Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (28)

27.

Андрю погледна през стъклото и на светлината на фаровете видя пътепоказателя. Беше призори и имаше мъгла.

 

МИЛАНО 5 км

В Рим беше наел най-бързата кола, която успя да намери, и шофира цялата нощ. Пътуването през нощта все пак намаляваше риска да го проследят. Щеше да разбере по фаровете.

Но не очакваше да го проследят. Грийн му беше казал, че са го взели на мушка. Капитанът не си даваше сметка за едно — ако искаха да го заловят толкова бързо, щяха да го направят още на летището, когато се върна от Сайгон. Много добре знаеха къде се намира.

Значи нямаше заповед за задържането му. Че такава непременно щеше да има след няколко дни, може би часове, не беше важно. Той беше син на Виктор Фонтайн и Пентагонът нямаше да бърза с подобно нещо. Армията не можеше да арестува човек като него прибързано. Най-напред щяха да извикат останалите офицери и да ги разпитат, за да се уверят в показанията им. При подобно положение не биха оставили нищо на случайността и не биха допуснали грешка.

Което означаваше, че той има време да се измъкне. Защото докато армията се задейства, Андрю вече щеше да е в планината и да търси контейнера, който можеше да промени основните правила на играта така, както никога нищо не ги е променяло.

Натисна газта. Трябваше да поспи. Знаеше кога тялото му има нужда от почивка, очите го смъдяха от умора. Смяташе да намери някое малко провинциално хотелче и да спи през целия ден. Късно следобед щеше да се отправи към Кампо ди Фиори, за да открие една картина. Първият ключ към погребания в планината контейнер.

 

 

Мина покрай рушащата се каменна порта, без да намали скоростта, и продължи още няколко километра нататък. Позволи на две коли да го задминат, като огледа шофьорите им — не проявиха интерес към него. След това обърна и мина покрай портата втори път. Не можеше да прецени какво има вътре, дали някаква алармена инсталация или кучета. Виждаше се само павираният път, който се губеше в гората.

Шумът от автомобил сам по себе си беше предупреждение. Не би могъл да рискува с подобно нещо — нямаше намерение да обявява пристигането си в Кампо ди Фиори. Той намали скоростта и свърна в гората, колкото се може по-далеч от пътя.

Пет минути по-късно се приближи към портата. По навик се огледа за жици и фотоклетки, но нямаше нищо такова. Тръгна по пътя към гората.

Движеше се в края й, скрит от дърветата и храстите, докато пред очите му не се появи къщата. Баща му беше прав — беше повече мъртва, отколкото жива.

Прозорците бяха тъмни — вътре не светеха никакви лампи. А би трябвало. Възрастните хора имат нужда от светлина, те не се доверяват на очите си. Или пък монахът беше починал?

Изведнъж чу глас — висок и умолителен. После стъпки. Идваха откъм пътя, който водеше на север към конюшнята според описанието на баща му. Андрю залегна, прикри се в тревата и надигна глава с няколко сантиметра. Чакаше и наблюдаваше.

Появи се старият монах. Носеше дълго черно расо, а в ръката му имаше плетена кошница. Говореше високо, но Андрю не можеше да види на кого. Не разбираше и думите му. Монахът спря и каза още нещо.

Последва отговор. Бърз, авторитетен, на език, който Андрю не успя да познае веднага. След това събеседникът на монаха се появи и той го прецени, както се преценява противник. Мъжът беше едър, с широки силни рамене. Носеше яке от камилска вълна и добре скроени памучни панталони. Последните лъчи на слънцето осветяваха и двамата — не много добре, но достатъчно, за да може да различи лицата им.

Съсредоточи вниманието си върху по-младия, силен човек, който крачеше зад монаха. Лицето му беше едро, очите разположени широко, веждите и късо подстриганата му коса бяха изсветлели от слънцето. Беше на около четиридесет и пет — не повече. И походката му — тя издаваше решителност, енергичност. Но мъжът не държеше особено околните да забелязват тези му качества. Андрю беше командвал такива хора.

