Колин Декстър
Поздрави от рая (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА
Сряда, 1-ви януари, следобед

Голямото предимство на хотелите е, че служат за убежище от семейния живот.

(ДЖ. Б. ШОУ)

При връщането си в сградата на хотела Морс лично се обърна към гостите, събрани в балната зала (според Луис тя не бе особено внушителна), и съобщи на всички какво се бе случило (те и без това вече го знаеха), като ги помоли да не пропуснат да кажат на полицаите всичко, което би помогнало (като че те сами нямаше да го направят!).

Никой от онези, които все още бяха останали в хотела, не изгаряше от желание да се завърне вкъщи преждевременно. Наистина скоро стана очевидно за Луис, че „убийството в пристройката“ бе, в радиус от няколко километра, най-вълнуващото събитие за доста хора. Освен това, доста от хората като че ли нямаха особено желание да се отдалечат от сцената на престъплението, а повечето от останалите в хотела бяха дори щастливи, че са там. Те бяха поласкани от възможността да разказват за собствените си спомени от предната вечер, с което биха могли да помогнат за разгадаването на извършеното убийство. Никой сред тези гости не изглеждаше обезпокоен от наличието на незаловен убиец в околностите на Оксфорд — всъщност нямаше особени основания за подобно безпокойство.

Докато Луис започна да преглежда документите на гостите на хотела, Морс седеше заедно със Сара Джонстън от дясната си страна и преглеждаше кореспонденцията, отнасяща се до онези гости, които (навреме скастреният) сержант Филипс бе изпратил поживо-поздраво вкъщи.

Бледната Сара Джонстън бе доста нервна, лявата й ноздра потрепваше; запали цигара, смукна дълбоко и след това изкара пушека. Морс, който предния ден (за хиляден път) се бе отрекъл от този вреден навик, се обърна към нея с отвращение.

— Сигурно имате дъх на стар пепелник — каза той.

— Да?

— Да!

— За кой?

— Искате да кажете „За кого?“

— Искате ли да ви помагам, или не? — каза Сара Джонстън, а слабоватото й лице пламтеше.

— Пристройка 1? — попита Морс.

Сара подаде двата листа хартия, хванати с кламер; на долния от тях пишеше следното:

29А Чизуик Рийч

Лондон, W4

20 декември

 

Уважаеми господа,

 

Ние с моята съпруга бихме искали да запазим стая за двама — по възможност с двойно легло — за Новогодишното празненство, предлагано от Вашия хотел. Ако разполагате с подходяща стая, ще се радваме да потвърждение от Вас.

 

Искрено Ваш,

Ф. Палмър

Върху това ръкописно писмо бе напечатания на машина отговор (с инициалите Дж.Б./С.Дж.), който Морс набързо прегледа:

Уважаеми мистър Палмър,

 

Благодаря за писмото Ви от 20 декември. Нашата Новогодишна програма се радва на голяма популярност и сега почти всичките ни стаи в основната част на хотела са заети. Но може да се заинтересувате от специалното ни предложение (моля, вижте последната страница на приложената брошура) за настаняване в някоя от стаите на наскоро завършената пристройка на цена три четвърти от нормалната. Въпреки някои малки неудобства, ние вярваме, че тези стаи са добри и силно се надяваме, че Вие и Вашата съпруга ще се възползвате от нашето предложение.

Моля, уведомете ни своевременно за решението си — за предпочитане по телефона. Коледната поща не е съвсем надеждна.

 

Искрено Ваш,

Нямаше други писма, но напряко на горния лист със синя химикалка бе написано: „Прието на 23 декември“.

— Спомняте ли си ги? — попита Морс.

— Боя се, че не много добре. — Тя си припомни (според нея) тъмнокоса привлекателна жена на около тридесет години и добре облечен мъж с вид на преуспяващ в бизнеса си, вероятно с около десетина години по-възрастен. Но това бе почти всичко. И скоро установи, че се чуди дали хората, за които мисли, бяха наистина семейство Палмър.

