престъпление?

— Не — сви рамене Кеплър. Той погледна Ларок. — Гражданинът, който оправдава убийството, въпреки това изпитва угризения. Господин Ларок като че ли не съжалява за нищо, така че или е невинен, или е много добър актьор… а може би в крайна сметка ще се окаже условник!

— В космоса! — извика Мартин. — Това не е възможно, Дуейн. И ти го знаеш. На всеки космодрум е тъпкано с У-приемници. Детектори има и на всеки кораб! Трябва да се извиниш на господин Ларок!

Кеплър се усмихна.

— Да му се извиня ли? Ако не друг, поне аз трябва да знам, че Ларок излъга, когато твърдеше, че му станало лошо от гравитационния тунел. Пратих мазерграма на Земята. Поисках досието му от неговия вестник. И те с удоволствие ми го пратиха. Изглежда, че господин Ларок е опитен астронавт! Напуснал Службата по „здравословни причини“ — израз, често използван, когато нечии резултати от У-тестовете достигат условнически равнища и човек е принуден да се откаже от по-опасна работа. Това може да не доказва нищо, но означава, че Ларок има прекалено голям опит с космически кораби, за да е бил „уплашен до смърт“ в гравитационния тунел на Джефри. Иска ми се да го бях научил навреме, за да предупредя Джеф.

 

Ларок и Мартин протестираха, но мнението в залата се обръщаше срещу тях. Десилва гледаше французина с леден гняв, който плашеше Джейкъб.

— Чакайте малко — вдигна ръка той. — Защо не проверим дали на Меркурий няма условници без предаватели. Предлагам всички да пратим ретинните си отпечатъци на Земята за удостоверяване на самоличността. Ако господин Ларок не е регистриран като условник, остава доктор Кеплър да ни покаже защо един гражданин може да смята, че има мотив за убийство.

— Добре тогава, за Кукулкан[1]! — каза Ларок. — Но само при условие, че го направим всички заедно. — За пръв път по лицето на Кеплър се изписа неувереност.

Заради здравословното състояние на директора, Десилва нареди гравитацията в цялата база да бъде понижена до местното равнище. Контролният център отговори, че това ще отнеме около пет минути. Комендантът отиде до интеркома, обяви идентификационния тест за екипажа и гостите, после отиде да наблюдава приготовленията.

Хората в телеметричната зала започнаха да се разотиват. Ларок вървеше близо до Кеплър и Мартин, сякаш за да покаже готовността си да опровергае обвиненията срещу него. На лицето му беше изписано мъченическо изражение.

Заедно с Джейкъб и двама от екипажа те чакаха асансьора, когато гравитацията се промени.

Всички бяха свикнали с различията в гравитацията. На много места в базата имаше нормално земно притегляне. Но макар че преходът не беше по-приятен от този, границата обикновено се намираше на прага между помещенията. Джейкъб тежко преглътна и един от служителите в базата леко залитна.

Ларок внезапно се хвърли към камерата в ръката на Кеплър. Мартин ахна, директорът изненадано изсумтя. Французинът се затича обратно по коридора. Джейкъб и другите от екипажа инстинктивно се втурнаха по петите му.

Разнесе се проблясък и той усети в рамото си пареща болка. „Добре, оттук нататък поемам аз“, помисли си Джейкъб, докато се мяташе настрани, за да избегне мълнията на зашеметителя.

 

Чакаше в коридора. До преди малко беше вълнуващо, но сега бе истински ад. Докато очите му се проясняваха, той се облегна на грубата стена.

Беше сам в сервизния коридор. Рамото го болеше и в същото време изпитваше някакво дълбоко чувство на задоволство, разпръскващо се като избледняващ сън. Джейкъб предпазливо се огледа наоколо и въздъхна.

— Значи пое нещата в свои ръце и си мислиш, че можеш да се справиш без мен, така ли? — изсумтя той.

Нямаше представа как се е освободила тази негова друга половина, нито защо се е опитала да се справи без помощта на главната му самоличност. Ала за да се откаже, трябваше да се е натъкнала на проблем.

