Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sundiver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vAmpir (21.01.2009)

Издание:

ИК „Бард“, София, 2001

Американска, първо издание

Редактор Вихра Манова

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2001

ISBN 954-585-198-8

История

  1. — Добавяне

16.
… И ПРИВИДЕНИЯ

— Имаме само мъглява картина — каза мъжът от екипажа. — Стазаекраните трябва някак да пречупват образа на призрака, защото изглежда изкривен… като от лупа. Така или иначе — сви рамене той, докато раздаваше снимките, — това е най-доброто, което можем да направим с ръчен фотоапарат.

Десилва погледна снимката в ръката си. На нея се виждаше синя карикатура на човек, фигура с тънки крака, дълги ръце и големи криви длани. Фотографията беше направена точно преди ръцете да се свият в юмруци.

Когато дойде неговият ред, Джейкъб се съсредоточи върху лицето. Очите бяха кухи дупки, устата също. Изглеждаха черни, ала той си спомняше, че всъщност бяха тъмночервени като самата хромосфера. Очите пламтяха, устата сякаш кълнеше.

— Има още нещо — продължи мъжът от екипажа. — Той е прозрачен. Алфа-вълните преминават през него.

— Значи отговаря на определението за призрак — подаде му обратно снимката Джейкъб. После за стотен път погледна нагоре. — Сигурни ли сте, че соларианинът ще се върне?

— Винаги се връща — отвърна Десилва. — Никога досега не се е задоволявал само с една серия обиди.

Наблизо си почиваха Мартин и Бубакуб, готови да си сложат каските, ако извънземният отново се появи. Освободен от задълженията си на обратната страна, Кула лежеше на едно от креслата и бавно отпиваше от течнотръба със синя течност. Големите му очи бяха изцъклени и изглеждаше уморен.

— Предполагам, че всички трябва да полегнем — каза Десилва. — Няма смисъл да си изкълчваме шиите от зяпане нагоре.

 

Джейкъб седна до Кула, за да може да наблюдава Бубакуб и Мартин.

По време на първото появяване двамата бяха разполагали с малко време за много работа. Слънчевият призрак зае позиция до зенита и мигновено се превърна в заплашителна човекоподобна фигура. Мартин едва успя да си сложи каската, когато съществото злобно погледна кораба, разтърси юмрук и изчезна.

Но Бубакуб имаше време да провери своя ка-нгрл. Той заяви, че соларианинът не е използвал онзи особено мощен вид псисила, който машината трябваше да засича и неутрализира. Поне тогава. Въпреки това дребният пил за всеки случай я остави включена.

Джейкъб се отпусна назад на седалката и докосна един от бутоните, който бавно я наклони така, че да гледа към розовото небе.

Изпълни го облекчение, когато научи, че няма следи от силата пи-нгрли. Но в такъв случай каква беше причината за странното поведение на призрака? Той разсеяно се зачуди дали Ларок не е имал право… че соларианите знаят как да покажат какво искат, защото от много отдавна познават хората. Естествено, в миналото човек никога не се беше потапял в слънцето, но дали плазмените същества някога не бяха посетили Земята? И може би бяха поставили началото на човешката цивилизация? Звучеше нелепо, но същото се отнасяше и за „Потапяне в слънцето“.

 

Друга идея: ако Ларок не бе виновен за гибелта на кораба на Джеф, призраците навярно всеки момент можеха да ги унищожат.

В такъв случай Джейкъб се надяваше журналистът астронавт да е прав за останалото — че соларианите ще проявят повече сдържаност към хора, пили и канти, отколкото към едно шимпанзе.

Мислеше си да провери собствените си телепатични способности, когато създанието отново се появи. Веднъж го бяха подложили на тест и бяха установили, че няма пситалант, въпреки изключителните му хипнотични умения и невероятната му памет, но все пак може би трябваше да опита.

Някакво движение отляво привлече вниманието му. Загледан в някаква точка на четирийсет и пет градуса от зенита, Кула вдигна микрофона към устните си.

— Капитане — каза той. — Мишля, че ше връща. — Гласът на принга отекна в кораба. — Опитайте ъгли што и двайшет на трийшет градуша.

