Сидни Шелдън
Греховете на светците (6)

Глава 5

Съобщението на майка й я свари неподготвена.

— Дейна, скъпа, имам невероятна новина.

— Да, мамо?

— Ще се омъжвам.

— Какво?! — смая се Дейна.

— Да. Отидох на гости на една приятелка в Уестпорт, Кънектикът, и тя ме запозна с него.

— Радвам се за теб, мамо. Това е чудесно.

— Той е… той е толкова… — Майка й се изкиска. — Не мога да го опиша, но е възхитителен. Ще ти хареса.

— Откога го познаваш? — предпазливо попита Дейна.

— От достатъчно време, скъпа. Ние сме точно един за друг. Извадих страхотен късмет.

— Той работи ли нещо?

— Престани да се държиш като баща ми. Разбира се, че работи. Той е преуспяващ застрахователен агент. Казва се Питър Томкинс. Има великолепна къща в Уестпорт и нямам търпение да дойдете с Кимбал, за да ви запозная е него. Нали ще дойдете?

— Разбира се.

— Питър също много иска да се запознае с теб. Постоянно разправя на всички колко си известна. Сигурна ли си, че ще можеш да отделиш време?

— Да. — Дейна нямаше предавания през почивните дни. — Ще ми бъде приятно.

 

 

— Скоро ще се запознаеш с баба си — каза Дейна, когато го взе от училище. — Ще бъдем истинско семейство, миличък.

— Върха.

Тя се усмихна.

— Все не успявам да ти насмогна на жаргона.

 

 

Рано сутринта в събота Дейна и Кемал потеглиха за Кънектикът.

— Това ще е чудесно за всички — увери момчето тя. — Дядовците и бабите обожават да глезят внуците си. А и ще можеш да им гостуваш.

— И ти ще си там, нали? — нервно попита Кемал.

Дейна стисна ръката му.

— Да.

 

 

Къщата на Питър Томкинс се оказа очарователна стара вила на Блайнд Брук Роуд, край която течеше поточе.

— Хей, гот е — каза Кемал.

Дейна разроши косата му.

— Радвам се, че ти харесва. Често ще идваме тук.

Входната врата се отвори и на прага застана Айлийн Евънс. По лицето й все още личаха следи от някогашна красота, ала горчивината беше замазала миналото с груба четка. До госпожа Евънс се появи приятен наглед мъж на средна възраст с широка усмивка.

Айлийн се втурна и прегърна дъщеря си.

— Дейна, скъпа! А ето го и Кимбал!

— Мамо…

— Значи това е прочутата Дейна Евънс, а? — обади се Питър Томкинс. — Разказах на всичките си клиенти за теб. — Той се обърна към Кемал. — А това е момчето. — Застрахователният агент забеляза празния му ръкав. — Ти не ми каза, че е сакато.

Дейна се вледени. На лицето на Кемал се изписа стъписване.

Питър Томкинс поклати глава.

— Ако имаше застраховка в нашата фирма, сега щеше да е милионер. — Той посочи към вратата. — Влизайте. Сигурно сте гладни.

— Вече не — напрегнато рече Дейна и погледна Айлийн. — Връщаме се във Вашингтон.

— Съжалявам, Дейна, аз…

— И аз съжалявам. Надявам се, че не допускаш огромна грешка. Желая ви всичко хубаво на сватбата.

— Дейна…

Дейна и Кемал се върнаха в колата и потеглиха. Айлийн смаяно ги проследи с поглед.

— Какво толкоз пък казах? — удивено попита Питър Томкинс.

— Нищо, Питър — въздъхна Айлийн Евънс. — Нищо.

 

 

По обратния път Кемал мълчеше. Дейна от време на време хвърляше поглед към него.

— Ужасно съжалявам, миличък. Някои хора просто са…

— Той е прав — горчиво отвърна момчето. — Аз съм сакат.

— Не си сакат — възрази тя. — За човек не се съди по броя на ръцете и краката му, а по това какво представлява.

— Нима? И какво представлявам аз?

— Ти имаш боен дух. Гордея се с теб. Знаеш ли, онзи дебелак беше прав за едно — гладна съм. Предполагам, че това не те интересува, но в момента виждам напред ресторант на „Макдоналдс“.

Кемал се усмихна.

— Супер.

 

 

След като Кемал си легна, Дейна седна в дневната да помисли и започна да превключва новинарските канали. Всички предаваха материали за убийството на Гари Уинтроп.

— … с надеждата, че откраднатият бус може да насочи следователите към убийците…

— … два куршума от берета. Полицията проверява всички магазини за оръжие, за да…

— … и бруталното убийство на Гари Уинтроп в скъпия северозападен квартал доказа, че никой не е…

Нещо я глождеше и дълго не успя да заспи. Когато на сутринта се събуди, изведнъж осъзна какво не й е давало мира. Парите и бижутата бяха непокътнати. Защо убийците не ги бяха взели?

