Сидни Шелдън
Греховете на светците (4)

Глава 3

Училището бе непоносимо мъчение за Кемал. Той беше по-дребен от другите деца, включително — за негов ужасен срам — от момичетата. Викаха му „дребосък“ и „фъстък“. Що се отнасяше до уроците, Кемал се интересуваше само от математика и компютри, предмети, по които винаги получаваше най-високи оценки. И разбира се, блестеше в шахклуба. Преди обичаше да играе футбол, ала когато се опита да постъпи в училищния отбор, треньорът погледна празния му ръкав и каза: „Съжалявам, не мога да те взема“. Това му нанесе страхотен удар.

Злият гений на Кемал беше Рики Ъндърууд. През обедните почивки някои ученици се хранеха на закритата веранда, вместо в стола. Рики Ъндърууд винаги причакваше Кемал.

— Хей, сирачето. Кога злата ти мащеха ще те прати обратно там, откъдето идваш?

Кемал не му обръщаше внимание.

— На теб говоря, изрод. Нали не си въобразяваш, че ще те остави при себе си? Всички знаят защо те е довела тук, камилска мутро. Защото е била прочута военна кореспондентка и спасяването на сакато хлапе я е направило още по-известна.

Кемал скочи и се хвърли върху Рики.

Юмрукът на другото момче се заби в корема му, после в лицето му. Кемал се строполи на земята, свит на кълбо от болка.

— Когато ти се прище още, само се обади — каза Рики Ъндърууд. И по-добре да побързаш, защото чувам, че скоро ще си минало.

Кемал живееше в ад от съмнения. Не вярваше на Рики Ъндърууд и все пак… Ами ако беше вярно? „Ами ако Дейна наистина ме върне? Рики има право — мислеше си Кемал. — Аз съм изрод. Защо съм й?“

 

 

Когато родителите и сестра му бяха убити в Сараево, Кемал реши, че животът му е свършил. Пратиха го в сиропиталище край Париж, където преживя истински кошмар.

В два следобед всеки петък пристигаха евентуални осиновители, които разглеждаха строените в редици момчета и момичета. С наближаването на този ден възбудата и напрежението сред децата ставаха почти непоносими. Те се измиваха и обличаха колкото може по-добре и докато възрастните минаваха край редиците, всяко дете вътрешно се молеше да го харесат.

Когато виждаха Кемал, семействата неизбежно си шепнеха: „Виж, той е без ръка“. И го отминаваха.

Това се повтаряше всеки петък, ала момчето продължаваше да се надява. Когато избираха други деца, се чувстваше унизен. „Винаги е някой друг — отчаяно си мислеше той. — Никой не ме иска.“

А ужасно копнееше да има семейство. Опитваше всичко възможно, за да го постигне. Весело се усмихваше на възрастните, за да им покаже, че е мило, дружелюбно момче. Преструваше се на разсеян, за да видят, че не го интересува дали ще го изберат и че ще имат късмет, ако го осиновят. Гледаше ги настойчиво и мислено ги умоляваше да го вземат със себе си. Ала седмица след седмица винаги избираха други и ги отвеждаха в прекрасни домове при щастливи семейства.

Дейна като по чудо промени всичко това. Тя го беше открила да живее по улиците на Сараево. След като служителите на Червения кръст го оставиха в сиропиталището, Кемал й прати писмо. За негово удивление Дейна се обади в дома и каза, че иска момчето да живее с нея в Америка. Това бе най-щастливият миг в живота му.

Сега се радваше, че никой преди това не го е избрал. Вече не беше сам на света. От все сърце обичаше Дейна, но в душата му винаги се таеше внушеният му от Рики Ъндърууд страх, че някой ден тя ще го върне в сиропиталището, в ада, от който бе избягал. Често сънуваше един и същ кошмар. Петък. Пак беше в дома. Възрастни оглеждаха децата и сред тях бе Дейна. Тя го поглеждаше, казваше: „Това грозно момченце е без ръка“, отминаваше и избираше момчето до него. Кемал се събуждаше, облян в сълзи.

Знаеше, че Дейна не иска той да се бие в училище, и правеше всичко възможно да избягва сблъсъците, но не можеше да понесе Рики Ъндърууд и неговите приятели да я обиждат. Веднага щом те осъзнаха това, обидите станаха още повече, а оттук — и спречкванията.