Кула остави микрофона. Сгъваемият кабел го придърпа в слота до слабата му дясна ръка и вече празната течнотръба.

Червената мъгла за миг потъмня, когато край кораба прелетя валмо по-тъмен газ. После видяха призрака, все още в далечината, ала бързо се приближаваше.

Този път бе по-светъл и с по-ясно очертани краища. Скоро синьото му сияние стана прекалено силно, за да го гледат.

Отново приличаше на човешка фигурка, нарисувана от дете. Очите и устата му пламтяха като въглени, докато висеше по средата на разстоянието до зенита.

В продължение на няколко безкрайни минути създанието остана там. Фигурата определено беше злобна. Джейкъб го усещаше! Д-р Мартин изруга и той се върна към действителността. Бе затаил дъх.

— По дяволите! — Тя свали каската си. — Има прекалено много шум! Стори ми се, че засичам нещо… някакво докосване тук-там… и после изчезна!

— Не ме без-покой — отвърна Бубакуб. Отсеченият глас се носеше от механичния преводач, сега оставен на палубата до дребния пил. Представителят на Библиотеката също беше с каска и напрегнато се взираше в призрака. — Чо-веците нямат такива пси способности, каквито използват те. Твоят опит дори им причинява болка.

Джейкъб бързо преглътна.

— Ти си се свързал с тях, така ли? — почти едновременно попитаха двамата с Мартин.

Да — потвърди изкуственият глас. — Не ме без-по-кой-те. — Бубакуб затвори очи. — Кажете ми, ако се раздвижи. Само, ако се раздвижи! — С тези думи пилът замълча.

„Какво му казва? — зачуди се Джейкъб. Той погледна към привидението. — Какво може да се каже на такова същество?“

Изведнъж соларианинът започна да размахва „ръце“ и да движи „устата“ си. Този път чертите му се виждаха по-ясно. Нямаше го онова изкривяване на образа, което бяха видели при първото му появяване. Създанието трябва да се бе научило да се справя със стазаекраните. Още едно доказателство за способността му да се адаптира. Джейкъб дори не искаше да си мисли какво означава това за безопасността на кораба.

Пъстър проблясък привлече вниманието му наляво. Той се облегна на панела до себе си, после вдигна микрофона си и го включи на личен разговор.

— Хелън, погледни на около сто и осем на шейсет и пет градуса. Мисля, че си имаме нов гостенин.

— Да — тихо му отвърна гласът на Десилва. — Виждам го. Изглежда е в обичайната им форма. Да видим какво прави.

Вторият призрак колебливо се приближи отляво. Неговата вълнуваща се аморфна фигура приличаше на мазно петно, което плуваше по океанска повърхност. Във формата му нямаше нищо човешко.

Когато го забеляза, д-р Мартин ахна и понечи да си сложи каската.

— Мислиш ли, че трябва да съобщим на Бубакуб? — бързо попита Джейкъб.

Психоложката се замисли за миг, после погледна нагоре към първия соларианин. Той продължаваше да маха с „ръце“, но не бе променил положението си. Бубакуб също.

— Той каза да му съобщим, ако се раздвижи — отвърна тя.

После нетърпеливо впери очи в новодошлия.

— Може би аз трябва да се заема с този и да оставя Бубакуб да продължи с първия.

Джейкъб не беше сигурен. До този момент единствено пилът имаше някакъв положителен резултат. Мотивите на Мартин да не му съобщи за втория соларианин бяха подозрителни. Дали не му завиждаше?

Е, добре де, сви рамене Джейкъб. Извънземният и без това не обичаше да го прекъсват.

Новодошлият предпазливо се приближаваше на къси „прибежки“ към по-големия си и по-светъл братовчед, който играеше ролята на ядосан човек.

Джейкъб погледна Кула.

„Не трябва ли да кажа поне на него? Той толкова напрегнато наблюдава първия призрак. Защо Хелън не съобщи нищо? И къде е Фейгин? Надявам се, че не е пропуснал тази сцена.“

Нещо над кораба проблясва. Кула се размърда.

Джейкъб вдигна поглед. Новодошлият го нямаше. Първият призрак бавно се отдалечаваше и изчезваше.

