Включено в книгата
Оригинално заглавие
English Summer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 5 гласа)
Сканиране и разпознаване
nextvasko (2008)
Корекция
BHorse (2008)

Издание:

Реймънд Чандлър. Пълна колекция разкази, том 5


Погреби ме, където са погребани

отстъпващите войници —

под умиращата звезда.

Готически любовен разказ.

1

Случи се в една от онези стари, стари провинциални къщи, смятани за живописни, където англичаните ходят за събота и неделя или за по месец през лятото, когато не могат да си позволят да идат в Алпите, Венеция, Сицилия, Гърция или на Ривиерата, или нямат желание да гледат своя ужасен сив океан.

А през зимата кой ли живее в тези къщи? Кой пък би бъхтил целия дълъг, ужасно мокър и пуст път, за да разбере това? Навярно някоя тиха стара женица с розови бузи, гушнала две бутилки с гореща вода в леглото, без никакви грижи, без дори да мисли за смъртта.

Сега обаче беше лято и семейство Крандол бяха отишли там за месец, а аз — като гост — за неопределените „няколко“ дни. Самият Едуард Крандол ме беше поканил и аз бях приел, отчасти за да съм до нея, отчасти защото поканата му бе нещо като обида, а аз харесвам обидите, отправени от някои хора.

Не вярвам да се е надявал да ме хване в леглото с жена му. Не вярвам да го е интересувало. Беше прекалено зает да се занимава с керемидите на покрива, със стените на оборите или да се излежава в сянката на купа сено. И без това не би удостоил с внимание нито един от двама ни.

Нямаше начин да ни хване в леглото, защото никога не бях спал с нея — нито веднъж през трите години, откакто ги познавах. Проявих странна, много наивна, изключително крехка деликатност. Мислех, че би било прекалено коравосърдечно да направя тази крачка, докато тя продължаваше да го търпи абсолютно безропотно. Вероятно сгреших. Сигурно сгреших. Тя беше много хубава.

Къщата беше малка, съвсем в края на селото, наречено Бъдънам, но въпреки естественото й уединение около нея се издигаха ненужните зидове, с които са оградени някои английски градини, да не би някой да зърне цветята в компрометиращи пози. Англичаните обичат да наричат онази част от градината, която е зад къщата и най-близо до нея „клоуз“. Там през лятото ухаеше почти непоносимо на английски цветя. На слънчевата страна растяха прасковени дръвчета в стройни редици. До тях върху твърда, затревена площадка бяха наредени груби столове и маса за чай, в случай че е достатъчно топло, за да сервират чая навън. Докато бях там, един път не се случи да е достатъчно топло.

Пред къщата имаше друга градина, отново оградена със зидове — миришеше на рози и резеди, над които жужаха безброй раирани мъхести пчели. Имаше пътека, жив плет, ограда и порта. Това бе навън. Навън всичко ми харесваше. Вътре имаше едно нещо, което ненавиждах — стълбите. Бяха сякаш плод на мисълта на зъл гений с ледено като смъртта сърце, впрегнал своята изобретателност, за да открие най-неправилния начин за изграждането им, все едно бяха проектирани така, че шест месеца след сватбата жена ви да падне по тях и да си счупи врата — една от неочакваните трагедии, над които хората тайно се наслаждават, облизвайки сълзите от устните си.

Не ми пречеше дори това, че в къщата имаше само една баня, и то без душ. След десет години редовни и продължителни пребивавания в Англия знаех, че малко къщи, дори и богаташките, имаха само по една баня. Свикваш и да те будят сутрин с дискретно почукване на вратата, да влизат, без да си ги поканил, рязко да ти дърпат завесите от прозорците и после да ти трополят, внасяйки странен меден съд, пълен с гореща вода, поставен в широко плитко корито, в което можеш само да седнеш, и то ако мокрите ти крака останат отвън, опрени на пода. Тази традиция вече е демоде, но все още съществува тук-там.

