Читателски коментари (за „Фондация и Земя “ от Айзък Азимов)

  • 1. Петя Ивайлова (28 юли 2011 в 17:15)

    Най-после завърших поредицата, така че вече мога да споделя цялостните си впечатления;)

    От всички книги за Фондацията за мен най-интересна беше първата (по хронология — „Фондация“, не прелюдията).Мисля, че тя е единствената, която заслужава определението „гениална“, което често се ползва за цялата поредица — написана е непринудено и с вдъхновение, и действително не прилича на нищо друго, което съм чела. Нататък нещата стават доста мудни , което беше една от причините да чета бавно — на моменти атмосферата е дори подтискаща — историите за Мулето и за Аркади Даръл не ми бяха особено интересни…

    „Острието на Фондацията“ сама по себе си е интересна книга — Тривайз все още не е дразнещ (във „Фондация и Земя“ се проявява като повърхностен и сприхав);има добра динамика и многоплановост. Въпреки това си личи ярко, че книгата е писана след десетилетия — авторът е забравил напълно първоначалния си план, и не се е постарал да си го спомни (както сам обяснява — дори не е имал намерение да завършва поредицата, и го е направил само заради читателския интерес — т.е. за пари;). Историята за произхода на Мулето(от Гея) е неправдоподобна и стои наставено, а начинът по който е представена Втората Фондация е разочароващ. Въпреки това — книгата е много приятна за четене и си струва.

    „Фондация и Земя“ се доближава по стил до „Прелюдията..“ и „Битката за Фондацията“ (за първата от които писах отделно мнение) — еднопластова, донякъде интересна — не съжалявам, че я прочетох, но и доста аматьорска. Символиката в имената и вложената мистика са прозрачни (но доколкото мога да съдя — при Азимов по принцип е така), авторовата идея — представена във финалната реч на Тривайз е поднесена като за американци — т.е. сдъвкана и изплюта, и донякъде тесногръда. Някои от образите от бъдещето са направо наивни, което би отивало повече на Жул Верн, отколкото на Айзък Азимов. Някои примери за това са видео-апаратът на Мелпомена, който работи след няколко хиляди години, обществото на Солария (което се предполага че всеки читател ще приеме за отблъскващо, само защото е различно), или опустошената от всякакъв живот поради радиоактивността си Земя (авторът е могъл дори и без интернет да се осведоми за това, че ако един район е радиоактивен, това не означава, че на него не вирее растителност и дори някои животински видове — а наскоро четох, че има сведения за хора, които са резистентни към радиация).

    Мнението ми стана доста дълго, затова ще обобщя — като цяло поредицата е интересна, но със сигурност не е най-добрата фантастика, която съм чела. Ако Айзък Азимов я беше завършил според първоначалната си концепция, със сигурност щяхме да имаме нещо много различно (и вероятно по-добро) за четене. Оценка 4 от 6 от мен (за цялата — за "Фондация и Земя може би 3,5 заради старанието) :)

    • 2. Spellweaver (28 юли 2011 в 19:53)

      Подходих към поредицата с огромно желание, защото Азимов е един от любимите ми фантасти. Преди време бях чел „Фондация“ и „Фондация и имеприя“ и имах чудесни впечатления от двете книги. Затова реших да си взема пълната поредица от Бард, които бяха издали всички книги за „Фондацията“ в два тома. Прочетох ги един след друг и впечатленията ми са много сходни с тези на Петя. За да не повтарям всичко отначало ще разкажа какво не ми хареса особено в „Острието на Фондацията“ и „Фондация и Земя“.

      Азимов по принцип (както сам е признавал често) не обича засуканите и оплетени персонажи. Обаче просто се е олял с образите на Блис, Пелорат и Тривайз. Тримата сякаш имат само по един сюжетна линия и я спазват неотклонно и праволинейно. След няколко глави в компанията на тези тримата почти можех да отгатна как ще реагира всеки от тях на промяната на условията в които ги поставя автора.

      Блис — винаги болезнено чувствителна към всичко което „не е Гея“ и през двете книги не прави опит да разбере защо има хора на които не им харесва да станат едно цяло с Гея.

