Сидни Шелдън
Греховете на светците (18)

Глава 17

Всеки град живее със собствен ритъм и Рим не прилича на никое друго кътче на света. Той е модерен метрополис, пропит с вековна история. Движи се с отмерена стъпка, защото няма закъде да бърза. Утрешният ден ще настъпи, когато му дойде времето.

Дейна не бе идвала в Италия от дванадесетгодишна, когато я бяха довели родителите й. Кацането на „Леонардо да Винчи“ събуди безброй спомени. Още първия ден беше разгледала Колизея, където бяха хвърляли християни на лъвовете. После не бе спала цяла седмица.

Бяха посетили Ватикана и Пиаца ди Спаня, бе пуснала монета във фонтана Треви и си беше пожелала родителите й да престанат да се карат. След изчезването на баща й й се струваше, че фонтанът я е предал.

Бяха ходили на „Отело“ в Терме ди Каракала, римските бани. Никога нямаше да забрави тази вечер.

Бе яла сладолед в прочутия „Донис“ на Виа Венето, беше се скитала по оживените улици на Трастевере. Обожаваше Рим и неговите жители. „Кой би могъл да си представи, че ще се върна тук след толкова години в търсене на убиец?“

Настани се в хотел „Чичерони“ край Пиаца Навона.

— Buon giorno — поздрави я управителят. — Щастливи сме, че отсядате при нас, госпожице Евънс. Разбрах, че ще останете два дни.

Дейна се поколеба.

— Не съм съвсем сигурна.

Той се усмихна.

— Няма проблем. Приготвили сме ви чудесен апартамент. Ако имате нужда от нещо, непременно се обърнете към нас.

„Италианците са толкова приятелски настроени.“ Дейна се замисли за бившите си съседи Дороти и Хауард Уортън. „Не знам откъде са научили за мен, но пратиха човек чак дотук да ми предложи договор.“

Импулсивно реши да им се обади и помоли телефонистката да я свърже с „Италиано Рипристино“.

— Искам да говоря с Хауард Уортън, моля.

— Бихте ли продиктували името по букви?

Дейна го направи.

— Благодаря. Един момент.

Моментът се проточи цели пет минути. Накрая жената каза:

— Съжалявам, нямаме такъв служител.

„Единственият проблем е, че утре трябва да сме в Рим.“

 

 

Дейна позвъни на Доменико Романо, водещият в телевизия „Италия 1“.

— Пристигнах, Доменико.

— Дейна! Ужасно се радвам. Кога може да се видим?

— Когато поискаш.

— Къде си отседнала?

— В хотел „Чичерони“.

— Вземи такси и кажи на шофьора да те закара до „Тула“. Ще те чакам там след половин час.

 

 

„Тула“, един от най-известните римски ресторанти, се намираше на Виа дела Лупа. Романо вече я чакаше.

— Buon giorno. Радвам се да те видя без бомби наоколо.

— И аз се радвам, Доменико.

— Каква безсмислена война. — Той поклати глава. — Сигурно всички войни са такива. Bene! Какво правиш в Рим?

— Дойдох да се срещна с един човек.

— И как се казва този щастливец?

— Винченцо Мансино.

Изражението на Доменико Романо се промени.

— Защо искаш да се срещнеш с него?

— Може да не се окаже нищо сериозно, но правя едно разследване. Разкажи ми за Мансино.

Доменико Романо се замисли.

— Мансино беше министър на търговията. Има връзки с мафията. Така или иначе, той неочаквано се оттегли от много важен пост и никой не знае защо. — Романо я погледна любопитно. — Защо се интересуваш от него?

— Разбрах, че Мансино е водил търговски преговори с Тейлър Уинтроп, когато е подал оставка.

— Да. Уинтроп довърши преговорите с друг.

— Колко време остана Уинтроп в Рим?

Романо се замисли за миг.

— Около два месеца. Двамата с Мансино много се сприятелиха. После нещо се обърка.

— Какво?

— Кой знае? Носят се всевъзможни слухове. Мансино имаше само едно дете, дъщеря, Пия, и тя изчезна. Жена му получи нервен срив.

— Как изчезна дъщеря му? Отвлекли ли са я?

— Не. Просто… просто изчезна. Никой не знае какво се е случило с нея. — Романо въздъхна. — Пия беше красавица.

— Къде е жената на Мансино?

— Говори се, че била в някакъв санаториум.

— Знаеш ли къде точно?

— Не. И не те съветвам да питаш. — Сервитьорът се приближи до тях. — Познавам ресторанта — каза Романо. — Искаш ли да поръчам вместо теб?

— Разбира се.

— Bene. — Той се обърна към келнера. — Prima, pasta fagioli. Dopo, abbacchio arrosta con polenta.^[1]

— Grazie.

Храната бе великолепна и разговорът се насочи към по-приятни теми. Но когато станаха да си тръгват, Романо каза:

— Стой надалеч от Мансино, Дейна.

— Но ако той…

— Забрави за него. С една дума — омерта.

— Благодаря за съвета, Доменико.

 

 

Фирмата на Винченцо Мансино се помещаваше в модерна сграда на Виа Сарденя. На рецепцията в мраморното фоайе седеше едър пазач.

— Buon giorno. Posso aiuratla, signorina?^[2]

— Казвам се Дейна Евънс. Идвам при Винченцо Мансино.

— Имате ли уговорена среща?

— Не.

— Тогава съжалявам.

— Кажете му, че става въпрос за Тейлър Уинтроп.

Пазачът я изгледа за миг, вдигна телефонната слушалка, каза няколко думи и затвори. Дейна зачака.

