Читателски коментари от Spellweaver

Зорът на сирените някак си уби целия поетичен заряд ;>

Иначе книгата съм я чел като юноша и мога да потвърдя че е много добра.

Аз също споделям мнението на megz. Светът е интересен, в началото действието се развиваше малко мудно, но след първата третина на „Огненият факултет“ нещата се пооправиха значително. Авторът има доста интересни идеи — за естеството на магията как се проявява в околния свят, заедно с произтичащите ограничения, за да не превърне всеки Майстор в един малък бог.

Обаче диалозите за една бройка да ме откажат от иначе, мисля, добрата поредица. Героите се държат като дванадесетгодишни деца в момента когато се наложи да си отворят устата. Чез често се държи като пълен идиот (разбирам, че авторът му е отредил ролята на палячо, но все си мисля, че има и по-изтънчени начини за разведряване на книгата). Главният герой Зак е подложен на постоянни заяждания от всички страни, включително и от страна на Алиса, която непрестанно се държи саркастично и язвително. В момента в който гореспоменатият главен герой не си замълчи, а отговори на язвителността, веднага се оказва че е безчувствен гадняр. Не разбирам какво се опитва да постигне г-н Кох с толкова детински образи, възможно е аз да не съм схванал скритото послание.

След като се опитах да не обръщам внимание на слабите диалози успях да оценя останалите добри страни на книгата, които вече споменах по-горе. Вече чета „Огненият орден“ независимо от критиката която споделих по-горе, но все още не мога да реша къде в списъка ми с любими книги се намира поредицата.

Един съвет към бъдещите читатели на поредицата „Занаятът“ — дайте шанс на книгите. За мен си личеше, че авторът досега почти не е писал и му липсва размах и рутина, които се постигат с много писане. Обаче през всички страници се усеща един заразителен ентусиазъм, мисля че той е основната причина даже и хората, които не са харесали „Занаятът“ в началото да продължават да я четат. Ако ще и да е „за да видят какво ще стане накрая“.

Светът, който ни рисува Уиндъм в „Какавидите“ е доста мрачен и суров. Предполагам насилието за което говорите е използвано с цел да ни потопи в жестокостта на един изтормозен свят. А относно финала не си спомням този монолог на финала, изглежда е време да си припомня книгата за пореден път.

Ако книгата ви се е сторила скучна, това означава че сте подходили с грешна нагласа към нея. Когато бях ученик, аз също я „прочетох“ и дотогава може би нямаше книга, която да ме отегчи толкова. След време отново реших да й дам шанс и наистина ми хареса. В онзи момент разбрах, че книгата си е все същата, просто аз съм се променил.

Аз ви препоръчвам същото, опитайте да прочетете книгите на Алеко след десетина години. Гарантирам ви, че тогава ще откриете много повече съпричастност в себе си.

Поезията не е лъжица за всяка уста.

Изглежда тежко съм наранил чувствата ти, тъй като упорито се опитваш да извадиш думите ми от контекст, както и че имам нещо против ашоре.

Съжалявам искрено за което, повече няма да пиша лоши неща, които да те дразнят.

Не разбирам по каква асоциация стигна до порнофилм само като видя коментара ми, но ще поясня защото изглежда не съм се изразил съвсем ясно.

ашоре заяви, че книгата нямала кулминация, нито развръзка. Всеки има право на мнение, както той, така и аз — а аз мисля, че не е съвсем прав но това е друг въпрос. Обаче той завършва коментара си с изречението „Така просто не се пише!“

Просто ми стана интересно да разбера според него как трябва да се пише, след като изказва толкова категорично мнение.

А вие, драги господине, какво написано и издадено имате, за да ни посочите как точно трябва да се пише?

Подходих към поредицата с огромно желание, защото Азимов е един от любимите ми фантасти. Преди време бях чел „Фондация“ и „Фондация и имеприя“ и имах чудесни впечатления от двете книги. Затова реших да си взема пълната поредица от Бард, които бяха издали всички книги за „Фондацията“ в два тома. Прочетох ги един след друг и впечатленията ми са много сходни с тези на Петя. За да не повтарям всичко отначало ще разкажа какво не ми хареса особено в „Острието на Фондацията“ и „Фондация и Земя“.