      Пелорат — напълно разбирам че на автора му е необходим някъкъв прийом за да обясни новостите в обстановката, които не са познати на читателя. Образът на плахия учен, който даже и след толкова време прекарано с Тривайз, продължава да стъпва на пръсти за да не го притесни и т.н. Разбирам такова поведение, аз самият съм от хората които са свити и действат по подобен начин. Но Пелорат е също толкова притеснен в последните глави на книгата, както при първата му среща с Тривайз. Освен това Пелорат пита за всякакви дребни подробности и Тривайз му обяснява всичко надълго и нашироко. Постоянно. По едно време вече бях забравил каква беше фабулата за главата и се наложи да се върна няколко страници назад за да си припомня.

      И последен по ред, но не и по значение — Тривайз — Може би както каза Петя, в началото той беше разнообразен и не толкова праволинеен. Но особено във „Фондация и Земя“ той се превърна в противоположността на Блис — не приемаше ничия гледна точка и напред го тласкаше единствено неговото предчувствие, което беше напълно в разрез с неговите виждания, но въпреки всичко той против всякаква логика го следваше.

      След всичко казано дотук вероятно сте останали с впечатлението, че съм изгорил ритуално целия цикъл на „Фондацията“ пред блока. Но не е така, все още мисля че поредицата определено си заслужава, особено първите две части.

      Предполагам, че това е така тъй като Азимов винаги компенсира „плоските“ си герои с динамична обстановка, нестандартен подход, и преливащи една в друга ситуации. Точно това липсва в последните две книги — Азимов наистина е писал така сякаш е искал да се оттърве от натякванията на издателя си, а не защото е имал творческо вдъхновение. Резултатът — две книги, които могат да се разкажат за по петнадесет минути всяка без да изпуснем нещо съществено.

  • 3. Sci-Fi Fan (28 юли 2011 в 20:24)

    Съгласен съм. Азимов е слаб в изпълнението на иначе прекрасните си идеи.

  • 4. ymarkevich (25 декември 2011 в 22:25)

    Прочетох първите две книги, но третата и следващите ще пропусна; още от самото начало на първата книга личеше, че ще е скучна за мен. Действието лично за мен е бавно с твърде силен акцент върху политическата страна на сюжета. Няма кой знае какви идеи освен тази за психоисторията. Атомната енергия се изтъква като невероятно постижение за свят, в който има хиляди населени планети — едва ли точно атомната енергия ще е върха на сладоледа в такова общество. „Аз, Роботът“

    си остава най-доброто от този автор за мен.

  • 5. d_nedev (21 януари 2013 в 10:43), оценка: 5 от 6

    На мен не ми хареса, че в анотацията на книгата се преразказва сюжета в едно изречение. Просто не беше нужно да се споменава края. Споделям мненията изказани по-горе, че образите на Блис, Пелорат и Тривайз са доста едностранни. Особено последните два образа почнаха силно да ме изнервят и то още в първата 1/3 от книгата. Освен това във „Фондация и Земя“ сюжета с търсенето на Земя е излишно раздут и няма нищо съществено. За сметка на това в последните 10 страници те бомбардира с информация. Тук липсва баланса, който е постигнат в другите книги от поредицата.

    Иначе книгата не е лоша, но очевидно Азимов не се е раздавал много. Писана е в късните му години и изтощението му просто си личи. Въпреки това успява да задържи читателското внимание и с удоволствие ще прочета двете книги, които ми останаха от поредицата: Прелюдията и Битката за Фондацията. Книгата си има и много силни моменти и мисли, които определено си заслужават. Фондациите за мен са неоспорим връх във фантастичните книги, които съм чел. А и от тях (особено от „Фондацията“) могат да бъдат изкарани толкова оригинални цитати и мисли, че може да се издаде отделна книга само с тях.

  • 6. krasbook (5 май 2017 в 04:02), оценка: 2 от 6

    Гея, Гея, Гея … сто пъти, хиляда пъти, просто не става. Отбелязах я като прочетена, защото не видях опция — „недочетена“. Това не е Айзък Азимов. Съжалявам за крайното мнение, но аз смятам този писател за един от най-великите фантасти в света, а това тук направо ме отчая.

  • 7. ИлиянСтанков (7 май 2018 в 12:54)

    За цялата поредица бих се изразил със следната метафора — авторът започва да гради и да и извайва една прекрасна скулптура лека-полека , на места тромаво(разбираемо е все пак автора изгражда една вселена на 20 000 години разстояние от нашата) и почти да я завърши (към края на Острието на Фондацията ) посяга към един чук и с „Фондация и Земя“ замахва прави скулптурата на сплескана мекица глина и ти подава завършеното произведение , лично за мен поредицата ще си остане недовършена поради липса на авторско вдъхновение

Само регистрирани потребители могат да дават коментари.