Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (16)

15.

Тийг говореше по телефона. Гласът му беше рязък, фразите кратки и добре премерени.

— Още от самото начало той беше твой. Още откакто го вкарахме в Лох Торидън. Разпитите, безкрайните въпроси, името на Любок в документацията ни, капаните. Всяко мръдване на Фонтайн ти беше докладвано.

— Няма за какво да се извинявам — отговори Антъни Бревър от другия край на линията. — И много добре знаеш защо. „Солун“ беше и си остава приоритетна задача за външното министерство.

— Искам обяснение за тази заповед за екзекуция! Не сте ме питали, не сте ме уведомили…

— Така и трябваше да бъде — прекъсна го Бревър. — Това беше резервен вариант. Ти може и да вярваш в собственото си безсмъртие, но ние не. Като оставим настрана въздушните нападения, ти си стратег на тайни операции, потенциална жертва на убийство. Ако те бяха ликвидирали, с тази заповед Стоун можеше да се добере до Фонтайн навсякъде.

— Стоун ли те убеди, че е нужна?

Бревър замълча за малко и отговори:

— Да. Преди няколко години.

— А каза ли ти освен това, че има причина да ненавижда Виктор?

— Не го одобряваше. И не беше само той.

— Казах — ненавижда! На границата на патологичното!

— След като си знаел това, защо не го смени?

— Защото, по дяволите, имаше причина да се владее. Сега вече няма.

— Не разбирам…

— Ти си глупак, Бревър! Стоун ни е оставил копието. Оригиналът е у него. Не можеш да направиш нищо и три иска да го знаеш!

— Какви ги дрънкаш?

— Стоун се разхожда наоколо с официална заповед, която му дава право да убие човек. Да се отмени тази заповед сега е безсмислено. Щеше да е безсмислено и преди две години! Документът е у него. Той е професионалист. Решил е да изпълни заповедта и вие изобщо не можете да го намерите, за да го спрете! Можеш ли ти или външният министър, или дори самият Чърчил да оправдаете това убийство? Можете ли да го коментирате?

Бревър отговори веднага: — Това беше резервен вариант. Нищо повече!

— Най-добрата възможност! — сряза го Тийг. — Достатъчно стряскащо, за да проникне през всякакви бюрократични пречки. Сякаш чувам аргументите на Стоун!

— Стоун трябва да бъде намерен. Трябва да бъде спрян. — Дишането на Бревър се чуваше в слушалката.

— Тук мненията ни съвпадат — каза генералът уморено. — Какво смяташ да правиш?

— Най-напред ще кажа всичко на Виктор. — Разумно ли е това?

— Честно е.

— Очаквам да ме държиш в течение. Ако трябва, обаждай ми се през час.

Тийг погледна разсеяно стенния часовник. Беше девет и четиридесет и пет. През прозорците влизаше лунната светлина. Сега нямаше черни пердета да я спират.

— Не съм сигурен, че е възможно.

— Какво?

— Ти мислиш за контейнера, изнесен от Гърция преди пет години. Аз мисля за живота на Виктор Фонтайн и семейството му.

— Не ти ли е минавало през ум — попита Бревър, — че двете са неразривно свързани?

— Добро предположение. — Тийг затвори телефона и се облегна. Трябваше да се обади на Виктор. Да го предупреди.

На вратата се почука.

— Влез!

Първи влезе Харолд Латъм, следван от най-добрия следовател в службата. Беше мъж на средна възраст, бивш криминалист от Скотланд Ярд. В ръката си държеше голям книжен плик.

Преди няколко седмици Латъм не би влязъл в кабинета му с цигара. Сега го направи, сякаш нарочно. И все пак, мислеше Тийг, враждебността му сякаш е намаляла. Крушата беше преди всичко професионалист и това, че вече е пенсиониран, не можеше да промени този факт.

— Открихте ли нещо? — попита Тийг.

— Нищо особено — отговори Латъм. — Дреболии, които могат да се окажат важни. Вашият човек е добър. Може да събере една книга информация от глава на топлийка.

— Той ме насочи — отговори специалистът. — Знае навиците на обекта.

— И какво открихте?

— В кабинета му нищо. Само досиета, документация, предназначена за унищожаване. Съвсем законно. Но у тях беше малко по-различно. Той е много внимателен човек, но все пак закачалките в гардероба, дрехите на бюрото, тоалетните му принадлежности… По всичко може да се съди, че се е готвил да замине от доста време.

