Читателски коментари

Почитателите на изящното слово ще бъдат очаровани от тази трилогия. Носителката на Нобелова награда Сигрид Унсет ни пренася в един безвъзвратно отишъл си свят. Семейна сага, в която с поразителен реализъм е описан битът на средновековния човек. Творба, която се чете с всички сетива. Заедно с малката Кристин ще бъдем огрявани от разноцветната светлина, процеждаща се през готическите витражи, ще дишаме чистия планински въздух, ще вкусваме чистата и уханна скандинавска храна. Книга, в която грохотът на битките не е на преден план, той долита като ехо в разговорите на героите. От нея обаче научаваме много за сложните обществени взаимоотношения и духовния живот на хората от Развитото Средновековие. Книга за тъмните страни на любовта, за съкровената връзка между деца и родители, за сблъсъка между очаквания и реалност, за непреходните неща, които започваме да ценим едва след като ги загубим. За венеца от цветя, който с възрастта се превръща в трънен венец, и за кръста, който всеки носи към своята собствена Голгота.

Благодаря на Читанка!

Е… кои са били Артем и сестра му?

.btw книгата е интересна като всичките му за Империята…, е и не само за Империята… всички са чудесни.

Велика книга, велик писател!

Прекрасна житейска философия, какъв невероятен дух извира от всяка страница, духът на гръцкото възприятие и любовта към живота! Тук и сега!

Страхотна, прекрасна книга!

Различна любовна история, а аз не си падам много по тях.

Но първо ме привлече със заглавието, докато ровех за друга, че зациклих на предната, която четях.

И като я започнах, не можах да спра, докато не я свърших преди малко (за 3 часа)!

Оценка 6 от 6!

И аз много се надявам скоро да прочетем още книги от поредицата. Любима ми е и вече няколко пъти минавам качените тук книги.

Страхотна, истинска, разтърсваща, много емоции! Трябва да се прочете, дава толкова много!

Тази изкуствена веселост не ви ли напомня за сегашния „позитивизъм“?

Това е най-силният роман на Ерих Кестнер. Не случайно е екранизиран повече от всички други.

Идеята е възникнала между двете световни войни, имало е дори сценарий за филм, но книгата се издава едва 1949. Това не е случайно. В романа се появява фигура на разведена жена, упражняваща не каква да е, а високо квалифициране професия и възпитаваща сама дъщеря си. Това, което днес звучи съвсем нормално и приемливо, дава повод за много дискусии сред читателите на неговото време.

Романът далеч не е само за деца. Четох го като дете, чета го и сега с удоволствие.

Преводът е приемлив. Преводачът се е придържал колкото се може по-близко до немския оригинал. Това не винаги дава добър резултат. Получават се известени грапавини в българския текст на места, където той би могъл да звучи гладко. Например тук:

__________________

— Да! — казва далечният глас. — Извинявай, че ти се обаждам. Но съм разтревожена за детето. Надявам се, че не е болно, нали?

— Наопаки. — Той говори тихо. — Болно е.

— О!

Далечният глас прозвучава съвсем изплашено.

__________________

Немското „doch“, в този смисъл няма аналог на български, но пък и никой не казва в този случай „наопаки“, евентуално се казва „напротив“.

Въобще май след всеки превод се налага текстът да бъде обработен от коректор, който не знае да чете оригинала.

Книгата е доста интересна. Подбрани са важни събития. Нужно е да се знае повече по темата. Не е подходяща за повърхностен поглед.

И трите книги от поредицата са много чудесни като истории, но има страшно много досадни повторения — като че ли читателят е малоумен и непрекъснато трябва да му се повтаря едно и също събитие, или факт. Никога няма да забравя, например че мъжете от висшето общество на Англия шият дрехите си на „Савил Роуд“ — повторено е поне сто пъти.))) И за една картина стана въпрос на около двадесетина места… и още много други! Оставам с усещането, че книгата трябва да тежи определени килограми, или да има определен брой думи… Това е втората авторка след Даниел Стийл, която толкова натрапчиво рекламира модни къщи, марки обувки и бижута, че накрая се чудя дали не съм прочела поредния брой на „Воуг“.

Прочетох книгата след пътуването ми до Рим. Беше ми изключително интересно, имах много въпроси, на които намерих отговора. Препоръчвам.

