Сидни Шелдън
Греховете на светците (20)

Глава 19

Полетът до Москва със „Сабина Еърлайнс“ продължи три часа и половина. Дейна забеляза, че повечето пътници носят топли дрехи. По лавиците над седалките имаше кожени палта, шапки и шалове.

„Трябваше да се облека по-дебело — помисли си тя. — Е, няма да остана в Москва повече от ден-два.“

Думите на Антонио Персико продължаваха да не й дават покой. „Уинтроп беше като побъркан. Постоянно повтаряше «Руският план трябва да продължи. Стигнахме прекалено далеч, за да се откажем.»“

Какъв бе този план? Какво си беше дошло на мястото? Скоро след това президентът го бе назначил за посланик в Москва.

„Колкото повече информация събирам, толкова по-странно изглежда всичко.“

 

 

За нейна изненада московското международно летище Шереметиево II гъмжеше от туристи. „Кой нормален човек би дошъл в Русия през зимата?“ — зачуди се тя.

Докато чакаше багажа си, забеляза, че наблизо стои мъж, който скришом я наблюдава. Сърцето й се разтуптя. „Знаели са, че идвам. Но откъде?“

Той се приближи към нея.

— Дейна Евънс? — Говореше със силен славянски акцент.

— Да…

Непознатият широко се усмихна.

— Аз ваш горещ почитател! Постоянно гледам ви по телевизия!

Дейна облекчено въздъхна.

— А, да. Благодаря.

— Дали ще ми прави честта да ми дава автограф?

— Разбира се.

Мъжът й подаде един лист и каза:

— Ох, къде ми е химикалката…

— Аз имам. — Тя извади новата си златна писалка и се подписа.

— Спасибо! Спасибо!

Когато Дейна понечи да прибере писалката в чантата си, някой я блъсна и писалката падна на пода. Тя се наведе и я вдигна. Капачето се бе разцепило.

„Е, ще може да се залепи“ — помисли си Дейна, после го погледна по-внимателно. От цепнатината се подаваше тънка жичка. Озадачена, тя я изтегли и видя микропредавателя. „Ето как ме следят! Но кой?“ Спомни си текста на картичката: „Скъпа Дейна, приятно пътуване. Бандата.“

Бясна, Дейна изтръгна жичката, хвърли я на земята и я стъпка.

 

 

В една усамотена лаборатория сигналният маркер на картата внезапно изчезна.

— Мамка му!

 

 

— Дейна?

Тя се обърна. Пред нея стоеше московският кореспондент на УТН.

— Аз съм Тим Дрю. Извинявай, че закъснях. Движението тук е кошмарно.

Тим Дрю беше висок и червенокос, с топла усмивка.

— Колата ми е навън. Мат ми каза, че идваш само за един-два дни.

— Точно така.

Взеха багажа й и излязоха от терминала.

Пътуването в Москва бе като сцена от „Доктор Живаго“. Струваше й се, че целият град е повит с наметало от чисто бял сняг.

— Вълшебно е! — възкликна тя. — Откога си тук?

— От две години.

— Харесва ли ти?

— Страшничко е. Никой не знае какво да очаква от Владимир Путин. Лудите управляват лудницата. — Той наби спирачки, за да не блъсне неколцина разсеяни пешеходци. — Запазил съм ти стая в хотел „Севастопол“.

— Как е там?

— Типичен хотел на „Интурист“. Можеш да си сигурна, че някой на етажа ще те държи под око.

По улиците беше пълно с хора, увити в кожи. Тим Дрю хвърли поглед към Дейна.

— Не е зле да си вземеш по-топли дрехи, иначе ще замръзнеш.

— Ще се оправя. Утре или вдругиден си заминавам.

Пред тях бяха Червеният площад и Кремъл. Самият Кремъл се издигаше на хълм на левия бряг на Москва река.

— Боже мой, внушително е! — каза Дейна.