Това както и да е, но не и стълбите. Първо най-горе имаше някаква много неясна полуизвивка, при това оставена в най-тъмната част, последвана от абсолютно ненужно полустъпало, поставено под възможно най-лошия ъгъл. Винаги се спъвах в него. После в правата горна част, преди полуизвивката, минаваше централната колона на витата стълба, която подпираше перилата. Тази колона от твърдо, грубо дърво, напомнящо стоманен трегер с размерите на доста пораснал дъб, била изработена (според легендата) от мачта на испански галеон, който една много английска буря изхвърлила на един много английски бряг. След обичайните няколко столетия част от мачтата стигнала до Бъдънам и се превърнала в централна колона на вита стълба.

И още нещо — двете стоманени гравюри. Висяха под абсурден ъгъл на стената точно над правата част на стълбите — а стълбището и без това беше тясно. Бяха закачени една до друга — рамките им монументални, каквито именно стоманените гравюри обичаха навремето. Ъгълът на рамката спокойно можеше да ти сцепи черепа като брадва. Наричаха се „Елен пие вода“ и „Елен в беда“. На мен ми изглеждаха съвсем еднакви, с изключение положението на еленската глава. Но всъщност така и не ги разгледах. Само пролазвах покрай тях. Единственото място, откъдето наистина бе възможно да се видят добре, беше коридорът към кухнята и помещението за миене на съдове. Оттам, ако изобщо имате работа наоколо и ако харесвате стоманени гравюри по картини на сър Ландсиър, погледнете през перилата нагоре и им се насладите. Сигурно е доста забавно, но не и за мен.

В онзи конкретен следобед слязох по въпросните стълби, както обикновено с препъване и приплъзване, полюлявах бастуна си от черешово дърво енергично като същински англичанин (естествено, запречих го между перилата на стълбите) и вдъхвах едва доловимата кисела миризма на замазка, която се просмукваше през тапетите.

Къщата беше необичайно тиха. Липсваше ми дрезгавото монотонно тананикане на старата Беси в кухнята. Старата Беси вървеше с къщата и на вид сякаш бе дошла на брега заедно с мачтата от онзи испански галеон, след като вълните са я блъскали в множество скали.

Надникнах в гостната — нямаше никой, затова минах през френските врати и излязох в задната градина. Милисънт беше там, седнала в градински стол. Просто си седеше. Май трябва да я опиша и сигурно ще се престарая като с другите описания.

Тя беше типична англичанка, предполагам, но по-крехка. Със своята деликатност и изящество ми напомняше особено красива порцеланова фигурка. Беше висока — всъщност доста висока — и под един или друг ъгъл чертите й навярно са изглеждали малко остри. Аз обаче никога не съм го забелязвал. А най-силно впечатление ми правеха плавните й движения, безкрайно леки и грациозни като приказка. Косата й беше светлоруса, съвсем светла, златиста, толкова фина, че никога не се забелязваха отделни кичури. Коса на принцеса, затворена в самотна мрачна кула. Коса, която старата дойка реши часове наред на светлината на свещи насред огромна тъмна стая — държи я нежно в уморените си ръце, докато принцесата седи пред лъскаво сребърно огледало, полузаспала и от време на време хвърля поглед към лъскавия метал, но не за да види себе си. Има мечти за това огледало. Такава беше косата на Милисънт Крандол. Докосвал съм я само веднъж, но беше късно, твърде късно.

Имаше и красиви ръце — те сякаш го знаеха, а тя — не. Винаги намираха най-подходящата поза, за да го покажат — и в най-безжизнената, и в най-грациозната извивка, подпрени на мраморната лавица над камината, с отпусната китка или когато краят на някой ужасно дълъг ръкав падне по вдигнатата ръка и извивката, която ти позволи да зърнеш, си остане все така красива и впечатляваща. А когато следобед сервираше чая, ръцете й се движеха елегантно, красиво, незабелязано над сребърните съдове. Това ставаше в Лондон, най-вече в дългата сива гостна на горния етаж, когато навън ту вали, ту спира и светлината е с цвят на дъжд, а картините на стената, в каквито и цветове да бяха, все изглеждаха сиви. Дори да бяха на Ван Гог, пак бяха сиви. Но косата й не беше сива.

