Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (33)

32.

Момичето изпищя и се подхлъзна на скалата. Брат му се извърна рязко и го улови за ръката. Нямаше да падне от много високо — само от около три метра и майорът се зачуди дали няма да е по-добре да остави детето да падне. Ако си навехнеше глезена или си счупеше крака, нямаше да може да слезе до пътя. През нощта се бяха отдалечили доста.

За него не беше нужно да минава по целия маршрут на прехода отпреди петдесет години. За други това би било задължително — не и за него. Умееше да чете карти така, както обикновените хора четат книги. Можеше да си представи картографирания терен, все едно че е на фотография. В цялата армия нямаше по-добър от него. Можеше да се справи с всичко истинско — хора, машини, карти.

На картата се виждаше железопътната линия от Зермат. Тя завиваше на запад покрай склона на планината и продължаваше направо около пет мили до Шамполук. Районът на изток от правия участък на линията беше често посещаван през цялата година. С него започваше и описанието в дневника на Голдони. Никой, който би искал да скрие нещо, не би го направил на подобно място.

На север, в началото на завоя, се намираха просеките, използвани някога за спирки и от тях тръгваха пътеките, споменати в страниците за 14 и 15 юли 1920 година, които беше откъснал от дневника. Някоя от тях водеше към контейнера. Трябваше да ги огледа на дневна светлина и щеше да реши по коя да тръгне.

При избора си трябваше да вземе предвид някои факти. Най-напред, контейнерът би трябвало да е пренесен с превозно средство или товарно животно. Второ, влакът от Солун е дошъл тук през декември — по това време тук е много студено и планинските проходи са непроходими от снега. Трето, топенето на снеговете през пролетта и лятото и планинските порои биха наложили контейнерът да бъде скрит на високо място, където ерозията на почвата не би го открила. Четвърто, скривалището трябваше да е встрани от често посещаваните маршрути, но все пак достъпно за транспортно средство или товарно животно. Пето, пътеката трябваше да тръгва от място, където влакът би могъл да спре и да бъде разтоварен. Шесто, просеката, изоставена или все още използвана, би трябвало да е близо до споменатите в дневника на Голдони пътеки. Трябваше на място да прецени по коя е най-вероятно да е бил прекаран контейнерът — с животно или превозно средство.

Имаше време. С дни, ако се наложеше. В раницата си носеше провизии за седмица. Голдони, Капомонти, Лефрак и семейството му бяха твърде уплашени, за да предприемат каквото и да било. Беше се погрижил за това много добре. Невидимото винаги е по-добро от видимото. Беше казал на ужасените швейцарци, че в Шамполук има съучастници, които веднага ще го открият в планината и ще го уведомят, ако се опитат да действат чрез полицията. С това щяха да подпишат смъртната присъда на заложниците му.

Не преставаше да мисли за организацията си. Един ден щеше да я възстанови по-силна и по-ефективна от всякога. Щеше да открие този контейнер, да изнесе документите от планината и да обясни на светите отци колко бързо ще рухнат институциите им.

…Съдържанието на този контейнер може да се окаже много опасно за цивилизования свят…

Това беше добре. Той не би могъл да попадне в по-подходящи ръце.

Намираха се на равно място. Първото възвишение на запад беше на около миля. Момичето падна на колене и се разрида. Момчето го изгледа с пълни с омраза и страх очи. Андрю щеше да убие и двамата, но по-късно. Когато нямаше да са му нужни като заложници.

Само глупаците убиваха безразборно. Смъртта е оръжие, средство, което трябва да се използва, за да постигнеш целта си.

 

 

Адриан отби от черния път и спря колата. Беше на осем мили и половина от Шамполук. Не можеше да продължи с нея. Беше достигнал първото от няколкото възвишения и плата, през които трябваше да мине, за да стигне до мястото, изобразено на картата на Лейнкраус. Гробът се намираше на около пет мили нататък.

