Реймънд Чандлър
Бей Сити Блус (5)

5. Мъртвата ми съседка

Вонях на джин. Но не както си му е редът, като след две-три чашки, а сякаш Тихия океан е от чист джин и съм плувал из него с дрехите си. Джин имаше по косата ми, по веждите, по лицето и под брадичката, върху ризата. Сакото ми го нямаше, а аз лежах по гръб върху нечий килим, вперил поглед в снимката, поставена върху гипсовата полица на някаква камина. Рамката беше от дърво, а снимката претендираше за художественост, тъй като светлината преднамерено падаше върху слабото, длъгнесто и нещастно лице. Цялата роля на светлината обаче бе, че правеше лицето да изглежда точно такова — слабо, длъгнесто и нещастно под безцветната сплъстена коса, която би могла да мине за боя върху череп. Напреки на снимката, зад стъклото, пишеше нещо, но не можех да го прочета.

Повдигнах ръка и докоснах слепоочието си. Болката ме прониза чак до петите. Изстенах, но от професионална гордост превърнах стенанието в ръмжене, а после се претърколих бавно и предпазливо и се загледах в крака на отвореното стенно двойно легло. Едната му половина бе все още прибрана към стената, а лакираното дърво беше изографисано със сложни шарки. Докато се преобръщах, от гърдите ми се търкулна бутилка от джин и се удари в пода. Беше безцветна и празна. Мина ми през ума, че не е възможно да е имало чак толкова много джин само в една бутилка.

Свих колене под тялото си и застанах на четири крака. Поседях така и душех като куче, което не може да си довърши вечерята, но и не му се ще да я изостави. Поразмърдах глава. Болеше. Размърдах я още малко — продължи да ме боли, затова се изправих и установих, че обувките ми също ги е хванала липсата.

Апартаментът изглеждаше доста приличен — не много евтин и не особено скъп, с обичайните мебели, обичайните осветителни тела, обичайния здрав килим. Върху сваленото легло лежеше момиче, облечено в чифт бежови копринени чорапи. По тялото му имаше дълбоки драскотини, а през корема бе метната дебела хавлиена кърпа, усукана почти на руло. Очите на момичето бяха отворени. Червената коса, която бе разделила на път и опънала назад, сякаш я ненавижда, си беше същата. Но тя вече не я ненавиждаше.

Беше мъртва.

Над лявата й гърда имаше опърлено петно с големината на мъжка длан, а в средата му — напръстниче алена кръв. Кръв беше текла и по бузата й, но вече бе засъхнала.

На дивана съзрях дрехи, предимно нейни, но сред тях бе и сакото ми. На пода имаше обувки — нейните и моите. Приближих се на пръсти, стъпвайки като върху много крехък лед, вдигнах сакото и пребърках джобовете. Всичко което си спомнях, че съм сложил вътре, си беше на мястото. Кобурът все още беше под мишницата ми — празен, разбира се. Нахлузих обувките и сакото, наместих празния кобур, приближих се до леглото и повдигнах тежката хавлиена кърпа. От нея изпадна пистолет — моят. Избърсах кръвта, с която беше изцапан, помирисах дулото, без да има защо, и тихо го пъхнах под мишницата си.

По коридора се зададоха тежки стъпки, които спряха пред вратата на апартамента. Чуха се приглушени гласове, а после някой почука — бързо, силно, нетърпеливо. Погледнах вратата и си помислих колко ли ще чакат, преди да натиснат дръжката, и дали секретът е вдигнат, за да влязат, и ако ли пък не, колко време ще им отнеме да извикат управителя с резервния ключ, ако вече не са го довели. Все още се чудех, когато някой натисна дръжката. Беше заключено. Ужасно смешно. Едва се сдържах да не прихна на глас.

Пристъпих към друга врата и надникнах в банята. На пода имаше две килимчета, хавлия, прилежно преметната върху ваната, на стената — прозорец с матирано стъкло. Затворих тихо вратата, стъпих на ръба на ваната и отворих прозорчето. Подадох глава и погледнах навън в мрака. Около шест етажа по-надолу се виждаше странична уличка, засадена с дървета. За да я видя обаче, трябваше да надзърна през процепа, образуван от две къси, слепи стени, и не по-широк от шахта за проветрение. Прозорците бяха разположени на двойки, всички върху една и съща стена срещу процепа. Надвесих се още малко навън и реших, че ако се опитам, бих могъл да достигна съседния прозорец. Почудих се дали е отключен и дали изобщо ще имам някаква полза, а и ще ми стигне ли времето, преди да отворят вратата.

