Дейвид Брин
Потапяне в слънцето (19)

19.
В САЛОНА

— Искате да кажете, че Джейкъб е свикал тази среща и още го няма, така ли? — попита от прага Хелън Десилва.

— На ваше място не бих се притеснявал, комендант Десилва. Ще дойде. Не ми е известно господин Демуа някога да е свиквал среща, на която да не си е струвало да присъствам.

— Наистина! — засмя се от единия край на големия диван Ларок, вдигнал крака върху мека кръгла табуретка. Той говореше саркастично и пушеше лула, от която се вдигаха облаци дим. — И защо не? Какво друго ни остава? „Проучването“ свърши. Кулата от слонова кост се срути от арогантност и настъпи месецът на дългите ножове. Демуа няма защо да бърза. Каквото и да ни каже, ще е по-забавно от това да гледаме всички тия сериозни физиономии!

Дуейн Кеплър сбърчи лице от отсрещния край на дивана. Той седеше колкото може по-надалеч от французина. Директорът нервно отметна настрани одеялото, с което един санитар току-що бе завил краката му. Санитарят въпросително погледна лекаря, който сви рамене.

— Млъкнете, Ларок — каза Кеплър. Журналистът просто се усмихна и започна да чисти лулата си.

— Все пак мисля, че трябваше да имам записващо устройство. Познавам Демуа, моментът може да е исторически.

Бубакуб, който крачеше напред-назад из стаята, изсумтя и се извърна. За пръв път нито веднъж не се бе приближил до пръснатите из стаята възглавници. Пилът спря пред Кула, който стоеше до стената, и щракна с четворносиметричните си пръсти. Прингът кимна.

— Наредено ми е да кажа, че заради запитващите ущройщва на гошподин Ларок вече имаше доштатъчно трагедии. Ошвен това пилът Бубакуб отбеляза, че няма да ощане повече от пет минути.

Кеплър се обърна внимание на това заявление. Той методично разтриваше врата си. През последните седмици беше изгубил доста килограми.

Ларок сви рамене. Фейгин мълчеше. Не помръдваха дори сребристите камбанки по върховете на синьо-зеленикавите му клони.

— Ела и седни, Хелън — каза лекарят. — Сигурен съм, че скоро ще дойдат и другите. — Той съчувствено я погледна. Ходенето в тази стая наподобяваше газене в много студена и не особено чиста вода.

Комендантът седна колкото може по-надалеч от другите. Тя мрачно се чудеше какво е намислил Джейкъб Демуа.

„Надявам се, че не е същото. Ако тези тук имат нещо общо, това е фактът, че не искат да се споменават думите «Потапяне в слънцето». Готови са да си прегризат гърлата, но в същото време сякаш са се наговорили да пазят мълчание.“

Хелън поклати глава. „Радвам се, че тази експедиция скоро ще свърши. Може би след петдесет години положението ще се промени.“

Ала не вярваше. Човек вече можеше да чуе песен на „Бийтълс“ само в изпълнение на симфоничен оркестър. А добър джаз нямаше никъде другаде, освен в библиотеките.

„Защо изобщо напуснах Земята?“

Влязоха Милдред Мартин и главният механик Доналдсън. Опитът им да си придадат безгрижен вид й се стори смешен, но изглежда, че никой друг не го забеляза.

„Интересно. Чудя се какво общо имат тези двамата?“

Те се огледаха наоколо и се насочиха към ъгъла зад единствения диван, зает от Кеплър, Ларок и напрежението помежду им. Французинът погледна Мартин и се усмихна. Това заговорническо намигане ли беше? Психоложката не му отвърна и журналистът очевидно се разочарова. Той се зае да запали лулата си.

 

— Дос-татъчно! — заяви накрая Бубакуб и се обърна към вратата. Ала преди да стигне до нея, тя рязко се отвори, сякаш сама. След това на прага се появи Джейкъб Демуа, преметнал през рамо бял брезентов сак. Той влезе в стаята, като тихо си свирукаше. Хелън запремигва, като че ли не вярваше на ушите си. Песничката ужасно напомняше на „Дядо Коледа идва в града“. Но нямаше начин…

Джейкъб свали сака от рамото си и го стовари върху малката масичка, което накара д-р Мартин да подскочи на стола си. Кеплър още повече се намръщи и стисна страничната облегалка на дивана.