— Какво стана? — попита той. — Откъснах очи само за миг и…

— Не знам, Приятелю-Джейкъб! Аз наблюдавах дали поведението на шъщещвото ще издаде нещо за неговата природа, когато изведнъж ше появи втори. Първият го нападна ш взрив шветлина и го накара да ше махне. Пошле и той ши тръгна!

— Трябваше да ми кажете, че е дошъл втори — обади се Бубакуб. Той се бе изправил и механичният преводач отново висеше на шията му. — Няма зна-че-ние. Знам всичко, което ми трябва. Сега ще док-ладвам на чо-века Десилва.

Той се обърна и се отдалечи. Джейкъб скочи от креслото си и го последва.

Фейгин ги чакаше при Десилва и контролния пулт.

— Видя ли го? — шепнешком попита Джейкъб.

— Да, успях добре да го разгледам. Нямам търпение да чуя какво е научил нашият високоуважаем приятел.

С драматично махване с ръка, Бубакуб помоли всички за тишина.

— Той каза, че е стар. Вяр-вам му. Тяхната раса е мног-о стара.

Да, помисли си Джейкъб. Това е първото нещо, което би попитал Бубакуб.

— Сол-ар-ианите казват, че са убили шима. Ларок също го е убил. Ще започнат да убиват и чо-веци, ако завинаги не си тръг-нат.

— Какво? — извика Десилва. — За какво говориш? Как може да са виновни и Ларок, и призраците?!

— Съветвам те да за-пазиш спокойствие. — Макар и смекчен от преводача, в гласа на пила се долавяха заплашителни нотки. — Сол-ар-ианинът ми каза, че са накарали Ларок да го извърши. Дали са му гняв. Дали са му потребност да убива. Дали са му и истината.

 

Джейкъб обобщаваше забележките на Бубакуб пред д-р Мартин.

— … И свърши с думите, че имало само един начин призраците да са повлияли на Ларок от такова разстояние. И ако били приложили този метод, това обяснявало липсата на данни в Библиотеката. Районите, в които някой използва тази сила, били табу. Бубакуб иска да останем колкото да се убедим и после да се махнем оттук.

— Каква сила? — попита Мартин. Тя седеше с примитивната земна псикаска в скута си. Наблизо слушаше Кула, както обикновено захапал течнотръба между устните си.

— Не става въпрос за пи-нгрли. Понякога използването й било законно. Освен това нямала толкова голям обсег и той не успял да засече каквито и да е следи от нея. Не, мисля, че Бубакуб има намерение да използва оня камък.

— Летанската реликва ли?

— Да.

Парапсихоложката поклати глава. Тя погледна надолу и започна да върти едно от копчетата на каската си.

— Страшно е сложно. Абсолютно нищо не разбирам. Откакто сме на Меркурий, всичко се обърка. Никой не е такъв, какъвто изглежда.

— Какво искаш да кажеш?

Мартин се замисли за миг, после сви рамене.

— Никога не бъди сигурен в никого… Аз бях убедена, че глупавата враждебност на Питър към Джефри е едновременно искрена и безобидна. Сега научавам, че е била изкуствено предизвикана и смъртоносна. И предполагам, че е бил прав за соларианите. Само че идеята не е била негова, а тяхна.

— Смяташ ли, че те наистина са нашите отдавна изчезнали патрони?

— Кой знае? Ако е вярно, жалко, че не можем да се върнем и да поговорим с тях.

— Значи без резерви приемаш версията на Бубакуб?

— Да, разбира се! Той е единственият, който успя да установи контакт, и освен това го познавам. Бубакуб никога не би ни заблудил. Истината е работата на живота му!

Ала Джейкъб вече знаеше кого е имала предвид, съветвайки го „никога да не е сигурен в никого“. Д-р Мартин беше ужасена.

— Сигурна ли си, че само Бубакуб е установил някаква връзка?

Очите й се разшириха. Тя се извърна.

— Изглежда, че само той притежава такава способност.

— Тогава защо ти остана в залата с каска, когато Бубакуб ни повика, за да ни разкаже какво е научил?

— Кой ти е дал право да ме подлагаш на кръстосан разпит? — разпалено попита тя. — Не е твоя работа, но останах, за да опитам още веднъж. Завиждах му за успеха и исках да направя още един опит. Провалих се, разбира се.

