Колин Декстър
Поздрави от рая (35)

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Вторник, 7-ми януари, следобед

Харди и Луиза Хардинг рядко си казваха нещо повече, освен едно промърморено „Добър вечер“.

(Ранните години на Томас Харди)

Вместо веднага да се върне в Кидлингтън, Морс за пореден път отиде в Съмъртаун и зави по Юърт Плейс, където спря точно пред стълбите. Той научи, че Секретарката била вътре и можела да го приеме почти веднага.

Докато чакаше седнал на дългата пейка във фоайето, Морс бе приятно впечатлен (както и при предишното си посещение) от дизайна и мебелировката на Пълномощничеството. Сградата със сигурност бе едно от върховите постижения (малко на брой) на архитектурата в Оксфорд след 1950 година. Той се улови, че се опитва да определи датата: 1960? 1970? Но преди да стигне до някакво заключение, му съобщиха, че Секретарката го очаква.

За пореден път Морс се облегна в червеното кожено кресло.

— Хубава е тази сграда!

— Да, имаме късмет с нея.

— Кога е строена?

— Завършена е през 1965 г.

— Сравнявах я с някои страховити здания, които са построили в Оксфорд след войната.

— Все пак не трябва да мислите, че нямаме проблеми.

— Наистина ли?

— О, да. Много често стават наводнения в мазето. А освен това, покривът е плосък: едва ли може да се даде Кралско отличие за архитектура на някой, който е проектирал плосък покрив за такава голяма сграда — и то в Англия! Поне в моите книги няма такива случаи.

Секретарката говореше убедително и Морс усети, че проявява интерес към темата.

— Неприятности ли сте имали?

— Неприятности? Да, имахме, а и сега ги имаме, и ще бъде много изненадващо, ако в бъдеще ги нямаме. Тъкмо изплатихме пълната подмяна на плочите на покрива — за трети път.

Морс кимаше съчувствено, докато я слушаше, но скоро интересът му към строителните проблеми на Пълномощничеството се изчерпа и той пристъпи към причината за своето посещение. Той разказа на Секретарката, съвсем поверително, почти всичко, което бе разбрал за семейство Бауман, и намекна за силното си безпокойство за живота на Маргарет Бауман. После попита дали тя не е имала някакви по-близки приятелки сред колежките си; дали не е имала някакви приятели; дали не е имало някакви клюки за нея; дали въобще има нещо, което би могло да се научи от колежките на Маргарет.

В резултат от това в кабинета на Секретарката бе повикана мисис Гладис Тейлър, която отрече да е знаела нещо за семейния живот на Маргарет Бауман или за някаква вероятна извънбрачна връзка, или пък за сегашното й местопребиваване. Съвсем скоро Морс разбра, че няма особена полза от тази жена и я освободи. Той никак не бе изненадан, че тя знае толкова малко; също така, осъзна, че резкият му тон на събеседване е притеснил безкрайно много бедната женица. Това, което Морс не успя да разбере — и което с по-малко самонадеяност вероятно би могъл да предусети — бе, че безпокойството на Гладис Тейлър нямаше почти нищо общо с тона на неговите въпроси, но бе силно свързано с факта, че след като бе прекарала уикенда в къщата й в Кътърслоу, Северен Оксфорд, Маргарет Бауман се бе появила отново — драматично! — късно предната вечер и бе помолила Гладис да я приеме и да й обещае, че на никого няма да казва къде е.

Бившият офицер от затвора, работещ сега на рецепцията, отложи прегледа на съдебния бюлетин и поздрави Главния инспектор, който му подаде временния пропуск — пластмасов стикер с метална щипка, където имаше картонче с жълтеникав цвят и надпис с черни главни букви: ПОСЕТИТЕЛ; под него с черен флумастер бе написано „Инсп. Морс“. До предния вход имаше редица от пощенски чували, които очевидно чакаха пощенската кола; Морс тъкмо се канеше да си тръгва, но, изненадан от навременното стечение на обстоятелствата, се обърна и заговори човека от охраната.

— Вероятно ви е много удобно с всички тези торби наоколо!

— Да! Подобни неща не се забравят, сър. А и все още бих могъл да позная къде са направени повечето от тях — по печатите имам предвид.

— Наистина ли можете? — Морс хвана една от сивите торби и служителят се приближи, за да я огледа.

— Тази е от „Скръбс“.

— Казват, че било пълно с престъпници в „Скръбс“.

— Тъй беше — едно време, когато бях там.

— Тук май няма много престъпници, а?

— Има доста неща, които те биха искали да отмъкнат — предимно протоколите от разпитите, разбира се.

— И вие затова сте тук.

— Напоследък не е лесно да се държи под око всичко. Толкова много хора влизат — не става дума за постоянно работещите тук — идват търговци, строители, електротехници, доставчици.

— И вие на всички давате пропуски — като този, който дадохте на мен?

— Освен ако не са редовни посетители. Тогава им даваме временен пропуск със снимка и прочие. Спестяват се много време и неприятности.

— Разбирам — каза Морс.

В Кидлингтън имаше писмо за Морс: бял плик с щемпел от Лондон, адресиран до Главния инспектор Морс (с възможно най-изящен почерк) и отбелязан като „Строго поверително и лично“. Още преди да отвори плика, Морс бе убеден, че го очаква някакво невероятно интелигентно и жизнено важно разкритие за случая с Бауман. Но грешеше. Писмото бе следното:

Това е любовно писмо, но моля, не се притеснявайте прекалено много, тъй като то всъщност няма значение. Сега Вие се занимавате с разследване на убийство и ние се срещнахме за кратко във връзка с този случай. Не зная защо, но мисля, че истински, бързо и щастливо се влюбих във Вас. Ето, това е!

Не бих написала това глупаво писмо, докато не прочетох биографията на Томас Харди, където той (според собствените му думи) казва, че никога не е могъл да забрави лицето на едно момиче, което веднъж му се усмихнало, яздейки на кон покрай него. Той знаел името на момичето, всъщност те двамата живеели близо един до друг, но връзката им никога не се развила дори дотам, че да си говорят. А аз поне дотолкова успях!

Сега скъсайте това! Казах Ви какво изпитвам към Вас. Почти искам да съм заподозряната в този случай. Може пък аз да съм убиецът! Ще дойдете ли да ме арестувате? Моля Ви!

Писмото нямаше поздрав и подпис и докато Морс го четеше, в изражението му се съчетаваха и неприязън, и някакво странно приятно чувство. Но, както бе казало самото момиче (което и да бе то!) — това всъщност нямаше значение. Все пак, за всеки мъж би било странно да не се заинтересува от самоличността на подобен подател. И в продължение на няколко минути през този зимен следобед Морс седя замислен на бюрото си. Това момиче сигурно бе приятно — и беше направила само една правописна грешка…

В 17:10 ч. се обади Луис — с ликуващ глас.