Колин Декстър
Поздрави от рая (8)

ОСМА ГЛАВА
Сряда, 1-ви януари, следобед

Поради това аз заставам пред вас, въоръжен със заблудата за разумната достатъчност, на която твърде много хора сред нас разчитат.

(ЗАМ.-ГЛАВНОКОМАНДВАЩ ВЪЗДУШНИТЕ ВОЙСКИ МАРШАЛ А. Д. БЪТЪН)

Луис паркира зад двете полицейски коли пред Хотел „Хауърд“, където униформен полицай с черно-бяла карирана шапка стоеше пред главния вход, а един от неговите колеги в същата униформа охраняваше входа на прилежащата собственост по-надолу по Бенбъри Роуд.

— Кой разследва случая? — попита Морс първия полицай, докато минаваше през фоайето, изтупвайки снега от краката си на изтривалката.

— Инспектор Морс, сър.

— Знаете ли къде е? — попита Морс.

— Не съм сигурен, сър. Току-що идвам.

— Познавате ли го?

— Никога не съм го виждал.

Морс продължи навътре, а Луис потупа полицая по рамото и пошепна в ухото му:

— Когато го видиш оня, Морс де, нали той е главен инспектор и е много строг, така че — внимавай, момче.

— Ама че сме двойка! — промърмори Морс, докато двамата стояха пред рецепцията, където в една стаичка зад гишето сержант Филипс от Градския отдел за борба с криминалната престъпност (Морс го позна) стоеше и говореше с един бледен и загрижен човек, представен им като мистър Джон Биниън, собственикът на хотела. И съвсем скоро Морс и Луис знаеха от самия собственик толкова — тоест почти нищо — колкото и всички останали за наскоро разкритата трагедия в хотела.

Двете деца на семейство Андерсън тъкмо били довършили снежния си човек и вече се мръквало, когато дошъл баща им, мистър Джералд Андерсън. И тъкмо той забелязал, че един от прозорците откъм задната страна на партера на пристройката е отворен. Той донякъде се учудил от видяното, тъй като било доста мразовито, а от север духал леден вятър. После се приближил и видял как полудръпнатите пердета се развяват от течението. Не се доближил съвсем до прозореца, под който (както той бил забелязал) снегът бил съвсем неотъпкан. Споменал за случилото се на жена си, когато се върнал в хотела и по нейно настояване споделил безпокойството си със собственика — към 17:00 ч. Това било всичко. В резултат от това, двамата — Андерсън и Биниън, отишли до пристройката и по наскоро постлания с килими коридор стигнали до втората врата вдясно, където на дръжката на вратата висяла бележка на английски, френски и немски с молба към евентуалните неканени посетители да не безпокоят обитателя на стаята. След няколко почуквания на вратата, Биниън отключил с резервния си ключ и веднага разбрал защо човекът, който се намирал вътре, не е в състояние (очевидно от доста време насам) да реагира на чукането по вратата или да се обезпокои от ледените повеи на вятъра.

Човекът на леглото бил мъртъв, а стаята — студена като гроб.

Почти веднага слухът за убийството плъзнал из хотела. И въпреки неистовите протести на Биниън, доста от гостите (включително, както се оказа, всички от пристройката) поели нещата в собствените си ръце, опаковали багажа си, стегнали куфарите си (в един случай даже не платили и сметката) и заминали от Хотел „Хауърд“, преди сержант Филипс от Сейнт Олдейтс да пристигне към 17:40.

— Какво? — изрева Морс, когато Филипс обясни, как е позволил на още четирима от гостите да напуснат хотела, след като проверил имената и адресите им.

— Ами, ситуацията беше много сложна, сър, и аз помислих…

— Господи! Никога ли не са ви казвали, че ако има съмнителни обстоятелства, трябва да задържите част от заподозрените! А какво нравите вие, сержант? Казвате им да се разкарат!

— Аз съм събрал подробностите…

— Няма що! — ядосано отвърна Морс.

Биниън, който стоеше съвсем объркан, докато Морс (не без основание, трябва да се признае) критикуваше неудачника Филипс, реши да се притече на помощ.