Слезе от колата и тръгна през обраслата с трева ливада. Възвишението пред него беше стръмно, скалисто и не се виждаше пътека, по която би могло да се изкачи. Коленичи и затегна връзките на обувките си. Пистолетът тежеше в джоба му.

За миг затвори очи. Не можеше да мисли. Боже! Спаси ме от мислите ми!

Сега трябваше да действа. Изправи се и започна да се изкачва.

 

 

Първите две просеки се оказаха недостъпни за превозно средство. Оставаха още две. Според картата имената им бяха „Ловна страст“ и „Гарваново гнездо“ — нямаше никакъв „ястреб“. Но трябваше да е някоя от тях.

Андрю погледна заложниците си. Братът и сестрата седяха свити на земята и си Лепнеха уплашено. От време на време поглеждаха към него, но сега в очите им нямаше омраза, а само страх. У тях имаше нещо отблъскващо. След миг разбра какво е то — на другия край на света, в Югоизточна Азия, децата на тяхна възраст воюваха. Бяха негови врагове, но той уважаваше тези врагове.

Заложниците му изпитваха само страх, а страхът го отвращаваше.

— Ставайте! — изкрещя той ядосано. Тези разглезени хлапета наистина го дразнеха. Как презираше безгръбначните същества! Светът нямаше да загуби, ако се отърве от тях!

Адриан погледна назад към ръба на платото, благодарен, че старият Голдони му даде ръкавици. Дори и да не беше студено, ръцете му щяха да са изранени. Не че изкачването беше много трудно, но той нямаше никакъв опит.

Последните неколкостотин метра бяха най-трудните. Пътеката в картата на Лейнкраус беше добре обозначена. Намери ориентирите — една ронлива скала, по която никой не би се изкачвал, гъстата алпийска гора по-нататък и зъберите, които я заобикаляха. Но самата пътека беше изчезнала. Явно не беше използвана от години и беше скрита от храсталаци. Беше си пробивал път през тях метър по метър — през трънаци и камъни.

Седна да си почине. Мускулите го боляха от напрежението. Прецени, че е изминал около три мили. За три часа. По миля на час, през камъни, храсти и планински потоци. Само три мили. Ако не грешеше, значи му оставаха още две. Погледна към небето. Облаците не се бяха разнесли и нямаше изгледи за това. Напомняха му небето над дома им в Америка при буря.

Някога плаваха с яхтата, в такова време. Бяха доволни, сигурни в способностите си, уверени сред вълните и дъжда над океана.

Не, не биваше да мисли за това. Изправи се и погледна картата на Лейнкраус.

Тя беше ясна, но теренът, на който се намираше — не. Видя целта си — на североизток платото, издигащо се над морето от планински клек. Само че от мястото, на което се намираше, не можеше да стигне дотам направо. Тръгна по ръба на платото и огледа тъмния склон, по който се беше изкачил. Беше стръмен. Според картата на това място пътеката трябваше да навлиза отново в гора, нямаше никакви скали.

Изглежда, лавина беше променила района през годините. Пътеката беше заличена.

Но все пак платото се виждаше. От него го отделяше непроходима пустош, но ако успееше някак си да премине през нея, оттатък би могъл да намери пътеката отново. Започна да се изкачва.

 

 

 

Третата просека! „Ловна страст“. Изоставена отдавна, но без съмнение удобна за разтоварването на контейнера. Наоколо беше равно, а пътят към планината беше проходим. Първоначално не беше съвсем сигурен, но после откри нещо, което го убеди напълно. Западно от линията видя останки от изоставен път, водещ надолу. Ясно си личаха очертанията на старата просека. Сега на това място нямаше дори и пътека.

— Лефрак! — изкрещя той на осемнадесетгодишното момче и посочи просеката. — Какво има там долу?

— Село. На около шест километра.

— Линията не минава ли през него?

— Не. То е в низината.

— Какви пътища водят до него?

