Колин Декстър
Поздрави от рая (15)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Четвъртък, 2-ри януари, следобед

Дори сред цивилизованите народи понякога се откриват неясни следи от инстинкт за моногамия.

(БЕРТРАН РЪСЕЛ)

Съпругът на Хелън Смит, Джон, й бе казал, че ще се върне към един часа и Хелън бе приготвила всичко за омлета с гъби. Самата тя нямаше да яде нищо. Щеше да й бъде много трудно да преглътне каквото и да било този следобед, тъй като стомахът й се беше свил от притеснение.

Тъкмо бяха минали надписите на „Светът в един часа“, когато тя чу скърцането на спирачките на БМВ-то отвън на чакъла — същото БМВ, което бе престояло съвсем незабелязано цялата Нова година в големия многоетажен гараж на пазарния център Уестгейт в Оксфорд. Тя не се обърна, когато усети леката целувка по врата си, заета с биенето на яйцата и оглеждайки ноктите на широките си, доста груби пръсти, които сега бяха с хубав маникюр… толкова различни от времето преди пет години, когато за пръв път бе срещнала Джон и когато той я бе смъмрил за навика й да си гризе ноктите до живеца… Да, той й бе повлиял благоприятно в много отношения по време на съвместния им живот. Това бе сигурно.

— Хелън! Трябва да отида в Лондон следобед. Може би ще се върна по-късно тази вечер, но ако не успея, не се тревожи. Имам ключ.

— Оо! — За момента тя не искаше да рискува по-ясно да изрази мислите си.

— Топла ли е водата?

— Ъ-хъ!

— Ще изчакаш ли с омлета докато се изкъпя набързо?

Тя почака, докато той влезе в банята. Изчака и да чуе шумът от течащата вода; дори и тогава почака още една-две минути, за в случай, че след което пристъпи леко и тихо през пътеката и почти хленчеща от напрежение натисна предната лява врата на тъмносиньото БМВ.

Тя бе отворена.

Два часа след като мистър Джон Смит се бе излегнал във ваната си в Рийдинг, Филипа Палмър лежеше и гледаше към тавана на спалнята в своя обзаведен с вкус и наскоро премебелиран апартамент на първия етаж в Чизуик. Тя бе забелязала мъжа, който сега лежеше до нея, в 12:30 на обяд в коктейлния бар на Хотел „Екзекютив“, встрани от Парк Лейн. Той бе висок, облечен с тъмен костюм, преждевременно започнал да оплешивява, вероятно малко над четиридесетте. На Филипа той се стори мъж, който би могъл да отдели някоя и друга лира, въпреки че човек не може да бъде сигурен в тези неща. Екстравагантните цени в този хотел (който бе любимото място за лов на Филипа) бяха почти винаги свързани с уреждането на бизнес сметки и нямаха пряка връзка с клиентелата на хотела (предимно мъжка). Тя седеше на бара, обута в найлонови чорапи, с кръстосани крака, цепната пола до над коляното; той бе казал „Здравей“ с приятен глас; тя бе приела неговата покана да пийнат нещо — джин и тоник; после, без да губи излишно време, го бе попитала дали не иска да бъде „палав“ — от дългия си опит тя знаеше, че този епитет е много ефикасен за примамване на повечето мъже; той бе показал известно колебание; тя се бе приближила още повече и през тялото му бе преминала чувствена тръпка, когато за момент тя бе плъзнала ръката си с тъмночервени нокти по бедрото му. Цената, времето и мястото бяха уговорени с бързина, непозната за друг вид преговори, и ето я сега — лежеше — позната история! — в собствената си стая, в собственото си легло и с едва прикрита досада чакаше да изтекат уговорените два часа (за 60 лири на час). Тя го бе преценила вярно от самото начало: човек с пасивни и дори воайорски наклонности, което не би трябвало да се очаква от някой, който е тръгнал да прелюбодейства. През изминалите досега два часа те се бяха любили съвсем механично два пъти, което общо не бе отнело повече от няколко минути, а от това Филипа бе почти доволна. Той можеше, след „няколкоминутна почивка“, както се бе изразил, да се опита отново да приложи насъбраната сексуална енергия. Но за щастие (от гледна точка на Филипа) няколкоминутната почивка бе преминала в дрямка с похърквания.

Телефонът бе иззвънял за пръв път в 14:30 ч. Настойчивият звън бе притеснил доста мъжът, който бе съблечен. Но тя му бе казала, че това вероятно е сестра й и той като че ли й бе повярвал и се бе поуспокоил. И тъй като и тя бе започнала да откопчава ципа на полата си, той я бе попитал дали няма да си облече пижама, докато са заедно в леглото — молба, която не й бе непозната, понеже повечето от клиентите, според нея, бяха по-пристрастени към полуголотата, отколкото към голотата. Тя знаеше също, че бавното разкопчаване на горната част правеше гледката откъм гърба мъчителна и бе много по-еротично преживяване за почти всички мъже, отколкото простото навличане на нощница през главата и спускането й по бедрата.

Беше 15:15 ч., когато телефонът иззвъня отново и Филипа се пресегна за слушалката, при което усети върху себе си жадния поглед на мъжа.

— Мисис Палмър? Мисис Филипа Палмър? — Гласът бе силен и ясен и тя знаеше, че мъжът до нея чува всичко.

— Да-а.

— Обажда се сержант Луис, от полицията в Темз Вали. Бих искал да говоря с вас за…

— Вижте, сержант. Можете ли да ми позвъните след десет минути? Тъкмо се къпя и…

— Добре. Нали ще бъдете там, мисис Палмър?

— Разбира се! Защо да не бъда?

Мъжът седеше на края на леглото и обуваше чорапите си, видимо постреснат от думите „сержант Луис“, и Филипа почувства облекчение, че паричните въпроси (както винаги) бяха уредени преди началото на сеанса. Филипа рядко бе виждала човек, който да се облича така бързо, но бе доста доволна от това, че той се сбогува и си тръгна така набързо, въпреки че бе убедена, че той вероятно не бе лош човек. Долните му дрехи бяха най-чистите, които бе виждала от седмици насам, а освен това не бе споменал за жена си, ако въобще имаше такава.

Когато телефонът позвъни отново след десет минути, гласът от отсрещната страна бе различен: интересен и възпитан, който й се понрави и който се представи като принадлежащ на Главния инспектор Морс.

Според Морс щеше да бъде много по-разумно именно той (а не Луис) да отиде и разпита жената, която те най-после бяха открили на отсрещния край на линията в Чизуик. Той оцени готовността на Луис да отиде, но изтъкна, важността на това някой (Луис) да остане в хотела и да продължи да „души наоколо“. Луис, който бе чувал подобни доводи много пъти, се усмихна на себе си, докато караше Морс към гарата в Оксфорд, за да хване влака в 16:34 за Падингтън.