— Разбирам. А тези драсканици?

— Стоун имаше един лош навик — отговори Латъм. — Обичаше да се излежава на леглото и да драска. Думи, скоби, стрелки, имена. Заврънкулки. Само че винаги след това късаше страниците и ги изгаряше. На нощното шкафче намерихме един тефтер. Беше празен, разбира се, но вашият човек знаеше какво да прави.

— Останали са вдлъбнатини, сър. Не е трудно да се извадят с помощта на спектрограф. — Следователят подаде плика на Тийг. — Ето резултатите.

Той ги пое и се вгледа в спектрограмата. Имаше числа, скоби, стрелки, думи — както каза Латъм. Неразгадаем ребус, резултат от объркани мисли.

И сред хаоса се открои едно име.

Донати.

Човекът с белия кичур в косата си. Екзекуторът от Кампо ди Фиори. Един от най-силните кардинали на Ватикана.

„Солун“ започваше.

— …Джулиамо Донати.

Виктор чу името и споменът, потънал някъде в паметта му, се отприщи. Името беще ключът, ключалката щракна и спомените излязоха на повърхността.

Беше дете, на не повече от девет или десет години. Братята му бяха горе и се готвеха да си лягат. Той слезе по пижама долу, за да вземе една книжка и тогава чу виковете в кабинета на баща си.

Вратата беше открехната и той, изпълнен с любопитство, се приближи и надникна. Това, което видя в кабинета на баща си, го стресна и той застана като хипнотизиран. Пред бюрото на Савароне стоеше един свещеник, удряше с юмрук по плота и крещеше, обезумял от гняв.

Това, че един човек, особено свещеник, можеше да се държи така в присъствието на баща му, го стресна и той неволно ахна.

Свещеникът рязко се обърна към него и тогава Виктор забеляза белия кичур. След това побягна нагоре по стълбата към стаята си.

На следващата сутрин Савароне го повика и му обясни. Баща му никога не пестеше обясненията. Времето беше заличило от паметта му точно за какво беше спорът между двамата, но Виктор си спомни, че баща му беше описал свещеника като Джулиамо Донати, позор за Ватикана… човек, който държи хората в подчинение със страх. Тези думи беше запомнил.

Джулиамо Донати, позорното петно на Ватикана.

— Стоун се е задействал — каза Тийг по телефона от Лондон и върна Виктор към реалността. — Иска главата ти и цената, която би могъл да получи за нея. Търсихме го не където трябва, но сега вече знаем къде е. С документите на Бърч е излетял с военен самолет от Лейкънхийт. За Рим.

— При кардинала — уточни Виктор. — Не иска да рискува с преговори по телефона.

— Точно така. И ще се върне при теб. Ще чакаме.

— Не — каза Виктор. — Няма да стане. Няма да чакаме, а ще тръгнем след него.

— О! — Тийг не можеше да скрие неувереността си.

— Знаем, че Стоун е в Рим. Вероятно се е приютил при някой от старите си информатори. Те са свикнали да крият хора.

— Или при Донати.

— Съмнявам се. Би предпочел неутрална територия. Донати е опасен, непредсказуем. Стоун си дава сметка за това.

— Не е важно какво мислиш ти. Аз не мога да…

— Не можеш ли да пуснеш един слух от надежден източник? — прекъсна го Виктор.

— Какъв слух?

— Че се готвя да направя това, което всички очакват от мен да направя. Да се върна в Кампо ди Фиори. По известни само на мен причини.

— Категорично не. И дума не може да става!

— За Бога, Тийг! — извика Виктор. — Не мога да се крия в миша дупка цял живот! Не мога цял живот да живея в страх, че всеки път, когато жена ми или децата ми излязат навън, ще ги очаква някой Стоун или Донати, или наемен убиец! Обеща ми да действаме. Времето е дошло!

Тийг се замисли и след малко отговори:

— Остава и гръцкият орден.

— Всяка стъпка води до друга. Орденът ще трябва да приеме фактите такива, каквото са. Не каквито иска да бъдат. Доказателството ще са Донати и Стоун. Не би могло да има друго заключение.