— Да. Ако тези стени можеха да говорят, щеше да чуеш страшни писъци. — Той продължи: — Това е една от най-известните сгради на света. Намира се на северния бряг и…

Тя престана да го слуша. „Ами ако Антонио Персико ме е излъгал? Ами ако си измисля, че Тейлър Уинтроп е прегазил момчето? В такъв случай лъже и за руския план.“

— Входът за туристи е на западната стена…

„Но тогава защо Тейлър Уинтроп толкова е настоявал да дойде в Русия? Посланическият пост едва ли е означавал много за него.“

— Тук векове наред се е съсредоточавала властта в Русия — продължаваше обясненията си Тим Дрю.

„Всичко си дойде на мястото.“

„Трябва да открия какво е искал да каже.“

Спряха пред огромен хотел.

— Пристигнахме — каза Тим Дрю.

— Благодаря, Тим. — Тя слезе от колата и потръпна от студения въздух.

— Ти влизай — извика й Тим. — Аз ще донеса багажа. Между другото, ако си свободна, каня те на вечеря.

— Много ти благодаря.

— Има един частен клуб със страхотна кухня. Мисля, че ще ти хареса.

— Чудесно.

 

 

Фоайето на хотел „Севастопол“ бе голямо, пищно украсено и пълно с народ. На рецепция та работеха неколцина служители. Дейна се при ближи до един от тях и каза:

— Казвам се Дейна Евънс. Имам резервация.

Мъжът я изгледа за миг и нервно отвърна:

— А, да. Госпожица Евънс. — Подаде й един формуляр. — Бихте ли го попълнили? Ще ми трябва и паспортът ви.

Докато Дейна пишеше, служителят погледна към някакъв мъж, който стоеше в отсрещния край на фоайето, и му кимна. Дейна му подаде попълнения формуляр.

— Ще ви заведат до стаята ви.

— Благодаря.

 

 

Мебелите в стаята бяха очукани и паянтови, миришеше на мухъл.

Едра жена в безформена униформа донесе багажа й. Дейна й даде бакшиш, жената изсумтя и си тръгна.

Дейна вдигна слушалката и набра 252–2451.

— Американското посолство.

— Кабинета на посланик Харди, моля.

— Един момент.

— Кабинетът на посланик Харди.

— Здравейте. Обажда се Дейна Евънс. Може ли да разговарям с господин посланика?

— Бихте ли ми казали за какво се отнася?

— Ами… въпросът е личен.

— Един момент, моля.

Половин минута по-късно тя чу гласа на посланик Харди.

— Госпожица Евънс?

— Да.

— Добре дошли в Москва.

— Добре заварили.

— Роджър Хъдсън ми се обади, за да ме предупреди за пристигането ви. С какво мога да ви помогна?

— Може ли да се срещнем?

— Разбира се. Един момент. — Последва кратко мълчание. — Какво ще кажете за утре сутрин? В десет часа?

— Чудесно. Много ви благодаря.

— До утре тогава.

Дейна погледна през прозореца към тълпите, които бързаха в студа. „Тим има право — помисли си тя. — Трябва да си купя по-топли дрехи.“

 

 

Универсалният магазин ГУМ се намираше недалеч от хотела. Огромната сграда бе пълна с евтини стоки.

Дейна си избра червено вълнено палто и червен шал. Минаха двадесет минути, докато открие продавачка.

 

 

Когато се прибра в хотела, клетъчният й телефон звънеше. Обаждаше се Джеф.

— Здравей, мила. Опитвах се да се свържа с теб на Нова година, но ти не отговаряше и не знаех къде да те намеря.

— Съжалявам, Джеф. — „Значи не е забравил! Милият!“

— Къде си?

— В Москва.

— Всичко наред ли е, мила?

— Да. Кажи ми за Рейчъл, Джеф.

— Още е рано за нещо определено. Утре ще опитат нова терапия. Все още е в експериментален стадий. Ще имаме резултат до няколко дни.

— Надявам се да й помогне.

— Студено ли е там?

Дейна се засмя.

— Няма да повярваш. Превърнах се в ледена шушулка.

