Сидни Шелдън
Греховете на светците (15)

Глава 14

Дейна и Мат Бейкър бяха в заседателната зала на УТН.

— Ралф Бенджамин бил във Франция на гости на сина си — обясняваше тя. — Куфарчето му изчезнало от хотелската стая. Появило се на другия ден, но паспортът му липсвал. Мат, човекът, който го е откраднал и е използвал името на Бенджамин, а после се е представил пред полицията като свидетел на катастрофата, е убил Пол Уинтроп.

Мат Бейкър мълча дълго и накрая каза:

— Време е да съобщим в полицията, Дейна. Ако си права, престъпникът хладнокръвно е убил шестима души. Не искам ти да си седмата. Елиот също се безпокои за теб. Според него ровиш прекалено надълбоко.

— Още не можем да идем в полицията — възрази Дейна. — Всички улики са косвени. Нямаме доказателства. Не знаем кой е убиецът, нито какъв е мотивът му.

— Имам лошо предчувствие. Става прекалено опасно. Не искам да ти се случи нещо.

— Аз също — сериозно отвърна тя.

— Каква е следващата ти стъпка?

— Ще открия какво се е случило с Джули Уинтроп.

 

 

— Операцията мина успешно.

Рейчъл бавно отвори очи и видя Джеф.

— Отрязаха ли я?

— Рейчъл…

— Страх ме е да се пипна. — Рейчъл се мъчеше да сдържи сълзите си. — Вече не съм жена. Никой мъж няма да ме обича.

Той стисна треперещите й ръце.

— Грешиш. Аз никога не съм те обичал заради гърдите ти, Рейчъл. Обичах те заради самата теб.

Рейчъл успя измъчено да се усмихне.

— Наистина се обичахме, нали, Джеф?

— Да.

— Ще ми се… — Тя погледна към гърдите си и лицето й се напрегна.

— По-късно ще поговорим за това.

Рейчъл стисна ръката му още по-силно.

— Не искам да съм сама, Джеф. Не и докато всичко това не свърши. Моля те, не ме оставяй.

— Рейчъл, трябва да…

— Не още. Не знам какво ще правя, ако си тръгнеш.

Влезе една медицинска сестра.

— Бихте ли ни извинили, господин Конърс?

Рейчъл не искаше да пусне ръката му.

— Не си отивай!

— Ще се върна.

 

 

Късно същата вечер клетъчният телефон на Дейна иззвъня и тя се втурна от другия край на стаята да отговори.

— Дейна? — Обаждаше се Джеф.

Обзе я вълнение.

— Ало. Как си, мили?

— Добре.

— Как е Рейчъл?

— Операцията мина успешно, но тя, изглежда, иска да се самоубие.

— Джеф… жената не може да съди за себе си по гърдите си или…

— Знам, но Рейчъл не е обикновена жена. Преценявали са я по външния й вид от петнайсетгодишна. Тя е един от най-високо платените модели в света. И сега смята, че всичко това е свършило. Чувства се като изрод. Убедена е, че няма за какво да живее.

— Какво ще правиш?

— Ще остана при нея още няколко дни. Разговарях с лекаря. Той все още не е получил окончателните резултати и не знае дали има метастази. Според него ще се наложи химиотерапия.

Дейна нямаше какво да му отговори.

— Липсваш ми — каза Джеф.

— И ти ми липсваш, мили. Купила съм ти коледни подаръци.

— Ще ми ги дадеш, когато се видим.

— Разбира се.

— Уморена ли си от всички тия пътувания?

— Още не.

— Не забравяй да оставяш мобифона си включен. Възнамерявам скоро да проведа с теб някои неприлични разговори.

Дейна се усмихна.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Пази се, мила.

— И ти. — Връзката прекъсна.

Дейна затвори и дълго седя, замислена за Джеф и Рейчъл. После се изправи и отиде в кухнята.

— Още една палачинка, миличък? — тъкмо питаше госпожа Дейли.

— Не, благодаря.