— Положението наистина беше много сложно, инспекторе, и ние помислихме…

— „Помислихме“! — начинът, по който Морс повтори тази дума, я накара да изплющи като наказание за подобно нахалство и ставаше съвсем ясно, че той от пръв поглед не бе харесал собственика на хотела. — Мистър Биниън, нали не ви плащат, за да мислите по този случай? Не? Но на мен ми плащат! Плащат дори и на сержант Филипс. И ако преди малко се ядосах на него, бе защото аз по принцип уважавам това, което той мисли и което се опитва да прави. Но бих ви бил задължен, ако не изказвате мислите си, без да съм ви помолил за това — може ли?

В последната част на тази малка проповед гласът на Морс стана хладен и равен като снега, който Сара Джонстън бе видяла тази сутрин. Самата тя, седейки мълчаливо на рецепцията, бе доста обезпокоена от новодошлия, и най-вече от резкия му тон. Но слуховете гласяха, че намереният в Пристройка 3 труп бил с ужасно обезобразено лице. И тя бе успокоена от факта, че в полицията бяха оценили сериозността на престъплението и бяха изпратили човек от висшите служители в Отдела за криминални престъпления. Обаче той беше обезпокояващо странен, този мъж с пронизващи настоятелни очи — очи, които отначало и напомняха за по-фанатизираните политици като Бен, или Джоузеф, или Пауъл, както ги бе виждала по телевизията — очи, които изглеждаха некомуникативни и невиждащи, очи отправени към някакъв далечен и въображаем хоризонт. И все пак, не бе съвсем така и тя го разбра, когато след първоначалния си гняв той я погледна така прямо и дръзко в очите, че за момент тя можеше да се закълне, че ще и намигне.

Човекът, когото в последните три дни бе видяла три пъти!

Бе влязъл още един мъж — човекът с гърбицата, когото тя бе видяла по-рано. В очите на Сара той също бе от най-странните представители на човешкия род. От тъжно спуснатите краища на тънките му устни под ъгъл от 45 градуса висеше цигара, а няколкото кичура на правата му черна, сплъстена на върха на жълтеникавото му теме коса биха накарали доста хора да предположат, че е скромен предприемач. (Колкото и да е странно, през петнадесетте години, в които те се познаваха — и уважаваха — Морс неизменно се бе обръщал към полицейския лекар на малко име, докато докторът винаги се обръщаше към Морс по презиме.)

— Бях тук преди час — започна лекарят.

— Медал ли искате, или какво? — каза Морс.

— Вие ли водите следствието?

— Да.

— Е, тогава идете да огледате. Ще бъда на разположение, когато ме повикате.

Вървейки непосредствено зад Биниън, Филипс и Луис Морс тръгна към пристройката, но насред пътя се спря и се взря в огромния подемен кран, разперен на около петдесет метра над земята, като че ли за благословия или пък за проклятие, насочено към едното или другото крило на постройката, между които се намираше.

— Не биха могли да ме накарат да върша тази работа, Луис — каза той, докато погледът му се рееше към нестабилната конструкция на върха на сградата, където се предполагаше, че трябва да седи някакъв оператор.

— Не е и необходимо, сър. Тези неща могат да се задвижват и от земята. — Луис посочи платформата, само на около два метра над земята, от железния под на която под различни ъгли се подаваха ръкохватки на лостове. Морс поклати глава и извърна очи от кабината на крана към кръстосаната желязна мачта, която се чернееше на фона на прихлупеното тъмно небе.