Зад мен, зад затворената врата на банята, чукането бе станало малко по-рязко и шумно и нечий глас изръмжа:

— Отворете или ще разбием вратата!

Това нищо не означаваше. Обикновен полицейски трик. Нямаше да я разбият, защото можеха да намерят ключ, а да разбиеш подобна врата без брадва е мъчна работа и болезнено за краката.

Затворих долната половина на прозореца, отворих горната и взех пешкир от поставката. После отново отворих вратата на банята и очите ми се заковаха право върху лицето от снимката на камината. Не можех да тръгна, преди да прочета надписа върху нея. Приближих се и се взрях в него, докато гневното чукане продължаваше. На снимката пишеше: „С много любов — Лийланд.“

Само това правеше доктор Остриън кръгъл глупак. Нищо друго не му трябваше. Грабнах снимката, върнах се в банята и отново затворих вратата. После я тикнах сред мръсното бельо в шкафа. Малко време щяха да загубят, докато я открият — ако бяха добри ченгета. Ако се намирахме в Бей Сити, нищо чудно изобщо да не я намерят. Нямаше причини да смятам, че не сме в Бей Сити, освен дето Хелън Матсън сигурно живееше там, през прозореца на банята ме бе лъхнал мирис на море.

Проврях се навън с кърпата в ръка и се прехвърлих на съседния прозорец, като се държах с другата за перваза. Стигнах съседния прозорец едва колкото да го бутна, ако не е заключен. Заключен беше. Залюлях крак и ритнах стъклото, точно над ключалката. Шумът трябва да се е чул поне на миля наоколо. Далечното думкане по вратата продължаваше монотонно.

Омотах кърпата около лявата си китка и като протегнах ръце до краен предел, напъхах ръка през счупеното стъкло и отворих прозореца. После се прехвърлих на другия перваз и се протегнах да затворя прозореца, от който бях дошъл. Можеха да ми вземат отпечатъците. Не хранех никаква надежда, че ще успея да докажа как съм се озовал там.

Надзърнах надолу към улицата. Някакъв мъж се качваше в колата си. Дори не погледна нагоре. Никаква лампа не бе светнала в апартамента, в който нахлувах. Отворих прозореца и влязох. Във ваната имаше много счупени стъкла. Стъпих на пода, запалих осветлението, събрах стъклата от ваната, омотах ги в кърпата и ги скрих. Използвах нечий пешкир, за да избърша перваза и ръба на ваната, където бях стъпвал. После извадих пистолета и отворих вратата на банята.

Апартаментът беше голям. Стаята, в която надничах, имаше две легла с розови покривки. Бяха изрядно опънати. След спалнята влязох в дневната. Всички прозорци бяха затворени и въздухът беше прашен и душен. Включих един лампион и прокарах пръст по облегалката на стол. Беше прашен. Имаше радио-шкаф, библиотека, пълна с книги, чиито обложки все още не бяха свалени, скрин от тъмно дърво, а отгоре — сифон, шише с алкохол и четири чаши на ивици, обърнати с дъната нагоре. Подуших алкохола, който се оказа уиски, употребих една част. Главата ми се почувства по-зле, но на мен ми стана хубаво.

Оставих лампата да свети, върнах се в спалнята и затършувах из дрешници и чекмеджета. В гардероб намерих мъжки дрехи, шити по поръчка. На етикета шивачът беше изписал името Джордж Талбот. Дрехите на Джордж обаче ми се видяха възтеснички. Порових още малко и едно чекмедже ми предложи пижама, която ми се стори подходяща. Чехлите и халатът бяха в дрешника. Съблякох се.

Излязох изпод душа, но все още слабо миришех на джин. Сега вече отникъде не се чуваше шум или думкане, от което заключих че са в апартамента на Хелън Матсън с техните тебешири и канапи. Нахлузих пижамата, чехлите и халата на господин Талбот, освежих косата си с неговия тоник, сресах се с неговата четка и гребен. Надявах се, че господин и госпожа Талбот прекарват приятно, където и да се намират, и че няма да бързат да се приберат вкъщи.

Отново се върнах в дневната, употребих още от уискито на Талбот и запалих една от неговите цигари. После отключих външната врата. Мъж се прокашля съвсем наблизо в коридора. Отворих вратата, облегнах се на касата и погледнах навън. На отсрещната стена се беше подпрял униформен полицай — дребничък, рус, с остър поглед. Ръбовете на синия му панталон бяха остри като бръснарски ножчета и той изглеждаше спретнат, чист, компетентен и нахакан.

