Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bay City Blues, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
nextvasko (2008)
Корекция
BHorse (2008)

Издание:

Реймънд Чандлър. Пълна колекция разкази, том 1

История

  1. — Добавяне

4. Червенокосата

Шосето се усука, хлътна надолу, стрелна се по гребена на хълма. Шепа светлинки проблясваха на северозапад и цял килим от тях светеше на юг. Оттук трите кея изглеждаха много далечни — три тънки, блестящи моливчета върху подложка от черно кадифе. В каньоните имаше мъгла и дъх на дива растителност, но по възвишенията между тях от мъглата нямаше и следа.

Подминах смътните очертания на малка, тъмна бензиностанция, затворена за през нощта, спуснах се в поредния широк каньон, а после се изкачвах половин миля покрай скъпата телена ограда на нечие невидимо имение. Шепата разпилени по склона къщи вече се брояха на пръсти и въздухът силно замириса на море. Завих наляво покрай сграда с кръгла бяла кула, минах през шпалир от електрически лампи — единствените на мили околовръст, за да стигна до голяма сграда с гипсови орнаменти, кацнала на възвишение, точно над крайбрежната магистрала. През запердените прозорци и колонадата пред входа се процеждаше слаба светлина и позволяваше да се видят множество коли, паркирани по диагонал на овалната зелена площ.

Това беше Конрид клъб. Нямах особено ясна представа какво точно щях да правя там, но ми се струваше, че е едно от местата, които трябва да посетя. Доктор Остриън все още обикаляше някъде из града и посещаваше пациенти. От „Телефонни справки за лекари“ научих, че обикновено се отбивал там към единайсет часа. Сега беше десет и петнайсет.

Паркирах на едно свободно място и тръгнах покрай сводестата колонада. Двуметров негър в униформа на оперетен южноамерикански фелдмаршал отвори едното крило на широка врата с решетки и избоботи:

— Ако обичате картата, сър.

Пъхнах един сгънат долар в люляковата му длан. Огромни абаносови кокалчета го захапаха, както челюстта на багер захапва кофа чакъл. Другата ръка махна някаква прашинка от лявото ми рамо и пусна метално номерче зад парадната ми кърпичка в горното джобче на сакото.

— Новият салонен си пада малко грубиян — прошепна той. — Благодаря ви, сър.

— Искаш да кажеш „благодаря, глупако“ — рекох и минах покрай него.

Преддверието — викат му фоайе — приличаше на филмов декор за нощен клуб от 1980 година, в който ще се провежда състезание за Мелодия на годината. На изкуствената светлина то изглеждаше тъй, сякаш обзавеждането му е струвало на собствениците един милион долара, и заемаше площ колкото игрище за поло. Килимът почти гъделичкаше глезените ми. В дъното се виждаше хромирана стълба като на кораб, която водеше към входа на ресторанта. На върха й стоеше топчест оберкелнер италианец със замръзнала усмивка, петсантиметрови лъскави лампази на панталона и куп позлатени менюта под мишница.

Имаше и вита стълба с емайлирани бели парапети като улеи за бобслей. Явно водеше към игралните зали на втория етаж. Таванът беше обсипан със звезди и те премигваха. До входа на бара — тъмен и мъглявовиолетов като полузабравен кошмар — имаше дълбока бяла ниша с огромно кръгло огледало, увенчано с фараонска корона. Пред него някаква дама в зелено оправяше платиненорусата си коса. Вечерната й рокля бе изрязана толкова дълбоко на гърба, че си беше сложила изкуствена бенка на лумбалния мускул, около три сантиметра под мястото, докъдето трябваше да стигат бикините й, ако си ги беше обула.

Момичето от гардероба, в панталон и туника с цвят на цъфнала праскова и бродирани черни дракончета, дойде да ми вземе шапката и да не одобри облеклото ми. Очите й бяха черни, лъскави и безизразни като връхчета на лачени обувки. Дадох й четвърт долар и задържах шапката си. По корабната стълба се зададе момичето, което продаваше цигари. Табличката й бе с размерите на трикилограмова бонбониера. Имаше пера в косата, дрехи, колкото можеше да скрие зад пощенска марка, единият и дълъг красив крак беше позлатен, а другият — посребрен. Върху лицето бе застинало студеното, презрително изражение на мадама, чийто график е запълнен толкова далеч напред, че трябва да си помисли два пъти, преди да приеме задевките на някой махараджа с кошница рубини в ръцете.

