Сидни Шелдън
Греховете на светците (21)

Глава 20

На сутринта Дейна се обади на Тим Дрю.

— Говори ли пак с посланик Харди? — попита той.

— Не. Струва ми се, че го обидих. Тим, трябва да си поговоря с теб.

— Добре. Вземи такси и ме чакай в „Боярски клуб“ на Театрални проезд номер четиринайсет.

— Къде? Няма да го…

— Шофьорът ще го знае. Избери по-очукана кола.

— Добре.

 

 

Дейна излезе от хотела и леденият вятър забрули лицето й. Радваше се, че е облякла новото си червено вълнено палто. Електронният термометър на сградата оттатък улицата показваше двадесет и девет градуса под нулата.

Пред хотела чакаше лъскаво ново такси. Тя отстъпи назад и изчака да го вземат. Следващата кола изглеждаше стара. Дейна се качи. Шофьорът въпросително я погледна в огледалото.

— Искам да отида на Теат… — тя се поколеба, — … рални… проезд…

— В „Боярски клуб“ ли искате да отидете? — нетърпеливо я прекъсна руснакът.

— Да.

Таксито потегли. Движението бе натоварено, по заледените тротоари отчаяно бързаха пешеходци. Градът изглеждаше покрит с мътносива патина. „И не е само от времето“ — помисли си Дейна.

 

 

„Боярски клуб“ се оказа модерен и удобен, с кожени столове и дивани. Тим Дрю я чакаше на маса до прозореца.

— Виждам, че си се ориентирала.

Дейна се настани до него.

— Шофьорът знаеше английски.

— Извадила си късмет. Някои не знаят дори руски. Идват от какви ли не републики. Удивително е, че тази страна изобщо функционира. Напомня ми за умиращ динозавър. Знаеш ли колко е голяма Русия?

— Не точно.

— Почти два пъти повече от Съединените щати. Има тринайсет часови пояса и граничи с четиринайсет държави. Четиринайсет държави!

— Невероятно!… Тим, търся руснаци, които са контактували с Тейлър Уинтроп.

— Значи ти трябва цялото руско правителство.

— Знам. Но някои сигурно са били по-близки с него. Президентът…

— Може би някой с малко по-нисък ранг — кисело я прекъсна кореспондентът. — Според мен Уинтроп е бил най-близък със Саша Жданов.

— Кой е Саша Жданов?

— Началник на Бюрото за международно икономическо развитие. Двамата често са се срещали. — Дрю я погледна внимателно. — Какво точно търсиш, Дейна?

— Не съм сигурна — призна тя. — Наистина но съм сигурна.

 

 

Бюрото за международно икономическо развитие се помещаваше в огромна сграда от червени тухли на улица „Озерная“. На входа стояха двама милиционери, трети седеше на гишето.

Дейна се приближи до него и той вдигна глава.

— Добрый день.

— Здравствуйте. Не при…

— Извинете — прекъсна го тя. — Търся господин Жданов. Аз съм Дейна Евънс от „Уошингтън Трибюн Нетуърк“.

Милиционерът погледна списъка пред себе си и поклати глава.

— Имате ли среща?

— Не, но…

— Тогава ще трябва да си уговорите. Американка ли сте?

— Да.

Той измъкна някакъв формуляр и й го пода де.

— Попълнете го, моля.

— Добре. Ще може ли да се срещна с господин Жданов днес следобед?

Милиционерът въздъхна.

— Вие американците постоянно бързате. В кой хотел сте?

— „Севастопол“. Ще му отнема само няколко мину…

Той си записа нещо.

— Ще ви се обадят. Досвидания.

— Но… — Тя забеляза изражението му. — Досвидания.

 

 

Остана в стаята си целия следобед в очакване да й позвънят. В шест часа се обади на Тим Дрю.

— Видя ли се с Жданов?

— Не. Казаха, че ще ми се обадят.

— Не храни напразни надежди, Дейна. Имаш си работа с бюрокрация от друга планета.

 

 

Рано на другата сутрин Дейна се върна в Бюрото за международно икономическо развитие. На гишето седеше същият милиционер.

— Добрый день — поздрави тя.

Той я погледна безизразно.

— Добрый день.

— Господин Жданов получи ли вчерашното ми съобщение?

— Името ви?

— Дейна Евънс.

— И вчера сте му оставили съобщение, така ли?