— Ще ми се да бях при теб, за да те стопля.

Поговориха още пет минути и Дейна чу гласа на Рейчъл, която викаше Джеф.

— Трябва да вървя, мила — каза той. — Рейчъл има нужда от мен.

„И аз имам нужда от теб“ — помисли си Дейна.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

 

 

Американското посолство на Новински Булвар 19–23 се помещаваше в стара занемарена сграда, пред която пазеха руски войници. Пред входа се точеше дълга опашка от хора, които търпеливо чакаха на студа. Дейна съобщи името си на дежурния и той й махна да влезе.

Във фоайето стоеше американски морски пехотинец в кабинка от бронирано стъкло. Униформена американка провери съдържанието на чантичката на Дейна.

— Влизайте.

— Благодаря. — Дейна отиде на регистратурата. — Дейна Евънс.

— Посланикът ви очаква, госпожице Евънс. Елате с мен, моля.

Тя последва служителя по мраморното стълбище. В приемната на посланика я посрещна привлекателна жена.

— За мен е удоволствие, госпожице Евънс. Аз съм Лий Хопкинс, секретарка на господин Харди. Заповядайте.

Дейна влезе във вътрешния кабинет и посланик Харди се изправи и каза:

— Добро утро, госпожице Евънс.

— Добро утро. Благодаря, че ме приехте. Посланикът беше висок мъж със сърдечно поведение, присъщо на политиците.

— Приятно ми е да се запознаем. Ще пиете ли нещо?

— Не, благодаря.

— Седнете, моля.

Тя се настани срещу бюрото му.

— Много се зарадвах, когато Роджър Хъдсън ми съобщи, че пристигате. Улучвате интересен момент.

— О?

— Между нас да си остане, боя се, че тази страна пропада. — Той въздъхна. — Честно казано, нямам представа какво ще се случи тук, госпожице Евънс. След осемстотин години съществуване Русия отива по дяволите. Престъпниците управляват държавата.

Дейна го погледна любопитно.

— Какво искате да кажете?

Посланикът се отпусна в стола си.

— Законът гарантира съдебен имунитет на членовете на Думата — това е долната камара на парламента. В резултат там е пълно с хора, издирвани за всевъзможни престъпления — гангстери, които вече са лежали в затвора, престъпници, които в момента извършват престъпления. И всички те са недосегаеми.

— Невероятно.

— Да. Руският народ е велик, но правителството… Е, с какво мога да съм ви полезен, госпожице Евънс?

— Исках да поговорим за Тейлър Уинтроп. Подготвям предаване за семейството му.

Посланик Харди тъжно поклати глава.

— Истинска древногръцка трагедия, нали?

— Да. — „Навсякъде едно и също.“

— Вече достатъчно се писа за това нещастие. Не знам какво повече да ви кажа.

— Искам да представя историята от лична гледна точка — предпазливо рече Дейна. — Интересува ме какъв човек е бил Тейлър Уинтроп, какви приятели е имал тук, дали е имал врагове…

— Врагове ли? — изненада се Харди. — Не. Всички обичаха Тейлър. Може би никога не сме имали по-добър посланик в Русия.

— Работили ли сте с него?

— Да. Една година бях първи секретар на посолството.

— Господин посланик, знаете ли дали Тейлър Уинтроп е работил по нещо… — Дейна замълча за миг, неуверена как да се изрази, — нещо, за което може да се каже, че всичко си е дошло на мястото?

Той се намръщи.

— Някакъв бизнес ли имате предвид, или държавна работа?

— Не съм сигурна — призна Дейна.

Посланик Харди се замисли.

— И аз не съм. Не, нямам представа за какво може да става дума.

— Някой от сегашните служители на посолството работил ли е с него?

— О, да. Всъщност секретарката ми Лий преди беше секретарка на Тейлър.

— Имате ли нещо против да поговоря с нея?

— Ни най-малко. Дори ще ви дам имената на хората, които биха могли да ви помогнат.

— Чудесно. Благодаря ви.

Той се изправи.