Ще си позволя да отговоря на този коментар, не защото уважаемият „един читател“ ще си промени мнението, а защото някой друг може случайно да реши, че забележките му са уместни. Те не са и сега ще обясня защо.

Най-напред бих искала да приканя уважаемия „един читател“ да сподели името и квалификациите си („интернет разбирач“ не се брои за квалификация), както и произведение, което самият той е написал и за което смята, че е по-добро от моето. Останах с впечатлението, че въпросният потребител чете българските автори тук, само за да им обясни как от нищо не разбират и да се присмее на произведенията им.

Моята книга е публикувана под истинското ми име и аз наистина съм завършила физика на ядрото и частиците. Ако някой желае да провери, може да се позавърти около катедра „Атомна физика“ във Физически факултет на СУ и да попита за мен. Предполагам, че доста от колегите, особено по-възрастните, ще се сетят за мен, може би дори ще си спомнят колко са ми писали на изпитите си. На сайта на катедрата също има информация. Ръководител на магистърската ми теза беше проф. Литов, ако той или някой от групата му са сред познатите ви, можете да попитате тях.

Сега за текста. Най-напред, не съм съгласна, че книгата ми е „кифленска“. Ето един блог, където се дефинира какво е „кифла“:

http://ultracs.blog.bg/zabavlenie/2010/07/19/deset-belega-na-dneshnata-kifla.579204

Смятам, че героинята и произведението ми не притежават нито един „кифленски“ белег. Да, романът ми е женски, може дори да се нарече „чиклит“. И в двата жанра има световноизвестни, признати за качествени произведения. Но ако някой не харесва литературата, писана от жени и за жени, може би не е много добра идея да чете точно моята книга.

По въпросите, свързани с науката. Тези забележки, дори да бяха верни, не са от голямо значение за едно художествено произведение, каквото е „Групата от Ада“. Ако пишех научен доклад или научно-популярна поредица, би било основателно да ми се търсят такива грешки. В едно художествено произведение обаче авторът има право да си измисля и дори да нарушава физическите закони. Ако не беше така, произведения като „Юрски парк“, „Мухата“ и „Междузвездни войни“ би трябвало да бъдат забранени начаса, както и всичкото фентъзи и голяма част от научната фантастика.

Но нека разгледаме забележките, като най-напред започнем с тази за гама-фона. Нормалният гама фон на територията на Република България е от 0,06 до 0,40 µSv/h. Това са нормални стойности и в световен мащаб. На територията на град София фонът е малко по-висок поради особеностите на местността — от 0,12 до към 0,20 µSv/h, в зависимост от мястото, където се намира човек. В района на Агенцията за ядрено регулиране (4 km на БАН) е около 0,13 µSv/h.

http://www.bnra.bg/bg/emergency/radgamma_background

Като правило вътре в сградите фонът е по-висок поради използваните строителни материали, в които се съдържат радиоактивни изотопи (най-вече Калий-40). Прието е фонът също така да се измерва и в µR/h (микрорентгени на час). Връзката между двете единици е 1 R = 0,00877 Gy (за гама и х-лъчи 1 Gy = 1 Sv) абсорбирана доза в сух въздух, а в мека тъкан 0,0096 Gy. Можем да го закръглим на 0,01, както обикновено се прави. Такива стойности можете да срещнете и във всеки онлайн конвертор. По такъв начин, 0,2 µSv/h (което е нормална стойност на гама-фона) се превръща в 20 µR/h.

По въпросите, свързани с химията. Нека започнем от случката с натрия. Както може да види всеки, който има достъп до клипчетата в YouTube, реакцията на алкалните метали с вода е изключително бурна. Следователно, при пускане на по-голяма бучка натрий във вода, част от нея обикновено отскача в някаква посока и ако съдът е по-малък (или ако се счупи), част от натрия да излезе извън него. В този случай е добра идея студентите да бъдат изгонени от лабораторията и тя да бъде щателно претърсена, защото никой не би искал да стъпи в бучка натрий или в локва натриева основа. Да не говорим какво ще стане, ако чистачката, неподозирайки за бучката натрий, я топне в кофата с вода.

