Реймънд Чандлър
Бей Сити Блус (9)

9. Смелчага

Дребничкият полицейски началник влезе скокливо, килнал шапка на тила и пъхнал ръце в джобовете на тънко тъмно пардесю. В десния му джоб имаше нещо, което държеше, нещо голямо и тежко. Следваха го двама цивилни, единият от които беше Уимс, тлъстият с мазното лице, дето ме проследи до „Олтеър стрийт“. Запъртъка — униформеният, когото зарязахме на „Аргейо булевард“, се тътреше последен.

Шефът Андърс прекрачи прага, спря до вратата и гадно ми се усмихна.

— Значи здравата си се позабавлявал в нашия град, а? Сложи му белезниците, Уимс.

Онзи с тлъстата мутра го заобиколи и измъкна белезници от левия си джоб.

— Приятно ми е, че те виждам отново… по бели гащи — мазно каза той.

Де Спейн се облягаше на стената близо до вратата на кабинета. Въртеше кибритена клечка в устата си и наблюдаваше мълчаливо. Доктор Остриън отново бе седнал на стола, стискаше главата си с ръце и гледаше втренчено в черната повърхност на бюрото, компреса със спринцовките, стойката за писалки и останалите дреболии. Лицето му бе бяло като платно и седеше толкова неподвижно, че май дори и не дишаше.

Де Спейн се обади:

— Не бързай толкова, шефе. Това момче има приятели в Лос Анджелис, които в момента работят по убийството на Матсън. А онова репортерче има шурей-ченге. Изглежда, не ги знаеш тия подробности.

Шефът направи неясно движение с брадичката си.

— Почакай малко, Уимс.

Сетне се обърна към Де Спейн.

— Искаш да кажеш, че в града знаят за убийството на Хелън Матсън?

Лицето на доктор Остриън потръпна, изхабено и изтерзано. После отпусна глава и го закри с дългите си пръсти.

— Имах предвид Хари Матсън, шефе — поправи го Де Спейн. — Пречукан е в Лос Анджелис нощес — снощи — от Мос Лоренц.

Шефът като че прибра тънките си устни обратно в устата, така че почти не се забелязваха.

— Откъде знаеш?

— С частното ченге пипнахме Мос. Криеше се в къщата на някой си Греб, лаборант, работил по случая „Остриън“. Криеше се там, защото, както по всичко личи, някой се е канел да даде на случая „Остриън“ толкова широк път, че кметът да го помисли за нов булевард и да излезе с китка цвете да произнесе реч. Това само в случай, че не успеят предварително да се погрижат за Греб и Матсънови, които въпреки развода си явно са били комбина, когато са доили Конрид — и той им е видял сметката.

Шефът обърна глава и се озъби на копоите си:

— Излезте в коридора и чакайте!

Цивилният, когото не познавах, отвори вратата и излезе. След кратко колебание Уимс го последва. Запъртъка бе вече хванал дръжката, когато Де Спейн се обади:

— Искам Запъртъка да остане. Запъртъка е свястно ченге — не като тия двамцата мошеници от нравствения отдел, с които нанкаш напоследък.

Запъртъка пусна дръжката, облегна се на стената, прикривайки с длан усмивката си. Лицето на шефа пламна.

— Кой ти е възложил да разследваш убийството на „Брейтън авеню“?

— Сам си го възложих, шефе. Влязох в полицейската стая около минута след обаждането по телефона и тръгнах с Рийд. Той взе и Запъртъка. Със Запъртъка не бяхме дежурни.

Де Спейн се ухили с жестока, ленива усмивка, която не изразяваше нито задоволство, нито тържество — беше просто усмивка.

Шефът измъкна патлака от джоба на пардесюто си. Беше трийсет сантиметра дълъг, истинска лека картечница, но, изглежда, знаеше да си служи с него.

— Къде е Лоренц? — попита през зъби.

— Скрит е. Приготвили сме го да ти го поднесем. Трябваше да го поразкрася малко, но проговори. Така ли е, частно ченге?

— Ломоти нещо, което може да бъде и „да“, и „не“, но издава звуците точно когато трябва.

— Ето така обичам да ми се говори — каза Де Спейн. — Не трябва да си губиш силите с разни убийства, шефе. А и тия дупедавци, дето се навъртат около теб, не разбират нищо от полицейския занаят. Знаят само да обикалят из блоковете и да изнудват самотни жени. Върни ме отново на служба, дай ми още осем души и ще ти покажа как се разследват убийства.

Шефът погледна огромния си патлак, а после сведената глава на доктор Остриън.

— Значи той е убил жена си — продума тихо. — Знаех, че съществува такава възможност, но не вярвах.

— Не вярвайте и сега — отбелязах. — Хелън Матсън я е убила. Доктор Остриън го знае. Той е прикривал нея, а вие сте прикривал него и той е готов още да я прикрива. С някои влюбени е така. А и вашия град си го бива, шефе, щом едно момиче може да избърши убийство, да накара приятелите си и полицията да го прикрият, а после да започне да изнудва същите хора, които са я отървали.