Хелън не успя да се сдържи. Родната стара песничка, острият звук и поведението на Джейкъб разбиха стената от напрежение като торта, хвърлена в лицето на някой, когото не харесваш особено много. Тя се засмя.

Джейкъб й намигна.

— Хо-хо.

— Игрички ли ще си играем? — попита Бубакуб. — Ти ми открадна времето! Трябва да го ком-пен-сираш!

Джейкъб се усмихна.

— Ами естествено, пил Бубакуб. Надявам се, че моята демонстрация ще те просвети. Но първо, би ли седнал?

Пилът рязко затвори уста. Черните му очички като че ли пламнаха за миг, после извънземният изсумтя и се отпусна на най-близката възглавница.

Джейкъб огледа присъстващите в стаята. Израженията им бяха смутени или враждебни, освен на Ларок, който запази надуто спокойствие, и на Хелън, която колебливо се усмихваше. И на Фейгин, разбира се. Джейкъб за хиляден път съжали, че кантът няма очи.

— Когато доктор Кеплър ме покани на Меркурий — започна той, — хранех известни съмнения за проекта „Потапяне в слънцето“, но като цяло одобрявах идеята. След онази първа среща очаквах да участвам в едно от най-вълнуващите събития след Контакта… сложен проблем на междурасови взаимоотношения с нашите най-близки и най-чужди съседи, слънчевите призраци. Вместо това проблемът със соларианите изглежда се е превърнал в сложна паяжина от междузвездни интриги и убийства.

Кеплър тъжно го погледна.

— Моля ви, Демуа. Всички знаем, че бяхте подложен на голямо напрежение. Мили смята, че трябва да сме любезни с вас и да се съгласяваме. Но всичко си има граници.

Джейкъб разпери ръце.

— Ако любезност означава да ми се присмивате, моля, давайте. Писна ми да не ми обръщат внимание. Ако вие не ме изслушате, убеден съм, че земните власти ще го направят.

Усмивката на Кеплър замръзна. Той се отпусна назад.

— Тогава говорете. Ще ви изслушам.

Джейкъб стъпи върху килима в центъра на стаята.

— Първо: Пиер Ларок упорито отрича, че е убил шима Джефри или че е използвал зашеметителя си, за да саботира по-малкия слънчев кораб. Отрича, че е условник и твърди, че съобщението от земния архив е фалшифицирано. И все пак, след завръщането ни от слънцето, той упорито отказа да се подложи на У-тест, който отдавна можеше да докаже невинността му. Сигурно очаква, че резултатите от теста също ще бъдат фалшифицирани.

— Точно така — кимна французинът. — Просто поредната лъжа.

— Дори ако тримата с доктор Леърд и доктор Мартин контролираме теста ли?

Ларок изсумтя.

— Това може да навреди на процеса ми, особено ако реша да повдигна обвинения.

— Защо да се стига до процес? Ти не си имал мотив да убиеш Джефри, когато си отворил сервизния панел…

— Отричам!

— … а само условник може да убие човек в пристъп на ярост. Тогава защо да стоиш под арест?

— Може би тук му е удобно — обади се санитарят. Хелън се намръщи. Напоследък дисциплината се влошаваше, наред с духа на персонала.

— Той отказва да се подложи на тест, защото знае, че ще се провали! — извика Кеплър.

— Тъкмо затова слънчевите същества избраха него, за да извършат убий-ството си — прибави Бубакуб. — Така ми казаха.

— И аз ли съм условник? Някои, изглежда смятат, че призраците са ме накарали да се опитам да се самоубия.

— Вие сте били под стрес. Така твърди док-тор Мартин. Нали? — обърна се към психоложката пилът. Тя сплете пръсти, но не отговори.

— След няколко минути ще стигнем дотам — кимна Джейкъб. — Но преди да започнем, искам да разменя няколко думи насаме с доктор Кеплър и господин Ларок.

Д-р Леърд и санитарят любезно се отдалечиха. Бубакуб гневно стрелна Джейкъб с очи, ала ги последва.

Джейкъб заобиколи зад дивана. Докато се навеждаше между двамата мъже, той плъзна ръка зад гърба си. Доналдсън се протегна и постави в дланта му малък предмет, който Джейкъб здраво стисна.

