Сидни Шелдън
Греховете на светците (14)

Глава 13

Когато вечерта се прибра в стаята си, Дейна стреснато се закова на място. Всичко изглеждаше същото и все пак… имаше чувството, че нещо се е променило. Дали бяха местили багажа й? „Пак изпадам в параноя“ — кисело си помисли тя. После вдигна телефонната слушалка и набра Вашингтон.

Отговори й госпожа Дейли.

— Домът на госпожица Евънс.

„Слава Богу, че е там!“

— Госпожо Дейли?

— Госпожице Евънс!

— Добър вечер. Как е Кемал?

— Ами, доста е своенравен, но се справям. Всичките ми момчета са такива.

— Значи… няма проблеми?

— Никакви.

Дейна облекчено въздъхна.

— Може ли да го чуя?

— Естествено. Кемал, майка ти.

След секунда се чу гласът на момчето.

— Здрасти, Дейна.

— Здрасти, Кемал. Как я караш?

— Супер.

— Как мина училището?

— Добре.

— Разбираш ли се с госпожа Дейли?

— Тя е върхът.

„Нещо повече — помисли си Дейна. — Тя е истинско чудо.“

— Кога се прибираш, Дейна?

— Утре съм си вкъщи. Вечеря ли?

— Да. Не беше зле.

„Това ти ли си, Кемал?“ — изкушаваше се да попита Дейна. Промяната в него я порази.

— Добре, миличък. До утре. Лека нощ.

— Лека нощ, Дейна.

Тъкмо се канеше да си легне, когато клетъчният й телефон иззвъня.

— Ало?

— Дейна?

— Джеф! — радостно възкликна тя. — О, Джеф! — Дейна благослови деня, в който бе купила мобифона си.

— Искам да ти кажа, че страшно ми липсваш.

— И ти ми липсваш. Във Флорида ли си?

— Да.

— Как вървят нещата?

— Лошо. — Тя долови колебанието в гласа му.

— Всъщност адски лошо. Утре ще й правят мастектомия.

— О, не!

— Тя не го понася много добре.

— Ужасно съжалявам.

— Знам. Кофти късмет. Мила, нямам търпение да те видя. Някога казвал ли съм ти, че съм луд по теб?

— И аз съм луда по теб, мили.

— Имаш ли нужда от нещо, Дейна?

„От теб.“

— Не.

— Как е Кемал?

— Чудесно. Намерих детегледачка, с която се разбира.

— Браво. Нямам търпение пак да сме заедно тримата.

— И аз.

— Грижи се за себе си.

— Непременно. И нямам думи да изразя колко много съжалявам за Рейчъл.

— Ще й предам. Лека нощ, мила.

— Лека нощ.

Дейна отвори куфара си, извади ризата на Джеф, която бе взела от апартамента, и я облече под нощницата си. „Лека нощ, мили.“

 

 

Рано на другата сутрин Дейна взе самолета за Вашингтон. Преди да отиде на работа се отби вкъщи, където я посрещна бодрата госпожа Дейли.

— Радвам се, че се връщате, госпожице Евънс. Това ваше момче ме умори — каза тя и намигна.

— Надявам се, че не ви е причинявал прекалено много проблеми.

— Проблеми ли? Няма такова нещо. И отлично се справя с новата си ръка.

— Значи си носи протезата? — изненада се Дейна.

— Разбира се. Отиде с нея на училище.

— Чудесно. — Тя си погледна часовника. — Трябва да отивам в студиото. Ще се върна следобед да видя Кемал.

— Ужасно му липсвате. Е, тръгвайте. Аз ще ви разопаковам багажа.

— Благодаря, госпожо Дейли.

 

 

Дейна разказваше на Мат какво е научила в Аспен.

Той я гледаше смаяно.

— На сутринта след пожара електротехникът просто изчезнал, така ли?

— Без да си вземе заплатата.

— И е бил в дома на Уинтроп точно преди пожара?

— Да.

Бейкър поклати глава.

— Звучи ми като в „Алиса в страната на чудесата“. Става все по-интересно.

— Мат, Пол Уинтроп е следващият загинал от семейството. Убили са го във Франция скоро след пожара. Искам да отида там. Ще се опитам да потърся свидетели на автомобилната катастрофа.

— Добре. — Той помълча, после каза: — Елиот Кромуел питаше за теб. Каза да се пазиш.