Шефът прехапа устни. Очите му гледаха свирепо, но мислеше — мислеше напрегнато.

— Нищо чудно, че са я пречукали — рече тихо. — Лоренц…

— Я помисли малко. Лоренц не е убил Хелън Матсън. Каза, че го е направил, но Де Спейн така го преби, че ще си признае как е убил и президента на САЩ.

Де Спейн отлепи гръб от стената. Ръцете му бяха небрежно пъхнати в джобовете на сакото. Не ги извади. Стоеше изправен върху широко разкрачени крака, кичурче черна коса стърчеше изпод шапката му.

— Ъ? К’во рече?

— Лоренц не е убил Хелън Матсън по няколко причини — отвърнах. — Първо, убийството е извършено по прекалено сложен за неговия мозък начин. Той щеше да я пречука и да я зареже. Второ — не е знаел, че Греб е напуснал града по настояване на доктор Остриън, на когото пък се е обадил Ванс Конрид, в момента на север, за да си осигури необходимото алиби. А щом Лоренц не е бил наясно за това, не е знаел и за Хелън Матсън. Още повече, че тя така и не се е добрала до Конрид. Просто е опитвала. Сама ми го съобщи, а беше достатъчно пияна, за да не лъже. Следователно Конрид не би рискувал така глупаво, че да нареди да я убият в собствения й апартамент, и то на човек, когото всеки би запомнил, ако го види да се навърта наоколо. Убийството на Матсън в Лос Анджелис е съвсем друга работа. Не е на собствена територия.

— Конрид Клъб е в Лос Анджелис — процеди шефът.

— На книга, да — съгласих се. — Но по разположение и клиентела си е на практика в Бей Сити и помага да управлявате градчето.

— Така не се говори с шефа — обади се Запъртъка.

— Остави го — рече Андърс. — Толкова отдавна не съм срещал мислещ човек, та бях решил, че такива вече не се раждат.

А аз казах:

Попитай Де Спейн кой е убил Хелън Матсън.

Де Спейн дрезгаво се изсмя.

— Ами да! Аз я убих.

Доктор Остриън повдигна глава, извърна се бавно и погледна Де Спейн. Лицето му беше мъртвешки безизразно, като невъзмутимата мутра на едрия полицай. После посегна и отвори дясното чекмедже на бюрото. Запъртъка измъкна пистолета си и рече:

— Чакай, докторе!

Доктор Остриън вдигна рамене и спокойно извади шише с широко гърло и стъклена запушалка. Махна запушалката и приближи шишето до носа си.

— Амонячна… — безжизнено рече той.

Запъртъка се успокои и отпусна пистолета надолу. Шефът ме гледаше втренчено и дъвчеше устната си. Де Спейн не гледаше никого и нищо. Усмихваше се неопределено. Непрестанно се усмихваше.

Аз продължих:

— Той си мисли, че се занасям. Ти също си мислиш, че се занасям. Аз обаче не се занасям. Той е познавал Хелън — достатъчно добре, за да й подари позлатена табакера със собствената си снимка отгоре. Видях я. Снимката беше малка, ръчно оцветена и не особено добра, а го бях срещал само веднъж. Тя ми каза, че било старо гадже, което й омръзнало. Чак по-късно се сетих чия беше снимката. Но той скри, че я познава, и изобщо тази нощ не действаше като полицай в много отношения. Не от добри чувства ме измъкна от кашата и обикаля с мен цяла нощ. Направи го, за да разбере какво знам, преди да ме заразпитват в участъка. Преби Лоренц до смърт не само за да го накара да му каже истината. Направи го, за да накара Лоренц да каже всичко, което Де Спейн поиска, включително да си признае, че е убил Хелън Матсън, която той сигурно дори не е познавал. Кой се е обадил в участъка и е съобщил на момчетата за убийството? Де Спейн. Кой се е озовал там незабавно след позвъняването и се е намесил в разследването? Де Спейн. Кой е издирил момичето в пристъп на бясна ревност, защото го е зарязала заради някой по-перспективен? Де Спейн. Кой все още има кръв и епидермис под ноктите на дясната си ръка, с които един добър полицейски лаборант би могъл да направи доста нещо? Де Спейн. Хвърлете му един поглед. Аз го наблюдавах многократно.

Шефът извъртя главата си особено бавно, сякаш беше нанизана на ос. Изсвири, вратата се отвори и ония двамата пак влязоха в стаята. Де Спейн не помръдваше. Усмивката стоеше на лицето му като запечатана — безсмислена, куха усмивка, която нищо не означаваше и изглеждаше така, сякаш никога нямаше да се махне оттам.

Той тихо каза:

— А те мислех за приятел. Хм, наистина имаш налудничави идеи, това мога да ти кажа.

Шефът се обади рязко:

— Не виждам смисъла. Ако Де Спейн наистина я е убил, значи той е този, който се е опитвал да те накисне и пак той те е измъкнал оттам. Как така?