— Вие двамата трябва да престанете — каза той. — Особено вие, доктор Кеплър.

— За какво говорите, за Бога? — изсъска директорът.

— Мисля, че сте взели нещо на господин Ларок. Въпреки че той го е притежавал незаконно. Господин Ларок ужасно иска да си го върне. Достатъчно, за да приеме временно обвинение, за което няма доказателства. Може би достатъчно, за да промени тона на статиите за всичко това, които със сигурност ще напише. Струва ми се, че сделката ви вече не е валидна. Виждате ли, това нещо сега е у мен.

— Камерата ми! — дрезгаво прошепна Ларок. Очите му блеснаха.

— Една съвсем малка камера. Малък звуков спектрограф. Да, у мен е. Освен това имам вашите записи, които бяха скрити в апартамента на доктор Кеплър.

— П-п-предател — заекна директорът. — Смятах те за приятел…

— Млъкни, копеле! — почти извика французинът. — Ти си предател. — Презрението кипеше в дребния журналист като прекалено дълго задържана пара.

Джейкъб постави ръце на гърбовете им.

— По-спокойно! Ларок може да бъде обвинен в шпионаж, а Кеплър — в изнудване и съучастничество след шпионажа! Всъщност, тъй като доказателствата за шпионажа на Ларок също косвено доказват, че не е имал време да саботира кораба на Джефри, непосредственото подозрение пада върху последния човек, който е инспектирал корабните генератори. О, не смятам, че сте били вие, доктор Кеплър. Но щях да внимавам, ако бях на ваше място!

Ларок замълча. Кеплър задъвка края на мустака си.

— Какво искате? — накрая попита той.

Джейкъб се опита да устои на изкушението, но потисканата му половина бе прекалено будна.

— Ами, още не съм сигурен. Може би ще измисля нещо. Само не давайте воля на въображението си. Едни мои приятели на Земята вече знаят всичко.

Това не беше вярно. Ала г-н Хайд вярваше в предпазливостта.

Хелън Десилва се напрягаше да чуе какво си говорят тримата мъже. Ако вярваше в зли сили, сега щеше да е убедена, че познатите лица се движат по заповед на обладалите ги духове. След завръщането им от слънцето любезният д-р Кеплър бе станал мълчалив и потаен. Предпазливият Ларок се държеше така, като че ли целият му свят зависи от внимателната преценка на положението.

А Джейкъб Демуа… под спокойната му, често направо сантиментална замисленост понякога прозираше чар, който я бе привличал. Но сега, сега той направо пламтеше като огън.

 

Джейкъб се изправи.

— Засега доктор Кеплър любезно се съгласи да свали всички обвинения срещу Пиер Ларок.

Бубакуб се надигна от възглавницата си.

— Ти си луд. Ако чо-веците опрощават убий-ствата на своите кли-енти, това си е техен проб-лем. Но слънчевите същества могат да го накарат пак да извър-ши зло!

— Слънчевите същества никога не са го карали да извършва каквото и да е — бавно отвърна Джейкъб.

— Както казах, ти си луд — отсече Бубакуб. — Аз разговарях с тях. Те не лъжеха.

— Както искаш — поклони се Джейкъб. — Но аз все пак бих желал да продължа с изложението си.

Пилът високо изсумтя и отново се просна на възглавницата.

— Побъркан! — измърмори той.

— Първо — започна Джейкъб, — благодаря на доктор Кеплър за великодушното му разрешение тримата с главния механик Доналдсън и доктор Мартин да посетим фотолабораторията и да разгледаме филмите от последното потапяне.

При споменаването на Мартин изражението на Бубакуб се промени. „Ето как изглежда един огорчен пил“, помисли си Джейкъб. Съчувстваше на дребния извънземен. Капанът беше прекрасен, макар и вече напълно обезвреден.

Джейкъб разказа редактиран вариант на историята за тяхното откритие във фотолабораторията, а именно, че липсват записите от последната третина на експедицията. Единственият друг звук в стаята бе звънтенето на клоните на Фейгин.

— Известно време се чудех къде може да са тези записи. Досещах се кой ги е взел, обаче не бях сигурен дали ги е унищожил, или е поел риска да ги скрие. Накрая реших да заложа на това, че този „информакрат“ никога не изхвърля нищо. Претърсих апартамента на едно разумно същество и открих изчезналите касети.