Те влязоха през страничната врата на пристройката, където Морс огледа наскоро застлания с килими коридор, простиращ се на десетина метра пред него, чийто край бе обозначен с дъски, заковани (не много професионално) напряко на един отвор, през който след време щеше да се минава към входното фоайе. Морс се разходи до края на коридора и погледна през временните прегради към отвъдното пространство, където по наскоро циментирания под бяха разхвърляни разнебитени греди върху двойки червени тухли. От строителните дейности се бе напластил тънък слой прах по повърхността на около метър навътре от завършената част на партера на пристройката и ясно се виждаше, че скоро никой не е влизал или излизал оттам. Морс се обърна и известно време оглеждаше късия коридор, по който бяха дошли, както и следите от множество кални обувки (сред които и техните) по тъмночервения килим, който за Морс бе почти толкова неприятен, колкото и репродукцията на късния Реноар „Голите сред тревите“, която висеше на стената от дясната му страна.

Както стоеше там, все още озъртайки се назад към страничния вход, той забеляза простата география на пристройката. От коридора се излизаше през четири врати: отдясно бяха номера 2 и 1, а точно срещу 1 бе номер 4; а зад тясното и незастлано е килим стълбище (временно затворено, но без съмнение водещо към все още недовършения първи етаж) бе вратата с номер 3. От това, което бе разбрал по-рано, Морс таеше малка надежда да снеме някакви уличаващи отпечатъци от пръсти от дръжката на вратата на последната стая, която по всяка вероятност бе вече пипана от Биниън, а може би и други. Все пак, той погледна към дръжката с известна надежда, а също и към триъгълната бележка, която все още висеше на нея.

— Думата „storen“ се пише с умлаут^[1] — каза Морс.

— Ja! Das sagen mir alle^[2] — отговори Биниън. Морс, чиито познания в областта на немския се крепяха върху страстта му към творбите на Рихард Вагнер и Рихард Щраус, и който поради това не бе в състояние да води разговор на този език, реши, че по-разумно ще бъде да не засяга повече тази тема. Той също реши, че Биниън може би не е чак такова нищожество, каквото подсказваше, че е неговата невзрачна външност.

Вътре в Пристройка 3 една врата непосредствено отдясно водеше към малко, доста тясно помещение с мивка, тоалетна и малка баня с душ. В самата спалня мебелите се състояха от две легла, събрани като спалня, застлани с бели покривки, тоалетка срещу тях, телевизор в ъгъла, а вляво от вратата имаше вграден гардероб. И все пак не мебелировката привлече вниманието на Морс и Луис, както бяха застанали на вратата. Напряко, на по-отдалеченото от двете легла, само на около метър от прозореца, беше тялото на мъртвеца. Морс, както винаги, се отвращаваше от непосредствения оглед на трупове, но знаеше, че трябва да го направи. Ала това, което той видя, бе доста странно: мъж в карибски дрехи лежеше настрана с лице, обърнато към тях, а главата му бе потопена в голяма съсирена локва кръв, подобно на червено вино, плиснато върху сняг. Лявата ръка на мъртвеца бе пъхната под тялото, но дясната му ръка се подаваше от дългия ръкав на светлосинята риза — без съмнение това бе ръка на бял човек.

Морс, извръщайки поглед от тази кървава сцена, отправи дълъг и втренчен поглед през прозореца, после погледна към телевизора, а накрая самият той се пъхна в малката умивалня.

— Добър ли е човекът, който ще снеме отпечатъците? — попита той Филипс.

— Всеки момент ще дойде, сър.

— Кажете му да прегледа радиатора, телевизора и казанчето в тоалетната.

— Нещо друго, сър?

Морс сви рамене.

— Оставете на него. Самият аз никога не съм разчитал много на отпечатъците.

— Не знам, сър, дали… — започна Филипс.

Но Морс вдигна ръка, подобно на свещеник, който ще произнася благословия, и прекъсна това, което Филипс възнамеряваше да каже.

— Аз не съм дошъл тук за да споря, млади човече! — Той отново се огледа и тъкмо се канеше да излезе от Пристройка 3, когато се върна отново в стаята и отвори едното чекмедже, а после и другото, на шкафа под телевизора, надзъртайки внимателно в ъглите им.

— Очаквахте ли да намерите нещо? — попита Луис тихо, докато двамата с Морс се връщаха в хотела.

Морс поклати глава.

— Просто навик, Луис. Веднъж в един хотел в Тенби намерих банкнота от десет лири, това е всичко.