Джейкъб не беше убеден. Нямаше причини за раздразнението на Мартин и тя очевидно знаеше повече, отколкото казваше.

— Доктор Мартин, какво знаеш за лекарството на име уорфарин?

— И ти ли?! — почервеня психоложката. — Казах на главния лекар, че никога не съм чувала за него и определено не знам как е попаднало сред лекарствата на Дуейн Кеплър. Разбира се, ако изобщо е било там!

Тя се извърна.

— Мисля, че е по-добре да си почина, ако не възразяваш. Искам да съм будна, когато се върнат соларианите.

Джейкъб не обърна внимание на враждебността й — малко от грубостта на другото му Аз трябва да се бе проявила, наред с подозрението. Ала беше очевидно, че Мартин нямаше да каже нищо повече. Той се изправи. Психоложката спусна облегалката на креслото си.

 

Завари Кула при автоматите за напитки и храна. — Разщроен ли ши, Приятелю-Джейкъб?

— Ами не, мисля, че не. Защо питаш?

Високият извънземен го погледна. Имаше уморен вид.

Слабите му рамене бяха увиснали, макар че големите очи бяха ясни.

— Надявам ше, че не го приемаш прекалено тежко, тая новина, която шъобщи Бубакуб.

Джейкъб се извърна от машините и вдигна очи към Кула.

— Да го приемам прекалено тежко ли? Неговите думи са само информация. И нищо повече. Ще се разочаровам, ако се окаже, че трябва да сложим край на проекта „Потапяне в слънцето“. И ще поискам да се уверя в думите му, преди да ги приема… например поне някакви данни в Библиотеката. Но иначе най-силното ми чувство е любопитство. — Раздразнен от въпроса, Джейкъб сви рамене. Очите му смъдяха, навярно от прекалено голямата доза червена светлина.

Кула бавно поклати едрата си кръгла глава.

— Мишля, че не е така. Извинявай за предположението, но ми ше щрува, че ши много разтревожен.

Джейкъб за миг се ядоса. Едва не избухна, но успя да се овладее.

— За какво говориш, Кула? — бавно попита той.

— Джейкъб, ти ощана неутрален в забележителния вътрешен конфликт на швоя вид. Но вшички разумни шъщества имат шобщвено мнение. Ти ше чувштващ наранен, защото Бубакуб ущанови контакт, докато човеците не ушпяха. Макар че никога не ши изразявал позиция по Въпроша за произхода, знам, че не ши доволен да откриеш, че човечещвото наищина има патрони.

Джейкъб отново сви рамене.

— Вярно е, все още не съм убеден от тази история за соларианите, които ъплифтирали човечеството в мъглявото минало и после ни изоставили, без да довършат работата си. Просто няма логика.

Той разтри дясното си слепоочие. Започваше да го боли глава.

— Освен това всички участници в този Проект се държаха странно. Кеплър страдаше от някаква необяснима истерия и беше прекалено зависим от Мартин. Ларок бе по-агресивен от обикновено, понякога с опасност за самия него. И не забравяй за предполагаемия му саботаж. После самата Мартин се отказва от емоционалната си защита на Ларок и изпитва странен страх да каже нещо против Бубакуб. Това ме кара да се чудя… — Джейкъб замълча.

— Може би за вшичко това ша виновни шоларианите. Щом ша ушпели да накарат гошподин Ларок да извърши убийщво, може да ша виновни и за ощаналите проблеми.

Джейкъб сви юмруци и вдигна поглед към Кула. Едва успя да сподави гнева си. Ясните очи на извънземния бяха потискащи. Не искаше да го гледа.

— Не ме прекъсвай — колкото може по-спокойно процеди през зъби той.

Виждаше, че нещо не е наред. Имаше чувството, че го обгръща облак. Нямаше нищо ясно, ала въпреки това изпитваше нужда да каже нещо важно. Каквото и да е.

Джейкъб бързо се озърна наоколо.

Бубакуб и Мартин се бяха върнали на местата си. И двамата бяха с каски и гледаха към него. Психоложката говореше.

