Реймънд Чандлър
Бей Сити Блус (6)

6. Отново получавам пистолета си

Излязохме от апартамента и тръгнахме по коридора. През отворената врата на Хелън Матсън все още струеше светлина. Отвън стояха двама мъже с чувал, в какъвто полицаите прибират труповете от местопрестъплениия, и пушеха. В дома на мъртвата ехтяха гласове.

Завихме зад ъгъла и заслизахме по стълбите — етаж след етаж, до фоайето, където се бяха скупчили половин дузина изцъклени наематели. Три жени по пеньоари, един плешивец със зелена козирка за слънце, каквито носят вестникарите, още двама, които висяха в полумрака. Униформен полицай крачеше напред-назад от вътрешната страна на изхода и тихичко си подсвиркваше. Минахме покрай него. Изобщо не му направи впечатление. Отвън на тротоара се беше събрала тълпа.

— Това е изключителна нощ за нашия градец — каза Де Спейн.

Приближихме се до черна лимузина без полицейски отличителни знаци. Де Спейн се плъзна зад волана и ми посочи мястото до себе си. Запъртъка седна отзад. Той отдавна беше прибрал патлака, но държеше кобура разкопчан и ръката си наблизо.

Де Спейн подкара колата така рязко, че ме залепи за облегалката. Първия забой взехме на две гуми и се насочихме на изток. На половин пряка по-нататък се зададе голяма черна кола с два червени буркана отгоре. Приближаваше бързо, когато забихме. Де Спейн се изплю през прозореца и измърмори:

— Шефът! Ако има как, ще закъснее и за собственото си погребение. Но този път здравата му натрихме носа!

Запъртъка възмутено се обади от задната седалка:

— Да, колкото да ни изхвърлят от работа за трийсет дни!

— Не падай духом, момче. Може да те повишат и да попаднеш в отдел „Убийства“.

— Предпочитам да нося униформа, но да имам какво да ям.

Десетина пресечки Де Спейн шпори колата като бесен, после намали.

— Това не е пътят за участъка — обади се Запъртъка.

— Не ставай глупав — отвърна Де Спейн.

Той остави колата да пъпли едва-едва, сви в тиха и тъмна уличка с иглолистни дървета отстрани и еднакви ниски къщи, разположени зад еднакви малки зелени площи. Натисна леко спирачка, прилепи автомобила до бордюра и изключи мотора. После преметна ръка през облегалката си и се обърна да хвърли поглед на зоркия, дребничък униформен полицай.

— Значи според теб този я е претрепал, а, Запъртък?

— Стреляно е с неговия пистолет.

— Я извади онова голямото фенерче от джоба и му огледай тила.

Дребосъкът изсумтя, затършува отзад, после нещо изщрака и ослепителният бял лъч на силен ръчен прожектор обля главата ми. Човечето заподсмърча в тила ми. Посегна и ме натисна по удареното място. Изревах. Светлината угасна и мракът от улицата отново ни връхлетя.

— Май са го цапардосали — заключи Запъртъка.

— Както и момичето, между другото — монотонно уточни Де Спейн. — Не си личи много, но е ударена. Ударили са я, за да могат да я съблекат и издерат, преди да я застрелят. Никой не е чул изстрела. Кой съобщи в участъка, Запъртък?

— Откъде да знам, по дяволите! Някакъв се обадил две-три минути преди да се появиш, докато Рийд все още търсеше фотограф. Телефонистката каза, че бил с дебел глас.

— Добре, ако ти беше извършил престъплението, как щеше да се измъкнеш оттам?

— Щях да си изляза през вратата — отвърна дребосъкът. — Защо не. Ей! — излая той към мен. — А ти защо не си излязъл оттам?

— И аз имам своите малки тайни — отвърнах.

Де Спейн продължи монотонно:

— Значи нямаше да се прехвърляш през никакви шахти, а, Запъртък? И нямаше да разбиваш прозореца на съседния апартамент, нито да се правиш на онзи, който живее там, а? И нямаше да се обаждаш в полицията и да им казваш, че ако се качат горе, ще хванат убиеца, така ли?

— По дяволите! — рече дребосъкът. — Мислиш, че този се е обадил? Не, не бих направил нито едно от тези неща.

— Не ги е направил и убиецът — съгласи се Де Спейн, — с изключение на последното. Обадил се е.

— Никога не знаеш какво ще им хрумне на тези сексуални маниаци. Този може да е имал помощник и другият да го е фраснал, за да го накисне.

Де Спейн дрезгаво се изсмя.

— Здравей, сексуални маниако — рече и ме ръгна в ребрата с пръст, корав като дулото на пистолет. Гледай ни колко сме тъпи. Седим тук, спорим и си рискуваме службицата — поне този от нас, който си я има — а ти, дето си наясно с всички отговори, не ни казваш нито дума. Та ние дори не знаем коя е госпожицата.

— Червенокосо момиче, което забърсах в бара на Конрид Клъб — отвърнах. — Не, по-точно тя ме забърса.

— И нито име, нито нищо?

— Да. Беше фиркана. Помогнах й да излезе на въздух, тя ме помоли да я отведа и докато я настанявах в колата си, някой ме фрасна. Свестих се на пода в апартамента, а момичето беше мъртво.