По въпроса с царската вода. Да, тя е смес от две киселини и като такава не се „синтезира“, но тези киселини не се срещат естествено в природата, така че самите те са обект на химически синтез. Освен това, двете киселини реагират химически, когато се смесят, което обуславя промяната в цвета и свойствата на сместа. При тази реакция се образува нестабилното съединение нитрозилхлорид (NOCl) — токсичен червен газ със задушлива миризма, на който сместа дължи цвета си. Ето реакцията (долните индекси не излизат като индекси):

HNO3 + 3 HCl → NOCl + Cl2 + 2 H2O

Царската вода трябва да се държи надалеч от всякаква органика и като цяло не би имала проблем да прогори пластмасова мензура. Грешката е на студентката, затова че не е използвала стъклена мензура. Обаче същество, чиито сълзи са киселинни, може да си позволи да бъде невнимателно с царската вода, както и да я синтезира, без да уведоми предварително научната си ръководителка.

Което ни отвежда към демоните и дяволите. Искам да запитам уважаемият „един читател“, кога за последно е виждал такива? Кога е разговарял с тях, какво е научил? Откъде е толкова сигурен, че онова, което е прочел, отговаря на истината? Да, аз също имам щастието да не съм се срещала с демони и дяволи до този момент, но, както споменахме по-горе, авторът има право да си измисля. Ако нямаше, на света щеше да съществува само строго документална литература.

И, искам да завърша в стила на господин „един читател“ и да го приканя, ако IQ-то му е по-малко от телесната му температура по Целзий, да не се опитва да чете, защото няма да му се получи.

За бъдещето не зная — в последните 30 години поне българите деградират и оглупяват с такава скорост, че скоро сигурно и в Тангра ще започнат пак да вярват… Но в близкото минало със сигурност всички бяхме атеисти. И действително се гордеехме с това, че не вярваме в религиозни глупости от преди хиляди години.

Нямам търпение да прочета и другите книги от поредицата. Надявам се, че скоро ще ги качат и тях.

Късното творчество на Форсайт е до голяма степен схематично и калейдоскопично (нещо подобно има и у късния Азимов да речем, дали проблемът се дължи на ползването на мулета си е мое чисто спекулативно предположение — това е в случаите, когато авторът е толкова известен, че само името му е достатъчно, за да продаде книга, която фактически е написана за жълти стотинки от мулето, а човекът чието име стои на корицата прибира печалбите). На мен също по-новите му работи не ми харесват, но старите (до Измамникът примерно) определено си заслужават — Кучетата на войната, Денят на чакала, Досието Одеса. От новите ми харесва най-вече сборникът Ветеранът.

За мен това е наистина много хубав роман, макар че не търся романи с хумор и сатира. Само едно нещо не разбирам: в главата „Греховете на лозницата“ авторът сякаш осмива библейската история за Бог, Исус и Дева Мария, която някой я е измислил и оттам хората векове наред все вярват на измислици. Авторът даже я сравнява със старогръцките легенди и митове и заключава, че хората имат нужда да си измислят нещо, в което да вярват и то да ги плаши и вкарва в правия път.

Не съм съгласен с автора, защото сякаш се гордее, че е атеист и смята, че в бъдещето всички ще станат такива.

Това е може би една от малкото книги на Ролинс, която не ме грабна и трудно се и сещам за сюжета. В сравнение с другите е слаба, но сама по себе си не е лоша.

Това е втората книга, но тя е по-интересна от първата, чийто край е някак си недовършен.

Някак си ми е твърде политкоректно да набутаме лесбийка в такъв роман, още повече че предпочитанията й по никакъв начин не са свързани с фабулата. Мисля си, че авторът го е направил с цел да пипероса историята, но според мен ненужно.

Образът на Диема ми е мааалко преекспониран. Толкова млада, а какъв стратег и изпълнител. Цяло племе от такива, а само тя пратена да се занимава — не се връзва.

Въпреки това четивото не е лошо и мисля, че би допаднало на хората, които харесват история, религия и мистерии.

Хубава книга, не я оставяш докато не я прочетеш. Действително е интересна. Малко шизофренични са убийствата, но краят доказва, че лошият човек не се ражда лош, а такъв го правят.

Напомня ми на „Без милост“ от Люк Дилейни.

Леле! Много увлекателна! Не си падам по убийствата, но ме грабна. Разказът проследява разследването от обективна страна — какво прави полицията и защо, както и представя субективната му страна — личното отношение, мисли, разсъждения, логика на убиеца.

И да, неочакван край, много добър сюжет и линия. Напомня някак леко на „Братът Грим“ пак от същата поредица.