Сидни Шелдън
Греховете на светците (23)

Глава 22

На летището ги очакваше военен самолет. Дейна се изненада, когато видя, че те са единствените пътници.

— Къде отиваме? — попита тя.

Саша Жданов мрачно се усмихна.

— В Сибир.

„Сибир.“ Стомахът й се сви.

 

 

Полетът продължи четири часа. Дейна се опита да завърже разговор с надеждата, че ще успее да получи представа с какво й предстои да се сблъска, ала Жданов й даваше само едносрични отговори.

Когато кацнаха на малко летище насред пустошта, на замръзналата писта ги чакаше „Лада 2110“.

— Мястото, където отиваме… далече ли е? — попита Дейна. „И ще се върна ли някога?“

— Не. Трябва да сме много внимателни.

Последва кратко пътуване до нещо, което приличаше на малка гара. На перона стояха шестима дебело облечени войници.

Когато Дейна и Жданов се приближиха към тях, единият я посочи и се подсмихна.

— Щастливец!

— Красиво момиче!

Жданов се ухили и каза нещо на руски. Войниците избухнаха в смях.

„Не искам да зная какво си говорят“ — помисли си Дейна.

Качиха се на влака. Дейна се чувстваше пообъркана отвсякога. „Къде може да отива влак насред пустата замръзнала тундра?“ Температурата в купето бе под нулата.

След няколко минути влязоха в ярко осветен тунел. На сантиметри от двете им страни се издигаше здрава скала. Дейна имаше чувството, че сънува.

Тя се обърна към Жданов.

— Ще ми кажете ли къде отиваме?

Влакът рязко спря.

— Пристигнахме.

Слязоха и се запътиха към странна бетонна сграда, заградена с два реда бодлива тел. Наоколо патрулираха въоръжени войници. Когато Жданов наближи портала, те отдадоха чест.

— Хвани ме за ръка, целуни ме и се усмихни — прошепна Жданов на Дейна.

Тя се подчини.

Порталът се отвори и двамата влязоха вътре ръка за ръка. Войниците завистливо гледаха Жданов. За огромно удивление на Дейна, сградата, в която влязоха, се оказа асансьорна шахта.

— Къде отиваме? — отново попита тя, когато започнаха да се спускат.

— Под планината. — Асансьорът бързо увеличаваше скоростта си.

— На каква дълбочина?

— Сто и осемдесет метра.

— На сто и осемдесет метра под планината? Защо? Какво има долу?

— Ще видите.

След няколко минути скоростта започна да намалява. Накрая асансьорът спря и вратата автоматично се отвори.

— Стигнахме — каза Жданов.

„Но къде?“

Излязоха от кабината. Бяха направили не повече от двадесет крачки, когато Дейна смаяно се закова на място. Пред нея се простираше улица в модерен град, с магазини, ресторанти и театри. По тротоарите вървяха мъже и жени и тя внезапно забеляза, че никой не носи палто. Стана й топло. Дейна се обърна към Жданов.

— Наистина ли сме под планината?

— Да.

— Но… — Тя отново погледна невероятния град. — Не разбирам. Какво е това място?

— Казах ви. Красноярск двайсет и шест.

— Да не е някакво бомбоубежище?

— Тъкмо обратното — загадъчно отвърна той и я погледна напрегнато. — За вас щеше да е по-добре да не знаете онова, което ще ви кажа. Знаете ли нещо за плутония?

— Не много.

— Плутоният е горивото за ядрените бойни глави, ключовата съставка в атомното оръжие. В Красноярск двайсет и шест се произвежда плутоний. Тук живеят и работят сто хиляди учени и специалисти. Преди получаваха възможно най-добрата храна, дрехи и жилища. Но им е наложено едно ограничение.

— Да?

— Трябва да се съгласят никога да не напускат това място.

— Искате да кажете…

— Не могат да излизат навън. Никога. Трябва напълно да се откъснат от света.

Дейна погледна към хората, които вървяха по топлите улици. Това не можеше да е истина.

— Къде правят плутония?

— Ще ви покажа. — Приближаваше трамвай. — Елате. — Жданов се качи и Дейна го последва. Скоро навлязоха в лабиринт от слабо осветени тунели.

Тя се замисли за невероятната работа и дългите години, отишли за построяването на този град. След няколко минути трамваят спря. Намираха се на входа на огромна, ярко осветена лаборатория.

— Тук слизаме.

Дейна тръгна след Жданов. В гигантската пещера имаше три реактора. Работеше само един от тях, около него забързано сновяха техници.

