Колин Декстър
Поздрави от рая (23)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Събота, 4-ти януари

Аритметиката е това, при което отговорът е правилен и всичко е чудесно, а вие можете да погледнете през прозореца и да видите синьото небе — или пък отговорът е грешен и трябва да започнете съвсем отначало и да видите, как този път ще се получи.

(КАРЛ САНДБЪРГ, Стихотворения)

През нощта снегът продължи да се топи и по поляните, които преди изобщо не се виждаха, сега започнаха да се очертават неравни зелени петна под синьото небе. Лошото време приключваше; като че ли и случаят беше на път да приключи.

В Управлението в Кидлингтън Морс щеше да се занимава (така бе казал) през по-голямата част от сутринта с други неща; а Луис бе оставен да си блъска главата с един проблем, който в началото бе изглеждал съвсем прост. Отправната му точка бе справочникът „Жълти страници“ и в раздела „Козметични салони и консултанти“ той бе открил седем-осем адреса в Оксфорд, които рекламираха обслужване от специалисти, наречено ту „депилиране“, ту „обезкосмяване“, ту „електропилинг“; други пет в Бенбъри; още три (за радост на Луис) в Бистър; както и редица други заведения на отделни места, до които жена, живееща в Чипинг Нортън, би стигнала след дълго пътуване — ако (а за Луис това „ако“ беше доста голямо) „мистър Балард“ наистина живееше в Чипинг Нортън.

Както стояха нещата, имаше две квадратни уравнения, от които можеше да излезе отговора на неизвестното „х“: и Луис насочи вниманието си към второто от тях — кръстосаната проверка на мероприятията, в които по улиците се продават знаменца с благотворителна цел. През последните години най-често получаваната значка от колекционерите бе с формата на малък кръгъл стикер, закачван на ревера заради заслуги към благотворителността; от собствен опит Луис знаеше, че тези значки падат след няколко минути, вместо да стоят поне няколко дни. И Луис се съгласи, че тезата на Морс е вероятно правилна: ако мисис Балард в навечерието на Нова година бе носила подобен стикер, то тя вероятно го е получила същия ден или предишния ден и то съвсем наблизо. Но Луис изпитваше сериозни съмнения в изразеното от Морс убеждение, че е имало благотворителни мероприятия в Оксфорд на 30-ти или 31-ви декември и че мисис Балард е купила значката на път за козметичния салон в центъра на града. — Съвсем просто! — бе казал Морс. — Имаме времето, имаме мястото, а почти имаме жената, нали така? Само едно обаждане по телефона и…

Но Луис бе започнал зле от самото начало. Първият му телефонен разговор донесе разочароващата информация, че за последен път благотворителна разпродажба в Оксфорд е имало миналата година през юли. Той нямаше друг избор, освен да започне да прави нов списък, при това доста дълъг. Първо бяха изредени благотворителните медицински заведения, занимаващите се с мултипленна склероза, ревматичен артрит, сърдечни заболявания, изследвания на рака, слепота, глухота, и т.н.; следваха по-важните обществени благотворителни заведения, като се започне от „Християнска помощ“ и „Оксфам“ до „Война е бедността“ и Фонда „Спасете децата“ и т.н.; после идваха специализирани сдружения, които се грижеха за шофьорите на линейки, лодкарите на спасителни лодки, пенсионираните военнослужещи и т.н.; накрая бяха изредени местните благотворителни фондове, подпомагащи безнадеждно болните, общежитията за криминално проявени лица или душевно разстроени и т.н. Луис би могъл да прибави още десетки места — но усещаше, че се забърква в ужасна каша. Би могъл дори да включи и Националната асоциация за грижи и преориентиране на криминалните престъпници. Но не го направи.

Очевидно бе необходим някакъв подбор и той съжаляваше, че в този момент Морс не е до него. Беше като трудна задача по математика в училище: ако не си внимавал, започваш да се оплиташ във все по-сложни уравнения, докато учителят не ти покаже прекрасно и съвсем просто решение, което свежда задачата до няколко малки изчисления и води до появата на бляскаво (и вярно) решение в долния край на страницата. Но сегашният му учител, Морс, бе очевидно зает е други дела, така че той реши да се захване сериозно с второто от двете уравнения.