— Да — безизразно потвърди Дейна. — При вас.

Милиционерът кимна.

— Значи го е получил.

— Може ли да говоря със секретарката на господин Жданов?

— Имате ли среща?

Дейна дълбоко си пое дъх.

— Не.

Той сви рамене.

— Извините, нет.

— Кога мога…

— Ще ви се обадят.

 

 

По обратния път Дейна мина покрай „Детский мир“, детски универсален магазин, и влезе да го разгледа. Купи на Кемал компютърна игра и се изненада от високата й цена. После се върна в хотела. Към шест часа се отказа от надеждата да й се обадят от Бюрото за международно икономическо развитие и тъкмо се канеше да слезе в ресторанта да вечеря, когато телефонът иззвъня.

— Дейна? Тим Дрю се обажда.

— Да, Тим?

— Успя ли да се срещнеш с Жданов?

— Не.

— Е, докато си в Москва, трябва да видиш колкото може повече. Тази вечер е ред на балета. Дават „Жизел“. Искаш ли да отидем?

— Да, много ти благодаря.

— Ще те взема след час.

 

 

Балетът се игра в огромния Дворец на конгресите в Кремъл. Беше вълшебна вечер. Музиката бе прекрасна, изпълнителите — фантастични, и първото действие бързо отлетя.

Когато започна антрактът, Тим се изправи.

— Ела с мен. Бързо.

Нагоре по стълбищата тичаха хора.

— Какво има?

— Ще видиш.

На последния етаж бяха наредени шест маси, отрупани с чинийки хайвер и бутилки ледени водка. Онези, които бяха пристигнали първи, бързаха да се обслужат.

Дейна се обърна към Тим.

— Тук наистина разбират от представления.

— Ти виждаш само висшата класа. Не забравяй, че трийсет процента от хората живеят под границата на бедността.

Двамата се насочиха към прозорците, надалеч от тълпата.

Лампите започнаха да премигват.

— Време е за второто действие.

Въпреки че балетът й харесваше, мислите на Дейна продължаваха да се връщат към различни откъси от разговорите й.

„Тейлър Уинтроп беше scheisse. Той беше умен, много умен. Успя да ме подведе…“

„Беше нещастен случай. Габриел беше прекрасно момче…“

„Тейлър Уинтроп погуби бъдещето на рода Мансино…“

Когато представлението свърши и се качиха в колата, Тим Дрю попита:

— Искаш ли да пийнем по нещо в моя апартамент?

Тя го погледна. Тим бе привлекателен, интелигентен и очарователен. Но не беше Джеф.

— Благодаря ти, Тим, но ще ти откажа — едва успя да отвърна Дейна.

— О — разочаровано въздъхна той. — Може би утре?

— С удоволствие, но трябва да съм готова рано сутринта. — „И съм лудо влюбена в друг мъж.“

 

 

Рано на другата сутрин Дейна отново отиде в Бюрото за международно икономическо развитие. На гишето седеше същият милиционер.

— Добрый день.

— Добрый день.

— Аз съм Дейна Евънс. Щом не може да се срещна с господин Жданов, може ли да ме приеме заместникът му?

— Имате ли уговорена среща?

— Не. Аз…

Той й подаде нов формуляр.

— Попълнете това…

 

 

Когато се прибра в стаята си, клетъчният й телефон звънеше. Сърцето й се разтуптя.

— Дейна…

— Джеф!

Искаха да си кажат толкова много неща. Ала Рейчъл стоеше помежду им като призрачна сянка и те не можеха да говорят за онова, което най-много ги вълнуваше: нейната болест.

 

 

В осем часа на следващата сутрин неочаквано се обадиха от кабинета на Жданов.

— Дейна Евънс? — попита мъжки глас със силен акцент.

— Да.

— Обажда се Ерик Карбава, заместник на господин Жданов. Искали сте да се срещнете с него.

— Да! — Тя почти очакваше да я попита: „Имате ли уговорена среща?“ — Елате в Бюрото точно след един час.

— Ясно. Много ви благода… — Връзката прекъсна.

 

 

Точно след час Дейна за пореден път влезе във фоайето на огромната тухлена сграда и отиде при същия милиционер.

Той вдигна поглед.

— Добрый день.

Дейна се насили да се усмихне.

— Добрый день. Аз съм Дейна Евънс. Идвам при господин Жданов.

Милиционерът сви рамене.