— А ти какво правеше в бара на Конрид Клъб? — попита ме Де Спейн.

— Подстригвах се — отвърнах. — Какво се прави в бар? Тя червенокосата беше фиркана и ми се стори уплашена от нещо. Лисна чашата си в лицето на бияча. Малко ми дожаля за нея.

— И на мен винаги ми дожалява за червенокосите — рече Де Спейн. — Онзи, дето те е цапардосал, трябва да е бил слон, щом те е занесъл горе в апартамента.

— Удряли ли са те някога така по главата? — попитах.

— Не — отвърна Де Спейн. — А теб, Запъртък?

Дребосъкът каза, че и него не го били удряли. Каза го заядливо.

— Ами то е горе-долу като да си мъртвопиян. Вероятно съм се свестил в колата, а онзи е имал пистолет, с който ме е принудил да кротувам. Качили сме се в апартамента заедно с момичето. Тя може и да го е познавала. Там ме е фраснал отново и аз не си спомням нищо от случилото се между двата удара.

— Чувал съм такива работи — рече Де Спейн. — Обаче никога не съм им вярвал.

— Но е истина — казах. — Трябва да е истина, защото нищо не си спомням, а онзи не може да ме е качил горе без чужда помощ.

— Аз мога — рече Де Спейн. — Носил съм и по-тежки от теб.

— Добре де — съгласих се. — Пренесъл ме е. Какво ще правим сега?

— Не разбирам защо си е направил целия този труд — обади се дребосъкът.

— Да цапардосаш някого не е никак трудно — отвърна Де Спейн. — Я ми подай портфейла и онзи патлак.

Малкият се поколеба, после му ги подаде. Де Спейн подуши пистолета и небрежно го пусна в страничния си джоб — този откъм мен. Отвори портфейла, наведе се и го разгледа на светлината на таблото. После го прибра. Подкара колата, обърна я и полетя обратно по булеварда, зави на изток и спря пред кръчма с червена неонова фирма отгоре. Заведението беше пълно дори и по това време на нощта. Де Спейн каза през рамо:

— Тичай вътре, Запъртък, и телефонирай в участъка. Кажи на сержанта, че сме надушили следа и сме на път да заловим човек, свързан с убийството на „Брейтън авеню“. Кажи му да предаде на шефа, та да побеснее.

Дребосъкът излезе от колата, затръшна задната врата, понечи да каже нещо, после бързо прекоси тротоара и влезе в заведението.

Де Спейн рязко подкара и още преди първата пряка беше вдигнал четирийсет мили. Изсмя се дълбоко и гърлено. След миг вече летяхме с петдесет мили в час. Влизаше и излизаше от разни улици, докато накрая спря под дърво пред някакво училище.

Той посегна към ръчната спирачка, а аз измъкнах пистолета си от джоба му. Де Спейн се изсмя сухо и се изплю през отворения прозорец.

— Добре — рече. — Затова го сложих там. Разговарях с Макгий Виолетката. Вестникарчето ми се обади от Лос Анджелис. Намерили са Матсън. Сега разпитват някакъв управител на жилищен блок — давал апартаменти под наем.

Върнах се в собствения си ъгъл, като държах пистолета хлабаво между коленете си.

— Сега сме извън очертанията на Бей Сити — рекох. — Какво каза Макгий?

— Че те е насочил към Матсън, но не знаеше дали си се свързал с него. Този с апартаментите — не чух името му — се опитвал да се отърве от някакъв труп в глуха уличка, когато патрулната двойка го изненадала. Макгий каза, че ако си се свързал с Матсън и си говорил с него — сто на сто ще си тук, забъркан в някоя каша, и вероятно ще се свестиш до труп с цицина на главата.

— Не съм се свързал с Матсън — рекох.

Усетих как Де Спейн се втренчи в мен изпод тъмните си надвиснали вежди.

— Но си тук и здравата си загазил — подчерта.

Извадих с лявата си ръка цигара от джоба и я запалих със запалката от таблото. С дясната държах пистолета. Обадих се:

— Останах с впечатлението, че просто си минавал покрай местопроизшествието. Нали дори не си прикрепен към случая. А сега извеждаш арестант извън очертанията на града. Какво ще стане с теб?

— Ще ми се отели волът… ако не направя някое голямо разкритие.

— Моят също. Май трябва да се съюзим и да разкрием трите убийства.

— Три ли?

— Три. Хелън Матсън, Хари Матсън и жената на доктор Остриън. Всичките са в един кюп.

— Разкарах Запъртъка — тихо каза Де Спейн, — защото е дребно човече, а шефът обича дребните човечета и Запъртъка сигурно ще стовари вината върху мен. Откъде ще започнем?

— Като начало можем да намерим някой си Греб — има лаборатория в сградата, където се помещават лекарските кабинети. Мисля, че е фалшифицирал резултатите от експертизата по случая Остриън. Ами ако вдигнат полицията по следите ти?

— За такива цели използват радиото на Лос Анджелис. Никога няма да съобщят по него, че търсят едно от собствените си ченгета.

Той се наведе напред и отново подкара.

— Не е зле да ми върнеш портфейла, та да прибера и пистолета — обадих се аз.

Той дрезгаво се изсмя и ми го подаде.