Монахът продължи към мраморните стъпала и прехвърли кошницата в лявата си ръка. С дясната затърси ключа под одеждата си. Спря на последното стъпало и отново се обърна към младия. Гласът му сега беше по-спокоен, примирен с присъствието на мирянина. Говореше бавно и Андрю разбра какъв беше езикът — гръцки.

Докато слушаше, достигна до още едно, не по-малко очевидно заключение. Едрият мъж беше Теодор Анаксас Дакакос. Той е като бик.

Свещеникът отключи вратата, гъркът го последва и двамата влязоха.

Андрю остана залегнал в тревата още няколко минути. Трябваше да помисли. Какво беше довело Дакакос в Кампо ди Фиори? Какво търсеше тук?

И докато се питаше, започна да се оформя и отговорът. Дакакос, самотникът, беше невидимата сила, движеща нещата. Разговорът на пътя не беше разговор между непознати.

Трябваше да разбере дали Дакакос е дошъл в Кампо ди Фиори сам, или е довел охрана. & къщата не се виждаше никой, прозорците бяха тъмни, не се чуваше и звук. Оставаше конюшнята.

Андрю пропълзя назад в мократа трева и се прикри зад един храсталак. Изправи се и извади от джоба си малък пистолет „Берета“. Изкачи се на банкета над пътя и прецени ъгъла на пътя към конюшнята. Ако там имаше хора на Дакакос, нямаше да е трудно да ги елиминира. Без изстрели — това беше най-важното. Оръжието щеше да използва само за заплаха.

Андрю тръгна приведен към пътя за конюшнята. Скоро се появиха покривите й и той се спусна тихо надолу по склона към нея.

Пред вратата беше паркирана една стоманеносива „Мазарати“, чиито гуми бяха изцапани с кал. Не се чуваха гласове, нямаше признаци за живот — единственият звук беше шумоленето на околните гори.

Андрю се наведе, взе шепа пръст и я запрати към прозореца, на двадесетина метра от другата страна на пътя.

Не се появи никой. Хвърли още една шепа пръст и камъчета — този път вдигна повече шум и беше невъзможно да не го чуят.

Нищо. Не се показа никой.

Андрю се приближи предпазливо до колата и спря пред нея. Пътят беше мокър от превалелия преди това дъжд.

Откъм неговата страна нямаше следи от стъпки. Той заобиколи и погледна откъм страната на шофьора. Там имаше ясно отпечатани подметки. Дакакос беше сам.

Нямаше никакво време за губене. Трябваше да вземе картината от стената и да тръгне към Шамполук. Имаше нещо символично във факта, че намира Дакакос в Кампо ди Фиори. Животът на доносника щеше да свърши там, откъдето беше започнала манията му. „Очите“ го заслужаваха.

Сега в къщата имаше запалени лампи, но само в прозорците вляво от входа. Андрю се прилепи до стената и се прокрадна до прозореца, който светеше най-силно. Приближи се до него и надникна вътре.

Стаята беше огромна. Имаше камина, множество столове и канапета. Горяха две лампи — едната до канапето в дъното, другата вдясно от един фотьойл. Дакакос стоеше край камината и жестикулираше, а монахът седеше на стол с гръб към Андрю и се виждаше само тилът му. Не можеше да чуе гласовете им. Не можеше да разбере дали гръкът носи оръжие, така че трябваше да приеме, че има.

Андрю измъкна една тухла от бордюра на алеята и се върна край прозореца. Изправи се, стиснал пистолета в дясната си ръка, а тухлата — в лявата. Дакакос се приближи до монаха. Гръкът се молеше или обясняваше, сериозно и съсредоточено.

Моментът беше този.

Андрю закри очи с пистолета и запрати тухлата в средата на прозореца. Разлетяха се стъкла и трески. Светкавично след това той разби останалите стъкла с дръжката на пистолета, насочи оръжието през дупката и изкрещя с всички сили:

— Ако мръднете и на сантиметър, ще умрете!

Дакакос замръзна.

— Вие? — прошепна той. — Но трябваше да ви арестуват!

 

 

Главата на Дакакос беше отпусната напред, а грозните рани от дръжката на пистолета кървяха обилно. Нищо не подхождаше на този човек така, както мъчителната смърт, помисли си Андрю.

