Колин Декстър
Поздрави от рая (2)

ВТОРА ГЛАВА
Ноември

— Никой никога не забелязва пощальоните — каза той замислено, — а и те изпитват страсти като останалите хора.

(ДЖ. К. ЧЕСТЪРТЪН, Невидимият)

Малко след като входната врата се затвори след двете жени, той хвърли поглед към мократа поляна, простираща се между широкия салонен прозорец и пътя. Бе казал на Маргарет да вземе колата, ако иска, тъй като самият той нямаше намерение да излиза. Но очевидно те бяха заминали с колата на другата жена, тъй като кафеникавото „Метро“ си стоеше на наклонената алея пред гаража. Спокойно можеше да се каже, че Чарлбъри Драйв е ненаселено място. Дъждът все така се лееше.

Той се качи на горния етаж и отиде в спалнята за гости, където отвори дясното крило на масивния гардероб от тъмен махагон, чието предназначение беше да поглъща свръхпотока от негови и на жена му дрехи. Зад това крило, до дясната стена на гардероба, стояха осем бели кутии от обувки, наредени една върху друга. От този куп той внимателно измъкна третата кутия отдолу нагоре. Вътре имаше бутилка малцово уиски, около две трети празна — или една трета пълна, както вероятно би я описал човек, зажаднял за съдържанието й. Тази кутия от обувки беше стара и след сватбата му с Маргарет служеше като тайно скривалище за две неща. По времето, когато той все още играеше футбол, в продължение на цяла седмица тя беше пазила тайната на комплект порнографски картички, които обикаляха поред от ветерана-вратар до четиринадесетгодишния ляв страничен нападател. А сега (и то все по-често) тя служеше за скривалище на уискито, с което той се снабдяваше, както самият съзнаваше, доста рисковано превишавайки полагаемия му се бюджет. И двете тайни бяха, без съмнение, доста престъпни, и все пак не бяха смъртни грехове. Всъщност, той постепенно стигна до извода, че прекрасната, малко пълничка Маргарет вероятно би му простила за снимките, но може би не и за уискито. Или пък би му простила и за уискито? Той бе успял да разбере, достатъчно навреме след сватбата им, че тя по-скоро би предпочела измамната трезвеност пред пиянската искреност. Но дали не се бе променила? И то в последно време? Вероятно неведнъж е усещала дъха му, въпреки че през последните няколко месеца интимната им близост не бе кой-знае колко романтична, а по-скоро доста епизодична и съвсем скромна. Не че подобни съображения особено го притесняваха, ако въобще такъв проблем съществуваше за него точно в този момент. Той извади бутилката, намести обратно кутията и точно когато преместваше на закачалката два от старите си костюми, погледът му попадна на нея — на пода, точно зад лявото крило на гардероба, което според него никога не се отваряше: черната чанта, която съпругата му бе решила да остави в последния момент.

Отначало почти не обърна внимание на това случайно откритие, тъй като подобно обстоятелство трудно би предизвикало у него някакъв интерес или пък изненада. Но след малко се намръщи леко, а после и по-силно. Защо ли тя бе оставила чантата зад вратата на гардероба? Никога преди това не бе забелязвал нейните аксесоари. Обикновено тя държеше чантата си на масичката до леглото си — това, което беше по-близо до прозореца. Тогава защо…? Все още намръщен, той прекоси площадката на стълбището към тяхната спалня и погледна черните кожени обувки, едната обърната настрани, които тя тъй набързо бе свалила и захвърлила в долния край на леглото си.

Той се върна обратно в спалнята за гости и вдигна чантата. Нелюбопитен човек, който рядко изпитваше удоволствие да си пъха носа в чужди работи, той никога не бе и помислял да отваря писмата на жена си, или пък някоя от чантите й. Поне не бе му минавала подобна мисъл при нормални обстоятелства. Но защо все пак тя се бе опитала да скрие чантата си? Сега отговорът на този въпрос изглеждаше съвсем очевиден. Имаше нещо или някакви неща вътре в тази чанта, които тя искаше да скрие от неговите очи. А в бързината не бе имала достатъчно време да прехвърли цялото съдържание на едната чанта в другата. Закопчалката се отвори лесно и той почти веднага намери писмото — цели четири страници.