Тя стана и докато си правеше кафе си спомни пресконференцията на началника на полицията Дан Бърнет.

„Имате ли списък на откраднатите картини?“

„Да. Всички те са добре известни. Списъкът е предаден на музеите, търговците на произведения на изкуството и на колекционерите. В момента, в който някоя от тях се появи, престъпникът ще бъде открит.“

„Крадците сто на сто са знаели, че няма да могат лесно да продадат плячката — помисли си Дейна. — Това означава, че обирът е бил организиран от богат колекционер, който възнамерява да запази картините за себе си. Но нима такъв човек ще се остави в ръцете на двама убийци?“

 

 

В понеделник сутринта, когато Кемал се събуди, Дейна му приготви закуска и го заведе на училище.

— Приятен ден, миличък.

— Чао, Дейна.

След като го видя да влиза в сградата, тя се отправи към полицейския участък на Индиана Авеню.

Пак валеше сняг.

 

 

Детектив Финикс Уилсън, който ръководеше следствието на убийството на Гари Уинтроп, бе опитен в полицейската работа мизантроп с няколко белега, показващи как е станал такъв. Когато Дейна влезе в кабинета му, той вдигна глава от бюрото си.

— Никакви интервюта — изсумтя детективът. — Когато се появи нова информация за убийството на Уинтроп, ще я чуете на пресконференцията заедно с всички останали.

— Не съм дошла да разговаряме за това — каза Дейна.

Той я изгледа скептично.

— Нима?

— Да. Интересуват ме откраднатите картини. Предполагам, че имате списъка им.

— И какво от това?

— Бихте ли ми дали копие?

— Защо? — подозрително попита детектив Уилсън. — Какво сте намислили?

— Искам да видя какво са откраднали убийците. Може би ще направя предаване за това.

Детективът я погледна замислено.

— Добра идея. Колкото повече се разпространи информацията за картините, толкова по-малка е вероятността убийците да ги продадат. — Той се изправи. — Взели са дванайсет платна и са оставили много повече. Сигурно ги е домързяло да ги носят всичките. Напоследък е трудно да си намериш сигурни помощници. Ще ви донеса списъка.

Върна се след няколко минути и подаде на Дейна два листа.

— Това са откраднатите картини. А това е другият списък.

Тя озадачено го погледна.

— Какъв друг списък?

— На всички платна, които е притежавал Гари Уинтроп, включително онези, които убийците са оставили.

— А, да, благодаря. Признателна съм ви.

 

 

В коридора Дейна прегледа списъците. Прочетеното я смути. Тя се запъти към „Кристис“, световноизвестната акционерска къща. Снегът се усилваше и тълпите бързаха да напазаруват за Коледа и да се върнат в топлите си домове и офиси.

Управителят на „Кристис“ веднага я позна.

— Божичко! Каква чест, госпожице Евънс. С какво можем да ви помогнем?

— Имам два списъка на картини — поясни тя. — Ще съм ви благодарна, ако някой ми каже колко струват.

— Разбира се. За нас ще е удоволствие. Насам, моля…

 

 

След два часа Дейна влезе в кабинета на Мат Бейкър и каза:

— Става нещо много странно.

— Пак ли се връщаме на теорията за заговора?

— Виж сам. — Тя му подаде по-дългия от двата списъка. — Това са всички произведения на изкуството, собственост на Гари Уинтроп. Току-що бях в „Кристис“ и поисках да оценят платната.

— Хей, тук има адски скъпи неща! Ван Гог, Халс, Матис, Моне, Пикасо, Мане. — Той вдигна поглед. — И?

— А сега виж този списък. — Дейна му даде листа с откраднатите картини.

Мат го прочете на глас.

— Камий Писаро, Мари Лоренсин, Пол Кле, Морис Ютрило, Анри Лебаск. Е?

— Цената на много от платната в пълния списък е над десет милиона — бавно отвърна Дейна. — Повечето от тези в краткия списък струват най-много двеста хиляди.

Мат Бейкър премигна.

— Крадците са взели по-евтините картини, така ли?

— Да. — Тя се наведе напред. — Мат, ако са били професионални крадци, щяха да вземат също парите и бижутата. Искали са да си помислим, че някой ги е наел да откраднат само по-ценните картини. Обаче според тези списъци те не са разбирали нищо от изкуство. Тогава защо всъщност са ги наели? Гари Уинтроп не е имал оръжие. Защо са го убили?

— Искаш да кажеш, че обирът е инсценировка и действителната им цел е била да го убият?