Прозях се и попитах:

— Какво става, началник?

Той се взря в мен с остри червеникавокафяви очи, изпъстрени със златисти точици — цвят, който рядко се среща в комбинация с руса коса.

— Малка неприятност у съседката. Да сте чул нещо? — Гласът му беше леко саркастичен.

— Рижавата ли? Ха-ха. Само обичайният лов на едър дивеч. Ще пийнете ли?

Ченгето продължи да ме наблюдава внимателно. После се провикна надолу по коридора:

— Хей, Ал!

От отворена врата излезе едър мъжага. Беше над един и деветдесет, тежеше стотина кила и имаше твърда черна коса и дълбоко разположени безизразни очи. Ал де Спейн, когото срещнах същата вечер в полицейския участък на Бей Сити.

Тръгна по коридора, без да бърза. Униформеното ченге се обади:

— Този човек живее в съседния апартамент.

Де Спейн се приближи плътно до мен и се втренчи в очите ми. Неговите бяха изразителни, като черни плочки. Проговори почти благо:

— Име?

— Джордж Талбот — рекох, като се стараех да не изквича.

— Да сте чул някакъв шум? Имам предвид, преди ние да дойдем.

— О, караница, ако не се лъжа. Към полунощ. За там не е новост. — Посочих с пръст към апартамента на мъртвата.

— Така ли? Познавате ли дамата?

— Не. И нямам желание да се запознавам с нея.

— Няма и да ви се наложи — отсече Де Спейн. — Мъртва е.

Положи огромната си корава длан на гърдите ми и много леко ме бутна навътре в апартамента. Ръката му остана върху гърдите ми, острите му очи бързо се стрелнаха към джобовете на халата и отново се върнаха на лицето ми. Вкара ме около два метра навътре и заповяда през рамо:

— Влез и затвори вратата, Запъртък.

Запъртъка влезе и затвори вратата. Острите му очички блестяха.

— Страхотен номер — съвсем небрежно подхвърли Де Спейн. — Дръж го на мушка, Запъртък.

Запъртъка разкопча черния си кобур и измъкна, бърз като светкавица, голям полицейски патлак. Облиза устни и промълви:

— Леле мале. — Отвори калъфа на белезниците и ги издърпа наполовина навън. — Как се сети, Ал?

— Какво съм се сетил?

Де Спейн не откъсваше очи от моите. Заговори ми нежно:

— Какво се канеше да правиш, а? Вестник ли беше тръгнал да си купуваш?

— Ами да! — обади се Запъртъка. — Разбира, той е убиецът. Влязъл е през прозореца на банята и е облякъл дрехите на човека, дето живее тук. Собствениците ги няма. Виж колко е прашно. Нито един отворен прозорец. Спарен въздух.

Де Спейн се обади:

— Запъртъка е учено ченге. Не му се давай. Някой ден все ще сгреши.

— Щом е такъв мозък, защо е в униформа? — попитах.

Дребосъкът пламна. Де Спейн нареди:

— Намери дрехите му, Запъртък. Пистолета също. И по-живо. Това ще бъде наш удар, стига да побързаме.

— Ти дори не си зачислен към групата — рече Запъртъка.

— Какво ще загубя?

— Аз обаче мога да загубя униформата си.

— Опитай си късмета, момче. Онзи плужек, Рийд, не го бива да хване и молец в затворена кутия.

Дребосъкът изприпка до банята. С Де Спейн останахме неподвижни, като изключим, че той свали ръката си от гърдите ми и я отпусна покрай тялото си.

— Нищо не казвай — измърка. — Остави ме сам да се досетя.

Чувахме как Запъртъка тършува, отваря врати. После изквича като териер, надушил миша дупка. Върна се в стаята, понесъл в дясната си ръка пистолета ми, а в лявата портфейла. Държеше оръжието за дулото с носна кърпичка.

— С тоя е стреляно — заключи. — И не се казва Талбот.

Де Спейн не извърна глава, нито промени изражението си. Дари ме с тънка усмивчица, като размърда само ъгълчетата на широката си, жестока уста.

— Хайде бе — рече. — Не думай.

Избута ме назад с твърда като стомана длан.

— Обличай се, сърце мое — и не се престаравай с вратовръзката. Разни местенца чакат да ги посетим.