— Машините в тази зала могат да дават достатъчно плутоний за производството на една атомна бомба на всеки три дни — каза Жданов. — Този реактор все още бълва половин тон годишно, което стига за сто бомби. В съседния склад има плутоний за милиарди долари.

— Щом имате толкова много плутоний — попита Дейна, — защо произвеждате още?

— Вие американците наричате това „параграф двайсет и две“ — сухо отвърна Жданов. — Не могат да изключат реактора, защото снабдява с енергия града. Ако го спрат, хората ще замръзнат.

— Ужасно. Ако…

— Почакайте. Онова, което ще ви кажа, е още по-страшно. Поради състоянието на руската икономика вече няма пари за учените и специалистите, които работят тук. Не са им плащали от месеци. Красивите домове, които им дадоха преди години, сега се рушат и няма средства за ремонтирането им. Изчезнаха всички луксозни стоки. Виждате ли парадокса? Количеството складиран тук плутоний струва много милиарди долари, но хората, които са го създали, започват да гладуват.

— И смятате, че е възможно да продават част от плутония на други страни, така ли? — бавно попита Дейна.

Той кимна.

— Преди Тейлър Уинтроп да стане посланик в Русия, негови приятели му разказали за Красноярск двайсет и шест и му предложили сделка. След като разговарял с неколцина от учените, които се чувствали предадени от родината си, Уинтроп се съгласил. Обаче имаше много проблеми и се наложи да чака, докато всичко си дойде на мястото.

„Беше като побъркан. Каза нещо от рода на «Всичко си дойде на мястото.»“ Дейна се задъха.

— Скоро след това назначиха Тейлър Уинтроп за посланик. Двамата с партньора му установиха връзка с учените и започнаха да продават плутоний на десетки страни, сред които Либия, Ирак, Пакистан, Северна Корея и Китай.

„Най-после всичко си идва на мястото! Тейлър Уинтроп е имал нужда от посланическия пост само защото е трябвало да контролира операцията.“

— Беше лесно — продължи Жданов, — защото количество плутоний с големината на топка за тенис е достатъчно за създаването на ядрена бомба. Тейлър Уинтроп и неговият партньор правеха милиарди долари. Двамата въртяха нещата много хитро и никой не подозираше нищо. Русия се превърна в разграден двор — горчиво каза Жданов. — Тук можете да си купите атомни бомби, танкове, изтребители и ракетни системи.

Дейна се опитваше да асимилира цялата тази информация.

— Защо е бил убит Тейлър Уинтроп?

— Защото стана алчен и реши да вземе бизнеса в свои ръце. Когато разбра за това, партньорът му нареди да го убият.

— Но… но защо са убили цялото му семейство?

— След като Тейлър Уинтроп и жена му загинаха в пожара, синът му Пол се опита да изнудва партньора му и също намери смъртта си. А след това партньорът на Уинтроп реши, че не може да рискува с другите от семейството.

Дейна го гледаше ужасено.

— Кой е партньорът на Тейлър Уинтроп?

Жданов поклати глава.

— Вече знаете достатъчно засега, госпожице Евънс. Ще ви кажа името му, когато ме измъкнете от Русия. — Той си погледна часовника. — Трябва да тръгваме.

Дейна за последен път се обърна към реактора, който денонощно произвеждаше смъртоносен плутоний.

— Правителството на Съединените щати знае ли за Красноярск двайсет и шест?

Жданов кимна.

— О, да. И ужасно ги е страх. Вашето външно министерство работи с нас, за да превърнем тези реактори в нещо по-безопасно. Междувременно… — Той сви рамене.

В асансьора Жданов я попита:

— Чували ли сте за ФУП?

— Да — предпазливо отвърна Дейна.

— И те участват в това.

— Какво? — „Ето защо генерал Бустър ме предупреждаваше да стоя настрани.“

Излязоха на повърхността.

— Отиваме в служебния ми апартамент — каза Жданов.

Когато тръгнаха по улицата, Дейна забеляза жена, облечена също като нея. Прегръщаше някакъв мъж.

— Онази жена…

— Нали ви обясних. Някои мъже имат право да си водят проститутки. Но нощем всички се връщат в строго охраняван лагер. Не бива да научат нищо за онова, което става под земята.

Повечето от магазините по пътя бяха празни. „Изчезнаха всички луксозни стоки. Държавата вече няма пари да плаща на учените и специалистите, които работят тук. Не са им плащали от месеци.“ На един от ъглите се издигаше висока сграда. Вместо часовник на върха й имаше голям датчик.

— Какво е това? — попита Дейна.