— Няма проблем.

 

 

Когато Кемал се прибра от училище, Дейна го чакаше. Той носеше протезата си и на Дейна й се стори, че изглежда много по-спокоен.

— Върна се! — Кемал я прегърна.

— Здравей, миличък. Липсваше ми. Как мина училището?

— Горе-долу. Ти как пътува?

— Нормално. Донесох ти нещо. — Тя му подаде ръчнотъкана индианска чанта и кожени мокасини, които бе купила в Аспен. Сега започваше трудната част. — Кемал, налага се пак да замина за няколко дни.

Дейна се приготви за реакцията му, ала Кемал само каза:

— Добре.

И нито следа от негодувание.

— Ще ти донеса още по-хубав подарък.

— По един за всеки ден, в който те няма, става ли?

— Виж какво, ти си още в седми клас, не си в правния факултет! — засмя се тя.

 

 

Мъжът седеше на удобен фотьойл пред телевизора с чаша скоч в ръка. На екрана се виждаха Дейна и Кемал. Госпожа Дейли им поднасяше вечерята, ирландско задушено.^[1]

— Великолепно е — каза Дейна.

— Благодаря. Радвам се, че ви харесва.

— Нали ти казах, тя е страхотна готвачка — рече Кемал.

Все едно, че бе в трапезарията при тях, а не ги наблюдаваше от съседния апартамент.

 

 

— Разкажи ми за училище — каза Дейна.

— Новите учители ми харесват. Математикът е върхът…

— Чудесно.

— Момчетата в това училище са много по-свестни. Мислят, че новата ми ръка е супер. В моя клас има едно адски готино момиче. Май ме харесва. Казва се Лизи.

— Ти харесваш ли я, миличък?

— Да. Готино гадже.

„Той расте“ — с неочаквано бодване в гърдите си помисли Дейна.

По-късно, когато Кемал си легна, тя отиде в кухнята при госпожа Дейли.

— Кемал изглежда толкова… спокоен. Не мога да изразя благодарността си към вас.

— Всъщност вие ми правите услуга — усмихна се жената. — Все едно отново се грижа за едно от собствените си деца. Те вече пораснаха, нали разбирате. С Кемал си прекарваме чудесно.

— Радвам се.

 

 

Дейна изчака до полунощ и след като Джеф не се обади, си легна. Дълго си мисли за него. Питаше се дали се е любил с Рейчъл.

 

 

Мъжът в съседния апартамент набра един телефонен номер и каза:

— Всичко е спокойно.

 

 

Клетъчният й телефон иззвъня.

— Джеф, мили. Къде си?

— В болницата във Флорида. Операцията свърши. Онкологът още не е получил окончателните резултати.

— О, Джеф! Дано да няма метастази.

— Дано. Рейчъл иска да остана при нея няколко дни. Исках да те попитам дали…

— Разбира се. Трябва да останеш.

— Няма да се бавя. Ще се обадя на Мат да го предупредя. Нещо ново при вас?

За миг Дейна се изкуши да му разкаже за Аспен. „Той си има достатъчно грижи.“

— Нищо. Всичко е наред.

— Прати целувки на Кемал. Останалите са за теб.

 

 

Джеф затвори. Към него се приближи медицинска сестра.

— Господин Конърс? Доктор Янг иска да ви види.

— Операцията мина добре — каза онкологът, — но тя ще има нужда от много емоционална подкрепа. Ще се чувства непълноценна като жена. Когато дойде в съзнание, ще изпадне в паника. Трябва да й покажете, че е нормално да се страхува.

— Разбирам.

— Следващият кризисен момент ще е радиационната терапия. Този период може да се окаже особено травмиращ.

Джеф се замисли за близкото бъдеще.

— Има ли някой, който да се грижи за нея? — попита лекарят.

И Джеф осъзна, че освен него Рейчъл наистина си няма никого.

 

 

В самолета на „Еър Франс“ до Ница Дейна включи лаптопа си, за да прегледа събраната информация. Провокативна, ала определено неубедителна. „Доказателства — помисли си тя. — Без доказателства няма предаване. Ако успея…“

— Приятен полет, нали?

Дейна се обърна към мъжа, който седеше до нея. Бе висок, привлекателен и говореше с френски акцент.

— Да, наистина.

— Били ли сте във Франция?

— Не, за пръв път ми е.