Рики го поздравяваше с: „Хей, приготви ли си куфара, дребосък? По сутрешните новини казаха, че мащехата ти щяла да те върне в Югославия“.

И боят започваше. Кемал се връщаше с насинени очи, но когато Дейна го питаше какво се е случило, той не можеше да й каже истината, защото се ужасяваше, че ако я изрази с думи, тя наистина ще го върне в сиропиталището.

„Когато чуе какво съм направил този път — докато чакаше в директорския кабинет, си помисли Кемал — вече наистина ще ме върне.“

Директорът мрачно из кабинета си. Кемал седеше в ъгъла.

— Добро утро, госпожице Евънс. Заповядайте, седнете.

Тя хвърли поглед към момчето и седна. Хенри взе от бюрото си голям кухненски нож.

— Един от учителите на Кемал открил това в него.

Дейна се завъртя и бясно го изгледа.

— Защо? — гневно попита тя. — Защо си го донесъл в училище?

Кемал се намуси.

— Защото нямам пистолет.

— Кемал!

Дейна се обърна към директора.

— Може ли да поговоря с вас насаме, господин Хенри?

— Да. — Той се обърна към момчето. — Почакай в коридора, Кемал.

Момчето се изправи, хвърли последен поглед към ножа и излезе.

— Господин Хенри — започна Дейна — Кемал е на дванайсет години. През повечето от тях той е заспивал с грохота на бомбени експлозии, същите бомби, които са убили майка му, баща му и сестра му. Една от тях е откъснала ръката му. Когато го открих в Сараево, той живееше в кашон на изоставен паркинг. Там имаше стотици бездомни деца, които живееха като животни. — Тя се опита да се овладее. — Бомбардировките свършиха, но децата все още са бездомни и безпомощни. Те могат да се защитят от враговете си само с нож, камък или пистолет. — Дейна затвори очи за миг и дълбоко си пое дъх. — Тези деца се страхуват. Кемал също се страхува, но е добро момче. Просто трябва да осъзнае, че тук е в безопасност. Че никой от нас не му е враг. Обещавам ви, че това няма да се повтори.

Последва дълго мълчание.

— Ако някога ми потрябва адвокат, госпожице Евънс — накрая каза Томас Хенри, — бих искал вие да ме защитавате.

Тя облекчено се усмихна.

— Обещавам.

Директорът въздъхна.

— Добре. Поговорете с Кемал. Ако още веднъж направи нещо такова, боя се, че ще трябва да…

— Ще поговоря с него. Благодаря ви, господин Хенри.

Кемал я чакаше в коридора.

— Да си вървим — лаконично каза Дейна.

— Ножът при него ли остана?

Тя не си направи труд да му отговори.

— Извинявай, Дейна — рече Кемал по пътя.

— Е, засега решиха да не те изхвърлят от училище. Виж, Кемал…

— Добре. Повече няма да нося ножове.

Когато се прибраха, Дейна каза:

— Трябва да се върна в студиото. Детегледачката ще пристигне всеки момент. Довечера ще трябва хубавичко да си поприказваме.

 

 

След края на вечерната емисия Джеф се обърна към Дейна и каза:

— Изглеждаш притеснена, скъпа.

— Така е. Заради Кемал. Не знам какво да правя с него, Джеф. Днес пак ме вика директорът. Освен това напуснаха още две икономки.

— Той е страхотно хлапе. Просто има нужда от време да загрее.

— Възможно е. Джеф?

— Да?

— Надявам се, че не съм допуснала ужасна грешка, като го доведох тук.

 

 

Кемал я чакаше.

— Седни — каза тя. — Трябва да поговорим. Крайно време е да започнеш да се подчиняваш на правилата и да престанеш със сбиванията в училище. Знам, че другите момчета те тормозят, но все някога трябва да се разбереш с тях. Ако продължиш да се биеш, господин Хенри ще те изхвърли от училище.

— Не ми пука.

— На мен обаче ми пука. Искам да имаш бъдеще, което не е възможно без образование. Господин Хенри прави компромис, но…

— Майната му.

— Кемал! — Дейна импулсивно го зашлеви през лицето.