— Как си посмял?! — изсъска Бубакуб. — Ако имахте гос-подари, щях да поискам да те нашибат за дързостта!

Хелън се отърси от изненадата си.

— Значи признаваш, че ти си скрил записите, така ли, пил Бубакуб? Защо?

Джейкъб се ухили.

— О, това ще се изясни. Както вървяха нещата, мислех, че всичко ще се окаже по-сложно, отколкото е в действителност. Но се оказа съвсем просто. Виждате ли, тези записи ясно показват, че пилът Бубакуб е излъгал.

От гърлото на Бубакуб се надигна ниско ръмжене. Дребният извънземен стоеше абсолютно неподвижно, сякаш не беше сигурен дали ще може да ходи.

— Е, къде са записите? — попита Десилва. Джейкъб вдигна сака от масата.

— Все пак трябва да отдам дължимото на дявола. Беше си чист късмет, че се сетих — касетите се събират точно в празен флакон от газ. — Той извади нещо и го вдигна във въздуха.

— Летанската реликва! — ахна Десилва. Фейгин издаде изненадан звън. Милдред Мартин се изправи и притисна ръка към гърлото си.

— Да, летанската реликва. Сигурен съм, че Бубакуб е разчитал на реакция като вашата в случай, че претърсят апартамента му. Естествено, никой не би си помислил да докосне предмет, почитан от една стара и могъща раса, особено след като прилича на обикновено парче метеоритна скала и стъкло!

Той завъртя предмета в ръце.

— А сега, гледайте!

Реликвата се отвори. В едната й половина имаше някакъв флакон. Джейкъб остави другата половина и натисна флакона. Нещо вътре тихо изтрака. Флаконът изскочи навън и от него се изсипаха десетина малки черни предмета. Зъбите на Кула изтракаха.

— Касетите! — доволно кимна Ларок, като си играеше с лулата си.

— Да — потвърди Джейкъб. — А в другата половина на тази „реликва“ можете да откриете бутона, с който се е освобождавало предишното съдържание на вече празния флакон. Изглежда, че вътре са останали следи. Басирам се на каквото поискате, че са идентични с веществото, което вчера ние с главния механик Доналдсън дадохме на доктор Кеплър, когато не успяхме да убедим… — Джейкъб замълча. После сви рамене. — … Следи от нестабилна мономолекула, която при умелия контрол на едно разумно същество е освободила „взрив от светлина“, изпълнила вътрешността на горното полукълбо на слънчевия кораб…

Десилва скочи на крака. Джейкъб трябваше да повиши глас, за да надвика усилващото се тракане на зъбите на Кула.

— … и изолирала цялата зелена и синя светлина — единствените дължини на вълните, на които можем да различаваме слънчевите призраци от околната им среда!

— Касетите! — извика комендантът. — На тях ще се видят…

— На тях се виждат пръстени, призраци… стотици! Интересно е, че не са с антропоидна форма, но може би просто нашите псимодели са показвали, че не ги виждаме. О, ами смутът, който настъпи в стадото, след като връхлетяхме право върху тях, без изобщо да се сбогуваме! Пръстените и „нормалните“ призраци панически се отдръпваха от пътя ни… само защото не виждахме, че сме точно сред тях!

— Побъркан извънземен! — извика Ларок и разтърси юмрук към Бубакуб. Пилът му изсъска в отговор, но остана на мястото си, като свиваше опрените си едни в други пръсти на ръцете си и не откъсваше очи от Джейкъб.

— Мономолекулата е била създадена така, че да се разпадне, докато напускаме хромосферата. Тя се е превърнала в тънък пласт прах, покриващ силовото поле около палубата, където не го е забелязал никой, докато Бубакуб и Кула не се върнаха, за да го съберат с прахосмукачка. Нали така, Кула?

Прингът тъжно кимна.

Джейкъб разсеяно се зарадва, че изпитва съчувствие също толкова лесно, колкото аморален гняв преди това. Част от него бе започнала да се тревожи. Той успокоително се усмихна.

— Всичко е наред, Кула. Нямам доказателства, за да те свържа с каквото и да е друго. Наблюдавах двама ви, когато го направихте, и беше съвсем ясно, че си под принуда.

