Траян Първанов
Неделя

В утрото с нехайни пръсти някой пак е пръскал

тези капки бляскав дъжд и свети дългият паваж.

И си спомних днес, че някога ми беше близка

и от нашата любов синът единствено е наш…

 

Подир страниците в кротката семейна проза

аз не зная беше ли ми скъпа, бях ли ти любим

и след делнични делби на вещи и възторзи —

ние, двамата — все по-далеч един от друг вървим.

 

И така да е… Но идва посред нас синът ни —

скита се покрай реката, гледа хлъзгавия бряг

и влече го поривът

на бързеите мътни

и дъхти из храстите на млад и мокър кукуряк.

 

И след пъргавия бяг

на жътвени светулки

тича и се смее в зашумелия от клони двор,

а край него на щурците

буйните цигулки

пак събират цялата природа на възторжен хор.

 

И синът ни влиза шумно

в моите недели,

шепне първите си юношески думи към света,

но дано след дълги спорове не сме отнели

от неповторимата му нежна сила в любовта!

 

И дано сред нейната

вселена необятна

утре не потърси

стълбата към ситите души

и заради блясъка

на тържествата златни

златото на своята душа завинаги не разруши.