Ти си егоистична неблагодарна кучка и ако си мислиш, че просто можеш да се измъкнеш, когато си поискаш, по-добре знай, че те чакат още доста главоболия, тъй като вероятно и аз имам някои претенции. Опитай се да разбереш какво имам предвид. Ако можеш да се държиш като кучка, добре е да знаеш, че и аз мога да постъпвам така. Ти успя да получиш от мен това, което искаше, и само защото аз пожелах да ти го дам, ти си въобразяваш, че можем да зарежем всичко и да сме равни. С настоящето писмо искам да ти съобщя, че това не може да стане и, както вече казах, по-добре е да разбереш какво имам предвид. Можеш да бъдеш сигурна, че ще ти го върна…

Гърлото му беше пресъхнало, докато прегледа останалата част от писмото: на първата страница нямаше уводен поздрав, нито пък подпис на четвъртата. Но не можеше да има съмнение за естеството на посланието — то бе така очевидно, че само някой умствено недоразвит би търсил още доказателства: жена му го мамеше — вероятно вече месеци наред.

В центъра на челото му пулсираше остра болка, кръвта бучеше в ушите му, в продължение на няколко минути мисловните му процеси бяха доста объркани.

И все пак, колкото и да е странно, той напълно контролираше останалата част на тялото си, тъй като ръцете му ни най-малко не се разтрепериха, когато пълнеше обичайната си чашка уиски. Понякога си сипваше малко студена вода от чешмата, друг път — не. Сега той глътна уискито чисто: първо една малка глътка, след това по-голяма, после още две големи глътки от изгарящата течност — и чашата се изпразни. Сипа си нова чаша и скоро изпи и нея. С последните капки от бутилката тъкмо успя да напълни догоре трета чаша, която изпи на по-малки глътки с познатото усещане за надигаща се топлина, която бавно заля съзнанието му. И съвсем парадоксално, и напълно неочаквано порочната ревност, която само преди минути заплашваше да притъпи несигурните му сетива, отстъпи място на все по-ясната мисъл за любовта му към неговата съпруга. Това изпълнено с нова сила съзнание ясно му припомни деня, когато недостатъчно подготвена, но с прекалено голямо самочувствие, тя се беше провалила на шофьорския си изпит. Тогава тя с тиха тъга му обясняваше къде е сбъркала, а той бе почувствал как в него се надига вълна от съчувствие към нея. Наистина в този ден бе усетил нейната уязвимост, а готовността му да я защити от бъдещи разочарования бе така силна, че той беше в състояние да застреля изпитващия, който бе допуснал непростимата грешка да обвини жена му в некомпетентност.

Чашата беше празна — бутилката също, и Томас Бауман бавно, но със сигурни стъпки слезе по стълбите, носейки в лявата си ръка празната бутилка, а в дясната — писмото. Ключовете от колата бяха на кухненската маса. Той ги взе и ги сложи в джоба на шлифера си. Преди да се качи в „Метро“-то, пъхна бутилката под четирите или пет торби с кухненски отпадъци, с които почти беше препълнена по-голямата от двете кофи за боклук до градинската ограда. След това потегли с колата: незабавно трябваше да свърши нещо съвсем лесно и малко.

Неговото работно място в Чипинг Нортън беше само на около миля и докато караше натам, той с ясно съзнание се изненада от добре оформената логика на това, което възнамеряваше да направи. Едва след петнайсетина минути, когато се върна в Чарлбъри Драйв и постави писмото обратно в чантата, осъзна напълно яростната омраза, която напираше у него към човека, който и да беше той, който му беше отнел обичта и верността на жена му — човек, който дори не бе имал смелостта да се подпише.

Жената със сивата чанта стоеше до гроба, а червеникаво-жълтата глина се просмукваше и полепваше по обувките и. Дъждът почти беше спрял и младият викарий със свежо лице напяваше погребалните псалми монотонно бавно и с назидателно достойнство. От дочутия откъслечен разговор Маргарет Бауман разбра, че старецът се е бил на страната на съюзниците на предната линия в Нормандия и то до самия край на войната. И когато един от неговите съратници от Британския Легион хвърли върху капака на ковчега мак за спомен от Годишнината^[1], тя почувства как сълзите напират в очите й. Преди да успее да извърне глава (при все че никой не я забелязваше), една голяма сълза, подобно на мастилено петно, падна върху ръкавиците й.

— Е, това беше то! — каза жената с жълтите ботуши. — Боя се, че този път няма да има портвайн и сандвичи с шунка.

— Това ли обикновено се яде след погребение?

— Ами, хората имат нужда от нещо ободряващо. Особено в такъв ден.

Маргарет мълчеше и не каза нито дума, докато не влезе в колата.

— Искаш ли да минем през кръчмата? — попита нейната спътничка.

— Не, по-добре не сега. Мисля, че е по-добре да се прибера вкъщи.

— Нали няма да отидеш да му готвиш?

— Казах само че ще приготвя нещо за хапване, когато се прибера — каза тя тихо.