Все пак, един час по-късно той ни най-малко не бе разширил познанията си за благотворителните организации в Оксфорд; и все повече се дразнеше от телефони, на които никой не отговаряше, или пък такива, на които се обаждаха доброволци за залепване на пликове, декоратори, болногледачи, идиоти или (най-лошият вариант!) се задействаха телефонни секретари, настояващи Луис да започне да говори „сега“. След още един час въртене на телефони не бе успял да открие нито една благотворителна организация, която да е провеждала свое мероприятие в Оксфорд — или където и да е в околността — през последните дни на декември.

Странно, той не стигна доникъде: и не можеше да каже нищо съществено, когато Морс за пореден път го удостои с присъствието си в 11:00 ч., появявайки се е чаша кафе и бисквита, които според Луис (съвсем погрешно предположение) шефът му беше донесъл за него.

— Ще ни трябват някои от онези хора, които ни обещаха, сър.

— Не, не, Луис! Не можем да седнем да обясняваме всичко на цял взвод новобранци. Прегледай клиниките, ако другото не върши работа. Аз ще дойда да ти помогна, когато имам възможност.

И Луис започна отново — този път с онези оксфордски клиники, занимаващи се с проблемите на окосмяването, които си бяха направили труда да отпечатат няколко сантиметра реклама в „Жълти страници“: само четири, слава богу! Но отново проблемът започна да придобива неописуеми размери, щом той започна да прехвърля въпросите, които би задал на управителите на тези клиники относно това дали тя е била там. За какво можеше да ги пита? Той искаше да установи дали жена, чието име не знаеше, чиято външност можеше да опише само съвсем бегло и от чийто адрес нямаше и най-бегла представа, освен може би това, че евентуално би могъл да е в Чипинг Нортън — дали подобна жена е идвала при тях с някаква цел, вероятно депилация на горната устна, в неуточнено време, въпреки че можеше да се предположи, че това е станало някоя сутрин, да речем през някой от последните дни на декември. Какъв фарс, помисли си Луис, какъв безсмислен фарс само бе излязъл! В първата клиника категорично отказаха да отговарят на въпроси, дори на полицията, за подобни „строго поверителни“ неща; във втората бяха достатъчно любезни да го уведомят, че в техните регистри нямат клиенти, живеещи в Чипинг Нортън; в третата имаше телефонен секретар, който го информира, че след новогодишните празници клиниката ще бъде отворена на 6-ти януари; в четвъртата изказаха предположението, при това съвсем учтиво, че вероятно не е разбрал добре рекламата: те само подстригвали, оформяли и боядисвали, а цялостно обезкосмяване на главата не влизало в спектъра на техните качествени услуги.

Луис затвори телефона — и капитулира. Той отиде в стола и намери Морс — единственият, който беше там — да пие поредната си чаша кафе и да решава кръстословицата в „Таймс“.

— А, Луис. Вземете си кафе! Има ли напредък?

— Не, по дяволите — тросна се Луис — а той обикновено ругаеше веднъж на две седмици. — Както казах, сър, имам нужда от помощ: половин дузина полицаи — ето какво ми трябва.

— Не мисля, че е необходимо.

— Аз пък мисля! — Морс никога не го беше виждал така ядосан, а Луис като че ли бе готов да избълва дозата си от ругатни, полагаща му се за цял месец. — Ние не сме сигурни дали тази проклета жена въобще е от Чипинг Нортън. Тя спокойно би могла да е и от Чизуик — като оная проститутка, с която се запознахте в Падингтън.

— Лу-ис! Лу-ис! Спокойно! Сигурен съм, че нито семейство „Палмър“, нито семейство Смит имат нещо общо с това убийство. И когато преди малко казах, че няма нужда да идват подкрепления за този случай, не исках да кажа, че не можете да вземете колкото искате хора — ако наистина се нуждаете от тях. Но не за тази дейност, Луис, не. Не исках да ви притеснявам, затова завъртях някой и друг телефон от това помещение; и сега чакам да ми позвънят, което може да стане всеки момент. И ако ми кажат това, което очаквам, струва ми се, че ще знаем точно коя е „мисис Балард“ и точно къде можем да я намерим. Нейното име е Бауман — мисис Маргарет Бауман. И знаете ли къде живее?

— Чипинг Нортън? — предположи Луис с уморен и отчаян глас.