И мигновено съжали. Кемал я зяпна смаяно, скочи, избяга в кабинета и затръшна вратата.

Телефонът иззвъня. Дейна вдигна слушалката. Обаждаше се Джеф.

— Дейна…

— Скъпи, аз… аз… в момента не мога да разговарям. Прекалено съм разстроена.

— Какво се е случило?

— Кемал. Невъзможен е!

— Дейна…

— Да?

— Постави се на негово място.

— Какво?

— Помисли. Обичам те. Ще ти се обадя по-късно.

„Да се поставя на негово място ли? Това е глупаво — каза си Дейна. — Откъде мога да зная какво изпитва Кемал? Аз не съм дванайсетгодишно сираче с една ръка, преживяло всички ужаси на войната.“ Тя стана, отиде в спалнята и отвори вратата на гардероба. Преди да пристигне Кемал, Джеф често оставаше да спи в апартамента, затова част от дрехите му бяха тук: панталони, ризи и вратовръзки, пуловер и спортно сако.

Дейна извади някои от тях и ги остави на леглото. Съблече се, взе гащетата на Джеф и започна да ги обува с лявата си ръка. Изгуби равновесие и падна. Трябваха й още два опита, за да успее. После взе една от ризите и се опита да я облече отново само с една ръка. Отне й цели три минути. Наложи се да седне на леглото, за да обуе панталона. Едва успя да вдигне ципа. Пуловерът й отне още две минути.

Седна да си поеме дъх. Ето какво преживяваше Кемал всяка сутрин. И това беше само началото. Трябваше да се къпе, да си мие зъбите и да се реши. Ами миналото му? Ужасите на войната, смъртта на родителите му, сестра му и приятелите му…

„Джеф има право — помисли си тя. — Прекалено бързам. Той се нуждае от време, за да свикне. Никога няма да го изоставя. Баща ми ни заряза с майка ми й аз никога не му го простих. Трябва да има тринайсета Божа заповед: Не напускай онези, които те обичат.“

Докато отново се преобличаше, се замисли за текстовете на песните, които Кемал постоянно слушаше. Дисковете на Бритни Спиърс, „Бакстрийт Бойс“, „Лимп Бизкит“. „Не искам да те изгубя“, „Имам нужда от теб тази нощ“, „Докато ме обичаш“, „Просто искам да съм с теб“, „Нуждая се от обич“.

Всички бяха за самота и копнеж.

Тя взе бележника на Кемал. Наистина, по повечето предмети той имаше слаби оценки, но имаше отличен по математика. „Този отличен е най-важен — помисли си Дейна. — Там Кемал наистина е блестящ. Там има бъдеще. Ще поработим по другите оценки.“

Влезе в кабинета. Момчето лежеше със затворени очи на леглото си. По бледото му лице се стичаха сълзи. Дейна го погледна за миг, после се наведе и го целуна по бузата.

— Много съжалявам, Кемал — прошепна тя. — Прости ми.

„Утрото е по-мъдро от вечерта.“

 

 

Рано на следващата сутрин Дейна заведе Кемал при известния доктор ортопед Уилям Уилкокс. След прегледа лекарят помоли момчето да почака в коридора и й каза:

— Госпожице Евънс, поставянето на протеза струва двайсет хиляди долара, а Кемал е едва дванайсетгодишен. Тялото му ще продължава да расте до седемнайсет-осемнайсет години. На всеки няколко месеца ще му трябва нова протеза. Това просто не е практично.

Сърцето на Дейна се сви.

— Разбирам. Благодаря ви, докторе. Навън каза на Кемал:

— Не се безпокой, миличък. Ще намерим начин.

Остави го в училище и се запъти към студиото. На няколко преки от УТН мобифонът й иззвъня.

— Ало?

— Дейна, Мат се обажда. По обед в полицията ще има пресконференция за убийството на Уинтроп. Искам да я отразиш. Ще ти пратя оператор. Историята се разраства с всяка минута, а ченгетата нямат абсолютно никакви улики.

— Ще отида, Мат.

 

 

— На втора линия ви търси кметът — съобщи секретарката на началника на полицията Дан Бърнет.