„Кучка! Сигурно повтаря на арогантния дребен глупак всичко, което й казах. Подмазвачка!“

Хелън Десилва спря при двамата и отклони вниманието им от Кула и Джейкъб. За миг той се почувства по-добре. Искаше му се прингът да си иде. Жалко, че се бе наложило да го унижи, но един клиент трябваше да си знае мястото!

Десилва се запъти към автоматите за напитки. Черните очички на Бубакуб пак се впиха в Демуа.

Джейкъб изсумтя и се обърна към машините.

„Майната им на всички. Дойдох тук да пийна нещо, а ето какво получавам. Тях изобщо ги няма!“

Автоматът пред него затрептя. Някакъв негов вътрешен глас крещеше, че става нещо, но той реши, че и вътрешният му глас не съществува.

„Странна машина — каза си Джейкъб. — Надявам се, че не е като оная на «Бредбъри». Тя беше адски враждебно настроена.

Не, тази има няколко прозрачни триизмерни бутона, които се отличават от другите. Всъщност, цели редици бутончета.“

Той протегна ръка да натисне някой, после спря. „А-не. Този път ще прочета надписите! Какво всъщност искам? Кафе?“

Вътрешният му глас искаше жироада. „Да, това е разумно. Чудесна напитка е жироадата. Не само вкусна, но и стимулираща.

Чудесна напитка за свят, пълен с халюцинации.“

Трябваше да признае, че може би е добра идея да си вземе жироада. Нещо наистина му се струваше малко подозрително. Защо всичко се движеше толкова бавно?

Ръката му се плъзна като охлюв към бутона. Трябваше да опита няколко пъти, преди да улучи. Тъкмо се канеше да го натисне, когато тихият гласец отново се обади и този път го помоли да спре!

„Ама и нахалство! Даваш ми добър съвет и после се дърпаш. По дяволите, на кого ли си притрябвал?“

Той натисна бутона. Времето малко ускори ход и Джейкъб чу звука от изливането на течност.

„По дяволите, на кого изобщо му трябва някой? Проклето да е парвенюто Кула. И снобът Бубакуб, и неговият студен като риба човешки партньор. Дори побърканият Фейгин… дето ме замъкна от Земята на това тъпо място.“

Той се наведе и извади течнотръбата от слота. Течността изглеждаше вкусна.

Времето се движеше почти нормално. Вече се чувстваше по-добре, сякаш от плещите му се бе смъкнало тежко бреме. Противоречията и халюцинациите сякаш изчезнаха. Джейкъб се усмихна на приближилата се Хелън Десилва. После се обърна и се усмихна на Кула.

„По-късно — помисли си той — ще се извиня за грубостта си.“ Джейкъб вдигна течнотръбата за наздравица.

— … виси там, точно извън обсега ни — казваше комендантът. — Готови сме, така че може би ще е най-добре да…

— Не, Джейкъб! — извика Кула.

 

Десилва възкликна и се хвърли напред, за да хване ръката му. Кула се втурна на помощ и двамата отдръпнаха течнотръбата от устните на Джейкъб.

„Само развалят настроението на човек — добродушно си помисли той. — Чакай да покажа на един слаб извънземен и на една деветдесетгодишна жена на какво е способен един мъж.“

Джейкъб се отскубна от тях, но те продължиха да го нападат. Комендантът дори се опита да му нанесе няколко гадни удара, ала той ги парира и бавно, триумфално вдигна напитката към устата си.

Изведнъж сякаш се срути стена и обонянието, което до този момент Джейкъб не знаеше, че е изгубил, се завърна като валяк. Той се закашля и погледна надолу към отвратителната течност в ръката си.

От нея се издигаше кафява отровна пара. В течнотръбата клокочеха мехурчета. Джейкъб я захвърли настрани. Всички го гледаха. Кула говореше нещо от пода, където го беше блъснал. Десилва предпазливо се изправи. Другите човеци се събираха наоколо.

Отнякъде се носеше загриженото свистене на Фейгин. „Къде всъщност е Фейгин?“ — помисли си Джейкъб. Той направи три крачки и се свлече на палубата пред Бубакуб.

 

Бавно дойде в съзнание. Беше трудно, защото усещаше челото си като стегнато в менгеме. Кожата му бе опъната като тъпан. Но не беше суха. Постоянно се навлажняваше, първо от пот, после от нещо друго, нещо студено.