Днес обаче само я погледнах, размахах бастуна и казах:

— Май няма смисъл да те питам дали искаш да се разходиш с мен до езерото и да те повозя с лодка, а?

Тя пусна полуусмивка. И полуусмивката й означаваше „не“.

— Къде е Едуард? Голф ли играе?

Същата полуусмивка, но сега в нея имаше присмех.

— Нещо свързано със зайци днес, с някакъв пазач на дивеч, с когото се запознал в селската кръчма. Пазач на дивеч май беше. Щели да се събират на някаква полянка в гората, около някакъв развъдник на зайци и щели да пуснат ловните кучета в заешките дупки, за да накарат зайците да излязат.

— Знам — казах аз. — И после ще им пият кръвта.

— Това трябваше да е моя реплика, но ти никога не ме оставяш да завърша. Хайде бягай сега и не закъснявай много за чая.

— Сигурно е забавно да седиш и просто да чакаш да дойде времето за чая — предположих аз. — На топло местенце, в красива градина, пчелите жужат около теб, не много близо, а прасковените дръвчета пръскат аромата си във въздуха. Да чакаш бремето за чая… все едно е революция.

Тя само ме изгледа със светлосините си английски очи. Не изморени, но гледали прекалено дълго едни и същи неща.

— Революция? Какво, за Бога, значи това?

— Не знам — признах си честно. — Просто реших, че ще прозвучи добре като реплика. Довиждане.

Англичаните винаги са смятали американците за малко тъпи.

Отидох до езерото много бързо. Не беше кой знае какво езеро, не можеше да се мери с американските, но в него имаше множество островчета, които създаваха чудесни гледки и измамна перспектива, птици се спускаха над водната повърхност, тракаха с клюнове или просто си седяха сред тръстиките и високомерно се оглеждаха. На места току до самата сива вода на езерото се спускаха диви гори. Там нямаше водни птици. Нечия напукана и въпреки това суха отвътре стара лодка бе вързана за пън с късо въже, втвърдило се от годините и боя по него. Излизах с тази лодка да греба около островчетата. На тях нямаше живо същество, но все пак растяха разни неща и понякога виждах старче с мотика, което вдигаше ръка да засенчи очите си и се взираше в мен. Извиквах учтиво някакъв полуанглийски поздрав. Той никога не отговаряше — твърде стар, твърде глух и явно с твърде малко сили, за да ги пилее ненужно.

В онзи ден се изморих повече от обикновено. Старата лодка ми се струваше неповратлива като хамбар, затънал сред разлелите се води на Мисисипи. Греблата винаги ми се бяха стрували възкъсички, но сега сякаш бяха още по-къси. Бавно загребах обратно, загледан в сноповете жълта светлина, които галеха плажовете, далеч пред мен, в друг свят. Над водата застудя.

Издърпах лодката доста високо, за да я вържа за пъна, изправих се и засмуках пръст — ожулих го, като връзвах възела.

Не бях я чул изобщо — нито нея, нито големия й черен кон, дори дрънкането на халките в краищата на мундщука в устата му. Миналогодишната шума там сигурно е била много мека или пък конете й бяха вълшебни. Когато се изправих и се обърнах, тя беше на не повече от два метра от мен.

Носеше черен костюм за езда, бяло ловджийско шалче на врата, а конят, който беше възседнала, изглеждаше доста проклет. Жребец. Тя се усмихна — чернокоса, млада, но не девойка. Никога не я бях виждал преди. Беше ужасно красива.

— Обичате да гребете? — запита тя по безцеремонния английски начин, който нямаше нищо общо с обичайната непринуденост. Гласът й ми напомни песента на дрозд, американския дрозд.

Черният жребец ме изгледа с червените си очи и тихо разри шумата с копито, после застана неподвижен като скала, потрепвайки с едното ухо.