— Внимавайте, докато сте тук, госпожице Евънс. Московските улици са много опасни.

— И аз така чух.

— Не пийте вода от чешмата. Даже руснаците не я пият. А, и когато се храните в ресторант, винаги отбелязвайте, че искате сама да поръчате, иначе келнерите, без да ви питат, ще отрупат масата със скъпи мезета. Ако искате да пазарувате, най-подходящото място е Арбат. Там ще откриете всичко. И внимавайте с такситата. Избирайте по-стари, по-очукани коли. Мошениците обикновено карат нови.

— Благодаря ви — усмихна се Дейна. — Ще запомня.

 

 

След пет минути разговаряше в съседната стаичка с Лий Хопкинс, секретарката на посланика.

— Колко време работихте при посланик Уинтроп?

— Година и половина. Какво ви интересува?

— Знаете ли дали посланик Уинтроп си е създал врагове, докато е бил тук?

Лий Хопкинс я погледна изненадано.

— Врагове ли?

— Да. Предполагам, че на такъв пост понякога се налага човек да отказва някои неща на хората. Сигурна съм, че посланик Уинтроп не е можел да угоди на всички.

Секретарката поклати глава.

— Не знам какво целите, госпожице Евънс, но ако имате намерение да пишете лоши неща за Тейлър Уинтроп, не мога да ви помогна. Той беше най-милият, най-добрият човек на света.

„Пак старата песен“ — помисли си Дейна.

 

 

През следващите два часа разговаря с още петима души, които бяха работили в посолството по време на мандата на Тейлър Уинтроп.

„Той беше невероятен човек…“

„Мислеше за хората…“

„Правеше всичко възможно да ни помага…“

„Врагове ли? Не и Тейлър Уинтроп…“

„Губя си времето“ — реши Дейна и отново отиде при посланик Харди.

— Получихте ли каквото ви трябваше? — попита той.

Вече не изглеждаше толкова добронамерен.

Тя се поколеба.

— Не точно.

Посланикът се наведе напред.

— И не мисля, че ще го получите, госпожице Евънс. Не и ако искате да изровите нещо лошо за Тейлър Уинтроп. Разстроили сте всички в посолството. Те го обичаха. Аз също. Безполезно е да търсите кирливи ризи, които не съществуват. Ако сте дошли за това, можете да си вървите.

— Благодаря — отвърна Дейна.

Ала нямаше намерение да си заминава.

 

 

Частният ресторант и казино „ВИП Национален клуб“ се намираше точно срещу Кремъл и Манежа. Тим Дрю вече я чакаше.

— Добре дошла. Мисля, че заведението ще ти хареса. Тук се събира каймакът на московското общество. Ако падне бомба, правителството ще излезе извън строя.

Вечерята бе великолепна. Започнаха с блини и хайвер и продължиха с борш, грузинска есетра с орехов сос, бьоф строганов с ориз и сладкиш със сирене за десерт.

— Много е вкусно — каза Дейна. — А бях чувала, че храната в Русия е ужасна.

— Така е — увери я Тим Дрю. — Но това не е Русия. Това е специален малък оазис.

— Какъв е животът тук?

Той се замисли за миг.

— Все едно да стоиш до кратера на вулкан. Никога не знаеш кога ще изригне. Управляващите крадат милиарди и народът гладува. Така е започнала Октомврийската революция. Бог знае какво ще се случи сега. Честно казано, това е само едната страна на медала. Руската култура е невероятна. Тук са Болшой театър, великият Ермитаж, музеят „Пушкин“, Руският балет, Московският цирк — списъкът е безкраен. Русия издава повече книги, отколкото всички останали държави, взети заедно, а средният руснак чете три пъти повече книги годишно от средния американец.

— Може да не четат каквото трябва — сухо отвърна Дейна.

— Възможно е. В момента страната е в преход между комунизъм и капитализъм и нито една от системите не действа. Сферата на услугите е ужасна, цените са надути и има адски висока престъпност. — Той я погледна. — Надявам се, че това не ти действа потискащо.