Той изпъшка и вдигна ръка. Пръстите му докоснаха нечия длан, топла и мека. Жена, усети по аромата Джейкъб.

После отвори очи. Наблизо седеше д-р Мартин с влажна кърпа в кафявата си ръка. Тя се усмихна и поднесе някаква течнотръба към устните му.

За миг се сепна, след това се наведе напред и отпи. Беше лимонада и имаше великолепен вкус.

Докато се оглеждаше наоколо, той изпразни течнотръбата. Всички се бяха излегнали на креслата си.

Джейкъб вдигна очи нагоре. Небето бе почти черно!

— Връщаме се — обясни Мартин.

— Колко… — Гърлото му беше пресъхнало. — Колко време съм бил в безсъзнание?

— Двайсетина часа.

— Упоен ли бях?

Тя кимна. На устните й отново грееше Вечната професионална усмивка. Но вече не изглеждаше толкова изкуствена. Той вдигна ръка към челото си. Още го болеше.

— Тогава предполагам, че не съм сънувал. Какво се опитах да изпия вчера?

— Амонячна смес, предназначена за Бубакуб. Сигурно нямаше да те убие. Но щеше да те боли. Много. Можеш ли да ми кажеш защо го направи?

Джейкъб отпусна глава на възглавницата.

— Ами… тогава ми се стори добра идея. Той поклати глава.

— Сериозно, предполагам, че ми е станало нещо. Проклет да съм обаче, ако знам какво.

— Трябваше да се досетя, че ти има нещо, когато започна да говориш странни неща за убийства и заговори — кимна психоложката. — Отчасти аз съм виновна, че не забелязах признаците. Няма от какво да се срамуваш. Мисля, че просто си се дезориентирал. Слънчевото потапяне може да действа ужасно дезориентиращо, при това по най-различни начини!

Той разтърка очи.

— Е, за последното определено си права. Но някои сигурно си мислят, че слабостта ми не е била случайна.

Мартин се сепна, сякаш изненадана, че толкова бързо се е разсънил.

— Да — потвърди тя. — Всъщност, комендант Десилва смяташе, че това е работа на призрака. Каза, че сигурно демонстрират псисилите си, за да покажат на какво са способни. Тя даже се чудеше дали да не отвърнем на удара. Нейната теория има известни достойнства, но аз предпочитам своята.

— Че съм полудял ли?

— О, не, нищо подобно! Просто, че си се дезориентирал и объркал! Кула каза, че през минутите преди… инцидента… си се държал… особено. Това, както и собствените ми наблюдения…

— Да — кимна Джейкъб. — Дължа на Кула истинско извинение… О, Божичко! Не съм го наранил, нали? И Хелън? — Той понечи да се надигне.

Мартин го бутна обратно на креслото.

— Не, не, всички са добре. Не се тревожи.

Джейкъб отново се отпусна и погледна към празната течнотръба.

— Може ли още една?

— Естествено. Веднага се връщам.

Психоложката го остави сам. Той чу тихите й стъпки, които се отдалечиха по посока на автоматите… мястото, където се бе случил „инцидентът“. Когато се замисли за това, Джейкъб потръпна. Изпитваше срам, смесен с отвращение. Но най-много го измъчваше въпросът „защо“.

Някъде зад него тихо разговаряха двама души. Д-р Мартин сигурно бе срещнала някого при автоматите.

Джейкъб знаеше, че рано или късно ще трябва да се потопи в нещо, в сравнение с което потапянето в слънцето изглеждаше безобидно. Този транс беше опасен, ала неизбежен, ако искаше истината да излезе наяве. Единственият въпрос бе „кога“. Сега, когато това можеше да разцепи ума му? Или на Земята, в присъствието на терапевти в Центъра, но където отговорите не можеха да помогнат нито на него, нито на проекта, нито на работата му?

Мартин се върна. Тя се отпусна до него и му подаде пълна течнотръба. С нея дойде Хелън Десилва. Комендантът седна до парапсихоложката.

В продължение на няколко минути Джейкъб я уверяваше, че е добре. Тя прие извиненията му.

