Джудит Макнот
Преди да те срещна (40)

40

Докато вървеше към кабинета, си повтаряше, че Шери ще се върне до час-два. Вероятно беше избягала, защото е била разстроена. Нали Уитиком беше казал, че загубата на паметта е форма на истерия. Паметта на любимата му се беше върнала, а това беше провокирало нервна криза.

Представи си я как се лута из Лондон — сама и объркана…

Той студено кимна на блондинката, която го чакаше в кабинета, и се настани зад бюрото си.

— Седнете — посочи й един стол той. — Да чуем какво имате да ми казвате.

— О, имам да ви казвам много неща! — извика невъздържано тя и Стивън си помисли, че тази Чариз Ланкастър напълно се покриваше с представата му за къдрокосата блондинка, която беше очаквал да срещне на пристанището в деня на пристигането на парахода.

Чариз усети желанието му да постави под съмнение всяка нейна дума. При мисълта, че този красив и богат мъж би могъл да бъде неин, яростта и решителността й се засилиха.

— Отправили сте сериозни обвинения към някого, който в момента не е тук, за да се защити — с неприязън рече графът. — Хайде, говорете!

— О, виждам, че не искате да ми повярвате! — разтревожено възкликна Чариз. — Аз самата не исках да повярвам. Когато прочетох обявата във вестника. Тя ви е измамила, както винаги е мамила всички около себе си.

— Шери страдаше от амнезия — загуба на паметта!

— А когато аз се появих, паметта й моментално се върна! Как си обяснявате това? Тя е лъжкиня, амбициозна интригантка. Такава е била винаги! На парахода сподели с мен, че смята да се омъжи за някого като вас и както виждате планът й почти успя. Първо се опитваше да ми отнеме съпруга, а после е хвърлила око на вас!

— Докато Шери не се върне и не се изправи срещу вас и нападките ви, ще приема всяка ваша дума като проява на злоба от страна на една ревнива малка нахалница!

— Ревнива! — избухна Чариз и скочи на крака. — Как смеете дори да си помислите, че мога да ревнувам от онази червенокоса вещица! За ваше сведение тя избяга, защото беше разкрита, милорд! И никога няма да се върне, чувате ли? Тя си призна, че ви е лъгала!

Нещо стегна гърдите на Стивън. Русата жена казваше истината — искреността беше изписана на лицето й. Тя мразеше Шеридан Бромлейт и изпитваше задоволство от факта, че бяха направили графа на глупак.

— По време на пътуването ни към Англия тя ме разубеди да се омъжа за Бърлтън и ме посъветва да избягам с господин Морисън! Изненадвам се, че не се е омъжила за моя годеник!

Докато наблюдаваше жената, която седеше срещу него с гневно стиснати юмруци и сълзи в очи, Стивън осъзна, че й предстои да научи две много неприятни новини. Той нямаше намерение да й ги спести или да изчака по-подходящ момент за съобщаването им.

— Бърлтън е мъртъв — равно изрече той.

— Мъртъв? — изпищя Чариз. Надеждите й, че ако успее да се отърве по някакъв начин от Морисън, Бърлтън щеше да се съгласи да я вземе за жена, се разбиха на парчета — Но как така? — задавено изрече тя, извади копринената си кърпичка и я поднесе към очите си. Стивън й разказа накратко за случилото се и забеляза как лицето й се сгърчи. Не, тази жена не лъжеше. Ето, и скръбта й беше истинска!

— Бедният ми баща! Не знаех как ще застана пред него, след като онази ужасна Бромлейт ме убеди да избягам с Морисън. Толкова се страхувах, че дори още не съм му писала! Ще се върна у дома! — реши внезапно Чариз. Лъжата, която щеше да поднесе на баща си, вече се беше оформила в съзнанието й. Тя щеше да измоли от него да й издейства развод или анулиране на брака. — Отивам си право у дома!

— Госпожице Ланкастър — обади се Стивън. Колко странно и противно му беше да нарича тази жена така, както беше наричал Шери! — Имам писмо за вас. От адвоката на баща ви е. Препратиха ми го от дома на Бърлтън. — Стивън отключи чекмеджето на бюрото си, извади оттам писмото и извлечението от банковата сметка на баща й и й ги подаде. — Страхувам се, че новините са лоши.

Ръката й силно трепереше, докато Чариз четеше писмото. После очите й пробягаха по банковата сметка и се спряха на Стивън.

— Това ли са всичките пари, които имам?

Финансовото й положение не беше грижа на графа, тъй като тя беше зарязала Бърлтън по време на пътуването си към Англия. Единственото му желание беше да я накара да млъкне.

— Не искам да го приемате като знак, че вярвам на твърденията ви по адрес на Шеридан Бромлейт, но… Мисля, че мога да ви дам определена сума… срещу вашето мълчание по този въпрос.

— Какво разбирате под „определена“?

В този момент отвращението му към нея достигна връхната си точка. Не му се нравеше идеята да й плати, за да си държи устата затворена. Мразеше себе си, загдето беше започнал да се съмнява в завръщането на Шери. Та писмото й не беше прощално! То беше по-скоро молба — молба от едно прекрасно объркано момиче, което се страхуваше, че никой няма да повярва на думите му! Беше избягала, за да даде време на Стивън да се съвземе от шока, да възвърне самообладанието си в случай, че повярва на Чариз.

Шери щеше да се върне! Той й дължеше обяснение за Бърлтън. Поне това щеше да я накара да се срещне отново с графа. Тя не беше страхливка — имаше достатъчно смелост да се изправи срещу него.

Повтаряше си го, докато наблюдаваше как госпожица Ланкастър прибира парите, които й беше дал, и излиза от кабинета му. После стана, приближи се до прозореца и се загледа в улицата, очаквайки да зърне годеницата си.

— Какво смяташ да правиш сега? — чу се гласът на брат му зад гърба му.

— Ще чакам.

За пръв път Клейтън Уестморланд се почувства объркан.

— Да кажа ли на викария да си върви?

— Не — рязко отвърна Стивън. — Ще чакаме.