— Слушайте — рекох. — Можете да разберете дали Де Спейн е познавал момичето и до каква степен. Можете да разберете за каква част от времето тази нощ не е в състояние да даде обяснение и да го накарате да го даде. Можете да разберете дали има кръв и епидермис под ноктите му и в определени граници дали това е, или би могло да бъде кръвта и кожата на момичето. И дали са били там, преди Де Спейн да удари Мос Лоренц. И че не е драскал Лоренц. Това е всичко, което ви е нужно, и всичко, което можете да използвате — освен признанието. Но мисля, че него няма да получите. Що се отнася до опита да ме накисне, според мен Де Спейн е проследил момичето до Конрид Клъб или е знаел, че е там, и е отишъл в клуба. Видял я как излиза с мен, видял също да я настанявам в колата си. Това го е влудило. Ударил ме е, а момичето е било твърде изплашено, за да не му помогне да ме завлекат до апартамента и да ме качат горе. От това нищо не си спомням. Щеше да бъде по-добре, ако помнех, но не помня. Замъкнали са ме някак дотам, избухнал скандал и Де Спейн се нахвърлил върху нея и съзнателно я е убил. Имал е някаква смътна идея да представи нещата като убийство с изнасилване, а мен — за изкупителната жертва. После бързо напуснал апартамента, вдигнал тревога и се намесил в следствието. Аз пък се измъкнах от апартамента, преди да ме заловят там. Междувременно е осъзнал, че е постъпил глупаво. Знаеше, че съм частно ченге от Лос Анджелис, че съм разговарял с Кинкейд Куклето, а от момичето вероятно е научил, че съм искал да се срещна с Конрид. И много лесно е могъл да разбере, че се интересувам от случая Остриън. Оттук нататък превръща един глупав ход в изключително хитра игра, като се включи в разследването, което исках да направя, помогна ми, измъкна от мен всичко каквото знаех и накрая си намери друга, далеч по-подходяща изкупителна жертва за убийството на момичето.

Де Спейн безизразно се обади:

— Да се разходя ли по физиономията му, а, шефе?

— Една секунда — отвърна шефът. — Какво изобщо те накара да заподозреш Де Спейн?

— Кръвта и кожата под ноктите му, зверският начин, по който се разправи с Лоренц, и фактът, че момичето ми каза, че й е бил гадже, а той се престори, че не я познава. Какво повече ми трябва, по дяволите?

— Това! — отвърна Де Спейн.

Стреля от джоба си с пистолета с бялата дръжка, който беше взел от доктор Остриън. За стрелба от джоба се изисква дълга практика, която ченгетата нямат. Куршумът мина на трийсетина сантиметра от главата ми. Седнах на пода, а доктор Остриън се изправи много бързо и замахна към лицето на Де Спейн с дясната си ръка. Ръката, която държеше кафявото шише с широкото гърло. Някаква безцветна течност се лисна в очите му и задими надолу по лицето му. Всеки друг на негово място би изкрещял. Де Спейн заблъска въздуха с лявата си ръка, а пистолетът от джоба му изгърмя още три пъти. Доктор Остриън падна странично на ръба на бюрото, а после се сгромоляса на пода извън обсега на куршумите.

Пистолетът продължи да гърми.

Всички в стаята се хвърлиха на колене. Шефът измъкна оръжието си и стреля два пъти в Де Спейн. С неговия пистолет и веднъж щеше да е достатъчно. Тялото на Де Спейн се усука и се сгромоляса на пода до огнеупорната каса. Шефът се приближи, коленичи край него и го загледа мълчаливо. После се изправи, заобиколи бюрото, но се върна и се надвеси над доктор Остриън.

— Този е още жив — каза рязко. — Обади се по телефона, Уимс.

Тлъстакът с мазната мутра заобиколи бюрото откъм далечния край, придърпа телефона и започна да набира. Из въздуха се носеше остра миризма на киселина и изгоряла плът. Отвратителна миризма.

Сега всички се бяхме изправили и дребният полицейски началник ме гледаше навъсено.

— Не биваше да стреля по теб — рече. — Нищо не можеше да докажеш. Нямаше да ти позволим.

Не отговорих. Уимс остави слушалката и отново погледна към доктор Остриън.

— Май е хвърлил топа — изрече иззад бюрото.

Шефът продължаваше да ме гледа.

— Поемаш страхотни рискове, господин Далмас. Не знам каква игра въртиш, но се надявам да си харесваш картите.

— Доволен съм — отвърнах. — Искаше ми се да поговоря с клиента си, преди да го пречукат, но май направих всичко каквото можах за него. Най-отвратителното обаче е, че Де Спейн ми харесваше. Той беше един от най-големите смелчаги, които съм виждал.

Шефът отвърна:

— Ако се интересуваш от смелост, опитай някой ден да станеш началник на полицията в някой градец.

— Ъхъ — рекох. — Кажи на някого да завърже кърпичка около дясната ръка на Де Спейн, шефе. Сега май ти самият ще се нуждаеш от доказателството.

Далеч някъде откъм булеварда зави сирена. Звукът слабо проникна през затворените прозорци, като койот, виещ горе на хълмовете.