— Пристройка 2?

Тук документите, които извади Сара, бяха съвсем оскъдни: една хотелска бланка отбелязваше факта, че някой си мистър Смит — някой си „Мистър Дж. Смит“ — бе позвънил на 23 декември и му е било казано, че в последния момент някой се е отказал и че сега в пристройката има свободна стая, за което той трябва незабавно да изпрати писмено потвърждение.

— Тук няма никакво потвърждение — изпъшка Морс.

— Няма. Вероятно се е забавило с Коледната поща.

— Но те са пристигнали?

— Да. — На Сара отново й се струваше, че си ги спомня — и най-вече него, доста забележителен мъж, преждевременно посивял, вероятно добродушен, с някакво бляскаво излъчване около себе си.

— Доста „Джон Смит“ имате тук?

— Да, доста са.

— Управата не се ли безпокои?

— Не! Нито пък аз. Или предпочитате да кажа: „Аз също не се безпокоя“?

— Това би било прекалено педантично, нали мис?

Сара усети проницателния му поглед върху лицето си и отново (вътрешно вбесена) почувства как бузите й пламват.

— Пристройка 3?

Сара напълно съзнаваше, че Морс знае много повече от нея за ситуацията в Пристройка 3, но подаде кореспонденцията без коментар — този път написано на машина писмо, върху което бе прикачен също написаният на машина отговор.

Уважаеми собственико,

 

Моля запазете стая за съпруга ми и мен в Хотел „Хауърд“ за обявеното Новогодишно празненство. Ние специално бихме искали да се възползваме от цените, предлагани за стаите в „пристройката“. От Вашата брошура изглежда, че тези стаи са разположени на партера, а това е важно за нас, тъй като съпругът ми страда от виене на свят и не може да се качва по стълби. Бихме предпочели двойно легло, ако е възможно, но това не е от особено значение. Моля, отговорете по възможност спешно с обратна поща (адресът е на плика), тъй като пие много настояваме да организираме нещата предварително и няма да сме на този адрес (виж по-горе) след 7 декември, тъй като отиваме в Челтънъм.

 

Искрено ваша

Ан Балард (мисис)

Съответния отговор (носещ датата 2 декември) беше следният:

Уважаема мисис Балард,

 

Благодаря за Вашето писмо от 30 ноември. Радваме се да Ви предложим стая за двама на партера в пристройката, с двойно легло, за нашето Новогодишно празненство.

Очакваме потвърждение от Вас с писмо или по телефона.

Очакваме с нетърпение да посрещнем Вас и съпруга Ви и сме уверени, че престоят ви припас ще бъде приятен.

 

Искрено Ваш,

С химикалка напряко на писмото бе написана думата „Прието“, заедно с датата „3-ти декември“.

Морс отново наведе поглед към писмото на мисис Балард и отдели (поне на Сара Джонстън така се стори) необяснимо дълго време за препрочитане на оскъдното му съдържание. Накрая той бавно поклати глава, остави двата листа хартия и я погледна.

— Какво си спомняте за тази двойка?

Това беше въпросът, от който Сара се страхуваше, тъй като спомените й бяха не толкова смътни, колкото объркани. Тя мислеше, че именно мисис Балард е взела ключа от рецепцията. Тя бе тръгнала към пристройката към 4 часа следобеда на Нова година. Бе се появила в иранските си одежди тъкмо преди Новогодишните празненства и бе казала за отвратителните надписи на стената в дамската тоалетна. И тъкмо мистър Балард, облечен в странния си карибски костюм, състоящ се от светлосиня риза, бели панталони, голям тюрбан и високи до коленете ботуши от изкуствена кожа, се бе измъкнал от мъжката тоалетна малко преди да започне вечерята. Мистър Балард всъщност бе ял твърде малко тази вечер (наистина, самата Сара бе прибрала първите две ястия почти недокоснати). Мистър Балард през цялата вечер бе стоял близо до жена си, като че двамата бяха в някакво състояние на любовно опиянение. Мистър Балард я бе поканил — нея, Сара! — да танцуват в края на вечерта, когато събитията бяха започнали да се заплитат и колкото повече тя се мъчеше да си спомни, нещата все повече се объркваха…

Всичко това Сара разказа на Морс, който прояви подчертан интерес (така изглеждаше) към най-неясните моменти, които тя можеше да измъкне от хаотичните си спомени.