Дейна спря на вратата и се загледа в тях. За краткото време, откакто детегледачката бе с него, Кемал се беше променил много. Бе станал спокоен и щастлив. „Може би аз не съм подходяща майка за него — с ревност си помисли Дейна. Спомни си за дългите дни и вечери, прекарвани в телевизионното студио. — Може би трябва да го осинови някой като госпожа Дейли. — Тя се отърси от унилото си настроение. — Какво ми става? Кемал ме обича.“

Дейна седна на масата.

— Още ли ти харесва в новото училище?

— Супер е.

Тя стисна ръката му.

— Кемал, боя се, че пак се налага да замина.

— Няма проблем — безразлично отвърна момчето.

Отново я връхлетя ревност.

— Къде отивате сега, госпожице Евънс? — попита госпожа Дейли.

— В Аляска.

— Пазете се от гризлитата и белите мечки — каза госпожа Дейли.

 

 

Полетът от Вашингтон до Джуно, столицата на Аляска, продължи девет часа с междинно кацане в Сиатъл. На летището в Джуно Дейна отиде на гишето за автомобили под наем.

— Казвам се Дейна Евънс. Аз…

— Да, госпожице Евънс. Приготвили сме ви чудесен ландроувър. Десето място на паркинга. Подпишете се тук.

Служителят й даде ключовете и Дейна заобиколи сградата, за да отиде на паркинга. Там имаше десетки коли. Зад белия ландроувър бе коленичил мъж в работно облекло. Той вдигна глава и каза:

— Затягам ауспуха, госпожице. Вече свърших.

— Благодаря ви.

 

 

Друг мъж седеше пред компютъра си в подземието на една държавна сграда и разглеждаше дигитална карта. Белият ландроувър зави надясно.

— Обектът се насочва към Стар Хил.

 

 

Джуно изненада Дейна. На пръв поглед градът й се стори голям, но тесните лъкатушни улици му придаваха атмосфера на селце, сгушено в пустош от ледниковата епоха.

Тя се настани в прочутия „Ин ат да Уотърфронт“, бивш публичен дом, разположен в центъра на града.

— Идвате навреме за ски-сезона — каза й служителят на рецепцията. — Носите ли си ски?

— Не, аз…

— В съседния магазин продават всичко необходимо.

— Благодаря. — „Точно оттам ще започна.“

Дейна разопакова багажа си и отиде в спортния магазин.

Продавачът се оказа невероятен бъбривец.

— Здрасти, аз съм Чад Донъху. Идвате тъкмо където трябва. — Чад посочи едни ски. — Току-що ги получихме. Адски са добри за неравен терен. А тези са „Саломон Екс-Скрийм Найн“. Много се търсят. Миналата година се изчерпаха и не успяхме да поръчаме повече. — Той забеляза нетърпеливото й изражение и побърза да се прехвърли на следващия вид ски. — Ако предпочитате, имаме „Локъл Въртиго Джи Търти“ или „Атомик Тен-Туенти“. — Продавачът изпитателно я погледна. — Кои си избрахте?…

— Идвам за една информация.

Той се разочарова.

— Каква информация?

— Джули Уинтроп от вашия магазин ли си купуваше ски?

Мъжът внимателно се вгледа в нея.

— Да. Караше „Волант Тай“.

— Госпожица Уинтроп добра скиорка ли беше?

— Добра ли? Страхотна. Имаше цял куп награди.

— Знаете ли дали е била тук сама?

— Доколкото ми е известно, да. — Той поклати глава. — Най-изненадващото е, че познаваше Игълкрест, мястото, където се случи трагедията, като собствената си длан. Такъв инцидент като че ли просто не можеше да се случи с нея, нали?

— Да, така е — бавно отвърна Дейна.

 

 

Полицейският участък се намираше на две преки от „Ин ат да Уотърфронт“.

Дейна влезе в малкото фоайе, където бяха окачени щатското знаме на Аляска, знамето на Джуно и националният флаг. Вътре имаше син килим, синя кушетка и син стол.

— Какво обичате? — попита я униформеният дежурен.

— Търся информация за смъртта на Джули Уинтроп.

Той се намръщи.

— В такъв случай трябва да се обърнете към Брус Боулър. Той е шеф на спасителната служба. Кабинетът му е на горния етаж, но в момента отсъства.

— Къде мога да го открия?

Полицаят си погледна часовника.