Отговори му дълбоко негодувание. Г-н Хайд[2] беше чувствителен по отношение на ограничените си възможности, но най-после капитулираше.

Това ли бе всичко? Спомни си случилото се през последните десет минути и се засмя. Неговото аморално Аз беше стигнало до непреодолима преграда.

Пиер Ларок се намираше в стаята в дъното на коридора. Насред хаоса, последвал отмъкването на камерата-зашеметител, единствено Джейкъб успя да остане по следите му и егоистично запази правото да го хване за себе си.

Бе си играл с французина като с пъстърва и по време на цялата гонитба го беше оставил да си мисли, че е спечелил. Веднъж даже заблуди неколцина от екипажа, които стигнаха прекалено близо до Ларок.

Сега журналистът обличаше скафандър в сервизната кабина на двайсет метра от външния шлюз. Беше там от пет минути и щяха да му трябват още най-малко десет. Това бе непреодолимата преграда. Г-н Хайд не можеше да чака. Той беше само комбинация от страсти, а не човек, докато Джейкъб разполагаше с цялото търпение на света. Точно така го бе планирал.

Той презрително изсумтя, но не и без угризения. Съвсем доскоро това друго Аз беше постоянна част от истинската му самоличност. Разбираше болката, която причиняваше чакането на изкуствената част от него, настояваща за незабавно удовлетворение.

Минутите течаха. Той безмълвно наблюдаваше вратата. Трябваше да положи сериозни усилия, за да не натисне бравата.

И ето, че тя започна да се завърта. Джейкъб отстъпи назад и отпусна ръце отстрани на тялото си.

На прага се появи стъкленият балон на космически скафандър. Ларок огледа коридора и от устата му се разнесе съскане, когато видя Джейкъб. Вратата широко се разтвори И французинът се хвърли напред.

Джейкъб вдигна ръка и го спря.

— Стига, Ларок! Трябва да поговорим. И без това не можеш да избягаш.

— Не искам да те нараня, Демуа. Бягай! — Нервният глас на Ларок се носеше от монтирания на гърдите му високоговорител. Той заплашително размаха пластмасовата пръчка, която държеше в ръка.

Джейкъб поклати глава.

— Съжалявам. Преди да дойда тук блокирах херметичния шлюз в дъното на коридора. В този скафандър ще ти е доста трудно да стигнеш до следващия изход.

Ларок сбърчи лице.

— Защо?! Нищо не съм направил! Особено на теб!

— Ще видим. Междувременно хайде да си поговорим. Нямаме много време.

— Ще говоря! — извика журналистът. — Ще говоря с това! — Той замахна с пръчката.

Джейкъб зае отбранителна поза и се опита да вдигне ръце, за да хване китката на Ларок. Ала беше забравил за вцепененото си ляво рамо. Лявата му ръка едва се раздвижи и отново безпомощно се отпусна. Дясната се стрелна нагоре, за да блокира удара, но вместо това беше улучена от пластмасовия прът. Демуа отчаяно се метна напред и наведе глава. Пръчката изсвистя само на сантиметри над него.

По-слабата гравитация поне му помогна да се претърколи както трябва. Но сега беше вцепенена и дясната му ръка. Въпреки скафандъра, Ларок се движеше по-леко, отколкото очакваше Джейкъб. Какво бе казал Кеплър? Че Ларок е бил астронавт? Нямаше време. Французинът отново замахваше. Той държеше пръта като меч за кендо и ако ръцете му бяха наред, Джейкъб лесно можеше да парира удара. Той се наведе и заби глава в корема на Ларок. Двамата се блъснаха в стената на коридора.

— Ох! — изпъшка журналистът и изпусна пръчката. Джейкъб я изрита надалеч и отскочи назад.

— Престани, Ларок! — задъхано извика той. — Само искам да си поговорим… Никой няма достатъчно доказателства, за да те осъди, така че защо бягаш? И без това няма къде да се скриеш.

Ларок тъжно поклати глава.

— Съжалявам, Демуа. — Нямаше го надутият му акцент. Той се метна напред с разперени ръце.