— Главното шосе от Цюрих и…

— Добре — прекъсна го той.

Беше чул това, което искаше, а освен това момичето на около десет метра от него беше станало на крака и се мъчеше да стигне до близката гора.

Андрю извади пистолета си и стреля два пъти. Изстрелите отекнаха в гората, куршумите се забиха в земята от двете страни на момичето. То изпищя. Брат му се втурна към Андрю, но той го удари по главата с дръжката на пистолета.

Синът на Лефрак се строполи на земята, задъхан от ридания и безсилен гняв.

— Ти си по-добър, отколкото си мислех — каза майорът и се обърна към момичето. — Помогни му. Няма му нищо. След малко тръгваме надолу.

Дай им надежда, мислеше той. Колкото са по-млади и неопитни, толкова повече надежда им трябва. Това би ги успокоило, би намалило страха им, който понякога пречи. Той, както и смъртта, е инструмент, който трябва да се използва разумно.

Тръгнаха по пътеката нагоре. Сега беше напълно сигурен. Пътеката беше широка и твърда. Превозно средство можеше да мине по нея спокойно. И нещо повече — склонът водеше към маршрута, описан в дневника на Голдони. Земята беше покрита с тънък слой сняг и скреж. Нещо му подсказваше, че наближават целта.

Стигнаха до пътеката, описана в дневника. Вдясно тя се спускаше към една гъста гора, покрита с бяло. Изглеждаше непроходима.

Възможно скривалище. Обикновеният турист не би се изкушил да ходи там — не представляваше никакъв интерес. Но пък, от друга страна, това беше гора, не скален масив. Контейнерът би трябвало да е защитен от скала.

Вляво пътеката продължаваше нагоре и се извиваше по склона на малко възвишение. Беше широка, изцяло изрязана в скалите. Вдясно имаше стръмен скален масив и въпреки това тук можеше да се мине с транспортно средство.

— Хайде! — извика той и посочи вляво. Децата на Лефрак се спогледаха. Вдясно беше пътят за Шамполук, към дома. Момичето се вкопчи в брат си. Андрю пристъпи напред, раздели ги и избута момичето напред.

— Сеньор! — извика момчето и застана между тях с умолително вдигнати ръце. — Не правете това!

Говореше със запъване, с гняв и безсилие.

— Да вървим — каза майорът. Нямаше никакво време за губене.

— Чухте ли ме?

— Чух те. А сега тръгвай.

В западния край на малкото възвишение пътеката внезапно се стесняваше и минаваше през една естествена скална арка. След нея се издигаше каменна стена, вероятно привлекателен обект за алпинистите. Не беше особено трудно да се изкачиш по нея, но пък височината й вдъхваше респект. Мястото би харесало много на един седемнадесетгодишен младеж, придружен от баща си и планински водач.

Но пътеката отдолу беше тясна и гладка. Едно товарно животно би могло да се подхлъзне и опасността не беше малка.

За превозно средство и дума не можеше да става.

Андрю се обърна и огледа пътя, по който бяха дошли. На около тридесет метра назад земята беше равна и обрасла с ниски храсти. Зад тях също имаше скала. Тя беше ниска, не повече от пет метра и почти изцяло скрита от обраслите по нея храсталаци и ниски, усукани дървета. Но все пак земята отдолу беше равна. Естествени препятствия имаше навсякъде другаде, но не и там.

— Отидете ето там — нареди той на двамата си заложници, за да ги държи под око и за да прецени височината на скалата по-добре. — Влезте колкото се може по-навътре в храстите. Искам да застанете до самата скала, ако е възможно.

Направи няколко крачки назад и погледна горния й край. Стори му се, че е равен, поне така изглеждаше. И имаше нещо друго, нещо, което не би могло да се забележи освен от мястото, където беше той.

Ръбът, макар и неравен, представляваше полукръг, нещо като платформа.

Прецени, че момчето е високо около един и осемдесет.