— За Бога! Имайте милост! — извика монахът от отсрещния стол, където седеше завързан и безпомощен.

— Млъкни! — изрева майорът и впи поглед в Дакакос. — Защо го направи? Защо си тук?

Гръкът го изгледа втренчено. Дишаше неравномерно, очите му бяха подути.

— Казаха, че са ви арестували! Разполагаха с всичко необходимо за това! — Гласът му едва се чуваше, сякаш говореше на себе си, а не на човека, надвесен над него.

— Сгрешили са — отговори Андрю. — Нещо не са се разбрали. Не очакваш да ти се обадят и да ти се извинят, нали? Какво ти казаха? Че ще ме приберат?

Дакакос не отговори нищо. Само примигваше от вадичката кръв, която се стичаше по челото му. Андрю сякаш чуваше наставниците си от Пентагона: Никога не признавай. Никога не обяснявай. Преследвай единствено целта, другото не те интересува.

— Добре, остави това. Кажи ми, защо си тук?

Очите на Дакакос помътняха, устните му се размърдаха.

— Ти си боклук! Ще те спрем.

— Кои сте вие?

Гръкът изви назад глава и се изплю в лицето на майора. Андрю стовари дръжката на пистолета върху челюстта му. Главата отново клюмна.

— Спрете! — извика монахът. — Аз ще ви кажа! Има един свещеник на име Ланд. Дакакос и Ланд работят заедно.

— Кой? — Андрю се обърна рязко към стареца.

— Само това знам. Името! Поддържат връзки от години.

— Кой е той? Какъв е?

— Не знам. Дакакос не желае да ми каже.

— Него ли очаква? Този свещеник ли трябва да дойде? Изражението на стария монах изведнъж се промени. Клепачите му затрепериха, устните му започнаха да мърдат.

Андрю разбра. Дакакос очакваше някого, но не свещеника на име Ланд. Той вдигна пистолета и напъха цевта в устата на полуживия грък.

— Добре, отче, имаш две секунди да ми кажеш кой е. Кого чака този кучи син?

— Другия…

— Другия какво?

Старецът се втренчи в него. Андрю почувства празнота в стомаха си. Махна пистолета. Адриан.

Адриан беше тръгнал към Кампо ди Фиори. Брат му беше успял да се измъкне и се беше продал на Дакакос!

Картината! Трябваше да провери дали картината е на мястото си! Обърна се и потърси с поглед вратата на…

Ударът го парализира. Дакакос беше успял да измъкне ръцете си от шнура на лампата, с който бяха завързани, и се хвърли напред. Едната му ръка се заби в бъбреците на Андрю, а другата сграбчи цевта на „Беретата“ и започна да извива.

Андрю падна настрани и се претърколи. Гръкът скочи върху него и започна да го удря с юмрук като някакъв парен чук. След това притисна към пода кокалчетата на ръката му. Пистолетът гръмна и куршумът се заби в дървената ламперия. Андрю рязко вдигна коляно и изрита Дакакос в слабините. Той се изви назад от болка.

Майорът се изтърколи още веднъж, освободи лявата си ръка и впи нокти в кървящото лице на гръка. Но Дакакос не отстъпи, не се отпусна. Ръцете му се стовариха върху гърлото на Андрю.

Сега Андрю се изви напред и впи зъби в ръката на Дакакос. Хапеше силно, като побесняло куче, докато не усети вкуса на топла кръв. Гръкът изтегли ръката си назад и това беше пространството, от което противникът му имаше нужда. Той изрита още веднъж Дакакос по слабините и масивното му тяло се свлече върху него. След това напипа мишницата му и притисна нерва с всички сили.

Гръкът надигна дясната си страна от болка. Андрю се изтърколи наляво и ритна тежкото тяло встрани.

С бързината, придобита в множество престрелки, той скочи на крака, насочи пистолета и започна да стреля в човека, който едва не го уби.

Дакакос беше мъртъв. Анаксас вече не съществуваше.

Андрю се изправи със залитане — беше покрит с кръв, тялото го болеше. Погледна стария монах. Очите му бяха затворени, устните му се движеха в безмълвна молитва.

В пълнителя имаше още един куршум. Андрю вдигна пистолета и стреля.