Дамата с жълтите ботуши, която караше колата, не направи повече опити да влияе върху хода на събитията; тя знаеше, че най-разумното в случая бе да закара колкото може по-бързо вкъщи своята неспокойна компаньонка, а след това да намине към локала, където щеше да има и някои други от групата.

Маргарет Бауман избърса обувките си в изтривалката пред входната врата и пъхна ключа си в секретната брава.

— Върнах сее! — извика тя.

Но никой не й отговори. Тя набързо огледа кухнята, салона, спалнята — а после и спалнята за гости, но него го нямаше и тя беше доволна. „Метро“-то не беше пред гаража, но, разбира се, той можеше да го е вкарал в гаража поради дъжда. А по-вероятно беше да го е използвал, за да отиде до локала и да пийне нещо; ако наистина бе така, тя и от това щеше да бъде доволна. В спалнята за гости тя отвори вратата на гардероба, вдигна чантата си и погледна вътре: очевидно напразно се беше тревожила и малко съжали, че беше отклонила поканата за отбиване в кръчмата „Черният кон“ заедно с хората от погребението, където заедно щяха да пийнат за утеха някой и друг джин. Но това наистина беше без особено значение. Купчината кутии за обувки вдясно изглеждаше малко изкривена и тя внимателно ги подравни. В края на краищата изпита огромно облекчение и си обеща за в бъдеще да бъде много по-внимателна.

Тя притопли останалото от предната вечер пилешко ризото, но няколкото залъка, които успя да глътне, имаха неприятен вкус. В каква каша се бе забъркала само! В каква ужасна и непоправима история се беше оплела! Седеше в салона и слушаше новините в един часа, при което научи, че курсът на лирата на Токийската фондова борса леко се е покачил през изминалото денонощие. За разлика от нейното настроение. Пусна телевизора и изгледа първите две надбягвания от Нюбъри, без въобще да разбере кои коне първи са преминали финала. Едва след като третото надбягване се бе плъзнало покрай съзнанието й, тя чу изскърцването на спирачките на „Метро“-то по алеята. Той я целуна леко по бузата и гласът му бе изненадващо трезв, когато механично й зададе няколко въпроса за погребението. Но тя бе сигурна, че бе пил доста и никак не се изненада, когато й каза, че иска да изкара един следобеден сън.

Но Томас Бауман имаше малко време за спане този следобед, тъй като в главата му вече бе започнал да се оформя планът за действие. Стаята с ксероксната машина в пощата се бе оказала празна и след като направи копие на писмото той стоя известно време, взирайки се в редицата от пощенски фургони, паркирани отзад. Една малка пощенска кола (никога преди не бе виждал нещата така) бе почти напълно анонимна: минувачите не проявяваха интерес към самоличността на шофьора, прикрит (и предпазван от директни погледи) в кабината на тайнствения червен пощенски фургон, който можеше да се придвижва почти незабелязан от едно място на друго, без страх от дебнещите за глоби полицаи из оживените улици на Оксфорд. В писмото си мъжът, който бе причинил такова нещастие на Маргарет, я молеше да се срещнат в един без десет в понеделник пред лятната библиотека на Саут Пърейд — и да! той, Том Бауман, също щеше да бъде там. Едва ли щеше да бъде трудно да наеме една от тези коли; това той би могъл да уреди. Още повече, че често пъти бе чакал Маргарет, преди тя да вземе книжка, точно на тази улица и много добре си спомняше, че на ъгъла на Саут Пърейд и Мидъл Уей имаше малка поща с пощенска кутия отвън на сградата. Едва ли би могло да се избере по-подходящо място…

Внезапно го порази една мисъл: от колко ли време е в чантата й онова писмо? На него нямаше дата или нещо, което да подсказва кой точно понеделник е имал предвид оня човек. Дали не е ставало дума за миналия понеделник? Не можеше да бъде напълно сигурен, но все пак у него се таеше силното убеждение, че писмото, вероятно дошло в службата и, е било получено само ден или два преди той да попадне на него. Той бе почти сигурен, че Маргарет ще постъпи така, както искаше онзи мъж. И двете предположения на Том Бауман бяха правилни.

В понеделник, в един без десет, в страничното огледало на колата той видя Маргарет, която вървеше към него, и се облегна назад, докато тя отмина на не повече от два-три метра. Минута по-късно близо до него, точно пред лятната библиотека спря един „Маестро“. Шофьорът се пресегна и отвори лявата врата, след което бързо потегли с Маргарет Бауман до себе си.

Когато „Маестро“-то стигна до Т-образното кръстовище на Уудсток Роуд, пощенският фургон беше през три коли от него. От този момент нататък се задейства верига от събития, които щяха да доведат до убийство — планирано бавно и прецизно и извършено с ловка жестокост.