— В Рим имаме някои хора. Не много…

— Не ми трябват много. Не искам пътуването ми да се свързва с MI6. Претекстът ми ще бъде съдът по репарациите. Правителството иска да задържи заводите ми и повишава цената с всеки изминал ден. Не иска да ги вземат американците.

— Съдът по репарациите — повтори Тийг и си записа.

— Има един възрастен човек на име Барзини — продължи Виктор. — Гуидо Барзини. Работеше в Кампо ди Фиори. Грижеше се за конете. Той може да ми помогне. Намери го в Милано. Ако е жив, бившите нелегални ще знаят къде е.

— Барзини, Гуидо — повтори Тийг. — Ще ми трябват гаранции за сигурност.

— На мен също, но без много шум. Искам да ги накарам да се покажат, не да се скрият още по-дълбоко.

— Ако предположим, че захапят стръвта, какво смяташ да правиш?

— Ще ги накарам да ме изслушат. Толкова е просто.

— Не мисля, че ще бъде — каза Тийг.

— Тогава ще ги убия — отговори Виктор.

 

 

Мълвата тръгна. Падроне беше жив. Беше се върнал. Видели го в един малък хотел, на няколко преки от „Дуомо“. Фонтини-Кристи беше в Милано. Това се знаеше дори в Рим.

На вратата на хотелската стая се почука. Барзини. Виктор беше очаквал този момент и се беше страхувал от него. Спомените за бялата светлина и смъртта бяха неизбежни. Той се помъчи да се овладее и отиде да отвори.

Силното някога тяло на стария коняр сега беше прегърбено и се губеше в евтиното палто от груб черен плат. Лицето му беше сбръчкано, погледът му беше мътен. Ръцете, които бяха задържали гърчещото се тяло на Виктор на земята, които бяха спасили живота му, сега бяха съсухрени и изкривени. Трепереха.

За ужас на Виктор, Барзини падна на колене, протегна ръце и го улови за коленете.

— Значи е истина! Жив сте!

Виктор го изправи на крака и го прегърна. След това мълчаливо заведе стареца до канапето. Беше очевидно, че е болен. Виктор му предложи храна. Барзини поиска чай и бренди. Келнерите на хотела взеха поръчката веднага и когато питиетата бяха донесени, Фонтайн научи за събитията в Кампо ди Фиори. След нощта на клането.

Месеци след убийството немците охранявали имението строго. На слугите било позволено да вземат вещите си и да напуснат. Прислужницата, станала свидетел на разстрела, била убита още същата вечер. Единствено на Барзини позволили да остане в Кампо ди Фиори — очевидно не бил с всичкия си.

— Не беше много трудно да ги убедя. Фашистите са склонни да вярват, че всички освен тях са побъркани. Само така могат сутрин да се погледнат в огледалото.

Като коняр и пазач на дивеча, Гуидо Барзини имал възможност да наблюдава какво става в Кампо ди Фиори. Най-странни били свещениците. По няколко можели да влизат вътре. Не повече от двама-трима наведнъж, но идвали най-различни. В началото Гуидо мислел, че са изпратени от Светия престол да се молят за душите на убитите, но се държали много странно. Започнали да претърсват обстойно главната къща, след това стопанските постройки, накрая и конюшнята. Преровили всичко. Разглобили мебелите, проверили стените за тайници, свалили лампериите. Махнали и паркета — не надве-натри, а като — опитни дърводелци, проверили отдолу и го подредили отново. А земите били прегледани тревичка по тревичка, като че ли са търсили злато.

— Попитах няколко от по-младите какво търсят. Мисля, че нямаха точна представа. Отговаряха: „Голям сандък, старче. Стоманен сандък.“ След това забелязах, че един от свещениците, стар човек, идва всеки ден и следи работата на другите.

— На около шестдесет и с бял кичур в косата? — попита Виктор.

— Точно така. Откъде знаеш?

— Очаквах да се появи. Колко време продължи претърсването?

— Близо две години. Просто не е за вярване. И след това изведнъж престанаха.

Била прекратена всякаква дейност освен това, което правели немците. Вермахтът превърнал имението в нещо като изискано убежище за висшите офицери.

— Направи ли каквото ти каза англичанинът от Рим? — Виктор наля още бренди на Барзини. Ръцете му вече не трепереха толкова.