Хлътнах в мекия виолетов сумрак на бара. Вътре тихо звънтяха чаши. Чуваха се приглушени гласове, акорди от пианото в ъгъла и женствен тенор, който пееше „Мойто малко каубойче“ поверително като барман, който ти забърква коктейл с приспивателно. Постепенно очите ми се нагодиха към моравата светлина и започнах да виждам. Барът бе доста пълен, но не претъпкан. Мъж се изсмя високо и пианистът изрази раздразнението си, като прекара нокът по клавишите а ла Еди Дъчин.

Съзрях празна маса, седнах, опрях гръб в меката тапицирана стена. Пред очите ми все повече просветляваше. Вече можех да виждам дори певеца, който пееше за каубойчето. Имаше чуплива червена коса, която изглеждаше къносана. Момичето на съседната маса също беше с червена коса, разделена на път в средата. Беше я опънала назад така, сякаш я ненавиждаше. Имаше големи, тъмни хищни очи, неугледни черти и беше без грим, с изключение на червилото, което грееше като неонова реклама. Ежедневният й костюм беше с твърде широки рамене и прекалено широки ревери. Оранжев пуловер душеше гърлото й и върху килнатата на тила шапка а ла Робин Худ бе забучено черно-оранжево перо. Тя ми се усмихна. Зъбите й бяха тънки и остри като просешка Коледа. Не отвърнах на усмивката й.

Тя гаврътна чашата си и затрака с нея по масата. Келнер в спретната ливрея се изхлузи незнайно откъде и застана пред мен.

— Уиски със сода — рязко каза момичето. Имаше груб, остър глас, в който се долавяха и пиянски нотки.

Сервитьорът само я изгледа, едва помръдвайки брадичката си, и отново се обърна към мен.

— Бакарди със сироп от нар — поръчах аз.

Той се отдалечи.

— От това ще ти прилошее — отпуснато предупреди тя.

Не я погледнах.

— Значи не щеш да играем — подхвърли момичето с поразвързан език.

Аз запалих цигара и изпратих кръгче във виолетовия полумрак.

— Ходи се пудри! Мога да сваля десетина горили като теб на всяка пресечка от „Холивуд булевард“. То пък един булевард! Свърталище на безработни статисти и блондинки с рибешки лица, които се опитват да се отърсят от махмурлука си.

— Кой е споменал нещо за „Холивуд булевард“? — попитах.

— Ти, кой. Само тип от „Холивуд булевард“ няма да се изрепчи на момиче, оскърбило го най-учтиво.

Мъжът и момичето от съседната маса извърнаха глави и ни зяпнаха. Мъжът ми хвърли лека, съчувствена усмивчица.

— Това важи за теб — рече му червенокосата.

— Все още не си ме оскърбила — казах.

— Природата ме е изпреварила, хубавецо.

Келнерът се върна с напитките. Сервира първо на мен. Момичето рече високо:

— Май не сте свикнал да обслужвате дами!

Той й подаде уискито със сода.

— Моля да ме извините, госпожо — каза с леден глас.

— ’Сякак. Мини някой ден да ти направя маникюра, ако изнамеря отнякъде мотика. Това ще го плати приятелчето.

Сервитьорът ме погледна. Дадох му банкнотата и повдигнах дясното си рамо. Той ми върна рестото, прибра си бакшиша и се стопи между масите.

Момичето си взе чашата и се премести при мен. Постави лакти на масата и подпря брадичка върху дланите си.

— Бре, бре, ти не си бил от стиснатите — каза. — Не знаех, че все още ги произвеждат. Харесвам ли ти?

— Точно това се питах. Говори по-тихо, че ще те изхвърлят.

— Съмнявам се. Поне докато не строша някое огледало. Да не говорим, че с шефа им сме така — и приближи двата си показалеца. — Тоест щяхме да бъдем, ако можех да се срещна с него. — Кикотът й издрънча като тенекия. Тя отпи от чашата си. — Къде съм те виждала?

— Почти навсякъде.

— А ти къде си ме виждал?

— На стотици места.

— Да — заключи червенокосата. — Точно така. Едно момиче вече не може да съхрани индивидуалността си.

— Но не може и да си я върне от бутилката — добавих.

— Самата истина, по дяволите. Мога да ти изброя сума големи имена, дето заспиват с бутилка във всяка ръка и трябва да ги боцкат във вената, за да не се събудят с писъци.