„Какво ще открия тук?“

Телефонът иззвъня. Мъжът вдигна слушалката, после се обърна към Дейна.

— На втория етаж. Ще ви посрещнат.

— Благодаря.

— Prego.^[3]

Кабинетът на Винченцо Мансино беше малък и невзрачен, нищо подобно на онова, което очакваше Дейна. Мансино седеше зад старо очукано бюро. Бе шестдесетинагодишен, среден на ръст, с широки гърди, тънки устни, бяла коса, гърбав нос и най-студените очи, които беше виждала. На бюрото имаше снимка на красиво момиче.

— Значи идвате във връзка с Тейлър Уинтроп, така ли? — попита бившият търговски министър. Гласът му бе дрезгав и дълбок.

— Да. Исках да поговорим за…

— Няма за какво да говорим, signorina. Той загина в пожар. И сега гори в ада заедно с жена си и децата си.

— Може ли да седна, господин Мансино?

Той понечи да отговори отрицателно, ала вместо това каза:

— Scusi.^[4] Когато съм разстроен, забравям добрите обноски. Prego, si accomodi. Моля, заповядайте.

Дейна се настани срещу него.

— С Тейлър Уинтроп сте водили търговски преговори, нали?

— Да.

— И сте се сприятелили.

— За известно време, може би.

Тя погледна снимката на бюрото.

— Това дъщеря ви ли е?

Мансино не отговори.

— Красива е.

— Да, беше много красива.

Дейна се озадачи.

— Не е ли жива?

Той впери очи в нея — очевидно се чудеше дали да продължи разговора.

— Жива ли? — накрая измъчено рече италианецът. — Не съм сигурен. Аз приех Тейлър Уинтроп в дома си. Той яде от хляба ни. Запознах го с приятелите си. И знаете ли как ми се отплати? Направи дете на красивата ми девствена дъщеря. Тя беше шестнайсетгодишна. Боеше се да ми каже, защото знаеше, че ще го убия, затова направи… направи аборт. — Мансино изплю думата като проклятие. — Уинтроп се страхуваше от публичен скандал, затова не прати Пия на лекар. Не. Прати я при… касапин. — Очите му се напълниха със сълзи. — Касапин, който й отряза матката. Моята шестнайсетгодишна дъщеря, signorina… — Гласът му секна. — Тейлър Уинтроп не само съсипа дъщеря ми, той уби внуците ми, техните деца и внуци. Погуби бъдещето на рода Мансино. — Италианецът дълбоко си пое дъх, за да се успокои.

И сега Уинтроп и семейството му платиха за ужасния му грях. Дейна бе онемяла.

— Дъщеря ми е в манастир, signorina. Никога повече няма да я видя. Да, сключих сделка с Тейлър Уинтроп. — Ледените му стоманеносиви очи се впиха в очите на Дейна. — Но това беше сделка с дявола.

„Значи стават двама — помисли си тя. — И ми остава да се срещна с Марсел Фалкон.“

 

 

В самолета на „КЛМ“ за Белгия някой зае свободната седалка до Дейна. Тя вдигна поглед и видя привлекателен мъж, който очевидно бе помолил стюардесата да смени мястото му.

Той се усмихна.

— Добро утро. Позволете ми да се представя. Казвам се Дейвид Хейнс. — Говореше с английски акцент.

— Дейна Евънс.

Мъжът явно не я позна.

— Прекрасен ден за полет, нали?

— Така е — съгласи се тя.

Той я наблюдаваше с възхищение.

— По работа ли отивате в Брюксел?

— По работа и за удоволствие.

— Имате ли приятели там?

— Да.

— Аз добре познавам Брюксел.

„Чакай само да разкажа на Джеф за това — помисли си Дейна. После си спомни: — Той е при Рейчъл.“

Дейвид Хейнс не откъсваше очи от лицето й.

— Струвате ми се позната.

Дейна се усмихна.

— Кой знае защо, всички ми го казват.

Когато кацнаха на брюкселското летище и Дейна слезе от самолета, един мъж на терминала извади клетъчния си телефон и докладва за пристигането й.

— Чакат ли ви? — попита Дейвид Хейнс.

— Не, но мога…

— Доставете ми това удоволствие. — Той я поведе към очакващата го лимузина. — Ще ви оставя в хотела. — Хейнс даде указания на шофьора и колата се вля в трафика. — За пръв път ли сте в Брюксел?

— Да.

Минаваха покрай огромна, обляна от слънце аркада.

— Ако имате намерение да пазарувате, съветвам ви да го направите тук — галериите „Сен Юбер“.

— Красиво е.

— Спри за момент, Чарлз — нареди Хейнс на шофьора и се обърна към Дейна. — Това е прочутият фонтан Манекен Пи. — Бронзовата статуя представляваше пишкащо момченце, издигнато високо във въздуха върху черупка от мида. — Една от най-известните статуи на света.

„Докато бях в затвора, жена ми и децата ми загинаха. Ако бях на свобода, можех да ги спася.“

— Ако довечера сте свободна, бих искал… — казваше Дейвид Хейнс.

— Съжалявам. Боя се, че не съм.

 

 

Елиот Кромуел повика Мат в кабинета си.

— Липсват двама от основните ни хора, Мат. Кога се връща Джеф?

— Не съм сигурен, Елиот. Както знаеш, той има личен проблем с бившата си жена и му предложих да си вземе неплатена отпуска.

— Разбирам. А Дейна докога ще остане в Брюксел?

Мат го погледна и си помисли: „Изобщо не съм му казвал, че Дейна е в Брюксел“.