Хуго фон Хофманстал
Преживяване

С ухания сребристи долината

Бе пълна в здрача, тъй луна прозира

През облаците. Но не беше нощ.

 

С ухания сребристи в долината

Се сляха в мрака здрачните ми мисли,

Без звук в прозрачнодейното море

Потънах и живота изоставих.

 

Най-прелестни цветя намерих там

С пламтящотъмни чашки! Гъсталак,

През който ален блясък на топази

С лъчи нахлуваше, искреше. Всичко

Изпълнено бе с приливи дълбоки

На меланхолна музика. И знаех,

Макар да не разбирах, но го знаех:

Това смъртта е. В музика вплътена,

Копнежна и пламтящотъмна, сродна

С дълбока меланхолия.

                                Но странно!

Безименна носталгия без звук

В душата ми проплака за живота,

Като човек в огромен кораб, който

С гигантски пурпурни платна по залез

Сред сините води покрай града,

Край родния му град минава. Зърва

Площада с ромонящ фонтан, долавя

Ухания на люляк, и се вижда

Като детето на брега, с очи

Уплашени, облени в сълзи, гледа

В прозореца на стаята му свети —

Но корабът огромен го отнася,

Сред сините води без звук отплава

С гигантски чужди пурпурни платна.

 

1892