Джудит Макнот
Преди да те срещна (9)

9

Доктор Уитиком спря за миг, преди да влезе в стаята на пациентката си. Той понижи глас и за пореден път отправи предупреждения към Стивън:

— Последиците от наранявания в областта на главата са почти непредсказуеми. Не се тревожете, ако се окаже, че госпожицата не си спомня за моето по-ранно посещение днес. От друга страна, възможно е паметта й да се е върнала. Вчера разговарях с мой колега, който е с по-богат опит в лечението на черепни травми, и двамата стигнахме до заключението, че ще е голяма грешка да й дадем лауданум, независимо от това колко силни могат да станат болките. Лекарството ще потисне болката, но ще я приспи. В случая е по-добре дамата да остане будна, в съзнание и да бъде въвличана в разговори.

Стивън нетърпеливо кимна, но доктор Уитиком не беше свършил.

— Тази сутрин тя много се уплаши, когато установи, че нищо не си спомня, така че в никакъв случай не правете нещо, с което бихте могли да провокирате нервността й. Когато влезем при нея, постарайте се да й внушите чувство на спокойствие и сигурност. Както вече казах, нараняванията на главата са много опасни и непредсказуеми, а мисля, че и двамата не бихме искали да загубим контрол над ситуацията.

Доволен от изчерпателната си реч, Хю Уитиком натисна дръжката на бравата.

Шеридан усети присъствието на хора в затъмнената стая. През последните няколко часа се чувстваше като в мъгла — ту се събуждаше, ту се унасяше в дрямка, а съзнанието й не се затормозяваше нито с грижи, нито със страх. Изпитваше само леко объркване. Беше й удобно да се придържа към това благословено състояние, понеже то й помагаше да стои далеч от неясните въпроси, които подсъзнателно я измъчваха.

— Госпожице Ланкастър?

Гласът беше приятен и й звучеше познато, но същевременно настойчиво и твърдо.

— Госпожице Ланкастър?

Той й говореше. Шеридан с мъка отвори очи и примигна, опитвайки се да фокусира размазаните пред погледа й предмети и лица.

— Госпожице Ланкастър?

Ново примигване и пред нея се очертаха лицата на двама мъже. Единият беше сивокос, на средна възраст, с очила с телени рамки и тънки мустаци, а другият — млад, красив, неспокоен и очевидно обзет от тревога.

По-възрастният от двамата й се усмихваше и й говореше:

— Помните ли ме, госпожице Ланкастър?

Шеридан понечи да кимне, но лекото движение й причини такава силна болка, че от очите й бликнаха сълзи.

— Госпожице Ланкастър, помните ли ме? Знаете ли кой съм?

Този път Шеридан не направи никакво движение, само отвърна:

— Вие сте лекар. — Чувстваше устните си пресъхнали, но иначе говоренето не доведе до усилване на главоболието й. — Къде съм?

— Вие сте в безопасност.

— Но къде се намирам? — настоя тя.

— В Англия. Пристигнали сте от Америка.

Неизвестно по каква причина този отговор й подейства потискащо, направи я неспокойна.

— Защо?

Двамата мъже бързо се спогледаха, после лекарят успокояващо рече:

— Много скоро ще си спомните. В момента е необходимо просто да запазите спокойствие.

— Аз… искам да зная! — настоя тя. Гласът й беше дрезгав от напрежение.

— Много добре, детето ми — с готовност отвърна лекарят и я потупа по ръката. След кратко колебание на устните му се появи усмивка, сякаш се канеше да й съобщи някаква щастлива вест. — Дошли сте тук, за да останете при годеника си.

Годеник. Значи беше сгодена… Явно за по-младия мъж, реши тя. Той изглеждаше твърде загрижен за нейното състояние. Загрижен и изтощен. Шеридан вдигна поглед към него и едва забележимо се усмихна. Забеляза, че той гледа смръщено към лекаря, който пък му отвръщаше с предупредително поклащане на главата си. Този факт я притесни, макар и да нямаше представа за причината. Не знаеше коя е, нито къде е била, нито как се е озовала тук, но чувстваше, че трябва да се извини за неудобството, което беше създала. Това правило сякаш беше дълбоко вкоренено в нея.

Шери изчака годеникът й да погледне към нея и със слаб глас изрече:

— Съжалявам.

Той трепна, сякаш думите и го нараниха, и тя за пръв път чу плътния му глас:

— Не се извинявайте. Всичко ще бъде наред. Всичко, от което имате нужда в момента, е малко време и добра почивка.