— Не се сещам за друго обяснение.

Мат тежко преглътна.

— Хайде да помислим. Да речем, че Тейлър Уинтроп наистина е имал враг и е бил убит — защо обаче да унищожават цялото му семейство?

— Не знам — каза Дейна. — Тъкмо това имам намерение да открия.

 

 

Доктор Арманд Дойч беше един от най-уважаваните психиатри във Вашингтон, внушителен седемдесетгодишен мъж с широко чело и проницателни сини очи.

— Благодаря, че ме приехте, докторе — каза Дейна. — Идвам по много важен въпрос.

— Да?

— Предполагам, че сте чели за нещастните случаи в семейство Уинтроп?

— Разбира се. Ужасна трагедия.

— Ами ако всъщност не става дума за съвпадение? — попита Дейна.

— Какво искате да кажете?

— Че са били убити.

— Семейство Уинтроп — убити? Малко вероятно, госпожице Евънс. Много малко вероятно.

— Но възможно.

— Какво ви кара да смятате така?

— Ами… просто интуиция — призна Дейна.

— Разбирам. Интуиция. — Доктор Дойч внимателно се вгледа в нея. — Гледах репортажите ви от Сараево. Вие сте блестяща журналистка.

— Благодаря.

Психиатърът опря лакти на бюрото, наведе се напред и впи очи в нейните.

— Значи съвсем доскоро сте били на бойното поле на една ужасна война. Нали?

— Да.

— И сте съобщавали за изнасилвания, убийства…

Дейна го слушаше напрегнато.

— Очевидно сте били подложени на силен стрес.

— Да.

— Кога се върнахте? Преди половин година?

— Преди три месеца.

Той кимна. Изглеждаше доволен.

— Това време не е достатъчно, за да свикнете с мирния живот, нали? Сигурно сънувате кошмари за ужасите, на които сте присъствали, и сега подсъзнанието ви си представя…

— Не съм параноичка, докторе — прекъсна го Дейна. — Не разполагам с доказателства, но имам основания да смятам, че семейство Уинтроп са били убити. Дойдох при вас, защото се надявах да ми помогнете.

— Да ви помогна ли? Как?

— Трябва ми мотив. Какъв мотив може да има човек, за да унищожи цяло семейство?

Доктор Дойч впери очи в нея и опря върховете на пръстите си един в друг.

— Има такива прецеденти, разбира се. Вендета… отмъщение. Италианската мафия избива цели фамилии. Възможно е да се касае за наркотици. Може да е отмъщение за някаква страшна трагедия, причинена от семейството. Или пък да го е извършил маниак, без рационален мотив…

— Този случай едва ли е такъв.

— Тогава естествено остава един от най-старите мотиви на света — парите.

Парите. Дейна вече бе мислила за това.

 

 

Уолтър Колкин, шеф на фирмата „Колкин, Тейлър & Андърсън“, беше семеен адвокат на Уинтропови от повече от двадесет и пет години. Бе възрастен човек с осакатено от артрит тяло, ала с все още остър ум.

Старият юрист се вгледа в Дейна за миг.

— Казали сте на секретарката ми, че искате да разговаряте с мен за наследството на Уинтроп.

— Да.

Колкин въздъхна.

— Каква трагедия сполетя това прекрасно семейство! Невероятно.

— Разбрах, че сте се занимавали с техните юридически и финансови дела — каза Дейна.

— Да.

— Господин Колкин, през последната година да сте забелязали нещо необичайно?

Той я погледна предпазливо.

— В какъв смисъл необичайно?

— Малко е неловко, но… щяхте ли да знаете, ако някой член на семейството е бил… изнудван?

Последва кратко мълчание.

— Искате да кажете дали съм щял да зная, ако някой от семейство Уинтроп редовно е изплащал големи суми пари, така ли?

— Точно така.

— Мисля, че щях да зная, да.

— И имаше ли нещо такова?

— Не. Предполагам, че намеквате за някакво престъпление. Това е смешно.

— Но всички те са мъртви — възрази Дейна. — Състоянието им трябва да възлиза на милиарди долари. Ще съм ви много благодарна, ако ми кажете кой ще наследи тези пари.

Адвокатът отвори шишенце с таблетки, извади една и я изпи е глътка вода.

— Госпожице Евънс, ние никога не обсъждаме делата на клиентите си. — Той се поколеба. — В този случай обаче не виждам нищо лошо, защото и без това утре ще бъде направено изявление за пресата.

„Тогава остава един от най-старите мотиви на света — парите.“

Уолтър Колкин я погледна.

— След смъртта на Гари Уинтроп, последния член на семейството…

— Да? — Тя затаи дъх.

— Цялото фамилно състояние отива за благотворителност.