— Нямах представа, че си толкова добър в невъоръжения бой, Джейкъб. Самата аз имам доста голям опит, но признавам, че отдавна не съм се упражнявала. Установихме го по най-сигурния начин. Ти си истински майстор.

Никога не би си помислил, че е възможно да се изчерви от такъв комплимент, но сега усети, че се изчервява.

— Благодаря. Не си спомням много добре, но май че и ти знаеш някои трикове.

Двамата разбиращо се спогледаха и се усмихнаха. Мартин премести очи от единия на другия. После се прокашля.

— Мисля, че господин Демуа не трябва да говори много. Такъв шок се нуждае от дълга почивка.

— Просто искам да науча някои неща, докторе, после ще те слушам за всичко. Първо, къде е Фейгин? Не го виждам никъде.

— Кантът Фейгин е на обратната страна — отвърна Десилва. — Приема облъчване.

— Беше много загрижен за теб — прибави Мартин. — Сигурна съм, че ще се радва, че си добре.

Джейкъб се отпусна. Кой знае защо се бе тревожил за сигурността на Фейгин.

— А сега ми разкажете какво се случи, след като изгубих съзнание.

Мартин и Десилва се спогледаха. После комендантът сви рамене.

— Имахме ново посещение — заговори тя. — Продължи доста време. Няколко часа соларианинът просто пърхаше точно извън обсега на видимостта. Оставихме стадото далеч зад себе си. Добре, че съществото изчака. Бяхме в пълен смут заради… хм…

— Заради моето грабващо вниманието изпълнение ли? — Джейкъб въздъхна. — Но някой опита ли се да установи контакт?

Десилва погледна Мартин. Психоложката съвсем леко поклати глава.

— После не се случи нищо особено — припряно продължи комендантът. — Все още бяхме разстроени. Но след това соларианинът изчезна. И по-късно се върна в… „заплашителната си роля“.

На Джейкъб внезапно му хрумна нещо.

— Я кажете, всички ли сте сигурни, че изобщо са същите призраци? Може „нормалните“ и „заплашителните“ да са два различни вида!

Мартин се стъписа за миг.

— Това наистина би могло да обясни… — Тя замълча.

— Хм, вече не ги наричаме призраци — каза Десилва. — Според Бубакуб това не им харесвало.

Джейкъб се ядоса, но бързо потисна гнева си, за да не го забележат жените. Този разговор не водеше до никъде!

— И какво стана, когато соларианинът дойде в заплашителната си роля?

 

Десилва се намръщи.

— Бубакуб поговори с него. После се разгневи и го прогони.

— Какво?

— Опита се да го вразуми. Цитира му книгата за правата на патроните и клиентите. Обеща му дори търговия. Соларианинът просто продължаваше да отправя заплахи. Каза, че щял да прати псисъобщения на Земята и да предизвика някаква неизвестна катастрофа. Накрая Бубакуб накара всички да легнат и извади онази буца от желязо и кристал, която толкова грижливо пази. Нареди ни да си покрием очите, каза някакво заклинание и задейства проклетото нещо!

— И какво направи то?

— Само Прародителите знаят, Джейкъб. Проблесна ослепителна светлина, изпитахме усещане за налягане в ушите… и когато отворихме очи, соларианинът го нямаше! И не само това! Върнахме се там, където смятахме, че сме оставили стадото пръстени. И тях ги нямаше. Не се виждаше нищо живо!

— Абсолютно нищо ли? — Джейкъб си помисли за красивите пръстени и техните ярки пъстроцветни господари.

— Нищо — потвърди Мартин. — Всички бяха изчезнали. Бубакуб ни увери, че не им се е случило нищо лошо.

Джейкъб се почувства вцепенен.

— Е, тогава поне имаме защита. Можем да преговаряме със соларианите от позиция на силата.

Десилва тъжно поклати глава.

— Бубакуб казва, че не може да има никакви преговори. Те са зли, Джейкъб. Ще ни убият, ако могат.

— Но…

— И вече не можем да разчитаме на Бубакуб. Той казал на соларианите, че ако навредят на Земята, ще им бъде отмъстено. Но не може да помогне с нищо повече. Реликвата се връща обратно на Пила.

Тя сведе очи към палубата. Гласът й стана дрезгав.

— С проекта е свършено.