— По това време сигурно ще го хванете в „Хангър он да Уорф“. Това е на две преки оттук по Марин Уей.

— Много ви благодаря.

 

 

„Хангър он да Уорф“ бе голям ресторант, претъпкан в този обеден час.

— Съжалявам — каза на Дейна жената, която стоеше на входа — в момента нямаме свободни маси. Ще се наложи да почакате двайсетина минути, ако…

— Търся господин Брус Боулър.

Жената кимна.

— Брус ли? Ето го — на оная маса.

Дейна се обърна. Боулър беше приятен, суров наглед четиридесетинагодишен мъж. Седеше сам.

— Благодаря. — Тя се приближи до масата. — Господин Боулър?

— Да?

— Аз съм Дейна Евънс. Имам нужда от вашата помощ.

Мъжът се усмихна.

— Имате късмет. Останала ни е свободна стая. Ще се обадя на Джуди.

Дейна го погледна озадачено.

— Моля?

— Питате за „Коузи Лог“, нашия пансион, нали?

— Не. Искам да поговоря с вас за Джули Уинтроп.

— О! — Той се засрами. — Извинете ме. Седнете, моля. С Джуди имаме малък пансион извън града. Помислих си, че търсите стая. Обядвали ли сте?

— Не, аз…

— Тогава да обядваме заедно. — На устните му грейна приятна усмивка.

— Благодаря.

Когато Дейна си поръча, Брус Боулър попита:

— Какво точно ви интересува за Джули Уинтроп?

— Смъртта й. Има ли вероятност да не е било нещастен случай?

Той свъси вежди.

— Искате да кажете дали не се е самоубила, така ли?

— Не. Дали… дали някой не я е убил.

Боулър се ококори.

— Да убият Джули? Невъзможно. Беше нещастен случай.

— Ще ми разкажете ли как се случи?

— Естествено. — Той се замисли за миг, очевидно се чудеше откъде да започне. — Тук имаме три вида писти. Тези за начинаещи са Мъскег, Доли Вардън и Сауърдоу, а за напреднали — Слус Бокс, Мадър Лоуд и Сънданс… Има и още по-трудни: Инсейн, Спрус Шут и Ханг Тен. Най-стръмната е Стийп Шутс.

— И Джули Уинтроп се е спускала по…

— Стийп Шутс.

— Значи е била добра скиорка, така ли?

— Разбира се. — Брус Боулър се поколеба. — Тъкмо това е най-странното.

— Кое?

— Ами, всеки четвъртък от четири до девет организираме вечерни спускания. Оная вечер имаше много скиори. Всички се върнаха до девет… Освен Джули. Отидохме да я търсим. Открихме тялото й в подножието на Стийп Шутс. Беше се блъснала в едно дърво. Беше умряла на място.

Изпълнена с ужас, Дейна за миг затвори очи.

— Значи… значи е била сама, когато се е случило нещастието?

— Да. Скиорите обикновено се движат заедно, но най-добрите понякога обичат да се спускат сами. Границите на пистите са маркирани и всеки, който ги напусне, си поема риска. Джули Уинтроп се беше спуснала извън тези граници. Не я открихме лесно.

— Господин Боулър, каква е процедурата, когато изчезне скиор?

— Първо се обаждаме на приятелите на скиора, за да видим дали не е при тях. Проверяваме в баровете. Така не се налага хората ни да търсят някой пияница, заседнал пред чашата.

— Ами ако някой наистина се изгуби? — попита Дейна.

— Взимаме описанието на изчезналия скиор, проверяваме дали е добър и установяваме къде са го видели за последен път. Винаги питаме дали имат фотоапарати.

— Защо?

— Защото в такъв случай ги търсим в най-живописните местности. Ако не ги открием, разширяваме зоната на издирване извън границите на пистите. Уведомяваме щатската полиция и те ни пращат хеликоптер. Спасителните групи се състоят от по четирима души. В издирването се включва и въздушният патрул.

— Сериозна организация.

— Така е. Но не забравяйте, че общата площ на пистите е шестстотин и трийсет акра и средно на година ни се падат по четирийсет издирвания. Повечето са успешни. — Брус Боулър погледна през прозореца към студеното навъсено небе. — Ще ми се и с Джули да беше така. — Той отново се обърна към Дейна. — Както и да е, всеки ден след затварянето на лифтовете ски-патрулът прави проверка.