Азимов по принцип (както сам е признавал често) не обича засуканите и оплетени персонажи. Обаче просто се е олял с образите на Блис, Пелорат и Тривайз. Тримата сякаш имат само по един сюжетна линия и я спазват неотклонно и праволинейно. След няколко глави в компанията на тези тримата почти можех да отгатна как ще реагира всеки от тях на промяната на условията в които ги поставя автора.

Блис — винаги болезнено чувствителна към всичко което „не е Гея“ и през двете книги не прави опит да разбере защо има хора на които не им харесва да станат едно цяло с Гея.

Пелорат — напълно разбирам че на автора му е необходим някъкъв прийом за да обясни новостите в обстановката, които не са познати на читателя. Образът на плахия учен, който даже и след толкова време прекарано с Тривайз, продължава да стъпва на пръсти за да не го притесни и т.н. Разбирам такова поведение, аз самият съм от хората които са свити и действат по подобен начин. Но Пелорат е също толкова притеснен в последните глави на книгата, както при първата му среща с Тривайз. Освен това Пелорат пита за всякакви дребни подробности и Тривайз му обяснява всичко надълго и нашироко. Постоянно. По едно време вече бях забравил каква беше фабулата за главата и се наложи да се върна няколко страници назад за да си припомня.

И последен по ред, но не и по значение — Тривайз — Може би както каза Петя, в началото той беше разнообразен и не толкова праволинеен. Но особено във „Фондация и Земя“ той се превърна в противоположността на Блис — не приемаше ничия гледна точка и напред го тласкаше единствено неговото предчувствие, което беше напълно в разрез с неговите виждания, но въпреки всичко той против всякаква логика го следваше.

След всичко казано дотук вероятно сте останали с впечатлението, че съм изгорил ритуално целия цикъл на „Фондацията“ пред блока. Но не е така, все още мисля че поредицата определено си заслужава, особено първите две части.

Предполагам, че това е така тъй като Азимов винаги компенсира „плоските“ си герои с динамична обстановка, нестандартен подход, и преливащи една в друга ситуации. Точно това липсва в последните две книги — Азимов наистина е писал така сякаш е искал да се оттърве от натякванията на издателя си, а не защото е имал творческо вдъхновение. Резултатът — две книги, които могат да се разкажат за по петнадесет минути всяка без да изпуснем нещо съществено.

Вярно е, че има пропаганда, но това е характерно за доста от добрите произведения от това време. Опитай сега да четеш Иван Ефремов, където има доста пропагандни елементи. Но това прави ли го по-слаб писател? Друг пример е Хиперболоидът на инженер Гарин на Алексей Толстой — натъпкан догоре с партийна пропаганда, но ако се абстрахираш от нея, ще видиш страхотния начин по който Толстой описва какво би станало, ако така ценните сега метали, са достъпни като водата. А именно — тотален крах на обществото.

Времето е било такова, ако искаш да ти издават книгите, трябва да отговаряш на определени критерии.

Относно книгата, аз също я четох за първи път като дете и е един от най-добрите приключенски романи за мен. Най-ярък спомен ми е останал от чудесният начин по който автора описва сблъсъкът на две култури; както между тази на белите и жителите на Тамбукту, така и между нас — по -ориенталски насочените източни култури със западната такава.

Изглежда при изчитането на доста съветска фантастика съм се научил да отсявам пропагандните елементи и да стигна до автора и книгата като литературно произведение. Искрено съжалявам, че пропагандата ти е попречила да се насладиш на чудесния приключенски роман, при това български.

Другият път когато попаднеш на такова произведение, просто с усмивка подмини пропагандните пасажи като нещо което си е изживяло времето и вече няма място в съвременният свят. Може и да ти хареса.

Изключителна книга не само за деца, а и за много възрастни. Ако има такива които не са я чели, не губете време, гарантирам ви че няма да съжалявате!