— Гайгеров брояч, който ще предупреди хората, ако е реакторите се случи нещо. — Завиха по странична улица, от двете страни на която имаше жилищни блокове. — Стигнахме. Трябва да останем за малко в апартамента, за да не ни заподозрат. ФСС следи всички.

— ФСС ли?

— Да. Федералната служба за сигурност. Преди се наричаше КГБ. Освен името почти нищо друго не се е променило.

Апартаментът бе голям, ала запуснат. Завесите бяха стари, килимите — изтъркани, мебелите се нуждаеха от претапициране.

Дейна седна и се замисли за ФУП. „Това е само прикритие — беше й казал Джеф. — В действителност ФУП шпионира чуждите разузнавателни служби. Съветвам те да стоиш колкото може по-надалеч от генерал Бустър.“

И за срещата си с шефа на управлението. „Няма ли да оставите мъртвите да почиват в мир, скапани журналисти такива? Предупреждавам ви да стоите настрани.“ Генерал Виктор Бустър разполагаше с огромна секретна организация, за да убие семейството на Тейлър Уинтроп.

И за Джак Стоун, който се бе опитвал да я предпази. „Пазете се. Ако Виктор Бустър научи, че съм разговарял с вас…“

Шпионите на ФУП бяха навсякъде и Дейна внезапно се почувства в огромна опасност.

Саша Жданов си погледна часовника.

— Е, да вървим. Измислихте ли как ще ме измъкнете от страната?

— Да — бавно отвърна тя. — Струва ми се, че знам как да го уредя. Но ще ми трябва малко време.

 

 

На летището в Москва ги очакваха две коли. Жданов й подаде едно листче.

— Ще отседна при една приятелка в комплекс „Чайка“. Никой не знае, че съм там. Ето адреса. Не мога да се върна в дома си. Довечера в осем ще ви чакам. Искам да знам плана ви.

Дейна кимна.

— Добре. Трябва да се обадя по телефона.

Жената на рецепцията в хотел „Союз“ я изгледа странно. „Не я обвинявам — помисли си Дейна. — Трябва да се избавя от тия отвратителни дрехи.“

Когато влезе в стаята си, първо се преоблече, после позвъни във Вашингтон. Отговори й Сизър.

— Домът на семейство Хъдсън.

— Там ли е господин Хъдсън, Сизър? — Дейна затаи дъх.

— Госпожице Евънс! Много се радвам да ви чуя. Да, господин Хъдсън си е вкъщи. Един момент, моля.

Дейна се разтрепери от облекчение. Ако имаше човек, който можеше да й помогне да измъкне Саша Жданов от Русия, това беше Роджър Хъдсън.

— Дейна?

— Роджър, слава Богу, че те открих!

— Какво има? Добре ли си? Къде си?

— В Москва. Разбрах защо са убили Тейлър Уинтроп и семейството му.

— Какво?! Господи, как…

— Ще ти обясня всичко, когато се видим. Роджър, много се извинявам, че пак те безпокоя, но имам проблем. Един високопоставен руснак иска да избяга в Америка. Казва се Саша Жданов. Животът му тук е в опасност. Той знае какво се е случило с Уинтроп. Трябва да го измъкнем, при това бързо! Можеш ли да ми помогнеш?

— Нито ти, нито аз не бива да се замесваме в такова нещо, Дейна.

— Трябва да рискуваме. Нямаме друг избор. Прекалено е важно.

— Това не ми харесва, Дейна.

— Съжалявам, че забърквам и теб, но няма към кого другиго да се обърна.

— По дяволите, аз… — Сенаторът замълча за миг. — Добре. Най-доброто решение е да го заведеш в американското посолство. Там ще е в безопасност, докато измислим как да го изведем от Русия.

— Той не иска да отиде в посолството. Не им вярва.

— Няма друг начин. Ще се обадя по секретна линия на посланика и ще му кажа да осигури закрила на Жданов. Къде е той?

— Чака ме в комплекс „Чайка“. Отседнал е при една своя приятелка.

— Добре. Вземи го и веднага го заведи в посолството. Не спирайте никъде по пътя.

Дейна изпита огромно облекчение.

— Благодаря ти, Роджър. Много ти благодаря.

— Внимавай, Дейна.

— Ще внимавам.

— Дочува не.

 

 

„Благодаря ти, Роджър. Много ти благодаря.“

„Внимавай, Дейна.“

„Ще внимавам.“

„Дочуване.“

Записът свърши.

 

 

В седем и половина Дейна излезе от хотел „Союз“. Леденият вятър я връхлетя. Тя плътно се уви в палтото си, ала студът продължи да я пронизва до костите. Повървя малко пеш, за да се увери, че не я следят. На първия оживен уличен ъгъл взе такси и даде на шофьора адреса на Жданов. След петнадесет минути таксито спря пред грозен жилищен блок.