— Да, падроне. През последните два дни ходих до пазарите на Лавено, на Варезе и Ленано. Казах едно и също на няколко бъбривци: „Довечера ще видя падроне. Връща се. Ще се срещнем в Милано, но никой не трябва да знае.“ Сто на сто ще се разприказват. Та това е синът на Фонтини-Кристи! — Барзини се усмихна.

— А някой попита ли те защо искам да дойдеш в Милано?

— Повечето ме питаха. Казах им, че за мен това е чест, че трябва да проведем личен разговор. И наистина е чест.

— Би трябвало да свърши работа. — Виктор вдигна телефона и даде един номер на телефонистката.

Докато чакаше да го свържат, той каза на Барзини:

— Когато това свърши, искам да дойдеш с мен. Първо в Англия, после в Америка. Женен съм, стари приятелю. Жена ми ще ти хареса. Имам и деца. Две момчета, близнаци.

Очите на Барзини светнаха:

— Синове? Слава на Бога…

Никой не вдигна слушалката. Виктор се разтревожи; Човекът от MI6 беше длъжен да стои на мястото си! Намираше се между Кампо ди Фиори и Варезе. Той трябваше да осъществява контактите с останалите в Стреса, Лугано, Моркоте. Всички връзки минаваха през него. Къде ли се беше дянал?

Виктор затвори телефона и извади портфейла си. В едно от отделенията имаше още един телефонен номер — в Рим.

Даде го на телефонистката.

— Как така никой не отговаря?! — попита гласът на английски, след като се свързаха.

— Как по-ясно да се изразя? — отговори Виктор. — Никой не отговаря. Кога говорихте с него за последен път?

— Преди около четири часа. Всичко беше наред. Имаше радиовръзка с всички коли. Предполагам, че си получил съобщението, Фонтайн.

— Какво съобщение?

Настъпи моментна тишина.

— Това никак не ми харесва, Фонтайн.

— Какво съобщение?

— Каза, че може би го следят, но да не се притесняваме. Каза още, че когато пристигнеш, ще се свърже с теб в хотела. Видял е колата. Била е на пътя пред разклона за Кампо ди Фиори. Не ти ли се обади?

Виктор потисна желанието си да изкрещи.

— Не ми се е обаждал. Не е оставял никакво съобщение. Каква е била колата?

— Зелен фиат. С номер от Савона, в залива на Генуа. Описанието на единия от хората съвпада с това на един корсиканец от полицейските досиета. Контрабандист, който е работил за нас. Другите също са били корсиканци. И него…

— Предполагам, че имаш предвид…

— Да. Четвъртият е бил Стоун.

Стоун беше захапал стръвта. Ябълката беше прибягнал до помощта на корсиканците от Челе Лигуре. И като истински професионалист, беше премахнал връзката във Варезе.

Елиминирай куриерите. Парализирай комуникациите. Лох Торидън.

— Благодаря — каза Виктор на човека в Рим.

— Фонтайн — долетя притесненият глас от другия край на линията, — не прави абсолютно нищо! Стой там и не мърдай никъде!

Без да отговори, Виктор затвори телефона и се върна при Барзини.

— Ще ми трябват хора. Хора, на които да мога да се доверя и които да са готови да поемат риск.

Барзини извърна лице. Старецът беше смутен.

— Нещата не са такива, каквито бяха едно време, падроне.

— Нелегалните?

— Повечето са комунисти и сега се занимават само със себе си. С памфлетите и събранията си. Те… — Барзини замълча. — Сетих се. Има двама души, които не забравят. Криеха се в планините, а аз им носех храна и новини за семействата им. Мога да им се доверя.

— Ще трябва да се свържем с тях — каза Виктор и тръгна към спалнята. — Ще се преоблека. Можеш ли да им се обадиш?

— Имат телефон — каза Барзини и стана от канапето.

— Обади им се. Кажи им да ме чакат в Кампо ди Фиори. Има ли охрана?

— Само нощен пазач. От Лавено е. Аз съм другият.

— Дали знаят къде е пътят през конюшнята? — Ще го намерят.

— Добре. Кажи им да тръгнат веднага и да ме чакат на пътеката зад конюшнята. Още я има, нали?

— Да. Какво ще правим, падроне?

Виктор отговори с думите, които беше казал на Тийг преди пет дни:

— Ще направя това, което всички очакват да направя. Той се обърна и влезе в спалнята.