Джейкъб заподскача заднешком и започна да брои наум. Когато стигна до пет, очите му се присвиха и за миг Джейкъб Демуа бе едно цяло. Той мислено проектира линия от палеца на крака си до брадичката на своя противник. Кракът му бавно описа дъга. Почти не усети Удара.

Ларок се издигна във въздуха. Облечената в скафандър фигура полетя назад като в забавен кадър. Джейкъб изпадна в дълбоко съпреживяване и сякаш неговото тяло се понесе хоризонтално и позорно се просна върху твърдия под.

После трансът свърши и той свали шлема на Ларок… Изправи французина да седне и го подпря на стената. Ларок тихо плачеше.

Джейкъб забеляза някакъв пакет, завързан за пояса му. Той го отряза и започна да го разопакова, като отблъскваше ръцете на съпротивляващия се журналист.

— Е — сви устни Джейкъб. — Не си използвал зашеметителя срещу мен, защото камерата е прекалено ценна. Питам се, защо тогава? Може би ще открия, ако пусна този запис. — Той се изправи и дръпна журналиста на крака. — Хайде, Ларок. Ще се отбием при някое четящо устройство. Освен ако първо не искаш да кажеш нещо.

Ларок поклати глава. Двамата тръгнаха, като Джейкъб го държеше за лакътя.

Когато стигнаха до главния коридор и Джейкъб се канеше да завие към фотолабораторията, те се сблъскаха с другите преследвачи, водени от Дуейн Кеплър. Въпреки слабата гравитация, ученият тежко се облягаше на ръката на един санитар.

— Аха! Хванали сте го! Прекрасно! Това доказва всичките ми твърдения! Този човек се опита да избяга от справедливо наказание! Той е убиец!

— Ще видим — отвърна Джейкъб. — Единственото, което доказва този случай, е, че Ларок е уплашен. Когато изпадне в паника, дори гражданинът може да стане агресивен. Интересува ме обаче къде си е мислил, че отива. Навън няма нищо друго, освен взривена скала! Може би не е зле да пратите няколко души да обиколят района около базата.

Кеплър се засмя.

— Според мен не е отивал никъде. Условниците никога не знаят къде отиват. Те действат инстинктивно. Просто искат да се измъкнат от затвореното пространство като всяко преследвано животно.

Лицето на Ларок остана безизразно. Ала Джейкъб усети, че ръката му се напрегна, когато стана дума за претърсване на повърхността, а щом Кеплър отхвърли идеята, французинът видимо се успокои.

— Значи се отказвате от предположението за гражданско убийство — каза на директора Джейкъб, когато се запътиха към асансьорите. Кеплър вървеше бавно.

— С какъв мотив? Бедният Джеф не би убил и муха! Едно свястно богобоязливо шимпанзе! Освен това в Системата от десет години не е извършвано убийство от гражданин! Това престъпление скоро ще стане рядко като златен метеорит!

Джейкъб се съмняваше. Статистиката по-скоро говореше за полицейските методи, отколкото за каквото и да е друго. Ала той не отговори нищо.

Кеплър размени няколко реплики по вградения в стената до асансьорите интерком. Почти незабавно се появиха още няколко души и поеха Ларок от Джейкъб.

— Между другото, намерихте ли камерата? — попита директорът.

Джейкъб си помисли дали да не я скрие и по-късно да се престори, че я открива.

— Ma camera a votre oncle! — извика Ларок и се пресегна към задния джоб на Джейкъб. Хората от базата го дръпнаха назад. Друг се приближи и протегна ръка. Джейкъб неохотно му подаде камерата.

— Какво каза той? — попита Кеплър. — На какъв език говореше?

Джейкъб сви рамене. Асансьорът дойде и отвътре излязоха още хора, сред които Мартин и Десилва.

— Просто изруга — отвърна той. — Струва ми се, че не одобрява родителите ви.

Кеплър високо се засмя.

Бележки

[1] Бог на вятъра в митологията на майте. — Б.пр.

[2] Герой от „Д-Р Джекил и г-н Хайд“ на Р. Л. Стивънсън. — Б.пр.