— Той пиян ли беше?

— Не. Струва ми се, че почти не пи.

— Опита ли се да ви целуне?

— Не! — Сара знаеше, че лицето й отново е пламнало и се проклинаше за тази си чувствителност, съзнавайки, че Морс се забавлява с притеснителността й.

— Не е необходимо да се изчервявате! Никой не би обвинил някого за това, че е искал да целуне някой като вас след една от вашите пиянски среднощни забави, любов моя!

— Не съм ви „любов“! — Горната й устна трепереше и тя усети, че сълзите напират в очите й.

Но Морс вече не я гледаше. Той вдигна слушалката на телефона и набра номера на „Справки“.

— На Уест Стрийт 84 няма Балард — прекъсна го Сара. — Сержант Филипс…

— Не, знам това — каза Морс тихо, — но нали нямате нищо против просто да проверя?

Сара мълчеше, докато в продължение на няколко минути Морс говореше с някакъв човек и го разпитваше за имена и номера на улици. И независимо от това, което бе научил, той не се показа ни най-малко изненадан, нито пък разочарован, а просто остави слушалката и по момчешки й се ухили.

— Сержант Филипс е бил прав, мис Джонстън. Няма мистър Балард на Уест Стрийт 84, в Чипинг Нортън. Дори няма и номер 84! Което ви кара да се замислите, нали? — попита той, почуквайки с пръст по писмото, което самата Сара бе написала тъкмо до този несъществуващ адрес.

— Не мога да мисля! — каза Сара тихо.

— А Пристройка 4?

В този случай началното писмо, изпратено от Уорстър Роуд 114, Кидърминстър и носещо датата 4-ти декември, беше образец на извънредно лаконичен и съвсем не безсмислен английски, написано на ръка с дребен почерк:

Уважаеми господине,

 

Единична — на възможно най-ниска цена — стая за Новогодишното Ви празненство. Моля, потвърдете.

 

Ваша,

Дорис Аркрайт

Съответното потвърждение бе надлежно прикрепено отгоре, под формата на също така кратко писмо, подписано от самия собственик и носещо датата 6 декември. Но напряко на писмото с молив бе написано: „Отказано на 31 декември — сняг“.

— Тя ли позвъни? — попита Морс.

— Да, вероятно е разговаряла с мистър Биниън, така мисля.

— Не сте ли поискали депозит? Тя поклати глава.

— Мистър Биниън смята, че това не е добра практика в нашия бизнес.

— Вероятно нямате много откази?

— Съвсем малко.

— Наистина ли? Но вие сте имали хора в две от четирите стаи в пристройката!

Да, той беше прав. И изглеждаше като онзи противен вид хора, които знаят, че винаги са прави.

— Тази стара мома отсядала ли е преди това при вас? — продължи Морс.

— Какво ви кара да мислите, че е „стара мома“, инспекторе?

— Какво име само — Дорис Аркрайт! Направо като от мелниците на Ланкашър, нали? Предполагам, че е цветуща деветдесетгодишна бабка и кара стар „Остин“.

Сара отвори уста, но веднага я затвори. Морс (докато го наблюдаваше) бе сложил на еврейския си нос чифт очила и отново оглеждаше краткото писмо от Дорис Аркрайт.

— Мислите ли, че тя има нещо общо със случилото се? — попита Сара.

— Дали мисля? — Той изчака няколко изпълнени с напрежение секунди, след което свали очилата си и я погледна с присмех. — Не, не мисля, че тя изобщо има нещо общо с убийството. А Вие, мис Джонстън?