— Мразя да греба — уточних аз. — Само блъскане и мазоли. После три мили пеша до вкъщи.

— Тогава защо го правите? Аз никога не правя неща, които не харесвам. — Докосна врата на жребеца с ръкавицата си — черна като козината му.

Свих рамене.

— Сигурно все пак ми харесва по някакъв начин. Раздвижва те. Успокоява нервите. Възбужда апетита. Не мога да измисля никакви по-умни причини.

— А би трябвало да можете — заяви тя. — Нали сте американец.

— Американец ли съм?

— Разбира се. Наблюдавах ви как гребете. С такава сила. Още тогава разбрах. Акцентът също ви издава.

Навярно съм гледал лицето и с жадни очи, но тя май нямаше нищо против.

— Отседнал сте при едни хора с фамилия Крандол, в Бъдънам, нали, господин Американец? Клюките доста бързо се разпространяват в провинцията. Аз съм лейди Лейкънам, от Лейквю.

Сигурно лицето ми се бе сковало за миг. Сякаш бях произнесъл: „О, значи вие сте онази жена.“

Забеляза, смея да твърдя. Почти всичко забелязваше. Може би дори всичко. Но в бездънните й черни очи не се появи ни най-малка сянка.

— Онази прекрасна сграда от епохата на Тюдорите — виждал съм я вече… отдалече.

— Вижте я отблизо, ако искате да се шокирате — предложи тя. — Опитайте моя чай. Името, ако обичате?

— Парингдън. Джон Парингдън.

— Джон е хубаво, силно име. Малко скучничко. Ще трябва да се примиря с него през кратките мигове на запознанството ни. Хвани се за стремето на Ромео, Джон — за кожения ремък, лекичко.

Жребецът се поразмърда, като докоснах кожената лента, но тя му загука и той бавно тръгна по леко нанагорнище към дома, наострил уши. Дори когато внезапно прелетя птица над горската поляна и се спусна ниско под дърветата, само ушите му потрепнаха.

— Добре е възпитан — похвалих го аз.

Тя вдигна черните си вежди.

— Ромео ли? Зависи. Срещаме какви ли не хора, нали така, Ромео? И демонстрираме различни маниери. — Лейди Лейкънам леко размаха късия камшик. — Но това не те тревожи, нали?

— Не знам — вдигнах рамене. — Може и да ме тревожи.

Тя се засмя. По-късно установих, че много рядко се смее.

Държах кожения ремък на стремето на сантиметри над глезена й. Исках да докосна крака й. Не знам защо; стори ми се, че тя иска да докосна крака й. Защо ли? И това не знаех.

— О, и вие имате добри маниери — подметна тя.

— Личи си.

— Не съм съвсем сигурен — признах си. — Те са бързи като лястовица и бавни като вол, но винаги в неподходящия момент.

Камшикът плесна във въздуха мързеливо — не срещу мен, не и срещу черния жребец, който явно не очакваше да го шибат с камшик.

— Вие май флиртувате с мен.

— Май да.

Жребецът беше виновен. Внезапно спря. Ръката ми се плъзна надолу и докосна глезена й. Така и си остана.

Не забелязах да беше мръднала и нямах ни най-малка представа как беше спряла коня. А той сега стоеше като бронзова отливка.

Тя бавно-бавно погледна надолу към ръката на глезена й.

— Нарочно ли беше? — попита.

— Съвсем.

— Поне имаш смелостта да си признаеш — гласът й бе далечен като горско ехо. Толкова далечен. Разтреперих се като лист.

Тя се наведе бавно, докато главата й почти се изравни с моята. Жребецът не помръдна и мускулче в огромното си тяло.

— Бих могла да направя три неща — заяви тя. — Познай ги.

— Лесна работа. Да продължиш ездата, да използваш камшика срещу мен или просто да се засмееш.

— Сгреших — каза тя с неочаквано напрежение в гласа. — Четири неща.

— Дай ми устните си — казах аз.