Кула вдигна поглед. Очите му грееха. Той отново кимна и тракането иззад дебелите му устни постепенно утихна. Фейгин се приближи до слабия извънземен.

 

След като събра касетите, Доналдсън се изправи.

— Мисля, че е най-добре да вземем съответните мерки. Хелън вече се насочваше към телефона.

— Веднага ще се погрижа за това — тихо каза тя.

Мартин се приближи до Джейкъб и прошепна:

— Джейкъб, това е дипломатически въпрос. Оттук нататък трябва да оставим хората от външните работи да се занимават с него.

Джейкъб поклати глава.

— Не. Трябва да проверим още нещо. Десилва затвори слушалката.

— Скоро ще дойдат. Междувременно, защо не продължиш, Джейкъб? Има ли още?

— Да. Още две неща. Това е едното.

Той извади от сака псикаската на Бубакуб.

 

— Предлагам да я задържим. Не знам дали някой друг си спомня, но Бубакуб я носеше и ме гледаше, когато се побърках на борда на слънчевия кораб. Побеснявам, когато ме карат да върша нещо против волята си, Бубакуб. Не трябваше да го правиш.

Пилът направи жест с ръка, който Джейкъб не се опита да разбере.

— Накрая остава въпросът за смъртта на шимпанзето Джефри. Всъщност това е най-лесната част.

Бубакуб е познавал почти цялата галактическа техника, използвана в слънчевите кораби — двигателите, компютрите, комуникационните системи… неща, все още абсолютно неизвестни на земянитските учени.

Косвено доказателство е, че когато дистанционно управляваният кораб на Джеф избухна, Бубакуб работеше по лазерния пилон и отказа да слуша обясненията на доктор Кеплър. Това няма да убеди съда, но е без значение, тъй като пилите се ползват с право на екстериториалност и можем само да ги депортиране.

Ще ни е трудно да докажем също предположението, че Бубакуб е подхвърлил фалшива следа в Системата за космическа идентификация, система, свързана директно с Библиотеката в Ла Пас… в резултат на което получихме фалшиво съобщение, че Ларок е условник. Все пак е съвсем ясно, че го е извършил той. Всички бяха убедени, че Ларок е виновен, и никой не си направи труда внимателно да анализира телеметричните данни от потапянето на Джеф. Струва ми се, си спомням, че проблемът с кораба на Джеф възникна почти веднага, след като включи камерите за близко наблюдение, истинска бомба със закъснител, ако Бубакуб е използвал този метод. Така или иначе, сигурно никога няма да разберем. Телеметричните данни може би вече липсват или са унищожени.

— Джейкъб — напевно се обади Фейгин, — Кула те моли да престанеш. Недей повече да посрамваш пила Бубакуб. Безсмислено е.

На вратата се появиха трима въоръжени мъже от персонала на базата. Те въпросително погледнаха комендант Десилва. Тя им даде знак да почакат.

— Още малко — отвърна Джейкъб. — Не сме разгледали най-важната част, мотивите на Бубакуб. Защо този виден извънземен, представител на престижна галактическа институция, е извършил кражба, фалшификация, физическо насилие и убийство?

Като начало, Бубакуб е изпитвал лична неприязън към Джефри и Ларок. За него шимът е бил мерзост, вид, ъплифтиран само преди сто години, който въпреки това се държи дръзко. Допълнителни фактори за гнева му са били „арогантността“ на Джеф и неговото приятелство с Кула.

Но аз смятам, че той най-много мрази онова, което представляват шимпанзетата. Те и делфините означават висок статус за примитивната, вулгарна човешка раса. Пилите е трябвало в продължение на половин милион години да се борят, за да стигнат там, където са сега. Според мен Бубакуб негодува срещу това, че ние „минаваме метър“.

Що се отнася до Ларок, Бубакуб просто не го е харесвал. Прекалено шумен и нахален, предполагам…

Французинът изсумтя.

— И сигурно се е обидил, когато Ларок предположи, че соросите може да са ни били патрони. „Каймакът“ на галактическото общество се мръщи на видове, които изоставят клиентите си.

— Но това са само лични мотиви — възрази Хелън. — Не успя ли да измислиш нещо по-сериозно?