— Предай му, че разговарям с губернатора — изсумтя той и каза в слушалката: — Да, господин губернатор. Знам… Да, господин губернатор. Мисля… Сигурен съм, че можем… Веднага Щом… Ясно. Дочуване, господин губернатор.

— На четвърта линия е шефът на пресслужбата на Белия дом.

Така продължаваше цяла сутрин.

По обед заседателната зала в Общинския съвет на Индиана Авеню 300 в центъра на Вашингтон беше претъпкана с представители на медиите. Бърнет влезе и се запъти към подиума.

— Тишина, моля. — Той изчака. — Преди да отговоря на въпросите ви искам да направя изявление. Жестокото убийство на Гари Уинтроп е огромна загуба не само за всички нас, но и за света, и следствието ще продължи до разкриването на виновниците за това ужасно престъпление. Очаквам въпросите ви.

Един от репортерите се изправи.

— Господин Бърнет, полицията има ли някакви улики?

— Към три часа през нощта са видени двама мъже да товарят бял бус в отбивката пред дома на Гари Уинтроп. Действията им изглеждали подозрителни и свидетелят записал регистрационния номер. Колата се оказа крадена.

— Полицията знае ли какво е взето от къщата?

— Липсват десетина ценни картини.

— Нещо друго?

— Не.

— Пари и бижута?

— Бижутата и парите са непокътнати. Крадците са се интересували само от картините.

— Господин началник, в къщата не е ли имало алармена система и ако е имало, била ли е включена?

— Според иконома нощем винаги била включена. Крадците са открили начин да я заобиколят. Все още не сме сигурни как.

— Как са проникнали в къщата?

Дан Бърнет се поколеба.

— Интересен въпрос. Нямаше признаци за взлом. Засега не знаем откъде са влезли.

— Възможно ли е да е вътрешна работа?

— Според нас не. Персоналът на Гари Уинтроп е при него от много години.

— Гари Уинтроп сам ли е бил в къщата?

— Доколкото ни е известно, да.

— Имате ли списък на откраднатите картини? — извика Дейна.

— Да. Всички те са добре известни. Списъкът е предаден на музеите, търговците на произведения на изкуството и на колекционерите. В момента, в който някоя от тях се появи, престъпникът ще бъде открит.

„Убийците знаят това, така че няма да посмеят да продадат картините — озадачено си помисли Дейна. — Тогава какъв е бил смисълът да ги крадат? И да извършат убийство? И защо не са взели парите и бижутата? Има нещо гнило.“

 

 

Опелото на Гари Уинтроп беше в Националната катедрала, шестата по големина църква в света. Околните улици бяха затворени. Агенти от Секретната служба и вашингтонски полицаи обезопасяваха района. В катедралата бяха вицепрезидентът на Съединените щати, десетина сенатори и конгресмени, един съдия от върховния съд, двама министри и много видни личности от различни държави. В небето кръжаха полицейски и телевизионни хеликоптери. Пред катедралата се бяха събрали стотици хора — едни дошли да изразят почитта си, други — да позяпат.

Дейна отразяваше службата с два репортерски екипа. В катедралата бе тихо.

— Неведоми са пътищата Господни — напевно говореше свещеникът. — Семейство Уинтроп винаги са дарявали милиарди долари на училища и черкви, на гладни и бездомни. Но също така самоотвержено раздаваха времето и таланта си. Гари Уинтроп продължи семейната традиция. Не ни е дадено да знаем защо трябваше толкова жестоко да изгубим тези хора. В известен смисъл обаче те остават с нас, защото тяхното наследство ще живее вечно. Винаги ще се гордеем с онова, което направиха за нас…

„Бог не бива да оставя хората да умират от толкова ужасна смърт“ — тъжно си помисли Дейна.

 

 

Обади се майка й.

— С приятелите ми гледахме репортажа ти, Дейна. Когато говореше за рода Уинтроп, за момент ми се стори, че ще се разплачеш.

— Разплаках се, мамо. Наистина се разплаках.

 

 

Вечерта Дейна дълго се мята в леглото си. Когато най-после заспа, сънува безумен калейдоскоп от пожари, автомобилни катастрофи и убийства. Посред нощ внезапно се събуди. „Петима души от едно семейство, убити за по-малко от година? Невероятно.“