— Не. Кажи ми, Тим, познаваше ли Тейлър Уинтроп?

— Няколко пъти съм го интервюирал.

— Чувал ли си за някакъв голям проект, в който е участвал?

— Уинтроп участваше в много проекти. В крал на краищата, той беше посланик.

— Не говоря за това. Имам предвид нещо друго. Нещо много сложно — нещо, за което може да се каже, че всичко си е дошло на мястото?

— Не се сещам за нищо такова.

— Уинтроп поддържаше ли много контакти?

— С руските си партньори, предполагам. Можеш да поговориш с тях.

— Ясно.

Сервитьорът им донесе сметката. Тим Дрю я прегледа и плати.

— Носиш ли оръжие? — попита той, когато излязоха на улицата.

Дейна го погледна изненадано.

— Не, разбира се. Защо?

— Тук е Москва. — Той я погледна. — Ела да те заведа на едно място.

Взеха такси и след пет минути спряха пред магазин за оръжие и слязоха от колата.

Дейна надникна в магазина.

— Не искам пистолет.

— Знам. Просто ела с мен. — Лавиците бяха пълни с всевъзможни видове оръжие.

Тя се огледа.

— Всеки ли може да си купи оръжие тук?

— Само трябва да има пари.

Продавачът измърмори нещо на руски. Тим му каза какво иска.

— Да. — Руснакът бръкна под щанда и извади малък черен цилиндър.

— Какво е това? — попита Дейна.

— Сълзотворен газ. Просто натискаш бутона и на престъпника му става прекалено зле, за да ти обръща внимание.

— Но аз не…

— Довери ми се. Вземи го. — Дрю й подаде флакона, плати и излязоха. — Искаш ли да идем и московски нощен клуб?

— Звучи интересно.

— Чудесно. Да вървим.

 

 

Пищният нощен клуб на Тверская беше пълен с добре облечени руснаци, които вечеряха, пиеха и танцуваха.

— Тук като че ли няма икономически проблеми — отбеляза Дейна.

— Просто не пускат просяците вътре.

 

 

В два през нощта Дейна се върна в хотела. Беше ужасно уморена. На бюрото в коридора седеше жена, която записваше движението на гостите.

Когато влезе в стаята си, Дейна погледна през прозореца. Снегът тихо се сипеше.

„Утре ще открия онова, за което дойдох“ — помисли си тя.

 

 

Ревът на реактивните двигатели бе толкова мощен, че самолетът сякаш щеше да се блъсне в сградата. Мъжът рязко се изправи от бюрото, взе бинокъла си и се приближи до прозореца. Самолетът бързо се спускаше към малкото летище. Освен пистите всичко наоколо беше покрито със сняг. Зима в Сибир.

— Китайците пристигат първи — каза той на помощника си. Думите му не изискваха отговор. — Съобщиха ми, че нашият приятел Лин Уон няма да се появи повече. Когато след последната ни среща се върнал с празни ръце, не го посрещнали много радостно. Жалко. Беше свестен човек.

В небето проблеснаха светлините на друг самолет. Мъжът не знаеше откъде идва и след кацането му насочи мощния си бинокъл към хората, които слизаха на пистата. Някои от тих не правеха опит да скрият оръжията си. — Палестинците.

Разнесе се грохотът на трети самолет. „Още дванайсет — помисли си той. — Утрешният търг ще е най-големият досега. Нищо не бива да се обърка.“

 

Поверително. ДО ВСИЧКИ ОПЕРАТИВНИ РАБОТНИЦИ. СЛЕД ПРОЧИТАНЕ НЕЗАБАВНО ДА СЕ УНИЩОЖИ.

ПРОДЪЛЖЕТЕ НАБЛЮДЕНИЕТО НА ОБЕКТА. ДОКЛАДВАЙТЕ ЗА ДЕЙСТВИЯТА МУ И БЪДЕТЕ ГОТОВИ ЗА ЕВЕНТУАЛНОТО МУ ЕЛИМИНИРАНЕ.