— Вдигни ръце — нареди му той.

Дланите му стигаха почти до средата на скалата.

Контейнерът би могъл да е пренесен с някакво транспортно средство. Може би трактор. Дотук би могъл да стигне съвсем спокойно. А и той би могъл да има лебедка или друго повдигащо устройство…

— Сеньор, сеньор! — извика момичето. В гласа му имаше странна възбуда, нещо средно между възбуда и отчаяние. — Ако търсите това, ето го. Пуснете ни да си вървим.

Андрю се спусна нататък и навлезе в храстите.

— Ето там! — извика момичето отново.

На земята, скрита в листата и снега, се търкаляше стара стълба. Дървото беше изгнило, а на няколко места стъпалата бяха излезли от гнездата си. Но иначе беше цяла. Не можеше да се използва и никой не я беше използвал от много време. Беше лежала в храсталака с години, може би с десетилетия.

Андрю се наведе и я докосна, след това я вдигна. Стълбата почти се разпадна в ръцете му. Беше на място, където нямаше защо да бъде… На няколко метра над него…

Над него! Вдигна рязко глава и зърна за миг летящия предмет. Последва ударът — пред очите му избухна бяла светлина, последва вцепенение и нетърпима болка. Падна напред, мъчейки се да преодолее последствията и да отвори очи отново.

Чу виковете:

— Fuggi! Presto! In la traccia! — момчето.

— Non senza voi! Tu fuggi anche! — момичето.

Синът на Лефрак беше намерил голям камък и в омразата му страхът се беше стопил. Беше го стоварил върху главата на майора.

Светлината постепенно се върна. Андрю се изправи и отново видя ръката с камъка да се спуска към главата му.

— Копеленце мръсно!

Синът на Лефрак хвърли камъка към тялото на войника — да го удари където и да е — и хукна след сестра си.

Андрю усети гнева си. Беше изпитвал такъв гняв единствено когато беше безсилен да преодолее чуждото надмощие.

Изпълзя от храсталаците и излезе на пътеката. Братът и сестрата тичаха надолу с всички сили.

Той бръкна по якето си и извади магнума, който беше купил от магазина на Лейнкраус в Шамполук. Двамата бяха на около четиридесет метра от него. Държаха се за ръце, съвсем близо един до друг.

Андрю натисна спусъка осем пъти — бързо един след друг. Двете тела паднаха и се загърчиха върху скалите. Чуваше писъците им. След малко те се превърнаха в стонове и гърчовете замряха. Щяха да умрат, но не веднага. Нямаше да могат да станат от местата си.

Майорът се върна в храсталаците и свали раницата от гърба си. Извади от нея пакета за оказване на първа помощ. Трябваше да спре кръвта и да действа. Повече не можеше да се бави.

Сега нямаше заложници. Наистина в селото никой не знаеше това, но те щяха да му помогнат да се измъкне оттук. Долу щяха да го очакват… да вземат контейнера и да го застрелят.

Имаше и още една възможност. Селото, за което му каза синът на Лефрак.

Изоставеният път водещ надолу от железопътната линия. Към селото, от което можеше да се стигне направо в Цюрих.

Но нямаше да тръгне натам, преди съдържанието на контейнера да стане негово притежание. И нещо му говореше, че ще го открие много скоро.

На няколко метра над главата си.

Свали въжето от гърба на раницата си и откачи куката. Карабинерът щракна на мястото си. Изправи се. Слепоочията му пулсираха и раните го боляха, но поне не течеше повече кръв. Отново можеше да вижда ясно.

Отстъпи назад и хвърли куката към ръба. Тя се закачи за нещо. Дръпна въжето.

Скалата се откърти. Надолу полетяха парчета, след малко и самата кука. Той отскочи встрани.

Изруга и я хвърли отново, този път по-нагоре и по-навътре над равната скала. Дръпна рязко. Куката се закачи. Дръпна по-силно. Издържа.