— Така ли? Разни холивудски звезди, а?

— Ъхъ. Работя за един, дето ги боцка — десетарка за игличка. Понякога взема по двайсет и пет или петдесет.

— Доста доходен занаят.

— Да, ако се задържи. Мислиш ли, че ще се задържи?

— Можеш да се прехвърлиш в Палм Спрингс, като те изхвърлят оттук.

— Кой, кого и откъде ще изхвърли?

— Не знам — рекох. — За какво говорехме?

Имаше червена коса. Не беше хубава, но фигурата й нямаше грешка. И работеше за някой, който боцка хората във вените. Облизах устни.

През вратата влезе мургав мъжага и застана на прага, докато очите му свикнат с тъмното. После, без да бърза, заоглежда помещението. Погледът му се спря на моята маса. Наклони едрото си туловище напред и се упъти към нас.

— Охо — рече момичето. — Биячът. Можеш ли да се справиш с него?

Не отговорих. Тя погали безцветната си буза със силната си бледа ръка и ми се усмихна широко. Онзи на пианото удари няколко акорда и зави: „Все още можем да мечтаем, нали?“

Мургавият здравеняк се спря, подпрял ръце върху облегалката на стола срещу мен. Отмести поглед от момичето и ми се усмихна. Нея търсеше. Заради нея бе пресякъл бара. Но аз бях този, в когото се приковаха очите му оттук нататък. Имаше гладка, тъмна и лъскава коса над студени сиви очи, вежди, които изглеждаха като почернени, красива актьорска усмивка и чупен, но добре наместен нос. Заговори, без да помръдва устни:

— Не съм те виждал отдавна да минаваш насам, или паметта ми изневерява?

— Не знам — отвърнах. — Какво се опитваш да си спомниш?

— Името ти, приятел.

— Не се мъчи. Никога не сме се срещали.

Измъкнах металното номерче от горното джобче на сакото си и му го подхвърлих.

— Ето пропуска, който онова чучело ми даде на входа. — Извадих визитката си от портфейла и му подхвърлих и нея. — Тук пък пише името ми, възраст, височина, тегло, особени белези и колко пъти съм осъждан. А съм дошъл да се срещна с Конрид.

Мъжът не погледна номерчето, но прочете визитката два пъти, погледна я отзад, после пак отпред, прегърна облегалката на стола с ръка и ми се усмихна неискрено. Не погледна към момичето нито тогава, нито по-късно. Остърга ръба на визитката в масата и тя тихо изскърца като малко мишленце.

Момичето се зазяпа в тавана и се престори, че се прозява. Той каза сухо:

— Значи си от онези. Толкова съжалявам. На господин Конрид му се наложи да замине на север, малко по работа. Хвана ранен самолет.

— Значи онзи, дето го видях днес следобед в голямата сива лимузина на ъгъла на „Вайн“ и „Булеварда на залеза“, трябва да е бил двойникът му — обади се момичето.

Мъжът не я погледна. Усмихна се леко.

— Господин Конрид няма сива лимузина.

— Не го оставяй да те метне — посъветва ме момичето. — Обзалагам се, че е горе и обира клиентите си на ролетка.

Мургавият отново не я погледна. Това, че не я гледаше, беше по-многозначително, отколкото ако и бе зашлевил плесница. Видях я как пребледня леко, много бавно, и си остана бледа.

— Е, щом го няма, значи го няма — казах. — Благодаря, че ме изслушахте. Може би някой друг път.

— О, разбира се. Но ние тук не използваме частни детективи. Толкова съжалявам.

— Повтори ли още веднъж „толкова съжалявам“, ще изпищя, Бога ми — обади се червенокосата.

Чернокосият мъж прибра визитката ми във вътрешното джобче на смокинга си. Бутна стола си назад и се изправи.

— Нали знаете как е — рече. — Толкова…

Момичето се изкикоти и лисна чашата в лицето му. Мургавият стреснато отстъпи назад и измъкна от джоба си колосана бяла носна кърпичка. Бързо попи лицето си, като тръскаше глава. Когато свали кърпичката, на ризата, над черното перлено копче имаше голямо мокро петно. Яката беше съсипана.

— Толкова съжалявам — рече момичето. — Помислих те за плювалник.

Той отпусна ръка и зъбите му злобно блеснаха.

— Разкарай я — изръмжа. — Разкарай я незабавно.