— Казаха ми, че Джули Уинтроп често се спускала от върха на Игълкрест.

Боулър кимна.

— Вярно е. Но това не е гаранция. Може да стане облачно, човек може да изгуби ориентация или просто да няма късмет. Като бедната госпожица Уинтроп.

— Как открихте тялото й?

— Мейдей го намери.

— Мейдей ли?

— Това е най-доброто ни куче. Ски-патрулът използва черни лабрадори и овчарки. Кучетата са невероятни. Те надушват човешката миризма, изкачват се до най-високата точка на склона и започват да търсят оттам надолу. Пратихме на мястото бомбардировач и когато…

— Бомбардировач ли?

— Нашият снегоход. С него свалихме трупа. Тримата санитари от линейката установиха смъртта с ЕКГ, после я снимаха и я пратиха в районната болница „Бартлет“.

— Значи никой не знае как се е случило нещастието, така ли?

Той сви рамене.

— Знаем само, че се е блъснала в един смърч. Гледката не беше приятна.

Дейна се вгледа в него за миг.

— Може ли да се кача до върха на Игълкрест?

— Защо не? Хайде да се наобядваме и после лично ще ви заведа.

 

 

Стигнаха с джип до двуетажната хижа в подножието на планината.

— Тук се събираме, за да обсъдим плановете за издирванията — каза Брус Боулър. — Ще се качим на върха с открития лифт.

Когато се заиздигаха към върха, Дейна се разтрепери от студ.

— Трябваше да ви предупредя. В такова време носим дълго бельо и няколко ката дрехи.

— Ще з-запомня.

— Джули Уинтроп се е качила със същия лифт. Носила е раницата си със себе си.

— Раница ли?

— Да. Раница с лопатка за лавини, предавател, който праща сигнал на разстояние от петдесет метра, и прът за проверка на дълбочината на снега. — Той въздъхна. — Разбира се, това не й е помогнало, когато се е блъснала в дървото.

Наближиха върха. Когато стигнаха на платформата и внимателно слязоха от лифта, към тях се приближи мъж.

— Какво те води насам, Брус? Да не се е изгубил някой?

— Не, просто развеждам една приятелка. Това е госпожица Евънс.

Двамата се ръкуваха. Дейна се огледа. Наблизо имаше заслон, който едва се виждаше от гъстите облаци. „Дали Джули Уинтроп е влязла там преди да се спусне? Може би някой я е проследил? Някой, който се е готвил да я убие?“

Брус Боулър се обърна към нея.

— Намираме се на най-високия връх на планината.

Дейна погледна към бездънната бездна и потръпна.

— Вие замръзвате, госпожице Евънс. Хайде да се връщаме.

— Благодаря.

 

 

Дейна току-що се бе прибрала в хотела, когато на вратата се почука. Тя отвори. На прага стоеше едър мъж с много светла кожа.

— Госпожица Евънс?

— Да.

— Здравейте. Казвам се Николос Върдън. Работя във вестник „Джуно Емпайър“.

— Да?

— Научих, че разследвате смъртта на Джули Уинтроп. Бихме искали да публикуваме материал за случая.

В главата на Дейна прозвуча тревожен сигнал.

— Боя се, че грешите. Не правя никакво разследване.

Мъжът я погледна скептично.

— Чух…

— Подготвяме предаване за световните ски-курорти. Джуно е само едно от местата, които ще представим.

— Разбирам. Извинявайте, че ви обезпокоих.

Дейна го проследи с поглед. „Откъде знае какво правя тук?“

Тя се обади в „Джуно Емпайър“.

— Ало, търся един от репортерите ви, Николос Върдън… Нямате такъв служител? Ясно. Благодаря ви.

Събирането на багажа й отне само десет минути. „Трябва да се махна оттук и да намеря друго място.“ — Дейна внезапно си спомни нещо. — „Питате за «Коузи Лог», нашия пансион, нали? Имате късмет. Останала ни е свободна стая.“ Тя слезе във, фоайето да провери. Служителят й начерта схема на пътя до пансиона.