Разговорът изчерпа силите й. Шери уморено притвори очи и чу шум от отдалечаващи се стъпки. Мъжът се канеше да излезе от стаята.

— Почакайте… — с усилие промълви тя. Внезапно я обзе ужас при мисълта, че ще остане сама, че отново ще потъне в познатата тъмна мъгла, от която така трудно се беше измъкнала.

Шери отвори очи и ги впи в двамата мъже, после обърна умолителен поглед към годеника си. Той беше по-силен от двамата, по-млад, по-жизнен — можеше да задържи демоните настрани от нея, в случай че се върнеха да я измъчват.

— Останете. Моля ви. — Мъжът се поколеба и погледна въпросително към лекаря. Шеридан облиза напуканите си устни, пое дъх и вложи всичките си чувства в една-единствена дума: — Страх ме е.

Клепачите й натежаха и очите й се затвориха пряко волята й, отделяйки я от света на живите. Паниката й нарастваше, заплашваше да я смаже, караше я да се бори за всяка глътка въздух… Тогава чу, че някой премести тежко кресло и го разположи до леглото й.

— Няма от какво да се страхувате — долетя до нея гласът на годеника й.

Шеридан помръдна с ръка като дете, което отчаяно търси подкрепата на родителите си, които дори не си спомня. Мъжът покри дланта й със своята и окуражително я стисна.

— Мразя… да се страхувам — раздвижи устни тя.

— Няма да ви изоставя. Обещавам.

Шеридан чувстваше топлината на ръката му, гласът му сякаш я галеше. Тя се отпусна и потъна в дълбок сън.

Сърцето на Стивън се сви от страх и от чувство за вина. Той наблюдаваше как сънят завладява девойката. Главата й беше бинтована, лицето й беше бяло като платно. Изглеждаше невероятно слаба и безпомощна в това огромно легло. Пухените завивки и възглавници сякаш я поглъщаха.

Беше се извинила, а всъщност той беше човекът, който беше виновен за всичко — не само за смъртта на годеника й и за съкрушените й мечти, но й за сегашното й състояние. Беше добре запознат с опасностите по доковете и въпреки това беше застанал на място, до което тя можеше да стигне единствено ако мине под издигащите се нагоре товари. И беше толкова зает да следи реакцията й при новината за смъртта на Бърлтън, че беше пропуснал да забележи летящия към нея денк. Ако тя не беше шокирана от онова, което Стивън миг преди това й беше съобщил, може би щеше да успее да реагира и да се отдръпне навреме, за да избегне удара. Да, ако девойката умреше, вината за това щеше да бъде изцяло негова. Нямаше да го понесе. Смъртта на младия Бърлтън тежеше на съвестта му, измъчваше го ден и нощ и чувството на вина нямаше да го напусне до края на живота му.

Дишането на болната внезапно се ускори и Стивън тревожно се вгледа в нея. Отдъхна си едва когато се увери, че всичко е наред. Очите му се спряха върху дланта й, доверчиво пъхната в неговата. Пръстите й бяха дълги и изящни, но ноктите й бяха ниско изрязани — това беше аристократична ръка, принадлежаща на скромна и възпитана млада дама с очевидна склонност към ред и практичност.

После спря очи върху лицето й. Ако не беше обезумял от тревога и умора, щеше да се усмихне на контраста между ръцете и изражението на лицето й. Пухкавите й съблазнителни устни прогонваха всяка мисъл за благовъзпитаност, дългите й извити мигли не отговаряха на разбирането му за практичност. Не си спомняше цвета на очите и косата й, но скулите й бяха деликатно очертани, кожата й беше бяла и нежна, почти прозрачна. За сметка на това малката волева брадичка беше в пълен контраст с цялата женственост, излъчваща се от това лице — загатваше за силна воля и смелост. Тя не беше заплакала от болка и от страх. Беше казала, че мрази да се страхува, а това означаваше, че предпочита да се бори с неприятните емоции, вместо да им се остави да я завладеят.

Да, тя без съмнение притежаваше едновременно кураж и дълбока чувствителност. Спомни си как се беше опитала да се извини за неприятностите, които му причиняваше. Това беше забележителна комбинация, която рядко се срещаше, още по-малко пък — при такава млада жена.

„И е толкова уязвима“ — помисли си той. Шеридан се задъха в съня си и в гърлото му застина вик на ужас. Господи! Тя умираше!

— Недей! — дрезгаво промълви той. — Моля те, не умирай.