Сега вече можеше да се изкачи. Сложи раницата си и улови въжето. Дръпна го още веднъж. Всичко беше наред. Започна да се катери със силни тласъци. След малко стигна до ръба и прехвърли единия си крак, после изпълзя целият. Изправи се и погледна за какво се е закачила куката.

Но това, което видя, го накара да замръзне на място. На няколко метра от него, в средата на каменната платформа, в камъка беше забита ръждясала метална звезда, звездата на Давид.

Куката се беше закачила за нея.

Това беше гроб.

 

 

Чу ехото — няколко бързо следващи един след друг гърмежа. Но това не бяха гръмотевици. Бяха изстрели. Въпреки студа, въпреки мрака в гората пред очите му се замяркаха нежелани видения. Брат му беше убил отново. Майорът не преставаше да сее смърт. Писъците след това бяха слаби, заглушени от разстоянието, но не би могъл да не ги разпознае.

Защо? Дявол да го вземе, защо?

Не можеше да мисли. Не можеше да мисли за такива неща. Не сега. Трябваше да мисли само за едно. За движението си напред. Беше направил няколко опита да излезе от сумрачния лабиринт, на няколко пъти му се беше сторило, че вижда светлината в края на гората, но нямаше нищо такова.

Имаше чувството, че ще се побърка. Беше попаднал в някаква плетеница от клони и стъбла. Колко пъти беше обиколил в кръг? Вече нямаше представа. Струваше му се, че стои на едно място. Нима не мина покрай това дърво само преди минута? Само преди пет минути се беше мъчил да се провре през онези храсти! Фенерчето не можеше да му помогне. Струваше му се, че лъчът му осветява едни и същи места. Беше се заблудил в някакъв горист алпийски склон. Снеговете се топяха и всичко беше мокро.

Изстрелите долетяха оттам! От тази посока! Нямаше какво да губи освен силите си и остатъка от разсъдъка си. Ускори крачка. Ехото от изстрелите не преставаше да кънти в ушите му.

Впусна се с всички сили напред — през клони и храсти, през камънак. Стори му се, че се движи накъдето трябва. Продължи да си проправя път с ръце и след малко видя светлината. Отпусна се изтощен на колене, на не повече от тридесет метра преди края на гората. През дърветата се виждаха сиви скали, покрити със сняг, и изчезваха нагоре във висините. Беше достигнал до третото плато. Както и брат му. Майорът беше успял да направи това, което старият Голдони не би могъл да допусне — беше успял да стигне докъдето трябва единствено с помощта на стария дневник. Би могъл да се гордее с брат си, но това време беше безвъзвратно отминало. Сега единственото, което оставаше, беше да го спре.

Адриан се опита да не мисли дали ще успее да го направи, когато настъпи моментът. ‘Защото такова терзание не беше изпитвал никога през живота си. Вече започваше да го приема — спокойно, хладнокръвно, без съжаление. Защото това беше единственото логично нещо, което можеше да направи в отговор на ужаса и хаоса.

Трябваше да убие брат си. Или брат му щеше да убие него.

Изправи се, излезе от гората и откри пътеката в скалите, начертана на картата на Лейнкраус. Тя се виеше нагоре към платото до върха му. Или почти до върха, защото някъде там би трябвали да има една скала, много висока, според спомените на Пол Лейнкраус. Той ходил до нея само два пъти — през първата и втората година на войната, когато бил много млад. И тази скала можело и да не е толкова висока, защото я сравнявал със собствения си ръст. Но ясно си спомнял, че са използвали стълба.

Лейнкраус беше признал, че не беше присъствал на цялата церемония — тъжният погребален обред и жизнеността на младото момче били несъвместими. Към височината имало и друга пътека и младежът я проучил. Била на самия край на другата, която е отдолу, и трябвало да се мине под естествена скална арка и да се отиде нататък. Била опасна — за да минеш по нея, трябвало да имаш сигурни крака и желание да рискуваш. Баща му и по-големият му брат му се карали жестоко за това, че е минал по нея. Пропастта била достатъчно дълбока ако не да умреш, то поне да си счупиш крака.