— Джейкъб — започна Фейгин. — Моля те…

— Разбира се, Бубакуб е имал и друг мотив — каза Джейкъб. — Искал е да сложи край на „Потапяне в слънцето“ по начин, който да дискредитира идеята за независимо проучване и да затвърди статуса на Библиотеката. Накара ни да си мислим, че той, пилът, е способен да установи контакт с други извънземни, докато хората не са, измисли история, с която да представи проекта като скалъпен надве-натри. После фалшифицира съобщение на Библиотеката, за да подкрепи твърденията си за соларианите и да се погрижи да няма повече потапяния!

Навярно Бубакуб най-много се е ядосал от липсата на информация в Библиотеката. И именно фалшифицирането на съобщението ще му донесе най-много неприятности на родната му планета. За това ще го накажат по-сурово, отколкото щяхме да го накажем ние за убийството на Джеф.

Бубакуб бавно се изправи. Той внимателно приглади козината си, после сплете пръстите на ръцете си.

— Ти си мног-о умен — каза на Джейкъб пилът. — Но се-ман-тиката ти е слаба… целиш се прекалено високо. Изграждаш прекалено големи хипотези върху малко доказателства. Повече няма да говоря на твоя кака земя-нитски език.

С тези думи той свали механичния преводач от шията си и небрежно го хвърли на масата.

— Съжалявам, пил Бубакуб — обади се Десилва. — Но изглежда, че ще се наложи да ограничим движението ти, докато получим инструкции от Земята.

Джейкъб почти очакваше пилът да кимне или да свие рамене, ала извънземният направи нещо друго, което някак си издаде същото безразличие. Той се извърна и сковано се запъти към вратата, дребна, набита, горда фигура, повела едрите човешки стражи.

Хелън Десилва вдигна долната половина на „летанската реликва“. Тя внимателно я претегли в ръце. После стисна устни и с всичка сила хвърли предмета към вратата.

— Убиец — изсъска комендантът.

— Аз си научих урока — бавно каза Мартин. — Никога да не вярвам на някого на възраст над трийсет милиона години.

Джейкъб беше като замаян. Възторгът му бързо гаснеше и също като опиат, оставяше след себе си празнота — завръщане към рационалността, ала и загуба на цялост. Скоро щеше да започне да се чуди дали е постъпил правилно, като е съобщил едновременно за всичките си разкрития, проявявайки блестящата си дедуктивна логика.

Думите на Мартин го накараха да вдигне глава.

— На абсолютно никого ли? — попита той.

Фейгин буташе Кула към един от столовете. Джейкъб се приближи до него.

— Съжалявам, Фейгин. Трябваше да те предупредя, първо да го обсъдя с теб. Може да има… някои усложнения, за които не съм помислил. — Той вдигна ръка към челото си.

Кантът тихо подсвирна.

— Ти освободи онова, което сдържаше, Джейкъб. Не разбирам защо напоследък не искаше да използваш уменията си, но в този случай справедливостта изискваше цялата ти енергия. Добре, че накрая омекна. Не се тревожи толкова за случилото се. Истината беше по-важна от щетите, нанесени от прекаленото ти нетърпение или чрез използването на методи, спали прекалено дълго.

Джейкъб искаше да му отговори, че греши. „Уменията“, които бе освободил, представляваха нещо повече. Те бяха пагубна сила, която кипеше в него. Страхуваше се, че са причинили повече вреда, отколкото добро.

— Какво ще стане сега? — уморено попита той.

— Според мен човечеството ще открие, че има могъщ враг. Твоето правителство ще протестира. От огромно значение е как ще го направи, но това няма да промени основните факти. Официално пилите ще се дистанцират от злополучните постъпки на Бубакуб. Ала те са избухливи и горделиви, ако ме извиниш за мъчителното, но задължително нелюбезно определение на друга разумна раса.

Това е само един резултат от тази събитийна верига. Но не се безпокой прекалено. Ти не си виновен. Ти само накара човечеството Да осъзнае опасността. Това трябваше да се случи. С вълконските раси винаги се е случвало така.

— Но защо?

— Това, мой високоуважаеми приятелю, е едно от нещата, които съм дошъл да открия. Макар че едва ли е голяма утеха, моля те, обърни внимание, че мнозина биха искали човечеството да оцелее. Това много… вълнува някои от нас.