 

 

Мъжът в подземието на държавната сграда наблюдаваше дигиталната карта на компютърния екран.

— Обектът напуска центъра на града и се насочва на запад — съобщи той.

 

 

Пансионът „Коузи Лог“, красива едноетажна сграда от дървени трупи в местен стил, се намираше на половин час от центъра на Джуно. Дейна позвъни на вратата. Отвори й привлекателна бодра жена на тридесетина години.

— Здравейте. Какво ще обичате?

— Случайно се запознах със съпруга ви и той спомена, че имате свободна стая.

— Така е. Аз съм Джуди Боулър.

— Дейна Евънс.

— Заповядайте.

Дейна влезе и се огледа. Пансионът се състоеше от голяма удобна дневна с каменна камина, трапезария и две спални с бани.

— Аз готвя — каза Джуди Боулър. — И се справям доста добре.

Дейна се усмихна.

— Нямам търпение да дойде време за вечеря.

Джуди я заведе в стаята и тя разопакова багажа си.

 

 

Дейна отново се върна в града. Влезе в бара на „Клиф Хауз“ и си поръча скоч. Всички служители изглеждаха загорели и бодри. „Естествено.“

— Чудесно време — каза тя на русия барман.

— Да. Точно за ски.

— Често ли карате?

Той се усмихна.

— Винаги, когато съм свободен.

— Струва ми се прекалено опасно — въздъхна Дейна. — Преди няколко месеца тук загина една моя приятелка.

Барманът остави чашата, която лъскаше.

— Наистина ли?

— Да. Джули Уинтроп.

Лицето му помръкна.

— Тя често идваше тук. Симпатична жена.

Дейна се наведе към него.

— Чух, че не било нещастен случай.

Очите му се разшириха.

— Какво искате да кажете?

— Чух, че била убита.

— Убита ли? — скептично попита той. — Невъзможно. Било е нещастен случай.

 

 

Двадесет минути по-късно Дейна разговаряше с бармана на хотел „Проспектър“.

— Чудесно време.

— Много подходящо за ски — отвърна той.

Дейна поклати глава.

— Струва ми се прекалено опасно. Преди няколко месеца тук загина една моя приятелка. Може да я познавате, Джули Уинтроп.

— А, естествено. Харесваше ми. Искам да кажа, не се надуваше като някои хора. Държеше си се съвсем нормално.

— Чух, че не било нещастен случай.

Изражението на бармана се промени и той сниши глас.

— Убеден съм в това, по дяволите!

Сърцето на Дейна се разтуптя.

— Нима?

— Абсолютно. — Барманът заговорнически прошепна: — Ония скапани марсианци…

 

 

Намираше се на върха на планината и леденият вятър брулеше лицето й. Погледна към долината и се опита да прецени дали да се върне, когато внезапно усети, че някой я блъска изотзад, и полетя надолу по склона към огромно дърво. Точно преди да се разбие в него, се събуди с вик.

Седна на леглото. Цялата трепереше. „Така ли са убили Джули Уинтроп? Кой я е блъснал?“

 

 

Елиот Кромуел губеше търпение.

— Мат, кога ще се върне Джеф Конърс, по дяволите? Трябва ни.

— Скоро. Поддържам връзка с него.

— Ами Дейна?

— Тя е в Аляска, Елиот. Защо?

— Предпочитам да е тук. Рейтингът на вечерните ни новини е спаднал.

Мат Бейкър го погледна и се зачуди дали това е истинската причина за загрижеността му.

 

 

На сутринта Дейна се облече и отиде в града.

Докато чакаше на летището да обявят полета й, забеляза, че в един от ъглите седи мъж, който от време на време хвърля поглед към нея. Стори й се странно познат. Носеше тъмносив костюм и й напомняше за някого. И внезапно се сети. Друг мъж на летището в Аспен. Също в тъмносив костюм. Ала приликата не се ограничаваше до дрехите. Имаше нещо в поведението им. И двамата излъчваха неприятна арогантност. Този я наблюдаваше едва ли не презрително. Дейна потръпна.

 

 

След като Дейна се качи на самолета, мъжът поговори по клетъчния си телефон и напусна летището.