— Да ви изчакам ли?

— Не. — Жданов навярно разполагаше с кола.

Дейна извади няколко долара от чантата си и ги подаде на шофьора. Той изсумтя и ги взе.

Във входа на блока нямаше никого. Тя погледна листчето в ръката си и се качи по стълбището на втория етаж.

Вратата на апартамента бе открехната. Дейна се напрегна, предпазливо я побутна и пристъпи вътре. Наоколо цареше пълен мрак.

— Господин Жданов?… — Тя зачака. Не получи отговор. — Господин Жданов? — Тежка тишина. Дейна влезе в спалнята, препъна се и падна на пода върху нещо меко и влажно. Изпълнена с отвращение, побърза да се изправи и опипом потърси електрическия ключ. Натисна го и лампата светна. Ръцете й бяха покрити с кръв. На пода лежеше Саша Жданов. Гърлото му бе прерязано от ухо до ухо.

Дейна изпищя и вдигна поглед. На леглото имаше още един труп: жена на средна възраст със завързана на главата найлонова торбичка.

Тя се втурна навън и изтича надолу по стълбището.

 

 

Мъжът стоеше до прозореца на един от апартаментите в отсрещния блок и зареждаше автомат със заглушител и мощен оптичен мерник. Движеше се с лекотата и спокойствието на професионалист. Задачата беше проста. Жената всеки момент трябваше да излезе от блока. Той си представи паниката й, когато бе открила двата трупа. Сега идваше и нейният ред.

 

 

Вратата на отсрещния блок рязко се отвори и той вдигна автомата. През мерника видя лицето на Дейна, която отчаяно се оглеждаше в опит да реши накъде да тръгне. Мъжът се прицели и плавно натисна спусъка.

В този момент пред блока спря автобус и куршумите се забиха в покрива му, като откъснаха част от него. Снайперистът смаяно погледна надолу. Обектът беше невредим. От автобуса с уплашени викове се заизсипваха хора. Той разбра, че трябва да се измъква. Жената тичаше по улицата. „Голяма работа. Другите ще се погрижат за нея.“

 

 

Виеше леден вятър, ала Дейна изобщо не го забелязваше. На две преки от блока на Жданов стигна до един хотел и се втурна във фоайето.

— Телефон?

Мъжът на рецепцията погледна окървавените й ръце и се отдръпна.

— Телефон! — извика Дейна.

Служителят нервно посочи кабината в ъгъла и тя бързо влезе вътре. Извади от чантата си телефонна карта и с треперещи пръсти набра централата.

— Искам да поръчам разговор с Америка. — Даде номера на Роджър Хъдсън и зачака. След цяла вечност чу гласа на Сизър.

— Домът на семейство Хъдсън.

— Сизър! Трябва да приказвам с господин Хъдсън — задавено рече тя.

— Госпожице Евънс?

— Бързо, Сизър, бързо!

След малко се обади Роджър.

— Дейна?

— Роджър! — По лицето й се стичаха сълзи. — Той е… той е мъртъв. Убили са го заедно с приятелката му.

— Какво? Боже мой, Дейна! Не знам какво… Ранена ли си?

— Не… но се опитаха да ме убият.

— Виж сега, слушай ме внимателно. В полунощ за Вашингтон излита самолет на „Еър Франс“. Ще ти направя резервация. Гледай да не те проследят. Не взимай такси. Иди в хотел „Метропол“. Оттам постоянно има автобуси за летището. Слей се с тълпата. Аз ще те посрещна във Вашингтон. За Бога, пази се!

— Ще се пазя, Роджър. Бла… Благодаря ти.

Дейна затвори. Остана в кабината за миг, изпълнена с ужас и неспособна да помръдне. Не можеше да се избави от образа на кървавите трупове. После дълбоко си пое дъх и излезе, мина покрай подозрителния служител и отново се озова в ледената нощ.

До тротоара спря такси и шофьорът й каза нещо на руски.

— Нет — отвърна Дейна и забърза по улицата.

Първо трябваше да мине през хотела си.

 

 

Когато затвори телефона, Роджър чу, че входната врата се отваря. Памела се прибираше.

— Дейна два пъти се обажда от Москва. Открила е защо са убили всички от семейство Уинтроп.

— Тогава веднага трябва да се погрижим за нея — отвърна жена му.

— Вече опитах. Пратих снайперист, но нещо се е объркало.

Тя го изгледа презрително.

— Глупак. Обади им се пак. А, Роджър…

— Да?

— Кажи им да инсценират нещастен случай.