Мъжът се усмихна.

— О, очаква ви истински празник. Това е вълшебна страна. — Той се наведе към нея. — Имате ли приятели, които да ви я покажат?

— Ще ме чакат съпругът ми и трите ми деца — отвърна Дейна.

— Жалко. — Той кимна, обърна се и взе вестника си.

Дейна сведе поглед към компютъра. Едно изречение привлече вниманието й. Пол Уинтроп, който беше загинал в автомобилна катастрофа, бе имал хоби.

Автомобилизъм.

 

 

Когато самолетът кацна на летището в Ница, Дейна влезе в терминала и отиде на гишето за коли под наем.

— Казвам се Дейна Евънс. Имам…

Служителят вдигна поглед.

— А, госпожица Евънс? Колата ви чака. — Той й подаде формуляра. — Подпишете се тук.

— Ще ми трябва и карта на южна Франция. Случайно да…

— Разбира се, госпожице. — Той бръкна под гишето и извади картата. — Заповядайте.

 

 

В небостъргача на УТН Елиот Кромуел попита:

— Къде е сега Дейна, Мат?

— Във Франция.

— Има ли някакъв напредък?

— Още е рано.

— Безпокоя се за нея. Струва ми се, че прекалено много пътува. В наше време пътуванията са опасни. — Той помълча. — Много опасни.

 

 

В Ница беше студено и Дейна се зачуди какво е било времето в деня на смъртта на Пол Уинтроп. Качи се в очакващия я на паркинга ситроен и потегли по Гран Корниш.

Катастрофата се бе случила на магистралата при Рокбрюн-Кап-Мартен, курорт на Средиземно море.

Когато наближи мястото, Дейна намали скоростта, загледана в опасните остри завои. Къде ли се беше преобърнал Пол Уинтроп. И изобщо какво беше правил тук? Може би беше имал среща с някого? Дали беше участвал в рали?

 

 

Рокбрюн-Кап-Мартен бе средновековно селце с древен замък, черква, исторически пещери и луксозни вили. Дейна паркира в центъра и отиде да потърси полицейския участък. Спря един мъж, който излизаше от някакъв магазин, и попита:

— Извинете, бихте ли ми казали къде е полицейският участък?

— Je ne parle anglais, j’ai peur de ne pouvoir vous aider, mais…^[2]

— Полиция. Полиция.

— Ah, oui. — Той посочи. — La deuxième rue à gauche.^[3]

— Merci.^[4]

— De rien.^[5]

Участъкът се помещаваше в стара порутена сграда с бяла мазилка. На регистратурата седеше униформен полицай на средна възраст.

— Bonjour, madame.^[6]

— Bonjour.^[7]

— Comment puis-je vous aider?^[8]

— Говорите ли английски?

Той се замисли за миг, после неохотно отвърна:

— Да.

— Искам да се срещна с началника.

Полицаят я изгледа озадачено, после внезапно се усмихна.

— А, комендант Фразие. Oui. Един момент. — Вдигна телефонната слушалка, каза нещо, Кимна, обърна се към Дейна и посочи към коридора. — La premiere porte.^[9]

— Благодаря.

— Кабинетът на комендант Фразие беше малък и подреден. Самият комендант бе енергичен мъж с малки мустачки и проницателни кафяви очи.

— Добър ден, господин комендант.

— Bonjour, mademoiselle. С какво мога да ви помогна?

— Аз съм Дейна Евънс. Подготвям предаване за УТН във Вашингтон. Отнася се за семейство Уинтроп. Научих, че Пол Уинтроп е загинал в автомобилна катастрофа някъде тук.

— Oui. Ужасно. Ужасно! Човек трябва да внимава, когато шофира по Гран Корниш. Този път е très dangereux.^[10]

— Имаше ли алкохол в кръвта на Пол Уинтроп?

Комендант Фразие поклати глава.

— Non.

— Наркотици?

— Non.

— Спомняте ли си какво беше времето в деня на катастрофата?

— Oui. Il pleuvait. Валеше дъжд.

Дейна имаше още един въпрос, макар че не се надяваше на положителен отговор.

— Предполагам, че не е имало свидетели.

— Mais oui, il en avait.

Тя го зяпна.

— Значи е имало?

— Един свидетел. Шофирал след колата на Уинтроп и видял катастрофата.

Сърцето й се разтуптя.