Обърна се и бързо се отдалечи между масите, като държеше кърпичката на устата си. Появиха се двама сервитьори в бели сака, застанаха наблизо и ни загледаха. Всички в заведението ни зяпаха.

— Първи рунд — обяви момичето. — Малко бавен. И двамата противници бяха предпазливи.

— Не бих искал да те придружавам, когато решиш да си търсиш белята — рекох.

Главата й потръпна. В тази странна морава светлина невероятната бледност на лицето й се наби в очите ми. Дори начервените й устни изглеждаха изцедени. Тя посегна към устата си с вдървена, сгърчена ръка. Закашля се сухо, като охтичава, и взе чашата ми. Изпи бакардито на големи, шумни глътки. После започна да трепери. Посегна към чантата си я събори от масата на пода. Падна отворена и някои неща се изсипаха отвътре. Позлатена табакера се търкулна под стола ми. За да я достигна, се наложи да стана и преместя стола. Един от келнерите стоеше зад мен.

— Мога ли да помогна? — любезно попита той.

Бях се навел, когато чашата, от която бе пило момичето, се изтърколи от ръба на масата и се тресна в пода близо до ръката ми. Взех табакерата, погледнах я небрежно и съзрях ръчно оцветената снимка на едър мургав мъж, която украсяваше капака й. Прибрах я обратно в чантата и хванах момичето под ръка. Сервитьорът, който се беше обадил, се плъзна отзад и я улови за другата. Тя ни изгледа с празен поглед и завъртя главата си насам-натам, сякаш се опитваше да раздвижи вдървения си врат.

— Дръжте ме, припадам — изграчи, а ние я помъкнахме към изхода. Тя правеше неописуеми движения с крака и се лашкаше ту на една, ту на друга страна, сякаш се опитваше да ни събори. Келнерът не преставаше да ругае под нос с монотонен шепот. Излязохме от моравата светлина в ярко осветеното фоайе.

— Дамската тоалетна — изръмжа келнерът и посочи с брадичка към врата, която приличаше на страничния вход на древен храм. — Вътре има една негърка тежка категория, която може да се справи с всичко.

— Никаква дамска тоалетна — заплашително рече момичето. — И ми пусни ръката, келнер. Приятелчето ще ми осигури транспорт.

— Не ви е приятел, госпожо. Той дори не ви познава.

— Изчезвай, жабарю. Или си прекалено учтив, или си нямаш понятие от учтивост. Изчезвай, преди да съм забравила възпитанието и да съм те халосала.

— Добре — рекох му. — Ще я заведа да се поохлади. Сама ли е дошла?

— Че кой би тръгнал с нея? — отвърна той и се отдалечи.

Оберкелнерът слезе до средата на параходната стълба и ни изгледа зловещо, а видението на гардероба имаше отегчения вид на рефер при откриване на състезание.

Избутах новата си приятелка на студения мъглив въздух, поведох я покрай колонадите и усетих как тялото й се стегна и започна да контролира движенията си.

— Ти си свястно момче — рече глухо. — Ама и аз ги надробих едни… Ти си свестен човек, господине. Мислех, че никога няма да се измъкна жива оттам.

— Защо?

— Бях решила да припечеля малко пари, но сбърках адреса. Няма значение. Ще погреба и тази идея при другите си провалени идеи. Ще ме закараш ли? Дойдох с такси.

— Разбира се. А ще ми кажеш ли как се казваш?

— Хелън Матсън.

Не плеснах с ръце от радост. Отдавна се бях досетил.

Продължи да се обляга на мен, докато вървяхме по павираната алея покрай паркираните коли. Стигнахме до моята, отключих я и задържах вратата, а Хелън се пъхна вътре, рухна в ъгъла и отпусна глава върху седалката.

Затворих вратата, но пак я отворих и попитах:

— Ще ми кажеш ли още нещо? Кой е онзи върху табакерата ти? Имам чувството, че съм го виждал.

Тя отвори очи.

— Стара любов — отвърна, — която умря. Той… — Очите й се разшириха и ченето й увисна. Едва долових слабото шумолене зад гърба си. Нещо твърдо се заби в ребрата ми и приглушен глас изрече:

— Мирувай, приятел! Това е грабеж!

После в ухото ми изтрещя корабно оръдие и главата ми се превърна в огромен розов фойерверк, разпука се под небесния свод, пръсна се на хиляди парчета, които постепенно избледняха и започнаха бавно да падат, докато угаснаха във вълните. Погълна ме мрак.