Колин Декстър
Поздрави от рая (37)

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Вторник, 7-ми януари, следобед

На стълбището горе застани —

облегната на вазата градинска —

и слънчевата светлина в косите си вплети.

(T. С. ЕЛИЪТ)

— Както казах, Луис, освен вашите възхитителни умозаключения, има някои други неща, които, може би, бихте могли и да забележите. Най-напред — (Морс потърси в писмото подходящия пасаж) — той казва „Спомняш си колко внимателен бях и как никой от колегите ти не знаеше нищо“. Това изречение разкрива много неща. То подсказва, че този човек би могъл и да е доста небрежен при срещите си с Маргарет Бауман; тоест той би могъл, ако е искал, да подскаже на колегите й какво е имало между тях — най-вероятно като ги видят заедно. Това, мисля, означава, че двамата често са били близо един до друг и че той разумно се е съгласил да избягва контактите си с нея там, където са били заедно. И едва ли е необходимо да ви казвам къде може да е било това — къде трябва да е било — нали? То е ставало в района на Пълномощничеството, където двадесетина извънщатни работници са се занимавали с разни неща — но най-вече на покрива — между май и септември миналата година.

— Пфуу! — Луис отново погледна писмото. Ако това, което Морс твърдеше бе сигурно…

— Но има и още нещо — продължи Морс, — което е по-особено. На края на писмото има една изящна фраза — „но мисля, че се влюбих в теб, още когато видях отгоре отблясъците на слънчевата светлина върху златистите ти коси“. Вие бяхте прав, когато казахте, че в общи линии това ни подсказва къде са се запознали. Но това ни подсказва и нещо много по-важно. Не разбирате ли? То ни разкрива от какъв ъгъл я е видял той за пръв път, нали, Луис? Той я е видял отгоре!

Луис внимателно претегляше това, което Морс току-що беше казал:

— Искате да кажете, че този човек може да е бил на покрива, сър?

— Може и да е бил! — Морс изглеждаше извънредно доволен от себе си. Или може да е бил още по-високо. Плоският покрив на тази сграда им е причинявал доста неприятности и миналото лято те изцяло са го ремонтирали.

— Тоест?

— Тоест, там е имало доста работници и вероятно им е трябвало нещо, с което да повдигат материалите…

— Кран! — думата моментално се изплъзна от устните на Луис.

— Връзва се, нали?

— Имало ли е кран на мястото?

— Откъде да знам!

— Спомняте ли си — каза Луис бавно, — че аз ви подсказах, че може да е кранист?

— Глупости! — каза Морс щастливо.

— Но аз…

— Вие може да сте стигнали до верния отговор, Луис, но не чрез верни разсъждения, а с това не можете да се хвалите.

Луис бе също така щастливо усмихнат, както и Морс.

— Да позвъня ли на Секретарката, сър?

— Мислите ли, че още е там? Минава пет и половина.

— Някои хора остават и след края на работното време. Като мен!

Секретарката беше все още в канцеларията си. Да, бе имало подемен кран на обекта — голям и жълт — от май до октомври! И тя, Секретарката, не би имала нищо против полицаите да погледнат пропуските на работниците, пазени в картотечен шкаф на рецепцията.

Морс стана от стола си и навлече дебелото си палто.

— А има и още нещо, Луис. И то наистина увенчава досегашните ни усилия. Те внимателно пазят цялата си документация — е, поне онзи на гишето прави така. Всички пропуски трябва да се показват и съм готов да се обзаложа, че на онези работници са им раздали временни пропуски, така че да могат да използват съоръженията там и да не им се налага да показват карти всеки път, когато отиват до тоалетната или нещо подобно. Само си помислете! Ние седим тук и си напрягаме мозъците, а през цялото време онзи, когото търсим, си е стоял на една малка карта в едно малко чекмедже в Пълномощничеството — при това там е и собствената му снимка! Дявол да го време, това е най-простия случай, с който някога сме се занимавали, стари ми приятелю. Хайде. Да се вдигаме!

Но Луис остана на мястото си със замислено изражение на квадратното си, честно лице.

— Знаете ли, донякъде е жалко, нали? Както казвате, измислихме всичко това — дори име му дадохме на този човек! Единственото нещо, което не успяхме да решим, бе къде живее. А ако можехме и това да направим — не бихме имали нужда от никакви снимки, нали? Тогава всичко щеше да бъде напълно измислено от нас.

Морс седна на ръба на бюрото, поклащайки плешивата си глава.

— Даа. Жалко, признавам. Учудващо е на каква логика е способен човешкия ум. Но понякога животът бяга от логиката — и понякога, тъкмо когато си сътворил велика голяма чудесна теория, откриваш, че има пропуск в основата й и всичко се разпада пред теб при най-малкия земен трус.

Гласът на Морс бе странно сериозен и Луис забеляза колко уморен изглеждаше шефът му.

— Нали не мислите, че ни очаква земетресение?

— Не, надявам се! Преди всичко се надявам да успеем да спасим Маргарет Бауман — да я спасим от самата нея. Приятна жена, нали? Каква коса само!

— Особено когато човек я гледа от подемен кран — каза Луис, най-после ставайки и обличайки палтото си.

Когато излизаха от канцеларията, Морс за момент спря пред голяма бяла карта на Оксфорд, закачена вляво от вратата.

— Какво мислите, Луис? Ето как изглежда: Саут Пърейд — оттам я е взел. Сега търсим място, което да не е на повече от пет минути, така твърдите вие. Е, едно поне е сигурно — на Уудсток Роуд той е завил или наляво, или надясно, нали така? Пръстът на Морс бавно проследи маршрута, който водеше на юг: малко вероятно изглеждаше мъжът да живее в онази вилна зона, която се простираше почти до Сейнт Джилс и Морс установи, че погледът му пада точно под игрищата на колежа Сейнт Джон и по-точно в лабиринта от улички, които кръстосваха надлъж и нашир района. От своя страна, Луис оглеждаше предполагаемия път, по който мъжът е тръгнал, ако е завил надясно и на север; скоро той забеляза малка група улички между Уудсток Роуд и канала и гарата на запад. Надписите на картата бяха много дребни, но Луис успя да разчете имената: Сейнт Питърс Роуд, Улфгър Роуд, Пикси Плейс, Дайъмънд Клоуз… Все общинска собственост, ако добре си спомняше — или поне така бе докато през осемдесетте години торите не си припомниха за обещаната от Антъни Идън демокрация по отношение на собствеността върху земята.