— Съжалявам. Без уговорена среща…

Тя сдържа гнева си.

— Имам среща.

— Нима? — Той я изгледа скептично и вдигна телефонната слушалка, каза нещо и се обърна към нея. — На третия етаж. Ще ви чакат.

Кабинетът на Жданов бе огромен и овехтял. Изглеждаше така, като че ли е бил мебелиран през двадесетте години. Вътре имаше двама души.

Когато Дейна влезе, и двамата се изправиха.

— Аз съм Жданов — каза по-възрастният.

Беше петдесетинагодишен, нисък и набит, с къдрава сива коса, светло кръгло лице и живи кафяви очи, които постоянно шаваха, сякаш търсеха нещо. Говореше със силен акцент. Носеше безформен кафяв костюм и изтъркани черни обувки. Той посочи другия мъж.

— Това е брат ми Борис Жданов.

Борис Жданов се усмихна.

— Приятно ми е, госпожице Евънс.

Той по нищо не приличаше на брат си. Изглеждаше десетина години по-млад, имаше орлов нос и волева брадичка. Носеше светлосин костюм на Армани и сива вратовръзка Ерме. И говореше английски много по-добре.

— Борис работи в руското посолство във Вашингтон — гордо каза Саша Жданов.

— Възхищавам се на работата ви, госпожице Евънс — каза Борис Жданов.

— Благодаря.

— Какво мога да направя за вас? — попита по-големият брат. — Някакъв проблем ли имате?

— Не. Исках да поговорим за Тейлър Уинтроп.

Той я погледна озадачено.

— Какво ви интересува?

— Разбрах, че сте работили заедно и че често сте се срещали.

— Да — предпазливо потвърди Саша Жданов.

— Какво е личното ви мнение за него?

— Какво да ви кажа? Мисля, че беше добър посланик.

— Казаха ми, че е имал много контакти тук и…

— О, да — прекъсна я Борис Жданов. — Посолствата в Москва дават много приеми и Тейлър Уинтроп винаги беше…

— Довольно! — намръщи се Жданов на брат си и се обърна към Дейна. — Посланик Уинтроп понякога ходеше на приемите в посолствата. Той обичаше хората. И руснаците го обичаха.

— Всъщност — отново се обади Борис — Тейлър ми каза, че можел…

— Молчать! — изсумтя Саша Жданов. — Както отбелязах, госпожице Евънс, той беше прекрасен посланик.

Дейна погледна брат му, който очевидно се опитваше да й каже нещо и попита:

— Посланик Уинтроп имал ли е някакви проблеми, докато е бил тук?

Саша Жданов свъси вежди.

— Проблеми ли? Не. — Избягваше погледа й.

„Лъже“ — помисли си Дейна.

— Някой имал ли е причина да убие Тейлър Уинтроп и семейството му?

Очите на руснака се разшириха.

— Да ги убие ли? Нет. Нет.

— Всъщност… — започна Борис.

— Никой нямаше причина да го убие прекъсна го брат му. — Той беше чудесен посланик. — Саша Жданов извади цигара от сребърна табакера и Борис побърза да му поднесе огънче.

— Имате ли други въпроси?

Те криеха нещо. Но какво? Всичко това й приличаше на лабиринт без изход.

— Не. — Тя погледна Борис и бавно прибави:

— Ако се сетите за нещо, ще съм в хотел „Севастапол“ до утре сутринта.

— Във Вашингтон ли се връщате? — попита я Борис.

— Да. Самолетът ми излита утре следобед.

— Аз… — почна Борис Жданов, после погледна към брат си и замълча.

— Довиждане — каза Дейна.

— Досвидания.

— Досвидания.

 

 

Когато се прибра, се обади на Мат Бейкър.

— Тук става нещо, Мат, но не успях да открия какво, по дяволите! Имам чувството, че мога да остана в Москва месеци и пак да не получа полезна информация. Утре се прибирам.

 

 

„Тук става нещо, Мат, но не успях да открия какво, по дяволите! Имам чувството, че мога да остана в Москва месеци и пак да не получа полезна информация. Утре се прибирам.“

Записът свърши.

 

 

Тази вечер на летище Шереметиево II бе пълно с народ. Докато чакаше самолета си, на Дейна пак й се стори, че я наблюдават. Огледа тълпата, но никой не привлече вниманието й. „Те са някъде тук.“ Тази мисъл я накара да потръпне.