Ако сега счупя ръка или крак, мислеше Адриан, това ще е фатално. Неподвижният човек можеше съвсем лесно да се превърне в мишена.

Той тръгна нагоре по пътеката между скалите, като се стремеше да се прикрива зад тях, доколкото може. Платото се издигаше поне на сто метра над главата му. Започна да пада лек сняг и да покрива околността с лека пелена. Краката му непрекъснато се хлъзгаха. Трябваше да се вкопчва в каквото намери — издадени камъни, клони. Някъде по средата на изкачването спря и се облегна на камъка, за да си почине. Над себе си чу звук — удари на метал в метал или камък в камък. Отдели се от скалата и хукна нагоре с всички сили. На няколко пъти се препъна и падна, но не се изправи веднага, за да може да си поеме дъх и да позволи на краката си да починат.

Извади картата на Лейнкраус и я разгърна. Беше минал осем завоя, каменната арка не можеше да е на повече от стотина метра напред. Тръгна отново. Лицето му беше замръзнало от снега, в който беше паднал. Пред него пътеката вървеше направо, а от двете й страни имаше сиви, усукани храсталаци. Според картата след правия участък трябваше да има още два завоя и след това — арката. Мушна я в джоба си и напипа хладната дръжка на пистолета. Напрегна сили и продължи нататък.

Видя най-напред момичето. Лежеше в храстите край пътеката с широко отворен очи. Краката бяха неестествено изкривени. Над двете колена имаше дупки от куршуми и платът около тях беше окървавен. Над дясната гърда, малко под ключицата, имаше още една рана.

Беше жива, но в толкова тежко състояние, че дори не примигваше от падащите снежинки. Устните й трепереха.

Адриан се надвеси над нея. При вида на лицето му очите й се разшириха още повече и писъкът заседна на гърлото й. Адриан сложи внимателно ръкавицата си върху устата й и повдигна главата.

— Той е друг — прошепна.

Храстите над него помръднаха. Адриан пусна момичето колкото се може по-внимателно и скочи на крака. Върху снега край храстите се очерта ръка или това, което беше останало от нея. Беше окървавена, с изпочупени пръсти и без ръкавица. Адриан тръгна нататък. Момчето лежеше по корем в храсталака. На гърдите му имаше четири рани от куршуми.

Адриан го обърна внимателно и надигна главата му. Момчето също се уплаши и се наложи да му запуши устата. След миг разбра, че той не е убиецът. Беше чудно, че изобщо може да говори. От гърлото му се чуваше гъргорене, което почти заглушаваше гласа му, но Адриан го чу.

— Mia sorella.

— Не разбирам.

— Сестра ми?

— Ранена е. Като теб. Ще направя всичко, което мога.

— Раницата. Той има раница… лекарства…

— Не говори. Пести силите си. Раница?

— Si.

Алпийската раница не е обикновена раница, това беше казал баща му.

Момчето не млъкваше. Знаеше, че умира:

— Може да се излезе откъм железопътната линия. Има село… Не е далеч. На север. Близо е… Искахме да избягаме…

— Тихо! Не говори повече. Ще те сложа до сестра ти. Двамата ще се топлите колкото можете.

Той завлече момчето до сестра му. Бяха още деца, брат му убиваше деца. Свали якето си и скъса подплатата, за да превърже раните на момичето. За момчето нямаше какво да направи и отбягваше погледа му. Зави ги и ги приближи един до друг.

Мушна пистолета в колана на панталона си под дебелия пуловер и излезе от храстите. Хукна нагоре към каменната арка. Очите го смъдяха, но сега не усещаше болката в краката си. Дишаше равномерно.

Сега бяха един срещу един. Така и трябваше да бъде.