— Ще съм ви много благодарна, ако ми кажете името на свидетеля. Искам да поговоря с него.

Комендантът кимна.

— Не виждам защо не. Александър! — извика той.

След секунда в кабинета припряно влезе помощникът му.

— Oui, Commandant?^[11]

— Apportez-moi le dossier de l’accident Winthrop.^[12]

— Tout de suite.^[13] — Помощникът излезе и Фразие се обърна към Дейна.

— Толкова нещастно семейство. Животът е tras fragile.^[14] — Той се усмихна. — Човек трябва да се наслаждава на удоволствията винаги, когато може. Сама ли сте тук, mademoiselle?

— Не, мъжът ми и децата ми ме чакат.

— Жалко.

Помощникът се върна с няколко листа и комендантът ги прегледа, после кимна и вдигна очи към Дейна.

— Свидетелят е американски турист, Ралф Бенджамин. Според неговите показания той шофирал след Пол Уинтроп, когато видял едно куче да изскача пред колата на жертвата. Уинтроп завъртял волана, за да не го блъсне, автомобилът поднесъл и паднал в морето. Според доклада на патоанатома Уинтроп умрял на място.

— Имате ли адреса на господин Бенджамин?

— Oui. — Той отново погледна документите. — Живее в Америка. В Ричфийлд, Юта. Търк Стрийт, четиристотин и двайсет. — Фразие преписа адреса и го подаде на Дейна.

Тя се опита да овладее вълнението си.

— Много ви благодаря.

— Удоволствието е мое. — Комендантът забеляза, че Дейна не носи брачна халка. — И предайте поздравите ми на съпруга и децата си.

 

 

— Мат — възбудено каза Дейна. — Открих свидетел на катастрофата на Пол Уинтроп. Ще отида да се срещна с него.

— Страхотно. Къде е той?

— В Юта. Ричфийлд. После веднага се връщам във Вашингтон.

— Добре. Между другото, обади се Джеф.

— Да?

— Нали знаеш, че е във Флорида при бившата си жена? — неодобрително рече той.

— Знам. Тя е тежко болна.

— Ако Джеф се забави още, ще трябва да си вземе неплатена отпуска.

— Сигурна съм, че скоро ще се върне. — Иска ще й се сама да повярва в това.

— Добре. Желая ти успех със свидетеля.

— Благодаря, Мат.

 

 

Тя се обади на Кемал. Отговори й госпожа Дейли.

— Домът на госпожица Евънс.

— Добър ден, госпожо Дейли. Всичко наред ли е? — Дейна затаи дъх.

— Ами, снощи синът ви едва не изгори кухнята, докато се опитваше да ми помогне с вечерята. — Тя се засмя. — Иначе е добре.

— Чудесно. — „Тази жена наистина е чудотворна.“

— Скоро ли се прибирате? Мога да приготвя вечеря и…

— Имам още малко работа. Ще се върна след два дни. Може ли да поговоря с Кемал?

— Той спи. Да го събудя ли?

— Не, не. — Дейна си погледна часовника. Във Вашингтон бе едва четири часът. — Защо спи по това време?

Дейли се засмя.

— Беше страшно уморен. Много работи, много играе.

— Предайте му целувките ми.

 

 

„Имам още малко работа. Ще се върна след два дни. Може ли да поговоря с Кемал?“

„Той спи. Да го събудя ли?“

„Не, не. Защо спи по това време?“

„Беше страшно уморен. Много работи, много играе.“

„Предайте му целувките ми.“

Записът свърши.

 

 

Ричфийлд бе приятно градче, разположено в долина насред планинската верига Монро. Дейна спря на една бензиностанция и помоли да я упътят към дома на свидетеля.

Ралф Бенджамин живееше в занемарена едноетажна къща. Тя спря пред входа и натисна звънеца. Отвори й беловласа жена с престилка.

— Какво обичате?

— Търся Ралф Бенджамин.

Жената я погледна любопитно.

— Той очаква ли ви?

— Не. Аз… случайно минавам оттук и реших да се отбия за малко. Той тук ли е?

— Да. Заповядайте.

— Благодаря. — Дейна влезе и жената я заведе в дневната.

— Ралф, имаш гостенка.

Ралф Бенджамин стана от люлеещия се стол.

— Здравейте. Познаваме ли се?

Дейна се вцепени. Мъжът беше сляп.